Андрей Христов
Звездни асове (37)

Глава 37
Последният експеримент

Силвия излетя от леглото си, когато цялата стая се разтресе от оглушителна експлозия. Чу се звук от срутване. Библиотеката падна с трясък по средата на стаята и десетки книги се разпиляха по пода. Мегън също се намери на земята, уплашеният й поглед трескаво обхождаше бъркотията, а дишането й бе учестено.

— Тези от флота са избрали интересен начин да ни спасят! — възнегодува Силвия докато се изправяше.

— Ами ако не знаят, че сме в тази сграда?! — предположи Мегън. — Ще ни избият! Пак е по-добре от това да останем в плен и този извратеняк Афтарон да си играе с нас…

— Виж! — възкликна изведнъж Силвия, сочейки към вратата. Двете механични крила стояха леко разтворени. Изглежда експлозията беше повредила механизма.

— Дали можем да ги мръднем?! — попита Мегън, поставяйки пръсти в отвора. Двете забравиха за умората и болката в мускулите и започнаха да дърпат крилата на вратата в противоположни посоки. Макар и бавно, вратите се поместваха. Босите им крака се приплъзваха в пода, докато се мъчеха с всичка сила да помръднат металните плоскости. Всеки милиметър им костваше огромни усилия, но също ги изпълваше с надежда за свободата, която можеха да си възвърнат. Навън продължаваха да се чуват ужасяващи експлозии от падащи плазмени снаряди и изстрелите на аркусианската противовъздушна артилерия. Понякога подът под краката им вибрираше, когато попадението беше твърде близо до затвора.

— Мисля, че е достатъчно! — каза Силвия. С усилие успя да се провре през тесния процеп между вратите. Мегън я последва и двете се озоваха в мрачен циментов коридор. Веднага ги побиха тръпки, защото по пода се стичаше студена вода. Някъде в далечината се чуваше шуртене вероятно от спукана тръба. Електричеството беше прекъснато и единствената светлина влизаше през малък прозорец в дъното на коридора. Експлозиите продължаваха да кънтят отвън. Двете ходеха бавно, плътно една до друга. Оглеждаха се много внимателно. Донякъде познаваха етажа, бяха минавали по тези коридори и знаеха какви ужасяващи инсталации има зад почти всяка врата. Стараеха се да не вдигат шум, докато краката им джапаха в студените локви по пода.

— Мислиш ли, че сградата е изоставена? — прошепна Мегън.

— Досега не сме срещнали никой от охранителите. Може би всички са изпратени да участват в защитата на базата.

— И аз на това се надявам…

Целта им беше да намерят стълбище. Нямаше как да напуснат затвора без първо да слязат на долния етаж. Скоро обаче попаднаха в част от сградата, която им бе непозната. Напредваха бавно, без да знаят какво ги чака зад ъгъла на поредния коридор. Някои от вратите зееха отворени, разкривайки празни лаборатории и кабинети. Навън интензитетът на експлозиите сякаш намаляваше. Мегън, която изучаваше цялостна бойна стратегия, веднага направи връзката:

— Спират бомбардировката! Това означава, че повечето стратегически цели са поразени и сега ще предстои десанта на сухопътните части.

— Много добре, момичето ми!

Този глас се вряза като сноп ледени игли в ушите им. Двете се извърнаха като попарени в посоката, откъдето дойде. В края на дългия, мрачен коридор се виждаше силует, закриващ единствения прозорец. Силуетът държеше в ръката си някакво оръжие, подобно на карабина, но с по-особена форма. Силвия бе наблюдавала през прозореца на стаята си как го тестват върху другите кадети. Ако не грешеше, това оръжие стреляше на разстояние около петдесет метра с електрически заряд, подобен на мълния. Като подплашени животни Мегън и Силвия се втурнаха в обратна посока. Между тях и Афтарон имаше около двадесет метра разстояние и единственото, на което се надяваха, е той да не уцели при първия си изстрел. Краката им обаче шляпаха във вода, която изпълваше целия под. Афтарон дори не трябваше да се цели, той насочи мълнията надолу и електрическият заряд се разпространи със светкавична скорост по водата. Той самият изглежда носеше изолиращ костюм, но двете бяха боси. Силвия усети как за части от секундата токът преминава от глезените през цялото й тяло. Болката мигновено я повали на земята. Продължи да се тресе, докато токът не престана. След това в течение на няколко секунди се чувстваше напълно парализирана и дори не можеше да диша. Първоначалният ефект от шока започна бавно да отминава и с усилие си пое въздух, усещайки как гръдният й кош болезнено се раздвижва. Крайниците й все още стояха парализирани, когато видя сянката на Афтарон надвиснала над нея. Помисли си, че това е краят. Сега той щеше да насочи оръжието си и да я довърши, а тя лежеше напълно безпомощна на мокрия под. Веднага си спомни думите му: „Не си правете илюзии, вие няма да напуснете живи това място…“. Но ето че флотските пехотинци вече напредваха в периметъра на базата, отвън се чуваха откоси на плазмени карабини. Така че — мислеше си Силвия — на Афтарон му оставаше само едно нещо. Да не допусне те двете, които знаеха толкова много за света на аркусианците, да занесат тази информация при останалите хора. Затвори очи, мислейки си, че всеки момент ще настъпи краят. Чуваше до себе си Мегън, която си поемаше въздух на пресекулки.

— Няма страшно, зарядът не беше настроен да убива! — Афтарон проговори с типичния си спокоен и делови тон, както когато се намираха в лабораторията. Силвия мразеше този глас, защото безстрастно изречените думи обикновено водеха до изключително болезнени мъчения. Сега обаче прозвуча като отмяна на смъртна присъда. Какво смяташе да прави с тях?

— Може би водата леко усили ефекта на електрическия ток, ще го впиша в доклада си за тестването на прототипа. Съжалявам, ако това ви е създало излишно физическо неразположение.

— Върви по дяволите, скапаняк! — извика Мегън с целия въздух, който успя да събере.

— А сега момичета и аз бих се радвал да продължим да си бъбрим, но времето ни притиска. Имаме да свършим още една важна работа, така че ще ме извините, ако работя малко по-грубо.

След тези думи Афтарон Монконк преметна карабината през рамо и уви китката си в дългата червена коса на Силвия, след което я издърпа силно нагоре. Тя нададе пронизителен писък. Същото се случи и с Мегън, аркусианецът я дърпаше с другата си ръка. Започна да влачи двете по мокрия под на коридора. Силвия, която вече си възвръщаше част от подвижността, държеше с две ръце косата си, опитвайки да намали болката, като същевременно риташе с крака, стремейки се да върви повече, отколкото да се влачи. Преминаха през врата в помещение, където ги огря дневна светлина. Силвия почувства огромно облекчение, когато Афтарон най-сетне я пусна и тя се свлече на пода. Погледна наоколо с премрежен от сълзи поглед. В края на помещението стената и част от тавана липсваха. Явно тук беше ударил плазменият снаряд, който уцели сградата. На едно място от тавана стърчеше тръба пръскаща вода в различни посоки. Афтарон повдигна Мегън така, че да застане права. След това пусна косата й, хващайки я за ръцете, опитвайки се да ги заключи във висящите от тавана окови. Мегън се съпротивляваше с всичките й останали сили. Силвия лежеше на пода и капки ледена вода от тавана се стичаха по лицето й. Видя парче откъртен бетон на половин метър от себе си. Знаеше, че има само няколко секунди, преди Афтарон да се е справил с Мегън. Това беше шансът им. Леко се надигна, пресегна се и обхвана с две ръце камъка. След което, се изправи и колкото й позволяваха силите, замахна. Афтарон парира удара с една ръка, а с другата й нанесе безмилостен плесник. Тя отлетя назад, усещайки как ушите и пищят от удара. Просна се на пода, чувствайки се почти толкова зашеметена, колкото и от електрическия шок.

— Добър опит! — каза насмешливо Афтарон. — Едно трябва да ви се признае на хората — не се отказвате лесно.

Силвия усещаше вкуса на кръв в устата си. Той я повдигна и заключи китките на ръцете й за висящите от тавана вериги. За последните дни много пъти се беше озовавала в това положение. Инстинктивно застана на крака, защото знаеше, че ако остане да виси само на китките, скоро болката щеше да стане непоносима. Спуканата тръба обливаше нея и Мегън със студена вода. Дали Афтарон избра това място именно поради тази причина и защо? Имаше едно хубаво нещо, през отвора в стената и тавана нахлуваше свеж въздух, макар и примесен с дим от битката навън. Тя предпочиташе пушеците и вятъра пред мъртвешката задушна атмосфера на затвора, в който ги държаха.

— Знам, че нямаме много време, момичета, но ще ви обясня последния ни експеримент. Имам добра новина за вас, тук наблизо са вашите мъжкари.

— Какво? — попитаха и двете в един глас.

— Точно така, Зак и Алекс, двамата млади самци, с които се чифтосвате, са тук.

— Откъде знаеш с кого се…

— Разпитах и другите кадети за вас, някои бяха много словоохотливи, особено с нужната стимулация. Знам много повече за живота ви, отколкото подозирате.

— И искаш да кажеш, че са тук? — попита с видимо недоверие Силвия. Тя обаче знаеше, че Алекс, заедно със Зак и Габриела, избягаха и се криеха някъде наоколо през цялото време.

— Да, нахълтаха на първия етаж щом атаката започна, за да спасят своите приятели и най-вече вас двете. Вече би трябвало да са установили, че долу ви няма и някой им е казал, че сте тук. Сега те са някъде наоколо, въоръжени със своите карабини и се опитват да ви намерят. Колко трогателно! Героят, опитващ се да спаси красавицата, която е в беда. Тази нелепа история присъства в цялата човешка история от най-древните произведения — Афтарон се засмя. — Колко сте недорасли и елементарни! Сякаш, освен ако няма силен недостиг на женски, живота на една е от такова голямо значение? Типично за примитивните цивилизации, сред които е и вашата, е да отделяте такова голямо значение на чифтосването, чиито единствен истински смисъл е да увеличава числеността на популацията.

Силвия и Мегън нямаха думи, те гледаха аркусианеца с погнуса. Той продължи:

— Тъй като нямаме много време, не смятате ли, че е редно да помогнем малко на Александър и Закъри да намерят своите… „любими“? — при произнасянето на последните думи, в гласа на Афтарон се усещаше ясно изразена ирония.

— Позволявам ви да ги повикате!

Момичетата мълчаха.

— Хайде, давайте! Викайте: „Алекс, Зак, тук сме, помощ, спасете ни, помощ!“.

— Няма да ти играем по свирката! — извика със злоба Мегън.

— Е, скъпа, разочароваш ме! Нищо ли не научи от съвместната ни работа досега? Знаеш, че никога не ви моля за нещо, което не мога да ви принудя да направите.

Те продължаваха да мълчат.

— Щом като не искате да викате, ще попеете. Знаете ли, че някои видове привличат индивиди от противоположния пол чрез изпълняване на различни песни? Да видим дали при вас ще свърши работа.

Афтарон направи някаква настройка на електрическата си пушка, след което изстреля електрошок към водната повърхност на пода. Електричеството потече по телата на двете момичета и ги накара да се тресат от напрежението. Силвия се опитваше да не вика в първия момент, но болката беше прекалено силна. От устата й излезе отчаян писък. Афтарон активираше електрошока през интервал от двадесетина секунди. Писъците на двете момичета отекваха по празните коридори на затвора.

 

 

— Чу ли това?! — попита Зак. Спряха и се заслушаха. Тъкмо бяха изкачили стълбището и се намираха в мрачен коридор с голи бетонни стени. Двамата крачеха бавно, държейки карабините си насочени и готови за стрелба. Чуваше се едва доловим звук от стъпките им във водата на пода. От неизвестна посока по коридорите се носеше ехото на пронизителни женски писъци.

— Мисля, че познавам гласа на Силвия! — прошепна Алекс.

— Така е, другото е Мегън! Те двете са, какво им причиняват за Бога?!

— Може да е клопка! Трябва да сме внимателни — предупреди Алекс, макар че никак не му се искаше да бъде внимателен. Желаеше повече от всичко да се затича, да открие откъде идват писъците и собственоръчно да изкорми съществото, което причинява тези страдания на любимото му момиче. Зак вероятно се чувстваше по същия начин, но двамата се владееха достатъчно, за да не действат глупаво. Продължиха внимателно и методично да проверяват всяка отворена врата и всеки ъгъл на коридора. Преминаваха предпазливо, където коридора завиваше, защото не знаеха какво има зад ъгъла. Писъците се чуваха все по-ясно, приближаваха се. Скоро започна да се долавя и характерния звук от бръмчене на електрически искри.

— Чуваш ли това? — попита Зак. — Май е електрошок.

— Гадни копелета! Само да установим визуален контакт и ще им пратя по един право в черепите!

— Ще трябва да се наредиш на опашката…

Те се приближаваха все повече. Скоро във водата на пода започнаха да прескачат електрически искри. За щастие бяха обути във флотски ботуши, които ги предпазваха.

— Зад тази врата е!

Двамата притиснаха гърбове до стената. От открехнатата врата се чуваха ясно писъците на момичетата и пращенето на електрическите искри. Беше изключително трудно да не мислят за страданието на Силвия и Мегън, а да се съсредоточат върху тактическото изпълнение на мисията си.

— Слушай, Алекс, аз ще нахлуя пръв, ти си плътно зад мен! Аз се обръщам надясно и покривам десния периметър, ти — левия. Стреляме по всичко, което не е Мегън и Силвия.

— Разбрано! — прошепна Алекс. Зак застана плътно до стената на ръба на входа, Алекс стоеше зад него. Когато бяха готови, Алекс стисна рамото на Зак, което беше сигналът, и двамата нахлуха в помещението. То представляваше широка зала с няколко бетонни колони. Външната стена и част от тавана липсваха. По пода бяха посипани бетонни парчета от срутените стени. В средата на помещението Мегън и Силвия стояха с ръце, вързани за вериги, падащи от тавана. До тях стоеше един-единствен аркусианец със странно изглеждащо оръжие в ръка и маска на лицето. При появата им аркусианецът пъргаво отскочи встрани. Двамата откриха огън, но аркусианецът се скри зад една от колоните.

— Мисля, че го уцелих! — извика Зак.

Иззад колоната се показа оръжието, което отвърна на огъня. Двамата на свой ред отскочиха и намериха прикритие зад две от колоните.

— Добре, само един е, ще се справим! — извика Зак.

— Момчета, бягайте, това е капан! — чу се гласът на Мегън, която най-сетне се беше съвзела от поредната доза електрошок и успя да събере сили, за да извика.

— Махайте се! Оставете ни! — извика и Силвия с отчаян глас.

— Какво говорят?! — уплашено попита Алекс и срещна също толкова озадачения поглед на Зак. Това разбира се беше нищо в сравнение с изненадата, когато чуха аркусианеца да ги заговаря с човешки глас:

— Колко драматично! Колко трогателно!

— Какво по дяволите… — извика Зак.

— Това не е маска, сигурно носи дигитален преводач!

— Много добре, Алекс! — чу се отново гласът в другия край на помещението.

— Откъде знаеш името ми?!

— Знам доста неща, нали това ми е работата.

— Момчета махайте се! — продължаваха да викат Силвия и Мегън, доколкото силите им позволяваха.

— Сега бих ви препоръчал, ако не искате да убиете женските си, да не стреляте по мен.

— Ха! И защо да не го правим? — попита предизвикателно Зак.

— Виждате ли това? — и в този момент Афтарон Монконк излезе иззад прикритието, държейки оръжието си високо вдигнато. На върха му играеше електрическа искра с характерното пращене. Зак и Алекс насочиха карабините си към него, но не посмяха да стрелят.

— Досега просто си играех — каза Монконк. — Но в момента е настроена на максимална мощност. Ако ме застреляте, ще падне във водата и електричеството ще изпържи за секунди приятелките ви.

— Копеле! — извика Зак.

— Сега излезте малко по-напред, за да се виждаме по-хубаво. Все пак е учтиво да можем да се гледаме в очите.

Момчетата не помръднаха от позициите си. Те знаеха, че аркусианецът може да стреля по тях, когато си поиска, но те не можеха да му отвърнат.

— Не ме карайте да повтарям! — и Афтарон приближи оръжието с прескачащата искра до лицето на Мегън. Виждайки това, Зак и Алекс напуснаха прикритията си и излязоха напред, все още държейки врага си на прицел.

— Чудесно, а сега пуснете карабините си, те само ще ни пречат.

— Не го слушайте! — извика Силвия.

— Няма смисъл да ги държите, момчета — каза подигравателно Афтарон. — Положението е, както казвате вие хората… „шах и мат“ — и след тези думи той доближи искрата само на няколко сантиметра от кожата на Мегън, която присви очи. Чу се звук от плискане на вода. Алекс беше хвърлил карабината си на земята и напълно невъоръжен направи две крачки напред.

— Побърка ли се?! — извика Зак, който все още панически стискаше оръжието си.

— Пръсни му мозъка, Зак! — изкрещя отчаяно Мегън. С треперещи ръце и учестено дишане Зак вдигна карабината и се прицели.

— Интересно как ще свърши всичко! — каза със спокоен, но предизвикателен тон Афтарон.

— Не стреляй, Зак! — обърна се Алекс към него. — Нали не искаш да я убиеш? — и той погледна към Мегън. Зак стоеше все така сковано, държейки карабината си насочена.

— Какво искаш? Ако желанието ти беше просто да ни убиеш, имаше достатъчно възможности до сега? — попита Алекс, гледайки към аркусианеца. Гласът му беше спокоен, почти приятелски. Едва забележимо направи малка, крачка напред.

— Тая работа няма да се реши с приказки, Алекс! — извика Зак.

Двете момичета гледаха напрегнато случващото се.

— Винаги съм мислил, че си по-умния, Алекс, не ме разочарова! — отговори Афтарон. — Това, което искам, е да изучавам човешката природа. Вашите реакции и поведение. И точно това правя в момента. Последният ми, върховен експеримент.

— Какъв е смисълът от експеримента, като в края му ще си мъртъв? — попита също така спокойно Алекс.

— Ха, всичко се записва, Алекс! Не бъди наивен! Какво като умра? Данните от този експеримент и в момента се пращат кодирано към централата на аркусианците.

— И не ти пука, че няма да си жив, за да видиш резултата от работата си? — попита презрително Зак.

— Не, Закъри, ние аркусианците не сме пленници на собственото си его като вас хората. Какво значение има дали ще видя резултатите? Единственото, което има смисъл е, че съм помогнал за издигането и величието на аркусианската раса!

— Добре тогава, нека довършим експеримента! — каза спокойно и Алекс, правейки още една малка и небрежна крачка напред. — Ние няма да стреляме. Не бихме наранили Мегън и Силвия. Зак няма да пусне оръжието си, но няма и да стреля, докато живота им е в опасност.

Афтарон повдигна вежди.

— Е, следващият ход е твой — продължи Алекс. — Как ще завършиш експеримента?

— Ха-ха — засмя се Афтарон. — Виждам, че почваш да схващаш, Алекс. Харесваш ми! Това ще спести много време и болка на всички ни.

— Не му играй по свирката Алекс! — изкрещя Силвия.

— Желанието ми е да спася Силвия и Мегън. Ако трябва ще ти съдействам, за да го постигна — говореше Алекс, докато бавно съкрати дистанцията между двамата, като в момента се намираше на около метър и половина от Афтарон. Двамата се гледаха в очите.

— Добре, Алекс, ето какво ще направим! — започна Афтарон. — Понеже ми харесваш, ще освободя Силвия. Но за да направим играта по-интересна, преди това ще убия Мегън — и той посочи с електрическата си пушка към Мегън, която го гледаше с омраза.

— Какво ще направиш тогава, Зак? — попита предизвикателно Монконк. — Ти все още държиш карабината. Ако ме застреляш и двете ще умрат, ако ме пощадиш, приятелката на Алекс ще живее, но твоята ще умре. Ще можеш ли да се примириш с това, че си пощадил убиеца на Мегън? Дали желанието ти за мъст ще надделее?

Зак стоеше, вдигнал карабината си, продължавайки да държи на мушка аркусианеца, хапейки нервно устните си, а по напрегнатото му лице се стичаха едри капки пот. Афтарон извади от кобура, намиращ се на колана му, обикновен плазмен пистолет и го насочи към Мегън, докато с другата си ръка продължаваше да държи електрическата пушка.

— Съжалявам, мила, беше ми наистина приятно да си общуваме…

Неочаквано Алекс се хвърли с всички сили към аркусианеца. Знаеше, че има само един шанс, че живота на всички е заложен на една карта и беше длъжен да спечели. Блъсна се с всичка сила в тялото на Афтарон, отклонявайки изстрела. С дясната си ръка силно го обхвана през кръста, докато с лявата държеше електрическата пушка, така че да не падне на пода, в случай че притежателят й реши да я пусне. Краката му блъскаха мокрия под в едно върховно усилие да тича напред. Избутваше загубилия равновесие Афтарон и двамата бързо се приближаваха до ръба на етажа, където външната стена липсваше. Всичко стана за части от секундата. Вкопчен в Монконк успя да го избута до ръба, откъдето двамата полетяха.

 

 

Алекс падаше. Единственото, което чу, бе радостният, безгрижен смях на Афтарон под себе си, докато двамата летяха надолу. След това настъпи мрак. Обгърна го топлина и спокойствие. Всичко беше наред. Не чувстваше болка, единствено безгранична ведрост. Много пъти си бе задавал въпроса какво разбират хората, когато казват „душата му да намери покой“? Сега му се струваше, че разбира. Ако това бе краят, душата му наистина се намираше в покой. Успя да предотврати най-лошото, смъртта на хората, които най-много обичаше. Дори цената да бе собственият му живот си заслужаваше. Нещо вътрешно в него се възпротиви. Не желаеше това да е краят. Знаеше, че времето му не е дошло. Усети остра болка в гръдния кош, когато си пое въздух. Почувства студ и едри капки дъжд, стичащи се по лицето и китките му. Мъглява светлина измести мрака. Някой го викаше.

— Алекс! Алекс! — беше познат приятелски глас. Гласът на Закъри. С усилие успя да фокусира и видя лицето на приятеля си.

— Ще се оправиш! Само няколко ребра са!

Алекс бавно повдигна ръката си и Зак я обхвана.

— Браво, братле, страшен си!

Двама пехотинци се приближиха и повдигнаха носилката, на която лежеше. Усети как го придвижват напред. Флотски медици сновяха пред погледа му, носейки медицински материали. Други носилки, също като неговата, се насочваха в една и съща посока — към няколкото кацнали медицински транспортни кораба. Дъждът, падащ от мрачното, неприветливо небе се засилваше. Изведнъж сред всеобщата кална сивота, като скъпоценен камък проблесна яркочервена коса. Тя лежеше на носилка, също като неговата, придвижваща се в същата посока, но беше далеч. Опита се да извика „Силвия…“ но от устата му излезе нещо едва наподобяващо шепот. Носилките им се сближаваха все повече и повече, тя обърна глава и очите й срещнаха неговите. Устните й произнесоха „Алекс“, но той не можеше да чуе гласа й, заглушен от двигателите на транспортните кораби. Двете носилки се намираха на по-малко от метър. Видя ръката й, протягаща се, за да го стигне. С болезнено усилие изпъна своята и почувства мократа й кожа. Пръстите им се вплетоха и не се пуснаха, докато не ги качиха заедно в транспортния кораб. Носилките им бяха положени една до друга. Пехотинците си отидоха и голямата товарна врата на кораба се затвори с предупредителен сигнал. Оборотите на двигателите се увеличиха и корпусът започна деликатно да вибрира, което предшестваше излитането. Алекс видя как Силвия разкопчава колана, с който я бяха вързали за носилката и се надига леко. Лицето й се наведе над неговото, мокрите й коси паднаха върху гърдите му. Той протегна ръка:

— Обичам те! — Тя го целуна.

 

 

Алекс прекара следващите три дни в болничното крило на кораба „Перперикон“. Нямаше възможност да се вижда с никого, но бързо се възстанови. На четвъртия ден го изписаха. Щом получи обратно старфона си, веднага се обади на Силвия. Тя също беше изписана, заедно с Мегън. Двамата решиха, че трябва да се съберат с приятелите си. Същия ден отидоха в стаята на Габриела. Първото нещо, което Алекс видя, когато влезе, бяха Зак и Мегън, стоящи на едно канапе. Мегън бе отпуснала глава на рамото на Зак и златистите й къдрици се пилееха по гърдите му като златен водопад.

— Здравей, Алекс! — каза Габриела и го прегърна горещо.

— Здрасти, братле! — каза Зак и му подаде юмрук, който Алекс удари, Мегън също го поздрави. Силвия влезе след минута в стаята и двамата седнаха заедно на мекия килим. Габриела донесе от земния чай, който умееше да прави така добре.

— Аз нямах време да проверя в старнет как стоят нещата. Някой ще ми каже ли какво стана в крайна сметка? — попита Алекс.

— С две думи, превзели сме планетата Хелена 9, унищожавайки няколко аркусиански кръстосвача, но нищо повече — каза недоволно Зак.

— Ами космическата станция? — попита разтревожено Алекс.

— Докато „Перперикон“ е извършвал спасителната операция на Хелена 9, за да ни измъкне, останалата част от Седми флот е преследвала космическата станция, заедно с придружаващия й флот — продължи да обяснява Зак. — В течение на преследването са унищожили няколко от вражеските кораби. Навлизали са все по-надълбоко в аркусианското пространство, докато най-накрая са срещнали стабилни аркусиански подкрепления. Може би над десет кръстосвача. На адмирал Стаматов му е станало ясно, че няма да може да унищожи станцията и е заповядал на флота да се върне на позиция около Хелена 9, където сме и в момента.

— Значи Хелена 9 е окончателно освободена от аркусианците? — попита Алекс.

— Официално е част от новия пограничен сектор. Седми флот е разположен тук до второ нареждане. Аркусианците не са направили опит да си я върнат засега.

— Ами станцията? Тя може да продължи да прави набези?

— Доколкото четох в старнет, от централното командване смятат, че ако Хелена 9 се превърне в укрепен аванпост, това ще попречи на нови атаки в населените райони на съюза.

На вратата се позвъни.

— Сигурно е Арвин! — каза Габриела и скочи ентусиазирано да отвори. Вместо младия лейтенант обаче пред вратата стоеше самият адмирал Юлиян Стаматов в официална униформа, придружаван от вицеадмирал Лао Ян.

— С-с-сър! — обърка се Габриела, изпъвайки се като струна и правейки място на двамата висши офицери да влязат. Останалите също се изправиха моментално и застанаха мирно.

— Седнете! — каза с благ тон Юлиян. Заедно с Лао си намериха място на килима и седнаха. Настъпи неловко мълчание, което само Габриела посмя да наруши:

— Сър, да ви предложа чай?

— Няма да стоим много — отвърна Стаматов. — Знам, че след всичко, което преживяхте, сигурно сте страшно уморени и желаете просто да забравите за този кошмар, но се налага да поговорим малко.

— Решихме, че е най-добре ние лично да поговорим с вас — добави Лао Ян.

— Първо искам да ви поздравя за проявения кураж и за всичко, което успяхте да извършите на „Хелена 9“. Гордея се с вас!

Докато го казваше, Стаматов гледаше сина си в очите.

— Това, за което съм дошъл обаче е, да получа изключително важна информация, която смятам, че само Мегън и Силвия могат да ми дадат. Момичета, знам, че е крайно болезнен въпрос за вас. Сигурно искате да забравите и никога повече да не си спомните за тези ужасни дни, прекарани в плен на аркусианците, но трябва да разберете, че е от решаващо значение да ни кажете каквото знаете. Вие сте единствените човешки същества, които някога са установявали контакт с аркусианци за толкова дълъг период от време. Ако искате, ще разговаряме насаме.

— Предпочитам да говоря тук и пред другите — каза Силвия.

— Аз също нямам проблем — отвърна Мегън. — Ще ви разкажа за всичко, щом това ще помогне. Афтарон — така се казваше аркусианецът — вярваше, че няма да напуснем живи онова място и тази информация никога няма да стигне до хората, но ето че сме тук и с радост ще я споделя.

— Каква беше целта на експериментите му? — попита внимателно Лао Ян.

— Искаше да разбере човешката природа — обясни Силвия. — През вековете аркусианците са унищожили десетки цивилизации на други интелигентни видове. Афтарон лично ми го каза, бях ужасена. По неговите думи ние хората сме първите, които успяваме да им устоим толкова време и дори да ги победим, както сте направили вие, адмирале, преди осемнадесет години.

— За това са решили, че трябва да ни изучат. Да разберат повече за човешките реакции и мотивация, за това какво ни прави силни и какво слаби — намеси се Мегън. — Това, което разбрахме за аркусианците е, че те считат себе си за най-добре приспособената раса в така наречената „междувидова борба“. Според тях всеки интелигентен вид в галактиката е потенциален съперник и трябва да бъде унищожен в името на тяхната собствена раса. Те смятат, че притежават огромно предимство пред другите, състоящо се в тяхната обществена система.

Лао Ян и Стаматов повдигнаха учудено вежди:

— Деца, това, което ни казвате, е повече, отколкото разузнаването ни успя да събере за аркусианците в течение на десетилетия — каза с възхита Ян. — За съжаление сте платили висока цена.

— Каква е тяхната обществена система? — попита Юлиян. Мегън и Силвия се спогледаха, след което Силвия започна:

— Не съм сигурна как точно да го определя. От векове аркусианците са възпитавани да вярват, че смисъла на живота на всеки един от тях се състои в това да помогнат за междувидовата борба. Нищо друго няма значение. Учени са, че трябва напълно да пренебрегват собствените си желания, чувства и лични амбиции. Колкото повече аркусианецът успява да озапти личните си желания в полза на общата им цел, толкова по-морален е той.

— В този смисъл, възможно най-възвишената и достойна за преклонение постъпка, която един аркусианец може да извърши, е да пожертва собствения си живот в името на борбата им — допълни Мегън.

— Така е, когато с Алекс се опитвахме да спасим момичетата, този Афтарон не спираше да обяснява, че не му пука дали ще умре, стига това да помогне на аркусианците да разберат повече за човешката същност — включи се и Зак.

— Докато бяхме в плен, той обясни как личните му чувства и удоволствие от работата са без значение, единствено важна е ползата за „междувидовата борба“. Казваше, че ако трябва би пожертвал без колебания всеки член от семейството си, защото личните му чувства към близките му са от пренебрежимо малко значение в сравнение със значението на борбата — допълни Силвия.

Стаматов въздъхна:

— Знам, че за вас беше тежко, но искам да ви благодаря. През целия си живот воювам с аркусианците. Първо като боен пилот, после като капитан на кораб, а накрая и като командващ на флота. През всичкото това време събирах разузнавателни данни за разположението на техните сили, за броя им, за въоръжението, за маневрите, които правят, за подобренията, които са постигнали. Това бяха важни въпроси, но един не спираше да ме гложди. Понякога нямах време да мисля за това, но въпросът винаги се връщаше. Кои са аркусианците? Защо го правят? Какво искат? Защо умират? Вие, деца, направихте нещо много важно — дадохте лице на нашия враг. Сега вече знаем за тях много повече, отколкото някога сме мечтали да разберем и то благодарение на самите аркусианци. Наистина съм ви благодарен.

Стаматов се приготви да става, когато Мегън се обърна към него:

— Сър, може ли да ви попитам нещо?

— Разбира се, каквото и да е.

— Сър, това не ви ли плаши?

— Кое да ме плаши?

— Аз лично сега се страхувам повече от преди. Винаги съм смятала, че се изправям срещу враг, който подобно на нас цени живота си. Не се ли ужасявате от мисълта, че имаме работа със същества, които са напълно безразлични към собствената си участ, които не обичат никого и нищо и които са готови да пожертват абсолютно всичко в името на това да ни победят? Не смятате ли, че много трудно ще се справим с такъв враг?

Стаматов се усмихна:

— Не напротив, сега дори съм по-спокоен.

— Но защо, сър?

— Защото е много по-трудно да победиш човек, който защитава себе си и тези, които обича, който има живот и този живот е най-скъпото нещо за него. Който живее и обича неща по-истински от „междувидовата борба“. Не се притеснявай, аркусианците никога няма да ни победят.