Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tiger’s Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Автор: Теа Обрехт

Заглавие: Жената на тигъра

Преводач: Силвана Миланова

Издание: първо

Издател: ИК „Пергамент Прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

ISBN: 978-954-641-046-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3551

История

  1. — Добавяне

8
Сърцето

На връщане от Здревков спрях в Колач да взема бонбони за децата и хванах касиерката на магазина до бензиностанцията точно когато затваряше. Не ми бяха останали банкноти и двайсет минути се разправях с нея, докато най-сетне я убедих да й платя двойно в наша валута, за да я компенсирам, че на сутринта ще трябва да отиде до обменното бюро. Тя ми помогна да наместя в колата двете кашончета, пълни с местни лакомства, и отпраши с малко занемарено комби, което вдигна пушилка, докато излизаше на шосето.

До изоставената бензинова колонка имаше телефонен автомат и с последните си монети се обадих на баба. Синята торба беше в раницата ми, сгъната на две. От нея ме пронизваше мъртвешки студ и не бях я докосвала от Здревков насам.

Баба беше уреждала цял ден погребението и когато ме попита дали съм готова да се прибера, й разказах за Здревков, как съм отишла до клиниката на ветераните, колко радушни са били там и как са ме утешавали. Тя ме изслуша мълчаливо и аз осъзнах, че за нея новината за това пътуване е толкова непонятна, колкото мисълта за смъртта на дядо ми бе за мен — просто думи, изречени при лоша телефонна връзка. Фактът, че Здревков е толкова близо, като че я поуспокои; това по някакъв начин потвърждаваше, че все пак е идвал да ме види. Тя би простила недоразумение, но не и откровена лъжа.

В колата си бях мислила за безсмъртния и за това как ли е разбрал дядо ми за стъпилите на мината момчета; за селото на ветераните — скитници, които се държаха здраво за живота, след като мъртвите си бяха тръгнали. Не й споменах нищо за това.

— Бяха ли разочаровани? — попита тя. — Може би са се надявали, че никой няма да дойде да му потърси нещата? — Беше си представяла грозен сценарий, как влизам в болницата и виждам, че вещите на дядо са разпределени между персонала, шапката му е на главата на портиера, а часовникът му — на ръката на сестрата от регистратурата.

— Имат много работа — отвърнах. — Извиниха се за объркването. — Сърце не ми даваше да й кажа що за място бе това и какъв късмет е, че изобщо са ни намерили, че не е умрял на обърнатия към морето склон зад клиниката. — Да ти кажа ли какво има в торбата?

Последва дълга тишина. Телефонът изпука. Най-сетне баба проговори:

— Отвори ли я?

— Още не.

— Недей — каза тя. — Да не си посмяла! Не си го помисляй дори! — И отново започна да говори за четирийсетте дни и как можеш неволно да прекъснеш движението на душата. Как торбата била благословия, недокосната благословия, и какво си въобразявам аз, по дяволите? Вече крещеше: — Какво друго имам, за да му отдам почит, Наталия? Когато не знаех, че е болен? И ти нищо не ми каза, макар да си била наясно?

Телефонът изписука два пъти и връзката прекъсна. Пейджърът ми звънна почти веднага и продължи да звъни, докато карах към Брейевина, но нямах никакви пари, а следобедът вече гаснеше. Най-сетне баба ми се отказа, а аз продължих да карам с четири отворени прозореца, та течението да ме държи будна. Когато стигнах манастира, портата беше затворена. От пътя виждах отражението на ниското слънце в църковните прозорци, но градината пустееше. По крайбрежната алея магазините бяха затворени и тъмни, Стойките с пощенски картички и кашоните е шнорхели бяха набутани зад железните решетки. Стотина метра по-надолу стигнах до канала, където жителите на Брейевина и туристите се събираха на оживени, загорели от слънцето тълпи, пушеха, облегнати на колите си, и бавно се разхождаха сред евкалиптовите дървета до оградата на лозята. Закарах колата в канавката и я зарязах там. Изкачих се по склона с раницата в ръце, торбата беше още вътре. Над морето се стелеше знойна тишина, която беше пропълзяла на сушата и беше обвила всичко, дори лозята. От портата виждах копачите, навлезли по-навътре между лозите, отколкото бяха сутринта. Виждах и Дуре, с щръкналите му уши, застанал като плашило, с извит гръб и разтворени крака. Набитият мъж от сутринта също беше тук, пиеше кока-кола от кутийка, а вратът му беше зачервен от слънцето. Момчетата се бяха облегнали на пълна с боклук ръчна количка; младата жена не се виждаше никъде, момиченцето също.

Фра Антун ме видя и отвори портата, без да каже дума. Извиних се, разказах му за задръстванията и за бонбоните, но съм сигурна, че не ми повярва. Беше плувнал в пот в расото си, очилата му бяха замъглени, кичурите на врата му се бяха усукали на тънки фитили.

От хълма се виждаше слънцето, което бавно браздеше водата, фериботът, който се връщаше от островите, къщата на барба Иван, потънала в сянка. Край оградата на лозето имаше хора чак до буйните храсталаци зад къщата. Нада стоеше на терасата на долния етаж и пушеше с още шест или седем жени — вдовици, сгърбени като птици в черните си рокли, и няколко домакини на средна възраст, връщащи се от плажа с мокри хавлии. Беше наредила дълга правоъгълна маса под маслиновото дърво и час по час предлагаше храна върху поднос на хората, струпани край оградата.

Зора стоеше зад копачите до някакъв варел, в който беше запален огън, и се мръщеше на нещо, залепнало на подметката й. Когато се изправи и ме видя, ми отправи поглед, с който доскоро удостояваше само Желязната ръкавица и завеждащия архива на Университета. Въоръжена с дезинфектанти, няколко литра вода и известни познания за това, което предстоеше, тя беше там, за да спаси вярата на общността в нас, предотвратявайки медицинска катастрофа. Не й трябваше помощта ми.

Сред лозите Дуре се беше навел над нещо с мокър парцал в ръка и полека го бършеше от единия край до другия, като правеше видими усилия да не го мърда много. Беше някакъв куфар, старомодна пътна чанта от напукана лачена кожа с посивели дръжки. Ето защо беше толкова сигурен, че рано или късно тялото ще се появи, и не обръщаше внимание на приказките ни за кучета и наводнения. Беше съхранил братовчед си, когото си представях дотогава в плитък гроб, като го беше натикал в куфар. Дуре го бършеше бавно и много грижливо; на лицето му беше изписано огромно облекчение, че го е намерил. Дванайсет години е трябвало да обяснява защо не може да върне тялото, след като нехайно е зарязал член на семейството, почтеността му е била под въпрос, непрекъснато се е налагало да се брани от упреците, които сигурно са му отправяли — нима наистина е изоставил умиращ човек? Убил го е и се е отървал от тялото? И болестта — мислите му сигурно го бяха връщали безспир при тялото, след като жена му и децата му са започнали да боледуват един по един. Как ли се е лутал из мислите за собствената си вина, как ли я е усещал, докато е търсел цяр от селската знахарка, докато най-накрая старицата е схванала за какво иде реч и му е казала онова, което е искал да чуе, посочила му е безразсъдството и безотговорността му към мъртвото тяло, освободила го е, като е потвърдила, че това бреме тежи на неговите плещи.

Вечерта започна с молитва. Беше надраскана на къс яркозелена хартия, явно с нечетлив почерк; Дуре я прочете високо и бавно, запъвайки се на думите, на името на Отца и Сина и на някакво заклинание, което дотолкова го затрудни, че беше принуден да потърси помощ от другите копачи. Докато те напразно се опитваха да разгадаят напътствията, си представих старицата, която ги беше изпратила тук, сама в малка студена къща над селото на Дуре, сляпа и пъргава като жаба, как влага всяка капка от силата си в тази молитва, която знае наизуст, но никога не е изписвала на хартия. Според предписанията й, копачите трябваше да ридаят, но колебанието им правеше воплите им доста неубедителни. Загърната с шал, прегърбена, старицата би придала на тази сцена достойнство, стенейки протяжно, кухо и безкрайно, и този звук би разпръснал насъбралите се около оградата хора. Вместо това разногласният вой на копачите обедини публиката в строен хор, припяващ „измий костите, донеси тялото, а сърцето остави“, в който отначало се включиха само най-пияните мъже, но скоро към тях се присъединиха и всички останали.

Набитият мъж не се стресна, а се обърна с гръб към огъня и изкрещя: „Мамицата ви!“ към множеството.

— Спри да псуваш — каза Дуре и изгуби докъде беше стигнал. — Това не е част от молитвата — обърна се той към Фра Антун. — Да започна ли отначало?

— Честна дума, не знам — отвърна монахът.

Фра Антун имаше кадилница и безпомощно я размахваше напред-назад над куфара, докато Дуре продължаваше да чете, а копачите кашляха и се кръстеха. Момиченцето все още не се виждаше никъде.

Жегата в комбинация с ранното ставане и разходката в лозето в крайна сметка ме омаломощи. Имах чувството, че съм чакала години да открият тялото, макар че бях чула за него едва тази сутрин — посещението ми в Здревков беше променило всичко и вече не знаех какво чакам. Раницата беше на коленете ми, а вътре в нея — нещата на дядо. Чудех се как ще изглеждат без него часовникът, портфейлът, шапката, сведени в негово отсъствие до вещи, които могат да се намерят на битпазара или на нечий таван.

Отварянето на куфара се предшестваше от водосвет от шишетата с билки на един от копачите. Фра Антун лично го поръси със светена вода и Дуре задърпа ципа, който, естествено, след повече от десетилетие под земята не помръдваше. Накрая се съгласиха да разрежат куфара и някой изтърча да донесе от къщата кухненски нож, който Нада му подаде от терасата. Копачите обсъждаха къде да направят разреза, а публиката мълчеше. Дуре замахна и ножът хлътна. Чу се силно пращене, последвано почти незабавно от зловонието на смъртта. Тялото изстена като цигулка, звукът затрептя между огъня и оградата. Някой зад мен призова Бога. Ръцете се раздвижиха; навсякъде около оградата хората се кръстеха.

През цялото време Зора стоеше и наблюдаваше случващото се, напрегната като струна на пиано. По-късно щях да науча, че преди церемонията попитала Дуре дали наистина очаква да открие сърцето в куфара, а той отвърнал: „Да не ме мислиш за идиот?“, и Зора нищо не казала, което е цяло чудо. Но сега, когато стенанията от куфара бяха разтърсили градчето, тя не можа да се въздържи.

— Просто газовете се освобождават — каза високо, без да се обръща към някого конкретно.

Но копачите не се обезсърчиха. Последваха нови припявания и ридания. Фра Антун не спря търпеливо да размахва над куфара кадилницата, по която играеха отблясъците на залязващото слънце. Зора дебнеше за нова възможност да изкаже мнението си, но минутите отминаваха, а такава не идваше. Тя се отдръпна в моята част на лозето, изкачи се по височинката, бършейки длани в престилката си, и застана над мен. Поместих се да й направя място.

— Имам съобщение за теб — каза тя.

Подаде ми престилката и си свали пуловера. Остави го на земята до мен, седна на него и покри коленете си с престилката.

— Баба ти каза, ако отвориш торбата, да не се прибираш вкъщи. — Изрече го, без да ме погледне. По шията й блестяха капки пот, беше стояла твърде близо до огъня.

— Беше категорична.

Преди няколко месеца Зора беше започнала да използва нов парфюм и още не му бях свикнала — но сега, с мириса на пушек в косите, с деня, който се процеждаше през кожата й, с миризмата на алкохол, сапун и цигари, с праха за пране на майка й в колосаната престилка, с желязото в обиците, потъмнели от потта, тя се завърна при мен. Остави всичко, което очаквах да каже, да падне между нас и аз забравих отговорите, които си бях приготвила.

Дуре беше намокрил чист парцал с вода от шишето с билките и вадеше братовчед си от куфара, част по част, нежно обтриваше дългите пожълтели кости на краката и ги поставяше на бял чаршаф на земята. Другите копачи се въртяха около него или пушеха, облегнати на оградата. Бяха приключили с ритуала и говореха тихо със сдържани жестове, било заради заръките на селската знахарка, или заради оживлението на зяпачите, които и без това усещаха, че най-любопитната част е минала, и започваха да губят интерес.

— Ти какво би направила? — попитах.

— Зависи — отвърна Зора. — Дядо ти какво би казал?

— Да угодя на баба и да не отварям торбата. — След малко добавих: — И ти да си ми свидетел.

— Няма да успеем да се върнем до събота — каза Зора, — но ти си го знаеш.

Тя хвана ръката ми и я сложи на коляното си, без да каже нищо повече.

Мокрият парцал минаваше от ръка на ръка, изстискваха водата от него върху костите, върху пропукания череп, бършеха празните орбити и разкривените зъби. Върху чаршафа се материализира гръбначният стълб, прешлените приличаха на играчки. При толкова много ръце в куфара беше трудно да се каже кой какво вади, но някой педантично и организирано подреждаше останките, тук ставите, там пръстите, макар че после чаршафът щеше отново да събере всичко наедно. След това счупиха бедрените кости, насякоха ги със секира, та да не може тялото да броди в смъртта и да носи болести на живите, а Дуре усукваше парцала, навиваше го здраво около юмрука си и го наричаше сърце. Почувствах се глупаво, че не бях се сетила за това, за метафоричното сърце, и че се бях усъмнила в знахарката, където и да беше тя.

Тишина, докато Дуре пак навлажни парцала, три поръсвания с вода върху новопокръстеното сърце, здраво стиснато в юмрука му. Набитият мъж донесе малка месингова тенджера, а Дуре внимателно сложи парцала в нея, заля го с масло и го запали. Тенджерката остана на земята, а семейството се навеждаше да надникне в нея, и докато чакахме това да свърши, можех да си мисля единствено за безсмъртния и за неговата чаша за кафе.

Наляха вода в тенджерката, която пушеше, сложиха я върху въглените във варела, Дуре освети огъня и костите с остатъците от водата и захвърли шишето. Край оградата зрителите бяха започнали да се разотиват, приведени под товара на очакванията си. Наблизо няколко момчета ритаха футболна топка.

Водата завря, Дуре свали тенджерата от огъня и мъжете започнаха да си я предават тихо, без вълнение, като се опитваха да не разлеят пепелявата вода. Някои сваляха шапките си, други дори не гасяха цигарите. Фра Антун дойде с кадилницата до нас и се загледа в бавното шествие на тенджерата и лицата на мъжете, които вече бяха получили своя дял от сърцето.

— Къде е момиченцето? — попитах го.

— Вътре — каза Фра Антун. — Спи. Следобед беше навън с температура и майка ми заплаши да се обади в полицията, ако отново го изведат.

Притъмняваше. Слънцето се беше потопило в морето зад полуострова, а небето на запад бързо се сливаше с водата. Докато гледахме, едно от момчетата от погребението си сложи шапката и забързано мина покрай нас. Зора му поднесе вода и дезинфектант, но то я подмина и излезе през портата в края на лозето. Всичко приключи, непроницаемата тайнственост на кръга около куфара се беше разсеяла. Един от мъжете избърса устата си и се засмя за нещо.

— И какво сега? — попита Зора.

— Сега следва бдението — отвърна Фра Антун.

— Къде отива това момче? — поинтересува се тя.

— Да намери някой извън семейството, който да зарови пепелта на хълма.

— Защо не го направи то?

— От семейството е — каза Фра Антун. — Не може.

— А ти?

— Няма да го направя. — Както ни гледаше иззад очилата си, ми заприлича на грамадно водно конче. — Трудно ще намери някой, който да отиде до кръстопътя, след като е изровено тяло.

— До кръстопътя ли?

— Заради мората — усмихна се Фра Антун. — Духът, който идва да прибира мъртвите.

— Аз ще го направя — казах, преди още да съм осъзнала какво може да означават думите му.

— Не ставай глупава — погледна ме Зора. Фра Антун си гризеше ноктите, докато се разберем помежду си.

Казах:

— Кажи на Дуре и на семейството, че ще отида на кръстопътя вместо тях, ако изпратят майката и децата в клиниката утре сутрин.