Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звездни асове (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
cattiva2511 (2017)
Допълнителна корекция
Андрей Христов

Издание:

Автор: Андрей Христов

Заглавие: Звездни асове

Издание: Първо

Издател: СКОИ „Дивинитас“

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Българска

Редактор: Николай Калчев

Художник: Николай Калчев

Художник на илюстрациите: Николай Калчев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2927

История

  1. — Добавяне

Глава 6
„G-Force“

Беше денят на изпита върху симулатора и Алекс се движеше по коридора заедно с група първокурсници. Той си приказваше с Джери за предстоящия изпит. Това до такава степен измести вниманието на двете момчета, че Джери дори не се сещаше да спомене за Габриела, която пък ходеше няколко метра пред тях и си говореше с нейни приятелки. Изведнъж в коридора, някъде напред, започна да се чува суматоха. Нещо необичайно се случваше. Алекс забеляза как пред него всички застават мирно и се нареждат в редица до стената. Направи същото и двамата с Джери се изпънаха като струни. По коридора с бърза крачка се движеше адмирал Юлиян Стаматов — командващият на Седми флот, който по неясни, за обикновените кадети, причини беше решил да посети „Перперикон“. Когато премина покрай него, бащата на Алекс го разпозна и му се усмихна едва забележимо. Адмиралът знаеше, че синът му не желае да бъде гледан по особен начин или да се ползва със специално отношение. След като Стаматов отмина, всички продължиха да се движат, закъдето се бяха запътили и коридора отново се превърна в безредно гъмжило.

При влизането си в кабинета на вицеадмирал Лао Ян, Стаматов беше топло посрещнат. Неговият стар приятел стана и му стисна ръката, след което двамата се разположиха около една махагонова маса.

— Прочетох доклада! — въздъхна Стаматов.

— Отдавна не се беше случвало аркусианците да ме озадачат така… — добави Ян и продължи. — На пръв поглед изглежда, като преден пост за подготвяне на стратегически удар.

— … И тя е точно това. Със сигурност там се произвеждат и базират щурмовите кораби, с които конвоите ни бяха нападани през последните месеци.

— Но има и много други отсеци във вътрешността на станцията, които са с неясно предназначение. Просто капацитета й е прекалено огромен, за да се приеме, че предназначението й са само тези спорадични нападения.

— Друго, което ме притеснява — добави адмирал Стаматов — е това, че не можем да си обясним причините за нападенията. Прекалено незначителни са, за да могат реално да отслабят защитата ни. Ако силите на Гразър подготвяха масирана атака, те по-скоро биха използвали ефекта на изненадата, докато с тези нападения само ни държат нащрек. Изглеждат като провокации, но каква е целта им?

— И аз се чувствам некомфортно, когато не разбирам ходовете на противника — съгласи се Ян.

Изпитът на симулатора вече бе започнал. Всички минаваха един по един, за да демонстрират способностите си, а командир Кърт ги оценяваше. Необходими бяха минимум 130 точки, за да може кадетът да бъде допуснат до истинските учебни изтребители „Хигрус 25“. Габриела вече беше минала и успя да изкара феноменалния резултат от 273 точки. Наред беше Джери. Алекс му пожела успех. След като вчера прекара няколко часа, помагайки му да схване някои неща, които му убягваха, сега се надяваше, че Джери няма да се провали. Неувереният млад кадет седна в симулаторната кабина и с треперещи ръце хвана щурвала. Беше изпълнен с неувереност, което се отразяваше на представянето му. Още в самото начало на първо ниво разби виртуалния си хигрус два поредни пъти. Имаше право само на още един опит или щеше да бъде скъсан.

— Хайде, Джери! Стегни се! — окуражи го Алекс, с което си спечели остър поглед от страна на командир Кърт, който сякаш искаше да му каже да не се обажда. С огромни усилия на волята си Джери подкара виртуалния изтребител за трети път и след около минута и половина най-накрая успя да премине през първото ниво. Това възвърна част от увереността му и по-нататък успя да премине и останалите нива от симулатора. Накрая завърши с резултат 143 точки, напълно достатъчно, за да премине към по-нататъшния етап от обучението. За първи път Алекс видя истински щастливо изражение на лицето на Джери, когато изпотения кадет стана от симулатора. Изредиха се още неколцина, след което дойде редът на Алекс. За него не съществуваше притеснението, че няма да успее да вземе изпита, а емоциите идваха от стремежа му да се представи възможно най-добре на този първи истински тест. Страхуваше се да не бъде посредствен. Със завидна скорост успяваше да изпълнява сложните маневри, предвидени от програмата на симулатора. Винаги взимаше завоите с максималното ускорение, което бе възможно без виртуалния пилот да загуби съзнание. Щеше му се да може да изключи тази опция по същия начин както това направи Арвин Кант, но разбира се, това нямаше как да стане. Все още не. Когато мина и последното ниво, драматично пусна ръчките за управление. Ръцете му бяха изпотени, чувстваше се изтощен от напрежението. Усилието обаче си струваше — постигна резултат от 279 точки. Рекорд, който никой от съкурсниците му не успя да подобри до края на изпита.

— Браво! — поздрави го Джери. — Справи се почти толкова блестящо, колкото и Габриела! — Алекс се облещи и не намери думи, с които да отговори на своя приятел.

След часовете четиримата приятели отново се събраха заедно. Този път се намираха в общия стол на кръстосвача „Перперикон“, седнали заедно на една маса. Упражненията по стрелба на Зак тъкмо бяха приключили и той дойде на обяд, без да има време да се преоблече. Униформата му тънеше в прах и кал. Макар и на борда на космически кораб, тренировките на пехотинците се провеждаха в големи помещения, симулиращи реални условия на различни планети. Явно беше силен ден за всички, защото Зак обясняваше как неговият взвод се е справил най-добре от всички при изпълнението на задачата.

— За военните игри в края на годината ще изберат два взвода пехотинци от първокурсниците в отбора на „Перперикон“. Така че е особено важно да се представяме добре! — обясняваше Зак.

Мегън пък от своя страна беше първата от своя курс, която успешно скачи малък транспортен кораб с докинг станция.

— Сега по основния въпрос — започна малко по-делово Зак. — Днес отново говорих с онзи сержант, за който ви споменах преди. Казва се Родригес. Оказа се, че дъщеря му, която учи на другия край на Земния съюз, също е огнен спинър. Та той гледа на нас с някаква симпатия и е склонен да ни помогне. Имам среща с него, за да огледаме едно складово помещение, и е най-добре и вие да дойдете с мен, за да го разгледаме.

Час и половина по-късно, четиримата стояха в един от по-затънтените коридори на кръстосвача „Перперикон“. Тук се намираха складовете и осветлението беше пестеливо разположено, за разлика от ярко осветените централни коридори. Липсваше също така глъчката и тълпите хора, които се разминаваха забързани за някъде.

— Сигурен ли си, че това е мястото? — попита за пореден път Габриела.

— Сектор А4, коридор номер четиринадесет, склад номер осем — повтори отново Зак. — Сержант Родригес ми каза да го чакам тук. Сигурно има работа и закъснява.

— Или е забравил? — предположи Алекс.

— Не е… — В този момент по коридора се чуха стъпки. — Сигурно е той! — каза Зак.

И действително, към тях се приближи дребен мъж на средна възраст.

— Здравейте, вие предполагам сте огнената група.

Сержантът изглеждаше добронамерен и весел.

— Аз съм Сержант Родригес, но ми викайте Пабло.

Останалите също се представиха.

— Дъщеря ми има същото хоби като вас. Само че тя учи холограмен дизайн в университета по модерни изкуства на планетата Герия.

— Чувала съм, че е много приятна планета! — обади се Мегън.

— Да, по-приятно е от тук, ама сте си избрали кариера във флота, така че… какво да се прави — останалите се засмяха.

— Слушайте сега — продължи Родригес. — Мога да ви помогна с ето това помещение — и той пъхна картата си в устройството на вратата на склад номер осем. Огромните метални порти се отвориха автоматично. Пабло включи лампите и пред тях се разкри просторно помещение. Половината беше заето с контейнери съдържащи, както си личеше от стикерите, медицински консумативи.

— Този склад се ползва от медицинския корпус. Има достатъчно място да тренирате, но трябва да сте много внимателни и да гледате да не изчезне нещо, докато сте тук. Зак, теб ще те държа отговорен!

— Да, сър! — отговори като по команда Зак.

— Е, хайде сега, не се стягай толкова — побърза да контрира Родригес. След това сержанта подаде на Зак карта, с която можеше да има достъп до склада по всяко време.

— Мястото е перфектно за зала — заключи Габриела. — Само огледала липсват.

Огледалата са важна част от всяка една зала за трениране на огнен клуб, тъй като спинърите имат нужда да виждат движенията си, а също са и от голяма полза при оформянето на хореографии. Габриела отлично знаеше това.

— В Оазиса има един голям магазин за домашни потреби — обади се Мегън. — Чух, че повечето кадети пазаруват оттам, за да поразкрасят обзавеждането на стаите си. Не може да не се продават огледала.

— Значи ще трябва да купим! — заключи Габриела, и това беше първият им общ разход, за който четиримата се разбраха да съберат пари.

— Остана да се реши още едно нещо — продължи Габриела. — Трябва да измислим име на клуба!

Четиримата започнаха да си разменят идеи. Истината беше, че до този момент не се бяха замисляли сериозно, а името беше нещо много важно. В един момент най-неочаквано в разговора се намеси възрастният сержант Родригес:

— Знаете ли какво? — започна той. — Преди около двадесет и пет години на борда на този кораб също е имало огнен клуб. — Тук те се стъписаха, но Родригес продължи: — Знам го лично от вицеадмирал Лао Ян. Веднъж той ме разпитваше за семейството ми и аз му споделих, че дъщеря ми има такова хоби. Тогава той ми каза, че навремето, когато е бил млад, заедно с неговия добър приятел Юлиян Стаматов и още няколко млади офицери били част от огнен клуб, базиран именно на кръстосвача „Перперикон“.

— Това е много интересно! — възкликна Алекс. Той изобщо не знаеше, че баща му някога се е занимавал с въртене на огън. Истината е, че през цялото си детство повече беше слушал и чел за баща си, отколкото реално да говори с него.

— Как се е казвал клубът? — нетърпеливо попита Мегън.

— „Инсиниум“[1] — отговори сержант Родригес.

— Прекрасно име! — каза Габриела и останалите се съгласиха с нея. — Мисля, че ще е добра идея ако продължим традицията и нашият клуб също носи това име! — допълни тя.

— И аз така мисля! Това име носи легенда със себе си! — добави Зак.

— След като вече имаме име на клуба и зала за тренировки, остава само да пусна новия сайт, за да обявим набирането на членове — Габриела изглеждаше вдъхновена. Другите не я бяха виждали така. В началото тя проявяваше силен скептицизъм за бъдещето на клуба, но сега сякаш отдавна тлеещият огън в душата й се разпалваше с нова сила. Вечерта тя пусна финалната версия на сайта, а останалите помогнаха той да достигне до повече хора, разпространявайки го в спейсбук.

Алекс се събуди час и половина по-рано отколкото ставаше обикновено. Беше неспокоен и почти не спа през нощта. Днес щеше да се случи това, което чакаше от момента на пристигането си на борда на „Перперикон“ — възможност да лети за първи път сам в космоса, управлявайки учебния „Хигрус 25“. Стомахът му се бе свил от вълнение и той хапна само няколко залъка за закуска. Имаше цели два часа до упражнението и се чудеше как да ги прекара, затова седна пред компютъра си и започна да разцъква спейсбук. Нямаше нищо, което да спре вниманието му за повече от няколко секунди. След това отново прегледа сайта на огнения им клуб „Инсиниум“. Габриела беше свършила страхотна работа. Истинско щастие беше, че я имаха, иначе тази работа с клуба никога нямаше да стане възможна. Скоро обаче Алекс започна да изпитва непреодолимо чувство да излезе от стаята си. Реши да отиде на докинг станция седемнадесет, откъдето щяха да излитат учебните хигруси. Въпреки че имаше толкова време до упражнението, предпочиташе да го прекара там. Излизайки по коридорите му направи впечатление колко безлюден изглеждаше кръстосвачът рано сутринта. Многобройните кадети и по-голямата част от екипажа бяха по леглата си и Алекс се разминаваше съвсем рядко с някой дежурен, който го поглеждаше учудено. Скоро стигна до докинг станцията. Там стояха подредени десет учебни изтребителя, отговарящи по брой на кадетите в класа на Алекс. Всеки си имаше номер, и което наистина радваше окото, на предната част на едноместните кораби беше изписано името на пилота. Алекс започна да търси своето и скоро го откри. На сивия метал с тъмносини букви стоеше изписано STAMATOV. Алекс сложи ръка на машината си — това име беше легенда. Същият надпис красеше изтребителя, с който бе летял баща му и който сега се пазеше в музея като свещена реликва. Това име до ден-днешен всяваше върховен респект сред хората и предизвикваше ужас у аркусианците. Ако там просто пишеше „Александър“, щеше да е далеч по-лесно, но сега на плещите му тежеше отговорността да се представи достойно за името, което носеше.

ucheben.pngУчебен изтребител „Хигрус 25“

— И ти не можа да спиш нали? — чу се глас, идващ от дъното на хангара. Беше Габриела.

— Хей, здрасти! — поздрави Алекс, който за момент се откъсна от мислите си. — Да, реших да дойда по-рано. Направо нямам търпение.

— Аз също. Виж ги колко са красиви! — Хигрусите стояха подредени един до друг в две редици. Видът им будеше чувство на свобода, сила и агресия. От всичко, което бяха виждали, единствено Ягуар 7 изглеждаха по-великолепно.

— В крайна сметка за това дойдохме тук, за да станем бойни пилоти… — промълви Габриела.

— Как се реши на това? — попита неочаквано Алекс. Той мечтаеше от малък да стане боен пилот, но не беше разпитвал никого от приятелите си за техните мотиви.

— Не беше лесно — отговори Габриела, двамата вече стояха един до друг пред кораба на Алекс. — Родителите ми са юристи. Винаги съм била много самостоятелна и те ми имаха доверие, но направо се побъркаха като разбраха, че ще постъпвам във флота. Направиха всичко възможно да ме разубедят.

— Но ти все пак беше твърда в решението си?

— О, да! Беше ми мечта още от малка. Бях чела и гледала всичко за космическите асове по време на войната с аркусианците. Естествено, любимият ми герой беше твоят баща — Юлиян Стаматов — тук и двамата се засмяха. Габриела продължи:

— В учебниците по история, както и в повечето научнопопулярни филми, се спират предимно на кариерата му като висш офицер, когато е командвал големи флотилии от кораби и е разбил аркусианците на Гразър. Но аз лично винаги съм се интересувала много повече от ранната му кариера, като боен пилот.

— Така е, и на мен това ми е било по-интересно, но материали се намират много по-трудно — съгласи се Алекс.

— Материали ли?! — тук Габриела изглеждаше искрено изненадана. — Та той ти е баща, не ти ли е разказвал историите си?

Алекс направи тъжна усмивка:

— През по-голямата част от живота си не прекарвахме много време заедно. Аз живях с майка ми на планетата Сара, а после на Сердика, докато той продължаваше да е отдаден на флота. Истината е, че в момента се намирам най-близо до него откакто се помня.

— Това звучи тъжно — заключи Габриела.

— Е, не се оплаквам, никой няма перфектни родители.

— Любимата ми история за твоя баща е битката при Хейлоновата мъглявина. Тогава той е успял да унищожи дванадесет аркусиански изтребителя с общо дванадесетте си самонасочващи се ракети. След това, вместо да се върне да презареди, е продължил да се бие, използвайки само плазменото си оръдие. Чрез близък бой е унищожил още пет аркусиански бойци преди корабът му да бъде уцелен в левия двигател. Останал само с един двигател, младият лейтенант Стаматов продължил битката и преди аркусианците да отстъпят, той успял да свали още трима. Когато най-сетне кацнал на докинг станцията на кръстосвача „Фредерик“, останалите не могли да повярват как е успял да се завърне изобщо. Изтребителят му бил надупчен буквално като швейцарско сирене от аркусианските плазмени оръдия.

— Не бях чувал за тази история — озадачи се Алекс.

— И на мен ми беше трудно да я издиря.

В този момент разговорът им се прекъсна от глъчката навлизащи в хангара кадети. Беше станало време за упражнението. Алекс успя да види Джери и му махна за поздрав, но приятеля му се направи, че не го вижда. Алекс веднага се сети, че е заради Габриела. Джери се паникьосваше в нейно присъствие, защото се страхуваше да не направи лошо впечатление на момичето, в което беше влюбен. За това предпочиташе да не прави никакво впечатление и изобщо стоеше на страна, чакайки да настъпи подходящия момент.

Кадетите започнаха трескаво да разглеждат изтребителите, на които скоро щяха да полетят. През последната седмица бяха прекарали много време в ускорителния тренажор, така че да свикнат с огромното G-натоварване[2] по време на маневрите с истинските космически кораби. Повечето от тях, включително и Алекс, бяха правили подобни упражнения още в училище, така че това не представляваше нищо ново за тях. В един момент се появи и командир Кърт, и всички кадети застанаха мирно — всеки до изтребителя, носещ неговото име. Командирът леко се усмихна при вида на ентусиазираните младежи.

— Това, което ви предстои да преживеете в следващия един час, няма да може да се сравни с нищо, което сте правили до сега! — започна той. — Нито учебните совалки, които някои от вас са пилотирали в училище, нито симулаторът, нито ускорителният тренажор могат да ви дадат представа за това, което ви очаква. „Хигрус 25“ може да са учебни кораби, но с дребни разлики, главно във въоръжението, са на версия на бойния изтребител Ягуар 1. Това означава — продължи все така сериозно Командир Кърт — че имат изключителни възможности за ускорение и маневреност. Което е чудесно за кораба, но е убийствено за тялото на пилота. При изпълняване на някои маневри G-пренатоварването може да достигне до непоносими стойности, опитвайки се да изтласка кръвта от мозъка ви. Засега, разбира се, ще гледаме да правим съвсем елементарни маневри, без да се подлагате на такива натоварвания — по лицата на кадетите беше изписано напрежение. Те всички бяха свикнали с G-натоварванията, но никога не се бяха качвали на космически кораби с такива възможности и не знаеха какво ги очаква.

— Разбира се — продължи Командир Кърт, — на помощ ви идват последното поколение пилотски антиускорителни костюми, които ви чакат в съблекалните. С тяхна помощ ще можете да понесете до четири G-степени повече, отколкото тялото ви би могло да издържи незащитено.

След тези думи кадетите нетърпеливо се насочиха към съблекалните, където всеки един го чакаше чисто нов антиускорителен костюм. Когато го облече, Алекс се почувства като боен пилот повече от всякога. От ляво на гърдите му имаше малка правоъгълна значка с името STAMATOV, също като на изтребителя. Подобен надпис стоеше и на каската.

— Хей, Алекс представяш ли си колко яко ще изглежда Габриела в бойния костюм? — попита Джери, и като че ли този въпрос го караше да се чувства почти толкова развълнуван, колкото и предстоящия полет в открития космос. Отговорът на този въпрос се разкри, след като напуснаха мъжката съблекалня и се озоваха отново на докинг станцията. Габриела изглеждаше просто зашеметяващо.

Дойде и най-очакваният момент. След знак от командир Кърт кадетите се затичаха всеки към своя хигрус и изкатервайки стълбичките, се озоваваха вътре в кабините. Голямото стъкло се спусна над главата на Алекс, херметизирайки кокпита.

— Идентификация, моля? — чу се гласът на бордовия компютър.

— Името ми е кадет Александър Стаматов. Идентификационен номер 9819!

— Прието! — отговори изкуственият интелект. — Моето име е Стан. Това ще е вашият първи полет с мен.

— Точно така, Стан, надявам се да се спогодим.

— Идентифицирайте „спогодим“, сър?

— Ъъъ — Алекс беше забравил, че не говори с живо същество. — Да изпълним задачата, без да си причиним взаимни щети — отговори той.

— И аз се надявам на същото — продума механичният глас без нотка емоция.

Скоро от командната зала на докинг станцията започнаха да дават разрешения за излитане. Хигрусите излитаха на интервали от по петнадесет секунди. Дойде и редът на Алекс. Той натисна леко дросела, за да освободи едва една малка част от чудовищната мощ на двата реактивни двигателя. Дори това обаче беше достатъчно, за да изстреля едноместния кораб с огромна скорост в тунела на докинг станцията. Секунди по-късно Алекс вече летеше в безбрежния космос. Чувството беше несравнимо. Погледна встрани и видя кръстосвача „Перперикон“ в цялата му прелест. Гледката не можеше да се опише с думи. Алекс осъзна, че изживява един от най-щастливите мигове в живота си.

Въпреки това нямаше време да се размотава, тъй като трябваше да изпълни задачата. На определено разстояние един от друг бяха разположени множество маяци, чиито сигнал Алекс ясно разпознаваше на радара. Маяците очертаваха курс, завършващ обратно на стартовата докинг станция, който всеки кораб трябваше да изпълни. Маяците обаче стояха така разположени, че за да се изпълни курса бързо трябваше да се правят множество остри завои с голяма скорост и няколко основни маневри, които бяха тренирали на симулатора. Колкото по-бързо се вземеха завоите, толкова по-значителна щеше да е силата G, и това притесняваше повечето кадети. Самият Алекс скоро осъзна сериозността на нещата. Опита се да вземе първия завой по начина, по който го правеше на симулатора. Бързо обаче разбра защо не им даваха да изключат G опцията докато тренираха. Хигрусът без проблеми взе острия завой, но Алекс едва не изгуби съзнание, докато кръвта неумолимо се изпразваше от мозъка му. Усети как антиускорителния костюм се стяга около тялото му, с цел да изстиска повече кръв обратно към главата. За щастие завоят беше сравнително кратък, след което се възстановяваше праволинейното движение. Алекс се зарече отсега нататък да е по-предпазлив и взе следващите завои с по-бавна скорост, макар че отново се крепеше на ръба на физическите си възможности. Осъзна, че плътно зад него лети Габриела, която стартира петнадесет секунди след него. Алекс се постара да взима завоите колкото му позволяваха възможностите по-бързо, но тя не изоставаше. За сметка на това двамата скоро започнаха да настигат други кадети, които поради страх да не загубят съзнание летяха значително по-бавно. Така, макар че Алекс и Габриела стартираха последни, в крайна сметка бяха сред първите, които кацнаха обратно на докинг станцията. След като всички кадети успешно приключиха упражнението, се строиха в хангара в очакване на командир Кърт. Някои от тях, особено Джери, изглеждаха пребледнели и изтощени. Алекс също се чувстваше много уморен след такова екстремно натоварване.

— Чудесно, всички се справихте с първия си полет! — беше заключението на командира. — Честно казано, нито един от вас не загуби съзнание, което ме кара да смятам, че сте доста добър клас.

След тези думи часът приключи и кадетите, доволни от успеха си, се насочиха към съблекалните, за да свалят костюмите и да облекат отново нормалните си униформи.

Бележки

[1] „Инсиниум“ — от лат. Ignis Signium — Огнен знак. — Б.а.

[2] Ускорение. — Б.а.