Андрей Христов
Звездни асове (23)

Глава 23
„Дженезис-27“

Алекс за малко не изтърва закуската си, докато четеше една от статиите във флотския онлайн ежедневник. Отново те! Отново „Огнени Звезди“, въпреки цялата си некадърност, бяха участвали в едно от най-значимите събития на „Оазисът“ — откриване на новия аквапарк. Пусна видеото, прикачено към статията и се ужаси от нескопосаността на Бари Хонгъл и неговите хора. Въпреки всичко, „Огнени Звезди“ продължаваха да са по-търсени и да получават всички важни ангажименти в Седми флот. „Инсиниум“ тънеше в забрава. След концерта по повод годишнината на „Перперикон“ никой не им се обади да ги потърси за огнено шоу. Вместо това наемаха „Огнени Звезди“. Очевидно все още никой не знаеше за съществуването на „Инсиниум“, въпреки усилията на Габриела. Тя самата изглеждаше бясна, когато двамата се видяха по-късно същия ден.

— Необяснимо е как може да наемат тях! Те са толкова зле! — възмущаваше се Габриела.

— Просто са по-отдавна и всички ги познават. Мнозина дори си мислят, че те са въртели на рождения ден на „Перперикон“.

— Не ми напомняй!

Два дни по-късно, всеки един от представителната група на „Инсиниум“ получи текстово съобщение от Габриела, с което тя им съобщаваше, че свиква клубно събрание след лекциите в бар „Крилото на Ягуара“. Алекс четеше това със свито сърце.

— Какво ли е намислила Габриела? Да не би отчаянието в нея да надделява и да се готви да изостави „Инсиниум“? — сподели тези свои страхове със Зак, докато двамата заедно ходеха към бара.

— Според мен не е това — отвърна Зак. — В крайна сметка нямаме участия, което е кофти, а факта, че хората наемат „Огнени Звезди“ е крайно дразнещ, но не е причина да закриваме клуба…?

— Но дали Габриела е на това мнение? Помниш какво каза в началото? Че ако нещата не вървят, тя няма да се занимава с клуба.

— Е, да, но тя по-скоро имаше предвид вътрешни разногласия. Нещо, с което се е сблъсквала и преди. Такива проблеми нямаме, така че аз съм спокоен.

Алекс обаче не остана убеден. Двамата достигнаха мястото на срещата. Скоро се появиха Силвия, Мегън, а накрая и самата Габриела.

— Е, за какво става дума? — попита с приповдигнат тон Зак. За успокоение на Алекс, Габриела имаше сериозно, но не и крайно нещастно изражение на лицето. Явно искаше да им съобщи нещо важно, но едва ли мислеше да закрие клуба.

— Най-сетне се свързаха с мен във връзка с огнено шоу! — започна тя.

— Е, чудесно, някой на „Оазисът“ е забелязал съществуването ни — обади се отново Зак греейки от щастие.

— Не са от „Оазисът“

Алекс повдигна вежди:

— Доста малко съдове в Седми флот предоставят условията за провеждане на огнено шоу…

— Там е работата шоуто ни изобщо няма да е в Седми флот.

Сега вече по лицата на всички се изписа изненада.

— Как така? — попита с недоумение Мегън.

— Не е далеч. Обадиха ми се от космическа станция „Дженезис-27“. Реших, че нямаме много участия и шансът не е за изпускане. Става дума за тази събота.

— „Дженезис-27“ ли? — възкликна Силвия. — Там работят родителите ми!

— Чудесно, значи ще имаш повод да ги видиш — усмихна се Габриела. — Честно казано аз бих се почувствала щастлива, ако можех да се видя за малко с нашите. Започнаха да ми липсват.

Алекс преглътна и за момент му се стори, че в заведението е твърде горещо. Незнайно защо перспективата да се запознае с родителите на Силвия толкова скоро му действаше стряскащо.

— Всичко звучи много хубаво, но аз виждам проблем — намеси се Зак. — Трябва през уикенда да отсъстваме от флота и да успеем да се върнем до понеделник сутринта, когато всеки един от нас има упражнения. Точно сега, преди финала на игрите, ще е голяма издънка, ако пропуснем някое упражнение.

— Знам, затова проверих много добре графика на корабите, които могат да ни закарат и върнат оттам навреме — обясняваше Габриела, приемайки отново сериозно изражение. — Има един транспортен кораб, който тръгва заедно с военен конвой в петък от 22:00 часа. Те ще се скачат с космическата станция на другата сутрин в събота от 9:30. Вече се свързах с капитана на транспортния кораб и срещу не много висока сума той се съгласи да ни транспортира.

— Чудесно, ами на връщане?

— В неделя към 17:00 часа конвой от осем търговски кораби ще се скачи със станцията, с цел презареждане. Те пренасят продукти за „Оазисът“ и един от тях ще ни качи. Ще кацнем някъде в полунощ в неделя. Даже ще имаме време да се наспим за упражненията в понеделник.

— Сигурна ли си, че всичко ще мине по план? — попита загрижено Зак.

— Ами, не виждам какво може да се обърка. Аз също не искам да пропусна упражнението по бойно пилотиране, още повече че съм капитан на отбора. Разбира се, ако някой от вас се притеснява твърде много, може да не идва, никого не карам на сила.

— Ще дойда, дума да няма! — отвърна Зак. Останалите също кимнаха утвърдително.

В следващите няколко дни петимата се срещаха извънредно, за да тренират хореографиите за шоуто. За първи път щяха да бъдат наети от клиент, който не ги познава лично и това щеше да е важен тест. Справеха ли се, можеше да ги очакват и други ангажименти. Желанието на всички беше „Инсиниум“ да стане най-известният огнен клуб в този край на галактиката, измествайки „Огнени Звезди“ от доминиращата позиция. Първите крачки обаче бяха най-трудни и ето сега им се отдаваше възможност да покажат на какво са способни.

В петък вечерта се намираха на докинг станция номер девет на „Оазисът“.

— Това трябва да е! — обяви Габриела, посочвайки масивен товарен кораб с опознавателните знаци на флота.

— О, това е модел „Херкулес Т4“ — обяви Мегън.

— Доста е гигантски! — възкликна Силвия.

— Всъщност това е среден клас товарен кораб. Най-големите са „Титан Т6“, приблизително с размерите на три такива.

Докато другите си говореха, Габриела се свърза по старфона си с капитана на кораба. Скоро той пристигна при тях, нисък и дебел офицер на средна възраст с дълги мръсносиви мустаци и малки очички. Представи се като Капитан Козмо.

— Хайде, елате с мен! — нареди им той. — И не вдигайте много шум, докато не излетим, защото ми е забранено да превозвам пътници! Всички нарамиха обемистите сакове и чанти, необходими за шоуто. Освен тях, Алекс и Зак понесоха още два допълнителни сака с неясно съдържание по молба на Габриела. Капитанът ги преведе през нещо като авариен изход на кораба и след като минаха през няколко тесни коридора се озоваха в товарно помещение, пълно с различни видове метални сандъци и контейнери.

— Превозваме боеприпаси, така че внимавайте! — предупреди ги мъжът. Петимата се разположиха на пода в тясното пространство, оставено, след като отделението е било запълнено със сандъците.

— Щом усетите, че сме кацнали, също не бързайте да излизате, защото може да ви хванат. Изчакайте, аз ще дойда да ви взема, когато е безопасно! — отново им заръча капитанът, след което затвори след тях и изчезна. Помещението нямаше прозорци и единственият източник на светлина остана една мъждукаща лампичка на тавана.

— Е, не е точно първа класа, но иначе трябваше да се откажем от участието, а сега то ни е особено важно — каза Габриела.

— Няма проблем, освен всичко друго сме войници, така че би трябвало да не се оплакваме от неудобствата! — заяви спокойно Зак, облягайки се на един сандък с изражение сякаш това е най-удобния фотьойл на света. Останалите обаче не изглеждаха толкова ентусиазирани да прекарат цяла нощ на твърдия под и без нищо за вечеря. Все пак, като пехотинец, Зак бе свикнал да се подлага на всякакви физически изпитания, като преминаване на километри лазейки в калта или висене с часове в короните на дървета. Пилотите обаче не бяха съвсем на „ти“ подобни екстремни условия.

— Спокойно, помислила съм как да направим престоя си по-комфортен! — намеси се Габриела, посягайки към единия от допълнителните сакове. — Ето спален чувал за всеки. Меки са и топлят.

Чуха се радостни възгласи.

— А тук имаме припаси, които трябва да ни стигнат за вечеря и закуска.

— Супер си! — извика Алекс, докато започна да вади нещата от сака с припасите. Петимата си направиха весело угощение, докато товарният кораб се отдалечаваше от „Оазисът“ и от Седми флот.

Алекс се събуди от силно скърцане. Целият кораб леко се разтресе. Погледна старфона си — дисплеят бе хванал лек скреж и часовникът показваше девет и тридесет. Явно всичко вървеше точно по разписание и корабът тъкмо се скачваше с космическата станция. Зак също се събуди:

— Доста е хладно! — каза той, докато все още лежеше, плътно увит в спалния си чувал. Дъхът му се виждаше под формата на пара.

— Да, така е! — съгласи се Алекс и отново погледна старфона си, който имаше приложение за термометър. — Температурата е паднала до минус три градуса по целзий!

— Нормално, товарните отделения не се отопляват много добре.

— Ох, колко е студено! — беше Мегън, която тъкмо се будеше. Останалите момичета след малко също се разсъниха. Единствено спалните чували на Габриела ги бяха спасили от премръзване.

— Ах, този идиот Козмо, обеща ми да включи отоплението! — възнегодува Габриела. Тя изглеждаше вкочанена от студ. — Добре, че бяха чувалите, иначе щяхме да умрем от хипотермия!

— Предполагам говориш за нашия любим капитан? — попита иронично Алекс.

— Същият, пълен кретен е. Знаеш ли колко ми коства да се разбера с него? Пет пъти променя условията, след като вече се споразумяхме, а накрая и това! Да ни умори от студ ли иска?!

Петимата очакваха всеки момент да слязат от кораба, но това все не се случваше. Отвън се чуваше шум от разтоварване. Машини минаваха напред и назад, работници си говореха на висок глас.

— Явно не можем да излезем още, има опасност да ни видят! — измърмори Мегън.

Тъй като се очертаваше да почакат, те си разделиха остатъка от хранителните припаси и закусиха. Чак към единадесет часа, отвън утихна, вратата се отвори и капитан Козмо ги изведе вън от кораба. Те помъкнаха саковете и чантите си и след като преминаха през докинг станцията се озоваха на оживен площад. Самата станция още от самото начало даваше вид на мащабно съоръжение, цял град в космоса, с открити площи, сгради и дори собствен климат.

— За разлика от „Оазисът“, който притежава едва няколко научно изследователски лаборатории, на „Дженезис-27“ има предимно инсталации, свързани с изследване на вселената и разработване на нови технологии за живот в открития космос — обясняваше Силвия. Поглеждайки нагоре, петимата видяха сградата, която се извисяваше над всички други.

— Това е обсерваторията. Родителите ми работят точно там — поясни Силвия. — Виждате гигантския телескоп. С негова помощ учените в обсерваторията на „Дженезис-27“ могат да правят едни от най-прецизните наблюдения на космически явления в целия Земен Съюз!

— Ще е супер ако можем да го разгледаме по-подробно — отвърна Габриела — но първо нека се настаним. Резервирала съм стаи в хотел „Дженезис Централ“.

Докато вървяха към хотела, Алекс забеляза, че Силвия разговаря с родителите си по старфона. Тя със сигурност щеше да пожелае да се види с тях веднага след като приключеха с настаняването. Дали щеше да поиска и той да дойде с нея? Знаеше, че вероятно е глупаво, но въпреки всичко се притесняваше от тази мисъл. Щом разберяха, че е гаджето на дъщеря им, родителите й несъмнено щяха да започнат да го гледат под лупа. Всяко едно негово действие или дума щеше да бъде мълчаливо оценявано. Това нямаше как да го накара да се чувства спокоен.

След като се настаниха в хотела, Силвия обяви пред всички:

— Слушайте, сега говорих с татко и той каза, че може да отдели малко време да ни разведе из най-интересните места от станцията. Искате ли да дойдете и без това до шоуто ни има цял ден?

Останалите приеха идеята с ентусиазъм. Това донякъде подейства успокояващо на Алекс, защото нямаше да са само двамата със Силвия и да е фокусът на цялото внимание. Все пак предстоящата среща с бащата на Силвия го изнервяше.

След кратко суетене цялата група тръгна заедно от хотела. По улиците на космическия град се разхождаха предимно хора по мантии с вид на научни работници. Имаше също и деца и тийнейджъри, които учиха в местното училище. Алекс си помисли, че именно това е средата, в която Силвия бе прекарала детството си.

— Какво те накара да оставиш този живот и да се насочиш към флота? — попита я Алекс.

— Странно е, че питаш. За мен промяната е доста по-малка в сравнение с останалите, които сте израснали на планети.

— Е, от тази гледна точка да. Имах предвид друго. Сигурно щеше да ти е лесно да се занимаваш с изследване на космоса. Да станеш учен като родителите ти.

— На станциите е скучно! Прекалено си ограничен в нещата, които можеш да правиш. Донякъде и във флота е така, но пилотирането никога не може да ми омръзне, а и срещам по-интересни хора — каза тя и се усмихна.

Скоро петимата достигнаха до сградата на обсерваторията. Беше масивна куполообразна постройка. Гигантският телескоп, преминаваше отвъд атмосферния купол на станцията и „гледаше“ директно в открития космос. По коридорите на обсерваторията абсолютно всички, освен тях петимата носеха бели или сини мантии. Силвия използва схемата, пратена и от баща й на старфона, за да открие правилния асансьор, след което се обади, за да предупреди, че идват. Качиха се на последния етаж. Вратите се отвориха и петимата се озоваха в нещо, което на пръв поглед приличаше на командна зала в космически кораб. На голям панорамен монитор в средата на залата, се виждаше искрящо сияние в преливащи се топли цветове. Имаше множество работни станции, където Алекс забеляза, че на екраните същото това красиво сияние беше представено под формата на топографски изображения, термални снимки, диаграми и прочее.

— Силвия! — чу се женски глас. Алекс веднага се досети, че това е майка й. Подобно на нея, тя имаше стройна фигура и червена коса, макар и с малко по-тъмен оттенък от дъщеря си. До нея стоеше мъж, към петдесетте, носещ очила с правоъгълни рамки. Беше висок и слаб и без съмнение бащата на Силвия. Тя се втурна и прегърна родителите си.

— Ето това са приятелите ми! — каза израждайки имената на всички.

— Аз съм Боби, а това е Мария — представи се бащата на Силвия. Слушали сме много за вас, особено за теб, Алекс — и той подаде ръката си за поздрав. Алекс я пое леко изчервен. Все пак родителите на Силвия изглеждаха много приветливи и мили хора. Помисли си, че всъщност е голям късметлия, припомняйки си начина, по който Силвия се запозна с неговия баща. Тогава адмирал Стаматов се пошегува, че ще я накаже за дето е дезертирала от „Мадара“. На нейно място той би се почувствал ужасно притеснен.

Боби и Мария разведоха младите си гости из обсерваторията. Настоящата им работа представляваше наблюдение на процеса на раждане на неутронна звезда. Именно това изображение се виждаше на екрана в главната зала. След като приключиха с огледа на обсерваторията, бащата на Силвия се обърна към един от сътрудниците си:

— Фил, аз ще си тръгна днес по-рано, за да разведа тези млади хора из станцията.

— Няма проблем, професоре! — отговори мъжът.

— Съжалявам, че няма да мога да дойда с вас — извини се майката на Силвия.

„Значи бащата на Силвия беше професор!“ — мислеше си Алекс. Колко скромно от негова страна да се представи просто като „Боби“, без да парадира с научните си титли.

И така, Боби първо ги заведе да обядват в един ресторант, наречен „Експериментална чиния“. Когато се настаниха и отвориха менютата установиха, че не само името на ресторанта звучи странно. Нямаше нито едно ястие, което някой от тях да бе чувал преди.

— Талзарийски кюфтета версия 5.4? — прочете учудено Зак.

— Салата „Звезден Прах“ версия 2.0? Какво ще рече това? — не по-малко слисана бе Мегън.

— О, може би се налага да поясня — започна Боби. — Не исках да ви водя в столовата, където обикновено се храним, защото там няма нищо интересно. Този ресторант е към катедрата по експериментално готварство.

— Експериментално готварство ли, татко? — повтори с натъртване Силвия.

— Да, на тази станция имаме цяла научна секция, занимаваща се с изобретяване на нови видове ястия. Истината е, че половината ни бюджет идва от продажба на патенти на тази лаборатория.

— Сериозно ли?! — възкликна Алекс.

— Да, оказва се, че много повече хора се интересуват от нови видове, сосове, отколкото от зараждането на неутронни звезди.

Сервитьорката пристигна и все още никой не смееше да си поръча нищо.

— Спокойно, уверявам ви, че храната е много добра. Все пак е тествана на животни преди това — увери ги Боби.

— Това е много успокоително, татко! — отговори Силвия, опитвайки се да запази спокойствие. В крайна сметка обаче те поръчаха, макар и без да имат ясна представа какво точно. Когато ястията пристигнаха, реакциите бяха противоречиви. Талзарийските кюфтета наистина бяха вкусни, но не можеше да се каже същото за спагетите по Вендорски версия 4.3. Марайските скариди със сос от опал версия 5.1, които Габриела си поръча се оказаха малко по-пикантни от нейния вкус, а пък салатата „Звезден Прах“ беше по-скоро безвкусна.

През останалата част от деня бащата на Силвия ги разведе из най-интересните места на станцията. Посетиха ботаническата градина, разработваща видове растения, които могат да се приспособяват бързо при тежките условия на необитаеми планети. Тези специални растителни видове се използваха в началните етапи на тераформиране на нови планети. Боби ги заведе да видят и експерименталният Вендониев реактор.

— Вендоният е много рядко срещан елемент, който можеше да се използва за добив на огромни количества енергия. Името му идва от планетата „Венда“, където преди години са открити първите находища на елемента — обясняваше бащата на Силвия. — Това е първият реално функциониращ реактор в света! Вече една година захранваме станцията с него и държим двата ядрени реактора само като резервна мощност.

С наближаването на вечерта обаче стана време петимата да се захванат с подготовката си за шоуто. Преди това бащата на Силвия им показа площадчето пред новия магазин за експериментални стоки. Именно тържеството по случай откриването на магазина щеше да е поводът за тяхното изпълнение. Там беше изграден подиум, който навярно щеше да се използва като сцена. След това петимата отидоха до хотела, за да вземат цялото оборудване и да го занесат на мястото на шоуто. Габриела се свърза по старфона с човека, който ги наемаше — някой си професор Голдмакс:

— Здравейте, професоре. Аз и екипът ми сме на площада пред магазина Ви.

— Чудесно, сега идвам да ви посрещна! — чу се гласът в слушалката. Скоро Голдмакс се появи от магазина. Имаше плешиво теме, прошарени руси мустаци и кръгли очила.

— Здравейте, много ми е приятно. Извинявайте, ако съм малко прекалено развълнуван, но тук рядко посрещаме артисти — започна той с приповдигнат тон трескаво ръкостискайки всеки един от групата. — Както може би сте се досетили, това ще бъде сцената — и той им показа подиума, който се издигаше на площада пред магазина. — Освен вас сме поканили и две не много известни музикални групи. Щеше ни се да поканим „Звездни Психари“, но бюджетът ни е твърде ограничен.

— Ние с радост ще помогнем събитието ви да се открои! — каза усмихнато Габриела. — Сега ще ви помоля, ако може, да ни покажете, къде да се преоблечем и да подготвим уредите си за шоуто.

— Ама разбира се, елате! — Голдмакс ги поведе към складово помещение приготвено за тази цел, но преди да достигнат до него, трябваше да минат през почти целия магазин. Така имаха възможността да разгледат странните артикули, които щяха да се продават в него.

— Всичко това са експериментални продукти, които съществуват в много ограничени бройки и могат да бъдат купени само тук! — заяви с нотка на гордост в гласа професор Голдмакс.

— Какво е това? — запита Зак, спирайки се на нещо, което приличаше на тенджера с голям бластер, прикрепен към нея.

— Това е плазмената машина за пуканки! — отговори Голдмакс. — С помощта на лъч йонизирана плазма приготвя порция пуканки за шест и половина наносекунди. Много по-добра е от по-ранните модели, които правеха същото за цели осем наносекунди.

— Аха — беше единственото, което Зак успя да обели в отговор.

— Ами това какво е? — зачуди се Алекс, държейки нещо като писалка с неясно предназначение.

— Това е революционен уред в борбата с хлебарките и други къщни паразити. Съвсем просто е, представлява миниатюрен лазер, който изпепелява насекомото.

— Извинете, професоре, но така не трябва ли да избивате хлебарките една по една? Това звучи почти толкова ефективно, колкото и ако използвате чехъл за целта — възрази Мегън.

— Е, да, не е много практично, но пък е ужасно забавно!

По-нататък петимата се натъкнаха на още интересни изобретения, като ултразвуковата белачка на картофи, специалното приложение за старфон, което може да познае колко е часът, след като снимате звездното небе и скафандърът, който позволява на собственика му да диша въздух с точно зададена степен на влажност.

Докато се приготвяха за шоуто Габриела накара всички отново да си припомнят последователността, в която излизат със съответния уред по време на изпълнението. Този път всичко трябваше да стане без засечки. Някъде към осем часа започна концертът. Професор Голдмакс беше наел напълно безизвестна банда да свири, което криеше своите рискове. „Все пак тук явно обичаха експериментите“ — мислеше си Алекс. Този експеримент обаче не се оказа особено успешен. Бандата, носеща името „Антигравитация“ предизвикваше ефект, подобен на явлението, на което се бяха кръстили. Вместо да привличат повече хора към площада, те по-скоро гонеха онези, които по случайност се озовяха там. Едва двама души стоически наблюдаваха случващото се на сцената. Алекс успя да разпознае родителите на Силвия.

— Леле, тези са много зле! — каза с напрегнат тон професор Голдмакс.

— Нали споменахте, че сте поканил две групи. Може би другите ще са по-добри? — предположи Алекс.

— Да, има още едни, мисля, че е време да изкарам тях на сцената — каза Голдмакс. И така, въпреки протестите от страна на вокалиста на „Антигравитация“, според когото трябвало да изпълнят още три парчета, на сцената излезе другата група, носеща звучното име „Метеорите“. За съжаление те не постигнаха много по-добър ефект от „Антигравитация“. Алекс забеляза, че въпреки цялата си любезност, по лицата на единствените двама зрители на концерта беше изписано истинско страдание. Голдмакс явно също усещаше, че цялото събитие заприличва все повече на пълна катастрофа. Трябваше да се действа незабавно, ако искаше да избегне фиаското.

— Слушайте, налага се да излезете сега! Веднага след като тази ужасна песен свърши!

— Няма проблем, в готовност сме! — отвърна Габриела. При тези думи всички хванаха огнените уреди, с които по план трябваше да излязат на сцената.

— Дано поне вашето шоу става за нещо, защото иначе ще стана за подигравка на цялата станция.

— Мисля, че последното няма как да се избегне — прошепна Зак и Алекс едвам се сдържа да не се засмее.

След като „Метеоритите“ изпълниха едва втората си песен, на сцената се появи Габриела с огнения си чадър. Това беше началото на огненото шоу. Още с появата си тя моментално привлече вниманието на минувачите. Те започнаха да се спират и да гледат какво се случва. До момента, в който се появиха Силвия и Мегън за хореографията с пойове, вече се беше събрала малка тълпа. Хората нададоха радостни възгласи, когато ритъма се смени и двете момичета развъртяха огнените пойове. Площадът бавно започваше да се изпълва с хора. Нови и нови минувачи прииждаха, но никой не си тръгваше. Когато Алекс и Зак излязоха на сцената за своята хореография с тояги, тълпата изпълваше площада от край до край. Двамата бяха много по-уверени този път. След тях се появиха Габриела и Мегън със запалени ветрила. При вида им публиката ахна от възхищение. Докато се прибираше зад сцената, Алекс си помисли, че те двете наистина изглеждат възхитително. Хореографията на Зак и Алекс с огнените змии също хвърли публиката в екстаз, а когато момичетата излязоха със запалени обръчи, Голдмакс беше сигурен, че това е събитието на годината. Този път Алекс и Зак изпълниха хореографията с двойните тояги без грешка, а общото изпълнение на петимата с пой също беше в синхрон. За финал Алекс и Зак развъртяха искрящи вулкани под бурните аплодисменти, които не стихнаха няколко минути след края на изпълнението. Докато петимата подреждаха уредите си зад сцената, мнозина дойдоха да си направят снимки с тях. Алекс не се беше чувствал толкова щастлив от много време насам, а забелязваше по лицата на останалите, че те споделят същите емоции. Когато тълпата най-сетне се разотиде, родителите на Силвия успяха да се приближат.

— Честно казано на ваше място бих зарязал флота и бих се занимавал само с това, невероятни сте! — каза Боби.

— Татко, знам, че би предпочел да правя всичко друго, само не и да съм боен пилот от флота, обаче няма да стане — сряза го Силвия.

След като прибраха нещата си и получиха заплащането от Професор Голдмакс, петимата, заедно с родителите на Силвия, решиха да намерят място за вечеря. Идеята да посетят отново ресторанта за експериментална кухня беше категорично отхвърлена, затова Боби ги заведе в класически италиански ресторант, където те останаха до късно, обсъждайки оживено събитията от изминалия ден.