Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звездни асове (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
cattiva2511 (2017)
Допълнителна корекция
Андрей Христов

Издание:

Автор: Андрей Христов

Заглавие: Звездни асове

Издание: Първо

Издател: СКОИ „Дивинитас“

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Българска

Редактор: Николай Калчев

Художник: Николай Калчев

Художник на илюстрациите: Николай Калчев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2927

История

  1. — Добавяне

Глава 5
Космически Ас

Двата изтребителя Ягуар 7 летяха плътно един до друг сред безкрайната междузвездна шир. Те се движеха с шеста светлинна скорост и се намираха много, много далече от своя кораб-майка — кръстосвача „Перперикон“. Бяха пресекли преди около час и половина разделителната плоскост и сега се намираха дълбоко в аркусианско пространство. Наближавайки планетата Хелена 9 от звездната система Кариус 12, те намалиха скоростта. Хелена 9 имаше интересна история. Преди войната с аркусианците тя влизаше в състава на планетите, заселени от мараите. Въпреки военните победи обаче, хората и мараите не успяха да си възвърнат абсолютно всички загубени колонии, и Хелена 9 остана владение на аркусианците. Някога процъфтяващ цивилизован свят, сега тя се бе превърнала в джунгла, използвана единствено за добив на природни ресурси.

— Започвам широкообхватно сканиране! — съобщи лейтенант Арвин Кант по радиостанцията.

— Прието, аз ще сканирам околоорбитното пространство. Трябва да е тук някъде! — отговори лейтенант Златина Ангелова. Тя партнираше на Кант в тази секретна разузнавателна мисия. Техните Ягуари бяха специално оборудвани със стелт устройства, правещи ги неуловими за разузнавателните прибори на аркусианците. Въпреки всичко, това представляваше една много несигурна защита и те трябваше да са безкрайно внимателни. Намираха се във вражеско пространство и последното, което желаеха, бе присъствието им да бъде разкрито.

— Не откривам нищо интересно на планетарната повърхност.

— Опита ли дълбочинно сканиране?

— Да, само мини — в гласа на Кант се четеше разочарование. Търсенето на Ангелова също не се увенча с никакво откритие.

— Добре, нека заобиколим от другата страна! — каза Кант. Стандартната процедура беше да заобиколят планетата по екватора, докато сканират обстойно непроверените ключови точки.

Още щом започнаха обхода, една дузина индикатори започнаха да пищят в кабините и на двата разузнавателни кораба.

— Забеляза ли това? — попита лейтенант Ангелова.

— Да, страшно голямо е! — отговори Кант.

В околоорбитното пространство на Хелена 9 се намираше масивен метален обект. По първоначални данни беше с изкуствен произход. Двамата пилоти се разделиха и започнаха едновременно сканиране с лазерни лъчи под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Информацията, получавана от скенера на двамата се обединяваше и по този начин се създаваше триизмерно изображение на обекта. Когато сканирането приключи, двамата останаха изумени.

Оказа се голяма и много комплексна орбитална станция… Охраната се състоеше от десетки прихващачи, а транспортни кораби непрекъснато сновяха от космическата станция до голяма база на повърхността на планетата и обратно.

— Сигурно пренасят ресурси или части. А горе, мога да се обзаложа, се строят космически изтребители и други машини — предположи Златина. — Добро място са избрали, планетата е богата на метал.

Дълбокото триизмерно сканиране потвърди, и друго подозрение, което разузнавачите имаха. Станцията бе маркирана с обозначителните знаци, характерни за воините, лоялни на Акзаман Гразър.

Акзаман Гразър — име, което и до ден-днешен караше кръвта да замръзне във вените на всеки човек или мараец. Върховният вожд на аркусианците от времето на голямата война срещу хората и мараите. След военното му поражение обаче, срещу него се надигна опозиция и единната до този момент Аркусианска империя се разцепи на множество враждуващи фракции. Хората нямаха точна представа за случващото се в Тъмния сектор. Знаеха само, че фракциите са в сложни политически взаимоотношения помежду си — някои се съюзяваха едни с други, докато други воюваха. Междувременно много продължаваха да се опитват да живеят на гърба на хората и мараите, пресичайки границата и нападайки предимно цивилни кораби. Ето защо Седми и Шести флот на Земния съюз и Четвърти флот на мараите охраняваха пограничната зона. От известно време насам обаче пристигаха обезпокоителни новини, че може би Гразър си бе възвърнал голяма част от контрола върху аркусианците, поглъщайки повечето фракции. Тази база в непосредствена близост до пограничната зона беше поредното доказателство. Явно той се чувстваше уверен в контрола си над аркусианците, и сега може би готвеше нова експанзия.

Двамата продължаваха да сканират космическата станция, опитвайки се да добият възможно най-подробна картина на нейната структура, но за съжаление не останаха незабелязани. Аркусианците също имаха защитни системи и сканиращите лъчи скоро ги задействаха. Изведнъж на таблото на Арвин засвети червена сигнализираща светлина. Същото се случи и в кабината на Златина.

— Изключи скенерите! — Кант едва бе изрекъл тези думи, когато от базата присветна залп от няколко плазмени оръдия. Подобно на комети, плазмените снаряди достигнаха за секунди до целта си, която беше корабът на Златина. Ягуарът се рееше с изключени двигатели, докато осъществяваше сканирането и тя нямаше никакво време да реагира. В далечината Арвин с ужас видя малката експлозия, последвала попадението на един от аркусианските снаряди. Лейтенант Кант прехапа устни. Напълно бе изключил кораба си. Знаеше, че аркусианците сканират пространството и не искаше да има никакви енергийни източници, които да могат да бъдат засечени. Ето защо дори не посмя да се опита да осъществи радиовръзка със Златина. Ако го усетеха, нямаше как да избяга.

Прекара следващите четиридесет минути в пълна тишина. Усещаше как в кабината започва да става все по-студено. Пръстите на краката му изтръпваха. Беше изключил дори животоподдържащите системи. Някъде там, в облака от частици на взривения Ягуар 7 може би все още се намираше Златина. Ягуарите бяха проектирани така, че кокпитът им да издържа на всякакви удари и в него пилотите можеха да преживеят няколко дни, дори самият изтребител да бъде напълно унищожен. Все пак при такова директно попадение шансовете Златина да е още жива най-вероятно бяха петдесет на петдесет.

Измина час. Втори залп не последва. Арвин реши, че може да включи отново най-необходимите системи на кораба си, пестейки максимално енергията. Колкото повече енергия харчеше, толкова повече електромагнитни импулси се отделяха в пространството, и това го правеше по-лесен за засичане. Бавно и тихо насочи кораба си към мястото, където се намираха отломките от ягуара на лейтенант Ангелова. С нея се познаваха от първи курс, още като кадети, и тя му беше много близка. Освен това имаше отлични качества като пилот и заедно бяха участвали в няколко битки и много разузнавателни мисии.

Когато най-сетне достигна до мястото на разбития ягуар, Арвин включи късо обхватния скенер и започна да сканира пространството, търсейки капсулата с кокпита. Разбира се, ако включеше средно обхватния скенер, можеше веднага да го открие и то още преди да се е приближил, но тогава дебнещите аркусианци можеха да го засекат. Затова действаше крайно предпазливо. След около час търсене най-сетне откри отломък, наподобяващ по форма и размери на кокпита. Когато се приближи така, че да има визуален контакт, Арвин разпозна, че това наистина е кабината на Златина. Тялото й можеше да се види вътре неподвижно и той нямаше как да прецени какво е състоянието й. Не смееше да използва и радиостанцията. С прецизна маневра приближи своя кораб и отвори вратичката на малкия товарен отсек. Там можеше да се побере кокпита от разбития ягуар. Когато товарът се оказа на мястото си, вратичката се затвори и единствената мисъл на Арвин вече беше как най-бързо да се отдалечи от орбиталната станция. Не можеше да включи двигателите на пълна мощност, тъй като веднага щяха да го забележат и имаше голям шанс да бъде поразен, преди да успее да излезе от обсега на батареите. За това предприе тактиката да се отдалечава бавно използвайки минимална мощност.

taina.pngТайнствената аркусианска космическа станция

Това отне още два мъчителни часа. След като Арвин реши, че вече се намира извън обсега на станцията, превключи на пълна мощност и се устреми със седма светлинна скорост към граничната плоскост. Веднага след като полетя с пълна сила, се опита да се свърже с намиращата се в товарното отделение Лейтенант Ангелова, но тя не му отговаряше.

— Зиг, опитай се да установиш състоянието на нашата пътничка!

Зиг беше бордовият компютър. Всеки космически кораб, дори и малките изтребители, си имаха свой бордови компютър, който притежаваше изкуствен интелект. Те дори си имаха имена. Скоро Зиг приключи със задачата си.

— Лейтенант Ангелова има стабилен пулс и дишане, но за по-подробна информация ще е нужен медицински преглед, какъвто нямаме необходимата апаратура, за да направим, сър.

Значи беше жива, помисли си Арвин.

Вицеадмирал Лао Ян седеше на капитанското кресло в командната зала на кръстосвача „Перперикон“.

— Сър, към нас се насочва един прихващач, Ягуар 7. Идентификацията му е на Лейтенант Кант!

Беше изпратил двама, а се връщаше един, помисли си Лао Ян. Дано и двамата бяха живи.

— Дайте му разрешение да кацне на осма докинг станция! — разпореди адмирала, след което предаде командването на първия си офицер и се насочи към докинг станцията, за да посрещне лично кацащият разузнавателен кораб. Когато пристигна, медицинският екип вече помагаше на Лейтенант Ангелова да напусне кокпита. Тя изглеждаше замаяна, но вече се намираше в съзнание. Той се приближи до нея, хвана я за раменете, и бащински попита:

— Добре ли си, дете?

— Да, сър, нищо ми няма! Само леко се пораздрусах — въпреки че се опитваше да звучи бодро, Златина беше много бледа. Адмирал Ян се обърна към другия пилот, Лейтенант Кант, който при вида му се изпъна като струна и отдаде чест.

— Радвам се, че сте живи — каза Ян.

— Да, сър, беше на косъм.

— На какво се натъкнахте?

— Голяма орбитална база, сър, под командването на Гразър. Само можем да гадаем, какво е предназначението и.

— Ще очаквам подробния ти доклад, лейтенант.

— Да, сър, още тази вечер.

— Почини си, може да почака и до утре сутринта.

Адмирал Лао Ян чувстваше облекчение от мисълта, че и двамата му пилоти са живи, но от друга страна новините, които носеха, никак не бяха добри. Най-лошите им опасения можеха да се окажат верни. Скоро той щеше да обсъди доклада на Лейтенант Кант заедно с командващия флота, адмирал Юлиян Стаматов. След това щяха да решат какво да правят по-нататък.

И тази сутрин Алекс спазваше обичая си да закусва, ровейки се в старнет. Докато разглеждаше Спейсбук забеляза съобщение, че неговият най-добър приятел Зак и Мегън са вече във връзка.

— Ха, знаех си! — помисли си, докато натискаше бутона „харесвам“. Със Зак наистина нямаха възможност през последните дни да поговорят насаме, тъй като или бяха на занятия или се виждаха в присъствието на момичетата. Алекс обаче отдавна усещаше нарастващата близост между Зак и Мегън и явно беше назрял моментът те публично да обявят, че са гаджета. Радваше се за тях, но същевременно това го върна към мислите му за собственото му нерадостно положение. Не спираше да мисли за червенокосата Силвия, макар че не се бяха виждали от лекцията по Основи на Бойното Пилотиране в началото на седмицата. Всъщност днес щеше да е важен ден. Щяха да имат лекция по Оперативна Съвместимост. Тази лекция имаше за цел да научи младите кадети на основни принципи при съгласуването на бойни операции между хората и техните съюзници мараите. Самата лекция щеше да се води от генерал Хсион Зейнос — единственият преподавател мараец. Друга уникална особеност на лекцията беше, че се състоеше в най-голямата аула на ректората и на нея присъстваха всички първокурсници от всички специалности. За първи път Зак, Алекс, Габриела и Мегън щяха да са заедно на едно занятие. Освен всичко друго, Алекс се надяваше да зърне отново Силвия и да може да поговори с нея.

Напусна стаята си и се насочи към портал номер девет, откъдето щеше да излети транспортна совалка към Оазиса. На портала се намираха много други първокурсници, които също щяха да присъстват на лекцията. Алекс се заоглежда за неговите най-добри приятели, но преди да ги открие се натъкна на Джери.

— Как е, Джери?

— Какво да ти кажа… цяла седмица се мъча да покрия нормативите на симулатора, за да ми дадат да карам истински хигрус от понеделник. Още не мога да се справя…

— Да, оказа се по-сложно отколкото очаквах… — добави Алекс.

— Е, твоите резултати са си много добри! — възрази Джери. — Но виж, Габриела е направо недостижима… — тук сякаш на Джери му потекоха лигите.

— Всъщност, на последното упражнение имах повече точки от нея…

Но Джери сякаш изобщо не го чу:

— Тя е самата мечта. Не стига, че е изумително красива, но е и феноменален пилот.

— Здрасти, Алекс, да си виждал Зак и Мегън? — беше Габриела, която внезапно се появи отнякъде.

— О, здравей, и аз ги търсех. Запознай се с… — в този момент Алекс се извърна, за да запознае най-сетне Габриела с нейния обожател, но той сякаш се беше изпарил.

— С кого? — попита учудено тя.

— Ами един приятел, току-що беше тук, но изчезна, без да каже нищо… — объркано се озърташе Алекс.

В този момент към тях се присъединиха Зак и Мегън. Този път те открито ходеха хванати за ръце.

— Здравейте, вчера след упражненията се запознах с един сержант, който отговаря за част от складовете на борда на „Перперикон“ — започна въодушевено Зак. Останалите не изглеждаха особено впечатлени от новия му социален контакт. Той обаче продължи:

— Виждате ли, сержантът много се заинтересува от тази работа с огнения клуб…

— Чудесно… — промълви Габриела, започвайки да се досеща как това може да бъде от полза.

— Работата е там, че някои от складовите помещения имат много свободно пространство през по-голямата част от годината, а и са с доста високи тавани — тук всички наостриха уши. — Някои от тях се отопляват. Разбрахме се утре, след тренировките по Оцеляване, да се разходим и да разгледаме някои складове. Ако открием подходящо място можем да го използваме като тренировъчна зала на огнения клуб! При това ще е напълно безплатно!

Сега вече останалите се въодушевиха.

— Браво, Зак! — отговори Габриела. — Ако успееш да го уредиш, вече ще мога да пусна сайта за набиране на желаещи.

— Имаш ли готов сайт? — учуди се Алекс.

— Да, работих няколко вечери. Мисля, че стана много добре. За сега ще привлича желаещи да тренират с огнени уреди, а по-натам, ако нещата потръгнат и си създадем добър екип от опитни спинъри, можем да започнем да предлагаме и огнено шоу.

— И тогава хората ще забравят за тези некадърници от „Огнени Звезди“.

Четиримата се качиха в транспортната совалка заедно с голяма група кадети и тя бързо ги отведе до „Оазиса“, където по познатия маршрут се озоваха в ректората. Там, в голямата аула, се събираха кадети първокурсници от всички кръстосвачи и от всички специалности. Четиримата седнаха заедно, заобиколени от други техни приятели от „Перперикон“. Алекс се заоглежда в сектора, където се намираха черно-червените униформи на кадетите от „Мадара“. Стремеше се да зърне Силвия, и най-сетне я откри. Червената й коса сияеше някъде на четвъртия ред в другия край на залата. Тя тъкмо си търсеше място за сядане. В един момент погледите им се срещнаха, тя му махна, но точно в този момент към нея се приближи гаджето и Стийв. Той я прегърна и целуна, обръщайки я с гръб към Алекс, сетне му хвърли бесен, стръвнишки поглед през рамото й.

Обезкуражен, Алекс реши да се съсредоточи в лекцията, която започваше. В залата се появи генерал Хсион Зейнос — средно висок хуманоид със слаба фигура. Формата на главата и на лицето му, както и на другите марайци, не се отличаваше силно от човешките, но имаше много бледа кожа и кристално сини очи. Косата му беше с блед синкав цвят и се спускаше до раменете. Всички още в училище учеха за марайската култура, история и цивилизация, а някои дори посещаваха часове по марайски език. Все пак мараите бяха единствената извънземна раса, с която хората се познаваха и поддържаха добри отношения. Другите познати на хората разумни форми на живот бяха аркусианците, но както вече добре знаем, с тях нещата не вървяха особено гладко.

И така — това, с което се захвана генерал Зейнос, беше да обясни основните универсални кодове и команди, които се използват от въоръжените сили на мараите и на хората с цел те да могат да провеждат съвместни операции. Военното партньорство между двете раси се беше развило и доказало по време на войната срещу аркусианците.

Колкото и да се опитваше да не го прави, Алекс не се сдържаше и от време на време поглеждаше към реда, където се намираше Силвия. Тя стоеше и съсредоточено слушаше лекцията. До нея Стийв си приказваше с един от неговите приятели, очевидно незаинтересован от това, което генерал Хсион Зейнос обяснява.

Лекцията продължи два учебни часа и по време на междучасието Алекс не намери удобен момент, в който отново да заговори Силвия. Тя постоянно беше в компанията на Стийв. По принцип Алекс спазваше правилото да не налита на момичета, които си имат гаджета. Сега обаче беше различно. От една страна той намираше Силвия за необикновена, а от друга смяташе Стийв за недостоен да й бъде приятел. От тази гледна точка считаше, че ако двамата се разделят, това ще възстанови баланса във вселената. Засега обаче нямаше никакъв план за действие.

След лекцията, Мегън имаше упражнение по пилотиране, а Зак реши, че ще отиде да я наблюдава. Габриела каза, че трябва да работи още по сайта на бъдещия клуб, тъй като искала да дооформи дизайна. Александър пък възнамеряваше да се прибере в стаята си и да бездейства, но не знаеше, че планът му ще се промени. Когато совалката кацна на докинг станция номер девет на кръстосвача „Перперикон“, кадетите започнаха да слизат, всеки насочващ се към своята посока. Алекс и Габриела се разделиха, и тъкмо когато той смяташе да се насочи към стаята си до него се приближи Джери. Това момче имаше навика да се появява незабелязано и също толкова незабелязано да изчезва.

— Здрасти! — поздрави той.

— Какво става, Джери? — попита по инерция Алекс.

— Ох, трябва да те помоля за услуга.

— Да не би най-сетне да си се решил да се запознаеш с Габриела? Тя тъкмо тръгна, още можем да я настигнем…

— О, не, не, не, не, не! — Джери едва не изпадна в нервна криза само при споменаването на тази възможност. — Става дума за съвсем друго нещо.

— За какво? — тук вече Алекс попита с искрено любопитство. Не знаеше почти нищо за Джери, освен че е луд по Габриела.

— Ами… гледай сега, все още резултатите на симулатора са ми под нормата… а утре е изпитът, след който ще бъдем допуснати или не да пилотираме истинския учебен хигрус.

— Дааа, разбирам…

— Не искам да изоставам, трябва да започна да летя заедно с останалите — продължаваше да се жалва Джери. И действително се справяше най-слабо от целия клас. Единствено той все още не беше успял да мине нивата на симулатора, така че да си гарантира продължаване на истинския изтребител.

— Мислех си — продължи Джери, — че тъй като очевидно не мога да помоля за това Габриела, ти като втория най-добър пилот в нашия клас можеш да ми помогнеш…

Едва забележима трапчинка потрепери над лявата вежда на Алекс при споменаването на „втория най-добър“. Как пък го беше решил, че Габриела е най-добрата? Бяха равни по точки! Такива мисли на възмущение минаваха през главата на Алекс, но все пак реши, че любовта е заслепила съзнанието на горкия Джери и му прости.

— Искаш да ти помогна да минеш нивата?

— Да! — отвърна Джери с блясък в погледа. — Сега нямаме други занятия и съм говорил с командир Кърт. Той позволява да се упражняваме в извънучебно време.

— Съгласен съм! — Алекс се зарадва. Нямаше какво да прави, а освен това на него също щеше да му дойде добре малко допълнителна тренировка преди утрешния изпит. Така можеше дори да изкара по-висок резултат от Габриела. Само че не беше хапвал нищо от закуската насам:

— Искаш ли обаче първо да обядваме? — попита Алекс.

— Разбира се, имам доста храна в стаята си. Ако искаш може да обядваме там.

Това предложение беше добре дошло за Алекс, който тъкмо се чудеше дали столът на борда на „Перперикон“ още работи. Когато прекрачи прага на стаята на Джери, Алекс остана за миг втрещен. Беше наясно с манията на своя приятел по Габриела, но това надминаваше всички очаквания. По стените стояха разлепени поне десет големи плаката със снимки на Габриела, очевидно свалени от профила и в Спейсбук. Алекс веднага разпозна някои от снимките, например тази с униформата на „Перперикон“, която Габриела си направи през първия учебен ден. Джери беше отпечатал и най-хубавата й снимка с роклята й от абитуриентския бал. Освен това имаше и още снимки от времето преди да постъпи във флота, като най-много се набиваха на очи снимките й по бански костюми на плажовете в различни морски курорти на Земята. Това за момент напомни на Алекс старата му мечта да посети Земята, лоното на човешката цивилизация.

Джери се зае да вади от хладилника неща за ядене, сякаш изобщо не забелязваше дълбокият потрес, в който Алекс бе изпаднал.

— Не смяташ ли, че леко си прекалил с… декорацията на стаята си? — попита Алекс, стараейки се да прозвучи възможно най-тактично.

— Амии… придават й романтична атмосфера… — смотолеви Джери сочейки снимките.

— А какво ще стане, ако Габриела влезе в стаята ти? Няма ли да се получи малко неловко?

— Да влезе в стаята ми!!! Ха-ха! — тук Джери искрено се развесели от перспективата. — Ако това се случи ще е най-щастливият ден в живота ми, само че едва ли някога ще стане.

Двамата похапнаха надве-натри, след което бързо излязоха и се насочиха към тренировъчната зала, където бяха симулаторите. В момента там не се провеждаха занятия, така че трябваше да е празно. Преди да влязат, Джери се насочи към електрическото табло.

— Командир Кърт ми каза, че когато няма упражнения гасят тока и ние да не забравим да го загасим, след като приключим. Когато отвориха таблото обаче двамата с учудване установиха, че токът е включен.

— Сигурно са го забравили… — предположи Алекс. Той обаче грешеше. Влизайки в залата, на вратата се сблъскаха с Габриела и Лейтенант Арвин Кант, които пък тъкмо излизаха.

— Здрасти! — изстреля смутено Габриела.

— Здравейте, момчета! — поздрави ведро лейтенантът.

— Мислех, че ще работиш по сайта? — попита леко предизвикателно Алекс.

— Да, но първо реших да се упражня малко за утре, и лейтенантът беше така добър да ми помогне.

— ОК, момчета, аз трябва да тръгвам, защото имам среща с капитана. Чао, Габриела, беше ми много приятно — Арвин махна и тръгна по коридора.

— Аз… също ще бягам — каза Габриела леко изчервена, след което изчезна.

— Леле, мислиш ли, че има шанс да се забият? — попита Джери, след като с Алекс пак останаха насаме.

— Откъде да знам! — отговори Алекс. За него по-важното беше, че Габриела получаваше частни уроци от може би най-добрия космически ас на борда на „Перперикон“, и това щеше да й помогне да изкара по-добри резултати от него утре.