Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звездни асове (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
cattiva2511 (2017)
Допълнителна корекция
Андрей Христов

Издание:

Автор: Андрей Христов

Заглавие: Звездни асове

Издание: Първо

Издател: СКОИ „Дивинитас“

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Българска

Редактор: Николай Калчев

Художник: Николай Калчев

Художник на илюстрациите: Николай Калчев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2927

История

  1. — Добавяне

Глава 11
Коледна вечеря

Беше Коледа. По-голямата част от деня Алекс прекара в стаята си, преглеждайки някои лекции. Наближаваше краят на семестъра и началото на изпитната сесия. Тя щеше да е първа за Алекс, откакто бе постъпил във флота. Не се притесняваше толкова много от практическите изпитания, колкото от теоретичните тестове, където се изискваше сериозно четене.

Същият ден Алекс си чати за кратко със Силвия и това беше единственият им контакт от вчера.

Независимо с какво се занимаваше обаче, мислите му бяха изцяло, изцяло ангажирани с предстоящата коледна вечеря с баща му. Щеше да бъде странно. През годините бе слушал много за него и понякога получаваше видео писма, но все пак слабо се познаваха. През последните месеци, в съзнанието на Алекс се родиха няколко въпроса във връзка с флота, които живо го интересуваха. Възнамеряваше да се възползва от срещата, за да научи нещо повече. Все пак адмирал Юлиян Стаматов командваше Седми флот и със сигурност знаеше отговорите. Друг е въпросът дали щеше да прецени, че е редно да му отговаря.

Някъде в късния следобед, Алекс се насочи към докинг станция четиринадесет, откъдето хвана совалка за „Оазиса“. После оттам се прехвърли на друга совалка, отиваща към кръстосвача „Мадара“. Това се налагаше, тъй като редовните линии за обществено ползване обслужваха само курсове от кръстосвачите и другите кораби във флота до „Оазиса“ и обратно. Директна връзка между „Перперикон“ и „Мадара“ нямаше. След кратък полет Алекс се озова на „Оазиса“ и бързо се придвижи до познатата докинг станция седемнадесет, където вчера беше изпратил Силвия. Искрено се радваше, че не му се налага да пътува до „Мадара“ в учебен ден. Сега всички кадети, чакащи да дойде совалката, бяха облечени в цивилни дрехи, включително и той самият. Представи си колко любопитни погледи щеше да привлича, ако беше облечен в униформата на кадет от „Перперикон“.

Когато стъпи на борда на флагманския кораб, параноята му се засили още повече. Представяше си, как от всеки ъгъл изкача Стийв и започва да се заяжда с него, задето е говорил с гаджето му. Щеше да е много неприятно — мислеше си Алекс, докато се движеше по коридорите на „Мадара“. Впрочем самият кораб се стори на Алекс крайно познат, сякаш се намираше на „Перперикон“. Коридорите и всичко останало имаше почти същото разположение. Само цветовата гама на интериора се различаваше. Така например кантовете по стените и рамките на информационните конзоли в „Перперикон“ бяха в синьо — същият син цвят като този от униформите на екипажа и кадетите. В „Мадара“ пък преобладаваше червеното.

Скоро достигна до един от пропуските, водещи към „Зелената Зона“ — тази част от кръстосвача, достъпна само за висшия команден състав на кораба. Там се намираше мостикът, кабинетът на капитана, няколко конферентни зали и апартаментите, в които живееха висшите офицери.

Баща му беше написал в съобщението, че ще може да премине през пропуска с идентификационната си карта. Алекс бръкна в джоба си и извади картата. Имаше негова снимка и следните данни:

Кадет: Александър Стаматов

Специалност: Бойно пилотиране

Флот: Седми

Служи на: Тежък многоцелеви кръстосвач „Перперикон“

Идентификационен номер: 9819

Държейки картата се поколеба за момент. Нима наистина тази кадетска карта щеше да отвори вратата към зелената зона на флагманския кораб или щеше да задейства алармата, сигнализираща неоторизиран опит за проникване? Плахо долепи картата си до сензора и след секунда за негово най-голямо облекчение светнаха зелените индикатори и вратата се отвори автоматично. Алекс прекрачи и чу как вратата се затваря незабавно зад гърба му. Атмосферата на мястото, където се намираше, коренно се различаваше от тази в останалата част на кораба. Вградените в тавана диоди хвърляха приятна приглушена светлина, върху пода се стелеше мек кафяв килим. Вместо да са бели с червени кантове, стените имаха луксозна дървена облицовка. По тях висяха портрети на видни личности от флота. Алекс вървеше напред. Минаваше покрай врати, които също изглеждаха дървени, с класическа дръжка и брава, а не като стандартните метални автоматични врати в останалата част от кораба. Скоро достигна до нещо като кръстопът, където се срещаха четири коридора. На това място се оформяше кръгла зала, в центъра, на която имаше шадраванче с малък фонтан. Алекс се почувства объркан и извади старфона си, за да провери отново картата с упътването, която баща му изпрати заедно със съобщението си преди два дни. Още докато търсеше, чу приближаващи се стъпки. Скоро от десния коридор се появи офицер на възраст около тридесет и пет години. Имаше тъмна коса и ведро лице.

— Здрасти, ти трябва да си Александър, а? — попита офицерът с весел тон и се усмихна.

— Ъъъ, да… — отговори леко смутено Алекс. Чудеше се защо този човек знае името му и от къде го познава?

— Аз съм командир Райън Едуардс. Първи офицер на „Мадара“, приятно ми е! — и той подаде ръката си на Алекс, който плахо протегна своята. Почувства се наистина не на мястото си. Първият офицер на флагманския кораб на Седми флот си приказваше с него все едно са първи приятели.

— Баща ти доста ни е разказвал за теб.

— Така ли? — Алекс се зачуди какво толкова може баща му да разкаже, след като почти не се познаваха.

— Да, много е горд, че си успял да влезеш във флота и то с такъв добър успех. Обаче наистина се притеснява за рисковете, свързани с това. Често пъти казва, че лично би предпочел да беше записал някоя цивилна специалност като „Планетарна икономика“ или „Връзки с междузвездността“.

— Е… да, само че аз много искам да пилотирам космически изтребител…

— Разбира се! — усмихна се Едуардс. — И мен това ме доведе във флота — и той направи жест, все едно държи щурвала за управление на изтребител. — Но аз няма да те задържам повече, предполагам нямаш търпение да се видиш с баща си. Тръгни по левия коридор, седмата врата отдясно.

— Благодаря! — отговори Алекс и двамата се разделиха. Отново остана сам. Вървеше, гледайки вратите от дясната страна. За щастие на всяка имаше табелка с името на човека или семейството, което живееше там. Скоро достигна до седмата подред врата. На нея имаше табелка със следния надпис: „Адмирал Юлиян Стаматов. Капитан на кръстосвача «Мадара» и главнокомандващ на Седми флот на Земния съюз“. Алекс сякаш се поколеба за момент, но после натисна звънеца. Вратата се отвори. В този момент Юлиян Стаматов не представляваше това, което хората бяха свикнали да виждат обикновено. Не стоеше облечен в изрядно опъната униформа и обут с лъскави официални обувки. Сега приличаше на съвсем обикновен човек, облечен в домашни дрехи — масленозелена блуза и сив анцуг, а на краката си носеше сини велурени пантофи.

— Весела Коледа, Сашо! — поздрави той със същия приветлив глас, който Алекс бе свикнал да чува по старфона. Това като че ли му вдъхна увереност.

— Весела Коледа, татко.

— Ела, влез! — Алекс прекрачи прага и се озова в дневната на капитанския апартамент. Огледа се, една цяла стена от помещението се заемаше от огромна библиотека. Въпреки че електронните книги изместиха почти напълно хартиените от бита на повечето хора, живеещи през двадесет и трети век, имаше ценители, които продължаваха да събират хартиени издания и Юлиян Стаматов се числеше към тях. В края на помещението се намираше масата, на която един сървис бот тъкмо нареждаше празничната вечеря, а точно до нея стоеше коледна елха.

Докато вечеряха, баща му започна разговора, разпитвайки за това как са минали първите му месеци като кадет във флота.

— Пилотирането е любимата ми дисциплина и там ми е най-лесно.

— Естествено…

— Часовете по „Основи на Техническата Поддръжка“ при лейтенант Хайнрих Багман са ми най-трудни.

— Разбирам те, опреше ли до свързване на проводници и корекция на циркулаторни системи и на мен ми беше тъмна Индия — двамата се засмяха.

Алекс имаше възможността да разпита баща си за някои от най-интересните му подвизи като боен пилот и най-сетне да ги чуе от първа ръка. Сети се за историята, разказана му от Габриела и попита за нея:

— Ами общо взето приятелката ти ти го е разказала доста автентично. Само дето, след като ми свършиха ракетите унищожих с плазменото оръдие четири, а не пет аркусиански изтребителя, но хората винаги преувеличават тези неща.

Алекс реши, че е дошъл моментът да започне да задава въпросите, които наистина го интересуваха:

— Татко, искам да те попитам нещо, което ме притеснява от доста време…

— Какво?

— Вярно ли е, че кадетите с най-добър успех ги приемат на „Мадара“ и че са един вид… елитът на Седми флот?

— Ха-ха! — Юлиян Стаматов се засмя. — Това не е вярно, Алекс! Ако си приет, на който и да е от шестте кръстосвача на Седми флот, значи си от най-добрите. Истината е, че голяма част от офицерите и експертите се намират на борда на „Мадара“ защото е флагманският кораб. Те често пъти успяват да изтеглят децата си да служат именно тук, въпреки противопоставянето ми във връзка с тази практика. Аз също можех да те дръпна да служиш на „Мадара“, но реших, че ще бъдеш по-притеснен и за това не се намесих в разпределението ти — за миг Алекс се почувства истински щастлив от факта, че баща му е проявил такова голямо разбиране.

— А иначе — продължи Стаматов — „Перперикон“ е изключително славен кораб. Един от малкото, оцелели от времето на голямата война с аркусианците. Тогава аз бях негов капитан, а Лао Ян беше моят първи офицер. Можеш да си напълно горд, че служиш на този легендарен кръстосвач — Алекс се усмихна.

— И все пак смятам, че „Мадара“ ще спечели тазгодишната купа на военните игри! — изрече предизвикателно Юлиян.

— Ще видим тази работа — отговори Алекс и двамата се засмяха. В този момент на вратата се позвъни.

— Това е моят стар приятел, Лао Ян. Сега той командва „Перперикон“ след като на мен ми повериха „Мадара“. Поканих и него, тъй като сме близки, надявам се да нямаш нищо против.

— Ъхъ — Алекс много добре знаеше кой за Бога е Лао Ян! Капитанът на кораба, на който служеше! Не беше сигурен, че ще се чувства комфортно в негово присъствие.

В момента, в който Лао Ян влезе в стаята, Алекс реши, че е редно да се изправи и да отдаде чест.

— А! Това трябва да е младият Александър! — възкликна вицеадмиралът. — Седни, момчето ми, събрали сме се в неофициална обстановка. Лао Ян също беше в цивилните си дрехи и изобщо не приличаше на висш офицер. Тримата си размениха няколко общи приказки. Алекс усети, че Лао Ян е благоразположен към него и реши да зададе следващият си въпрос, който живо го интересуваше:

— Разбрах, че навремето вие сте били част от огнен клуб. Това е интересно, тъй като, аз и моите приятели също сме на път да основем официален огнен клуб в Седми флот.

— Наистина ли?! Това е чудесно! — възкликна Лао Ян. — Само че трябва да се постараете да отговаряте на изискванията!

— Нашият клуб го ръководеше Лао — допълни Юлиян Стаматов.

— Не е ли радостно, Юлияне, че синът ти споделя не само страстта по пилотирането, но и тази по огнените изкуства?

— Да, наистина! Надявам се, Алекс, че ти и твоите приятели ще се справите добре! Откакто ние спряхме да се занимаваме, няма свестен клуб в Седми флот.

— Има едни „Огнени Звезди“, но те са пълна скръб — добави Лао.

— Така е, веднъж мярнах едно тяхно шоу, нямат нищо общо с това, което бяхме ние навремето — потвърди Стаматов.

Алекс се почувства щастлив от факта, че явно не само той и приятелите му споделяха мнението, че „Огнени Звезди“ просто не стават. Същевременно отново усети онова особено чувство, че сега трябва да отговори на определени високи очаквания. За щастие имаше увереност, че са се захванали достатъчно сериозно, така че баща му и Лао Ян нямаше да останат разочаровани.

Разговорът се въртя още известно време около огнените изкуства. Лао Ян и Юлиян Стаматов се увещаваха взаимно, че трябва да се съберат някой път и да повъртят, за да си припомнят старите движения. Алекс реши, че е време да зададе най-важния въпрос. Съзнаваше, че особено в присъствието на друг високопоставен офицер може да не получи отговор. Все пак реши да опита:

— Знам, че може би не е редно да питам, но сред кадетите се носят слухове, че аркусианците се канят да ни нападнат. Инцидентите доста зачестиха…

— Явно нищо не остава незабелязано, а нашият президент се притеснява да не паникьосваме обществото — изсумтя Ян.

— Алекс, ние не можем да ти дадем информация за нашите разследвания, естествено, но истината е, че и ние не знаем какво точно ни очаква. В крайна сметка, затова Седми и Шести флот са дислоцирани в пограничната зона, за да посрещнат евентуална атака и да дадат възможност на останалите ни сили да се организират и да преминат в контраатака.

— Но имай предвид следното — намеси се Лао Ян. — Ако на Седми флот му се наложи да влезе в сериозни бойни действия, веднага всички кадети, както и цивилните, ще бъдат евакуирани. На корабите ще остане само квалифицирания боен персонал — тази перспектива не радваше особено Алекс, който се надяваше да успее да завърши обучението си като пилот преди евентуална нова война с аркусианците.

Вечерята продължи още известно време, след което дойде време Алекс да си върви. Радваше се, че бе успял да получи отговор на повечето си въпроси.

Излизайки от „Зелената Зона“, не бе направил и няколко крачки, когато се сблъска с човека, когото най-малко желаеше да срещне — Стийв.

— Ха, Александър! Какво правиш тук, да не би да си подаваш документите за трансфер на нашия кораб?

— Не, защо ми е да го правя? — отвърна с нежелание Алекс.

— Ами де да знам, може да си се усетил, че тука е елитът на флота и няма смисъл да си на друг кръстосвач.

— Никакъв „елит“ не е тука! — Алекс почваше да се ядосва. — Просто баща ми работи на „Мадара“ и за това дойдох, за да го видя за Коледа.

— Аха! Висшите офицери, които служат на „Мадара“ обикновено уреждат децата си да са на същия кораб. Щом баща ти работи тук, а ти си на „Перперикон“ значи сигурно заема някой нисък пост.

— Не заема „нисък пост“ просто не одобрява връзкарството, както впрочем и аз! — Алекс все повече се ядосваше. Искаше му се да изкрещи, че баща му е адмирал Юлиян Стаматов, но още преди да постъпи във флота се беше зарекъл да не парадира с това. Стийв обаче не се спираше:

— Какво бе, Алекс, да не би баща ти да отговаря за тоалетните на „Мадара“? Прав си, това е доста отговорна длъжност…

В този момент зад гърба си Алекс чу познат глас:

— Хей, Алекс! — беше баща му. — Забравих да ти дам коледния подарък — заповядай! — и той му подаде малък пакет в червена опаковка.

— Мерси, татко! — отговори Алекс. — И на мен ми изскочи от главата — след тези думи Алекс бръкна в малката си чанта и извади пакета, предназначен за баща му.

— Хубаво, аз трябва да вървя, лек път! — и Юлиян Стаматов се отдалечи.

Стийв изглеждаше така, сякаш току-що го е поразил гръм. Бе разпознал адмирала, въпреки цивилното му облекло.

— Е, хайде чао, Стийв, ще се видим на лекциите — каза Алекс и продължи. Стийв не можа да отговори нищо.

Докато пътуваше в совалката за „Оазиса“, Алекс отвори подаръкът. В кутията имаше чудесен модел на изтребителя Ягуар 7, а също така забеляза, че в предната част, където се изписваше името на пилота с миниатюрни букви пишеше „СТАМАТОВ“. Алекс се усмихна. Беше мил, макар и не много оригинален подарък.

Когато кацна на докинг станция седемнадесет на „Оазиса“, Алекс по навик провери дали няма нови съобщения, докато е бил извън обхват. Реши да влезе и в Спейсбук за малко. Направи му впечатление, че Силвия в се намира на линия. Алекс за момент се поколеба, но след това написа:

Алекс: Здрасти J Весела Коледа J

Силвия: Хей! :Р Весела Коледа J Какво правиш?

Алекс: Тъкмо се връщам от срещата с баща ми. В момента съм на Оазиса. Ти как я караш?

Силвия: Ами :S Не много весело :/

Алекс: Искаш ли да се видим?

Силвия: Добре, аз ще хвана следващата совалка за „Оазиса“ J

Алекс: Супер J

Силвия: Хайде, до след малко (hug)

Алекс: Чао, чао :P (hug)

След края на този кратък час Алекс се почувства изключително радостен. Тя се беше съгласила да се видят и това щеше да е първата им самостоятелна среща.

Наложи му се да чака около петнадесетина минути преди Силвия да се появи със следващата совалка от „Мадара“.

— Виж какво нося! — каза му тя, като извади от чантата си два чифта тренировъчни пойове. Алекс си помисли, че всъщност идеята е много добра. Тъкмо се чудеше какво да правят двамата, което да не изглежда неловко.

— Супер, дай да изберем някое удобно място и да повъртим малко — двамата тръгнаха по алеята, водеща от докинг станцията към вътрешността на „Оазиса“. Задачата за намиране на подходящо място не се оказа толкова проста. При нормални обстоятелства всяка една поляна би свършила работа, на „Оазиса“ такива имаше в изобилие. Сега обаче, поради зимния режим, в който се намираха, откритите площи бяха покрити със сняг, а по алеите се движеха прекалено много хора, за да могат да тренират спокойно.

— Виж ето там! — Силвия посочи стърчащ снежен човек. Двамата се приближиха към перфектното място. Децата, играли си преди това да направят снежния човек, бяха утъпкали достатъчно голяма площ тъй, че можеха да тренират.

Докато въртяха, взаимно си показваха различни движения. Същевременно разговаряха на обичайните теми за пилотирането и другите уроци. Алекс се радваше, че Силвия не споменава нищо за Стийв. Ако започнеше да се оплаква от него, това щеше да е лош знак означаващ, че тя просто го е взела за „приятелка“, на която да се оплаква от гаджето си.

— Чудех се, понеже цял живот си прекарала в космоса, дали си попадала в различни опасни ситуации, преди да постъпиш във флота.

— Ха — засмя се Силвия. — И други хора са ми задавали този въпрос. Не смятам, че е по-опасно, отколкото да живееш, на която и да е планета. Нашите бяха учени, а не военни и работата им по-рядко ги забъркваше в неприятности.

— Е, но ти реши да станеш боен пилот.

— Да, струва ми се по-вълнуващо. Винаги съм мечтала за това.

— Аз също. Искаш ли да ти покажа двойни движения? — попита Алекс връщайки се отново на темата за поя.

— Да, от много време искам да се науча, но нямах с кого да се упражнявам.

— Спокойно, не е трудно — увери я Алекс и започна да й показва.

Двойните движения бяха такива, при които двама души въртят в синхрон така, че пойовете на единия преминават около тялото на другия и обратното. Това упражнение налагаше двамата да се доближат изключително близо и носовете им почти се допряха. За радост, Силвия бързо се научи и скоро двамата вече изпълняваха движенията свободно. Вълнението на Алекс нарастваше, никога досега не беше стоял в такава близост до нея. Усещаше, че е настъпил моментът да я целуне, но изненадващ заядлив глас ги прекъсна:

— Я, кой има нужда да се упражнява! — Алекс се извърна в посоката откъдето идваше гласът. Не беше Стийв. Срещу тях на алеята стояха Бари Хогън и още двама от групата „Огнени Звезди“.

— Съдейки по това, което видяхме на вашето шоу, вие имате повече нужда от тренировки! — Не закъсня да отвърне Алекс. Беше бесен, задето бездарник като Бари Хогън смее да му се подиграва, но което бе дори по-лошо, въпросният индивид провали момента между него и Силвия.

— Много си нагъл за човек, който дори няма право да върти запален пой във флота! Видях, че и сайт сте си пуснали! Надявам се си наясно, че дори една факла да запалите без разрешително, ще изхвърчите от флота! — Бари говореше през зъби. Личеше си, че е изпълнен със злоба спрямо Алекс и другите, които представляваха потенциална конкуренция на „Огнени Звезди“.

— Съвсем скоро нашият клуб ще получи лиценз и тогава всички в Седми флот ще забравят за вас, понеже изобщо не умеете да въртите! — намеси се Силвия. Тя също изглеждаше крайно разгневена и лицето й почервеня.

— Ха-ха, ще видим тази работа!

След като си размениха още няколко заядливи реплики, групата на Бари Хогън отмина и двамата останаха отново сами.

— Какво наистина стана с лиценза на нашия клуб? — попита раздразнено Силвия.

— Не знам, ще попитам Габриела като се видя с нея. Предполагам скоро ще го получим.

Алекс съжаляваше, защото настроението на двамата тотално се промени. Те останаха да се упражняват още малко, но продължиха да говорят за „Огнени Звезди“ и за това колко са бездарни всъщност и как смеят те да им се подиграват. Накрая Алекс изпрати Силвия обратно до докинг станцията, откъдето тя хвана совалка за „Мадара“. На разделяне те се прегърнаха.

Докато ходеше към своята докинг станция, Алекс беше потънал в размисли. На първо място съжаляваше за провалената възможност със Силвия. Този Бари се появи в най-неподходящият момент. Все пак Алекс се успокои от мисълта, че ще има и друга възможност и че Силвия явно също изпитва привличане. Седна на пейка в докинг станцията и зачака совалката, която щеше да го отведе обратно на борда на „Перперикон“. Тогава се замисли за друго. Сравнително отскоро се намираше във флота и вече си спечели няколко сериозни врагове. Първо, Стийв и приятелите му го мразеха заради Силвия. Второ, Бари Хогън и неговите „Огнени Звезди“ мразеха него и неговите приятели, защото виждаха в тях съперници. На трето място беше постоянната заплаха от аркусианците, които искаха да видят всички тях мъртви. Алекс въздъхна — дали пък, ако не беше записал планетарна икономика, нямаше да е по-умно решение? Не! Той дори за миг не се разколеба в желанието си да стане боен пилот.