Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звездни асове (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
cattiva2511 (2017)
Допълнителна корекция
Андрей Христов

Издание:

Автор: Андрей Христов

Заглавие: Звездни асове

Издание: Първо

Издател: СКОИ „Дивинитас“

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Българска

Редактор: Николай Калчев

Художник: Николай Калчев

Художник на илюстрациите: Николай Калчев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2927

История

  1. — Добавяне

Глава 29
„Огнен Орел“ срещу „Златна Стрела“

Алекс видя как след заповедта на Зак всички пехотинци от отбора на „Перперикон“ напуснаха укритията си и се втурнаха в неудържима контраатака. С предишния си ход мадарци значително им улесниха задачата, тъй като сега бяха още по-малобройни и в по-лоша позиция. Повечето от тях дори не успяха да стигнат до пещерите в безразборното си отстъпление. Това направи прочистването на последните подстъпи до контролната точка по-лесни за отбора на „Перперикон“. Спорадични изстрели се чуваха все по-рядко. Пехотинците на „Перперикон“ обградиха хълма на върха, на който се намираше контролната точка. За да се стигне до нея, трябваше да се мине през мрежа от пещери и тунели във вътрешността на хълма. Ако мадарци бяха задържали старите си позиции, това щеше да е крайно трудна задача. Но сега твърде малко хора бяха останали от Мадарския отбор, за да защитават позицията. Докато другите пазеха изходите, Зак нахлу през една от пещерите заедно с взвод от най-добрите си пехотинци. Останалите чуха стрелба само няколко пъти. Десет минути преди края на състезанието гербът на „Перперикон“ светна на върха на хълма. Неговата синкава светлина озари намиращите се около хълма кадети. От бункера на върха излязоха Зак и неговите хора, викайки триумфално, докато над тях прелетяха три перпериконски страйкъра. Макар и да не бе допринесъл много като пехотинец, Алекс се почувства горд от победата в този момент. Знаеше, че Зак и пехотинците са изцедили и последната си капка сила, за да постигнат победата, но също така, това нямаше да е възможно, ако пилотите не се бяха справили толкова успешно.

Последната мисъл отново му навя тревожно чувство за начина, по който Габриела се отнесе, след като разбра, че е успял да направи невъзможното, побеждавайки ягуара. Едно от нещата, на които държеше най-много откакто постъпи във флота бяха приятелите му и Габриела заемаше важно място сред тях. Щеше да е много жалко, ако нещо спуснеше сянка над отношенията им.

Предстоеше кратка церемония по награждаване на победителите, след което Алекс предвиждаше да отиде и да се просне в леглото, тъй като се чувстваше крайно изтощен. Но се зарече, че утре една от важните му задачи ще бъде да поговори с Габриела и да разбере какво точно не е наред?

Церемонията беше последвана от бал за кадетите и от двата кръстосвача. Алекс, както и повечето от участниците, оцелели до последните часове на играта беше твърде уморен и си тръгна почти веднага. От девет месеца насам за първи път щеше да преспи не на кораб в открития космос, а в общежитието, предназначено за тази цел на планетата Хепсия. Пристигайки в стаята, рухна в леглото и заспа почти моментално.

 

 

Събуди се късно преди обяд. Обикновено биологичният му часовник го вдигаше много по-рано, но натрупалата се умора през последното денонощие си каза думата. Първата му мисъл беше, че трябва да намери Габриела и да поговорят за вчера. Слезе в столовата, където Зак, Мегън и Силвия, закусваха. Габриела я нямаше.

— Здравейте! — поздрави Алекс, поставяйки подноса със закуската си на масата.

— Вчера с теб бяхме много уморени и сме пропуснали големия купон! — обяви Зак и в гласа му се усещаше гняв.

— Стига, Зак! — възнегодува Силвия.

Алекс усети, че нещо не е наред.

— Какво се е случило?

— Няма значение! — упорстваше Силвия, но Зак заговори.

— Онзи олигофрен Стийв се е заяждал със Силвия на партито. Мегън и Габриела също са били там, но нас двамата ни е нямало, за да му разкажем играта.

— По-добре, че ви нямаше, щяхте да предизвикате масово сбиване. Ние си се оправихме достатъчно добре! — възрази Мегън.

— Абсолютно съм съгласна! — добави Силвия. Тя по-малко от всичко искаше отново да влезе във флотските новини, този път като причинителка на масово сбиване между кадети на „Мадара“ и „Перперикон“.

— Е, че какво му е лошото на масовото сбиване, щяхме да…

— Някой виждал ли е Габриела? — попита Алекс. Никой не я беше мяркал от сутринта.

— Сигурно е станала по-рано от нас — предположи Мегън. Но къде ли можеше да е?

След закуската Алекс прекара известно време със Силвия. Двамата се разхождаха по алеите в малкия парк пред общежитието. Изкуственото напояване успяваше да поддържа трева и паркови дръвчета в иначе изключително сухите природни условия. Двамата поговориха малко за инцидента със Стийв, но Силвия го увери, че наистина нищо кой знае какво не се е случило и не се налага да се занимава повече с това.

— Просто не е могъл да се примири с това, че загуби от теб — каза накрая тя, прегръщайки го. Искрящото обедно слънце се отразяваше в огнения цвят на косата й.

Малко по-късно Силвия каза, че е изморена и поиска Алекс да я изпрати до стаята й. След това той реши да се опита да намери Габриела. Нямаше представа къде може да е, затова първоначално пробва да я открие чрез функцията за позициониране на своя старфон. Габриела обаче явно беше изключила тази функция на старфона си, така че не можеше да бъде открита. За момент Алекс се зачуди дали да не й се обади? Щеше да е неловко да й каже: „Виж, вчера ми се стори, че се държиш странно искаш ли да поговорим?“. Изминаха няколко секунди на двоумение, след което все пак набра номера й. Тя се появи на дисплея. Беше тъмно и той не можеше да познае дали се намира в стаята си или някъде другаде.

— Здрасти, Алекс.

Гласът не беше груб, но й липсваше обичайната нотка на ентусиазъм, когато поздравяваш близък приятел.

— Здравей, разбрах, че снощи сте имали малък инцидент с нашия приятел Стийв.

— Нищо сериозно, оправихме се.

— Чувствам се леко кофти, че нашата история със Силвия причинява такива неудобства и на други хора, като теб и Мегън.

— Ти не си отговорен за действията на Стийв. Наистина няма проблем. Впрочем радвам се, че го победи вчера. Това е наистина голям успех, все пак той е капитанът им.

Една мисъл прекоси ума на Алекс. Габриела беше първата, която го поздравява за победата му над Стийв, без да спомене ягуара. Какво наистина ставаше?

— Нямам какво да правя, другите отидоха да спят. Искаш ли да се видим?

— В момента правя проверка на системите на моя хигрус в хангара. Ако искаш ела.

— Чудесно! — Алекс затвори. За момент си помисли, че само Габриела е в състояние да се занимава с проверка на системите на изтребителя си, нещо, което по принцип не е задължение на кадетите. Тръгна пеш към хангарите. Докато вървеше по алеята усещаше как сухият пустинен въздух дращи гърлото му. След около петнадесет минути вече се намираше до хангара, приютяващ хигрусите на първокурсниците. Влезе през огромната метална врата и откри Габриела в кабината на нейния хигрус.

— Какво правиш? — попита той.

— Оправям настройките на хидравликата — отговори му тя, вадейки слушалките на плейъра от ушите си. — Това ми дава по-добър контрол по време на въздушен бой.

Алекс беше слушал много пъти, че някои от най-добрите бойни пилоти отделят доста време, за да настройват ръчно много от състоянията на хидравликата, двигателите и бордовия компютър, с цел да изстискат максимума от машината. Той самия обаче никога не се бе занимавал сериозно с това. Габриела излезе от кокпита на хигруса, скочи на крилото и после се озова с грациозно приземяване до него. Алекс се загледа в собствения си изтребител, който стоеше наблизо. Задната част, където се намираха двигателите, беше опушена от пожара.

— Предполагам на моя ще му трябва много повече от оправяне на настройките.

— Ела, погледни оттук! — каза му тя и двамата минаха към задната част. Тогава Алекс видя, че двигателите са извадени. — Още вчера са ги извадили и са подготвили кораба за ремонт.

— Да, предполагам, че до края на деня ще е готов — каза Алекс и се замисли. Време беше да насочи разговора към посоката, която го интересуваше. Чудеше се обаче как да подходи. Не се чувстваше особено уверен в тези работи. Реши, че ако между него и Габриела някога е съществувало истинско приятелство, то той може да бъде по-директен:

— Габриела, може ли да те питам нещо?

— Кажи?

— Може би си въобразявам, но ми се струва, че откакто се видяхме вчера, след като кацнах, нещо не е наред. Държиш се сякаш си ми сърдита за нещо.

— Не съм ти сърдита — отговори бързо Габриела. От този отговор Алекс се боеше най-много.

— И все пак нещо не е наред, мога ли да те попитам какво?

— Може ли първо аз да те попитам нещо?

В гласа й нямаше гняв, но звучеше все така студено. Тон, който Алекс не беше свикнал да чува откакто се познаваха.

— Давай!

— Как точно свали онзи ягуар?

Алекс вдигна рамене, след което накратко обясни маневрата си.

— Виж, по стечение на обстоятелствата съм пилотирала ягуар. Знам, че е невъзможно да го изпревариш по начина, който ми каза. Освен това непосредствено след като си го свалил, двигателите ти са дали дефект. Има ли нещо общо между двете събития?

— Да, но не виждам какво точно те притеснява?

— Как успя да минеш зад опашката му?

— Добре, ще ти кажа! Увеличих тягата към двигателите с двадесет процента над разрешения безопасен лимит.

— Знам, но просто исках да го чуя от теб.

След тези думи Алекс погледна учудено и преди да каже нещо, Габриела продължи:

— Извадил си голям късмет, първо, защото още си жив и второ, защото съдиите не са се усетили. Можеха да те накажат доста сериозно.

— О, я стига! Не съм си рискувал живота! Дори двигателите да бяха отказали щях да катапултирам, макар че вероятността това да се беше случило е много малка. Не виждам наистина какво точно те притеснява? Нали допринесох за победата на отбора!

— С измама, Алекс! Не си ни питал дали искаме такъв принос!

Думата „измама“ жегна Алекс карайки го да потрепери. Той по-скоро би понесъл пилотските му способности да бъдат поставени под въпрос, отколкото почтеността му.

— Чакай малко, ти също не се свениш да нарушаваш правилата! Сама каза, че си пилотирала ягуар, заради което почти не те изключиха, ако си спомням правилно?

— Тогава наруших правилата, но не беше състезание. Не виждаш ли разликата?

— Според мен просто ревнуваш, че този път аз обрах овациите.

— Няма такова нещо!

— Какво толкова си се загрижила, че свалих онзи пилот на „Мадара“? Според мен истинското ти притеснение е, че ти остана на второ място.

— Не съм останала на второ място! — Габриела вече наистина се палеше. — Докато ти се лигавеше със Стийв, аз свалих много повече противници от теб!

— Да, но както ти сама каза, Стийв е капитанът на техния отбор, определено най-силния противник, с който съм се сблъсквал досега!

— Така е, не ти отричам постижението. Но свали ягуара по нечестен начин, нещо, което не мога да приема.

— Кое му е нечестното? Само изравних възможностите ни! Според мен смяташ, че съм постъпил нечестно не спрямо него, а спрямо теб, защото съм направил нещо, което ти не посмя.

— Изобщо не става дума за мен…

— Напротив, точно за това става дума! За първи път се чувстваш засенчена откакто се познаваме и това веднага се превърна в проблем! — Алекс също се беше разгорещил.

— Добре, Алекс, тогава нека решим проблема още тук и сега!

Габриела стоеше изпъната като струна и стиснала юмруци. Ако беше момче, Алекс щеше да е сигурен, че при тази реплика ще последва сбиване. В момента не знаеше какво да очаква.

— Какво имаш предвид?!

— Щом мислиш, че проблемът е в това кой е по-добрия от нас, нека го решим веднъж и завинаги.

— Предизвикваш ли ме?!

— Да! Предизвиквам те на въздушен дуел! Избери си един от изтребителите и нека се срещнем в небето над базата! Ще кажем, че искаме разрешение да се упражняваме, няма причини да ни откажат. Съгласен ли си?!

Кръвта пулсираше във вените на Алекс с невероятна сила.

— Естествено! — отвърна той. Отне им няколко минути да се преоблекат в пилотски костюми. След това Габриела влезе в кабината на своя хигрус, а Алекс реши да използва този на Силвия.

— Тук Пиле едно до Базата, искам разрешение за тренировъчен полет заедно с един от членовете на отбора ми, край!

Последва кратко мълчание, след което по радиото отговориха.

— База до Пиле едно, искането ви е прието. След две минути ще ви пратим координатите на сектора, в който ще ви бъде позволено да се упражнявате!

— Разбрано, База! — отговори Габриела.

В следващите минути двамата стояха в своите изтребители, позиционирани в готовност за излитане. Чуваше се само равномерният шум на двигателите, които чакаха да бъдат пришпорени и да изстрелят двата летателни апарата със страхотна скорост далеч в пространството напред. Нито един от тях не продумваше. Алекс се усмихна, осъзнавайки иронията на ситуацията, в която се намираше. Сутринта се бе събудил с мисълта да изглади, ако има някакви неразбирателства между него и Габриела. Представяше си, че след като поговорят ще седнат на една маса заедно с останалите си приятели и весело ще си спомнят за победоносните моменти от изминалото тежко състезание. Ако тогава някой му беше казал, че след няколко часа ще стои напълно облечен в пилотския си костюм, в кабината на хигрус, чакайки да мери силите си с Габриела, той щеше да се засмее. Смееше се и в момента, когато координатите се появиха на навигационния дисплей.

— База до „Пиле 1“ и „Пиле 2“ имате разрешение за излитане.

— Прието! — отговориха двамата в един глас. Чу се характерният звук от увеличаваща се тяга в двигателите и двата хигруса, подобно на блестящи стрели, се изстреляха напред и нагоре в сивото небе над Хепсия. Докато летяха към определения за тях сектор от въздушното пространство, Габриела първа наруши радиомълчанието:

— Ще играем по правилата на състезанието. Който получи първи три попадения, отпада.

— Дадено! — отговори Алекс.

— И този път не си увеличавай тягата на двигателите над допустимата граница!

— Не бери грижи! — отговори Алекс язвително, почувствайки се засегнат от намека, че може би ще се опита да победи нечестно. Двамата летяха мълчаливо още две минути, докато достигнаха целта си. След това се раздалечиха един от друг на разстояние от няколко километра. Преди да започнат, Габриела отново каза:

— Знаеш ли, Алекс, предполага се, че капитанът на отбора е най-добрия пилот. Аз обаче станах капитан толкова лесно, защото Джери беше в твоята група, както ти го бях казала и преди. Така и не стана ясно дали наистина съм най-добрата, но сега е време да проверим това.

При нормални обстоятелства, Алекс би казал, че тя е по-подходяща за капитан поради същите причини, поради които е и ръководител на огнения им клуб. Просто защото я биваше да ръководи и да обединява хората около себе си, да гледа безпристрастно на проблемите и да взима точните решения. Той самият не считаше, че би се справил толкова добре с тази роля. Сега обаче знаеше, че не е време за любезности, затова отвърна:

— Ето нещо, с което сме на едно мнение! Време е да разберем кой е най-добрия!

След тези думи двамата се впуснаха в атака един срещу друг. Нищо, нито първия, нито втория кръг на състезанието, нито дори битката му със Стийв нямаха такова значение за Алекс, както изхода от това единоборство. Те бяха прекарали цяла година заедно, съревновавайки се във всичко: в резултатите от упражненията на тренажора, в първите им полети с хигрусите, в битките помежду им. Сега в края на учебната година, те бяха изправени един срещу друг в двубой, който никой друг нямаше да наблюдава. Нямаше ги останалите кадети или командир Кърт. Нямаше ги камерите, предаващи пряко случващото се на състезанието. Битката имаше само двама участници и двама свидетели, но тя беше заредена с по-голям емоционален заряд от всичко останало, което се беше случило досега.

Колкото и добре да се беше справил с пилотирането си по време на двубоя със Стийв или с онзи пилот на ягуар, сега Алекс достигаше до нови висини. Този път той успя да изчисти съзнанието си от всичко. Нямаше ги останалите от отбора, не се притесняваше за това как представянето му ще се отрази на крайния изход от състезанието, мислеше само за пилотирането си, имаше една цел и тя беше корабът на Габриела. Дори гневът от разговора им преди минути се бе изпарил, тялото и умът му бяха подчинени на единствената цел да нанесе попадение.

Ако някой от другите кадети, пилоти или преподаватели знаеше за този дуел, те щяха да му се насладят като на зрелището на годината. Двамата правеха изкусни пируети и зашеметяващи спускания, резки завои и бързи ускорения, внезапни забавяния и стремглави изкачвания. Те владееха своите машини в такова съвършенство, каквото малцина от пилотите ветерани бяха успели да достигнат. Държаха се така, сякаш металните корпуси на корабите са естественото продължение на телата им, сякаш тягата на двигателите е физическото въплъщение на волята им, сякаш инструментите за навигация са неразделна част от собственото им съзнание. Алекс напълно изгуби представа за времето, не знаеше дали битката продължава минути или часове, не чувстваше умора.

Нито един от двамата не вземаше превес, силите им бяха уравновесени като полюсите на магнит, полетът им напомняше на астрономически модел на две тела в пространството, призвани да гравитират едно около друго, но никога да не влязат в съприкосновение. Ако някой виден професор и теоретик на космическия бой можеше да ги види в този момент, щеше да каже, че те са постигнали невъзможния идеален модел на двубой, при който всеки един от двамата участници отразява по перфектен начин ходовете на противника си и обратното. Но никой не ги наблюдаваше, това съвършенство, тази красота, този шедьовър на пилотирането щеше да остане тук и в този момент завинаги.

Изведнъж сякаш атмосферата между тях се разцепи. Алекс усети несвойствени вибрации. Огромна черна и безформена маса навлезе в небето сред тях, идвайки някъде от открития космос. Краищата на гигантската структура горяха от триенето в атмосферата. След няколко секунди тя забави ход и можеше да се види изцяло, висяща във въздуха.

— За Бога, Алекс какво е това?! — чу се по радиостанцията. В първия момент той искаше да отговори „не знам“, но после нещо просветна в съзнанието му. Статиите, които бе чел преди месеци, секретните фотографии, изтекли в старнет, Алекс я позна. Това беше аркусианската база, намираща се на орбита около планетата Хелена 9. Онази мистична структура, за която всички експерти в Земния съюз се чудеха какво представлява. Мнозина смятаха, че е аванпост — база, от която може да се осъществи атака в пространството на съюза, но никой не бе предполагал, че тази структура всъщност е подвижна и би могла да служи като кораб за извършване на инвазия.

— Това са аркусианци! Да преминем в бойна формация!

Още не бе изрекъл тези думи и стотици аркусиански щурмови кораби излетяха от многобройните шлюзове на станцията. Те нападнаха ескадрилата от ягуари, която се бе отзовала незабавно на сигнала за вражеска атака. Междувременно гигантски плазмени оръдия започнаха да бомбардират повърхността на планетата. Базата беше първата им мишена. Алекс видя как командния център се взриви. За щастие след края на състезанието в него нямаше никого. Сърцето му обаче се сви, при вида на дим, издигащ се над общежитието, на кадетите от „Перперикон“. Двамата с Габриела летяха в плътна формация крило до крило. Те знаеха, че скоро аркусианците ще погнат и тях, но нямаше какво да направят, защото хигрусите им не бяха въоръжени.

— Трябва да кацнем! Ще ни свалят и няма да помогнем с нищо! — извика Габриела.

Алекс започна да търси подходящо летище на тактическия дисплей. Трябваше да е някое извън епицентъра на сражението.

— Искам да знам дали и ти желаеш същото, което и аз?! — попита той.

— Какво имаш предвид?

— Искам да кацна и незабавно да се кача в боен кораб!

— Аз също! — изрече Габриела.

— Тогава мисля, че това е нашето летище! — и Алекс прати координатите на Габриела.

Двамата бързо се отдалечиха от битката. Летището се намираше в обсега на атаката, но в нейната периферия. Те се надяваха да открият функциониращи кораби и да имат време да се включат в защитата на Хепсия. Снижавайки се към координатите, веднага им направиха впечатление гъстите облаци от пушек, издигащи се от хангарите и други сгради около пистите. Двамата се опитаха да се свържат с контролната кула, но никой не отговаряше. Знаеха, че е опасно да кацат без разрешение, но не изглеждаше някой да се опитва да излети в този момент, така че избраха най-здраво изглеждащата писта и заходиха към нея. Докато се приземяваха, никой не ги посрещна и не се опита да установи контакт с тях. Те се огледаха и скоро избраха един от хангарите, който изглеждаше най-малко пострадал от бомбардировката.

— Там трябва да има функциониращи ягуари! — извика Алекс и насочи хигруса си в тази посока. Двамата с Габриела спряха близо до хангара и изскочиха от учебните кораби. Влизайки вътре, пред тях се разкри неочаквана гледка. Хангарът беше превърнат във временен пункт за настаняване на пострадали. Навсякъде тичаха медици, опитвайки се да окажат първа помощ на безбройните ранени, продължаващи да прииждат на носилки или куцащи към хангара. Носеше се зловонна задушлива миризма. Ранените лежаха на постелки по земята, а над тях стърчаха венозни системи с кръв или плазма. Пространството се изпълваше от стенания и крясъци. Тази атмосфера стъписа в първия момент двамата кадети, които досега не се бяха сблъсквали с подобно нещо. В първия момент те дори забравиха за какво са дошли и просто стояха неподвижно, наблюдавайки с ужас случващото се. Изведнъж внезапен трясък ги извади от вцепенението им. Плазмен снаряд уцели хангара, събаряйки част от покрива. Вътре стана още по-прашно, крясъците се умножиха, защото неколцина от ранените попаднаха под развалините. Алекс и Габриела знаеха, че ако искат да излетят, трябва да действат светкавично. В единия край на хангара, малко по-далеч от ранените, имаше пет изтребителя и един транспортен кораб, които изглеждаха невредими. Още една експлозия обаче отекна в близост до тях, карайки всичко да завибрира. Двамата се затичаха към ягуарите. Знаеха, че не могат да ги активират без идентификационен код и парола. Налагаше се да открият някой от военния персонал, който да им помогне. В близост до корабите забелязаха седнал на земята мъж, в изцапана униформа на механик. Мъжът си превързваше сам крака с бинт. Габриела клекна до него и му помогна да стегне превръзката.

— Сър, ние сме пилоти от „Перперикон“. Искаме да използваме тези ягуари, за да се бием с аркусианците, можете ли да ни помогнете? — попита тя. Човекът ги загледа. Явно му се виждаха твърде млади за пилоти, но пък бяха облечени в пилотски костюми.

— Имам администраторски достъп, сега ще включа двигателите.

Двамата му помогнаха да се качи първо в кабината на единия ягуар, после и в другия, за да активира компютъра и да включи двигателите. След това бързо скочиха в кабините. Докато люковете им се затваряха, чуха механикът да вика:

— Късмет и добър лов! — Алекс му отвърна с палец нагоре.

Люкът се затвори херметически и изведнъж шумът от битката и от работещите двигатели притихна. Алекс се замисли и каза по радиостанцията:

— Габриела, всички бойни пилоти си имат позивни, нали така?

— Да.

— Ние как ще се наричаме?

Настъпи тишина. Те знаеха, че минутите са ценни, но не можеха да се изправят в битка с аркусианците, преди да решат този въпрос. Алекс смяташе, че името му трябва да охарактеризира в най-голяма степен собствената му личност. Обичаше две неща най-много — пилотирането и огъня.

— Аз ще съм „Огнен орел“.

— Добро име! Аз мисля да се казвам… „Златна стрела“!

— Чудесно! Огнен орел до Златна стрела, в готовност съм за излитане!

— Златна стрела до Огнен орел, прието! Излитаме сега!

Двата изтребителя се изстреляха от хангара по пистата напред. Алекс за първи път имаше възможността да усети колко по-голяма е мощта на ягуара в сравнение с тази на учебния хигрус. Докато ускоряваше, два плазмени снаряда се взривиха в близост до пистата, хвърляйки оранжевите си отблясъци върху стъклото на кабината, но това не го отклони от пътя му. Държеше здраво щурвала, докато плавно се издигаше.

„Това е!“ — каза си той. Винаги се беше питал какво е да излетиш, знаейки, че не е упражнение или рутинен патрул, а смъртоносна битка. Какво ли чувстваха пилотите, малко преди да се изправят пред святкащите плазмени оръдия на врага? Сега вече знаеше. Не чувстваше страх или тревога, не мислеше за смъртта и болката, чувстваше единствено яростна възбуда и желание да се включи в битката час по-скоро. Натисна дросела напред, ускорявайки още повече, след което набра височина. Секунди по-късно усети лека вибрация и чу тътена от преминаването на звуковата бариера. Аркусианците бяха наблизо, усещаше го!