Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tiger’s Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)
Сканиране
Internet (2014)
Корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Автор: Теа Обрехт

Заглавие: Жената на тигъра

Преводач: Силвана Миланова

Издание: първо

Издател: ИК „Пергамент Прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

ISBN: 978-954-641-046-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3551


1
Брегът

Четирийсетте дни на душата започват на сутринта след смъртта. Тази първа нощ, преди да започнат четирийсетте дни, душата лежи кротко на потните възглавници и гледа как живите скръстват ръцете, затварят очите, изпълват стаята с дим и мълчание, та да попречат на новата душа да се промъкне през вратите, прозорците или цепнатините в пода и да изтече навън като река. Живите знаят, че на разсъмване душата ще ги напусне и ще поеме към местата от миналото си — училища и общежития, казарми и квартири, къщи, сринати до основи и наново построени, места, които напомнят за любов и вина, за трудности и безумно щастие, за оптимизъм и опиянение, за свидни спомени, незначещи нищо за другите, и понякога това пътуване може да я отведе задълго толкова далеч, че да забрави да се върне. Затова живите прекъсват собствените си ритуали — за да приветстват новоосвободения дух, не чистят, не перат, не оправят къщата и не местят вещите на починалия четирийсет дни с надеждата, че чувството и копнежът ще доведат душата обратно у дома, ще я насърчат да се върне с послание, със знак или прошка.

Ако я примамят както трябва, душата ще се върне по някое време, за да прерови чекмеджетата, да надникне в долапите, да потърси утеха във вещите от отминалия живот, ще докосне сушилника за съдове, звънеца на вратата и телефона, припомняйки си за какво служат, и през цялото време ще търси допир до всичко, което произвежда звуци и известява обитателите на дома за присъствието й.

Говорейки тихо по телефона, баба ми напомни за това, когато ми съобщи за смъртта на дядо. За нея четирийсетте дни бяха безспорен факт, проявление на здравия разум, знание, останало й след погребението на двама родители и една по-голяма сестра, на куп братовчеди и безброй чужди хора в родния й град, формула, която използваше, за да успокои дядо ми, когато той изгубеше пациент, на когото особено държеше. За него това беше суеверие, срещу което той все по-рядко протестираше с напредването на годините.

Баба ми беше потресена и гневна, че са ни отнети четирийсетте дни на дядо — бяха намалели на трийсет и седем или трийсет и осем поради обстоятелствата около смъртта му. Той беше умрял сам, далеч от дома. Тя не знаела, че вече е мъртъв, когато предния ден гладила дрехите му, а на следващата сутрин прала и мила чиниите, и духовните последици от незнанието й бяха неизмерими. Той беше умрял в болницата на някакво затънтено градче, наречено Здревков, оттатък границата. Никой от хората, с които баба ми беше говорила, не знаел къде е Здревков, а когато попита и мен, й казах истината: нямах представа какво е правил там.

— Лъжеш ме — заяви тя.

— Не те лъжа, бабо.

— Той каза, че отива да те посрещне.

— Не е вярно — казах.

Разбрах, че я бе излъгал. Беше излъгал и мен. Беше се възползвал от моето пътуване през цялата страна, за да се изплъзне — седмица по-рано, според думите й, с автобуса, веднага след моето заминаване — и си беше отишъл по някаква неведома за нас причина. След смъртта му персоналът в болницата на Здревков цели три дни издирвал баба ми, за да съобщи на нея и на майка ми, че е умрял, и да прати тялото му у дома. То пристигнало в градската морга онази сутрин, но тогава аз бях на петстотин километра от дома, в банята на последната бензиностанция преди границата, и притисках към ухото си слушалката на телефонния автомат със сандалите в ръка, а босите ми крака се опитваха да се закрепят на хлъзгавите зелени плочки под счупения умивалник.

Някой беше закрепил огънат маркуч към крана и той висеше с отвора надолу от тръбите на бойлера и плюеше тънки струйки вода на пода. Това сигурно траеше часове — водата беше навсякъде, изпълваше фугите между плочките и се събираше в клекалата на тоалетните, капеше по стъпалата и се стичаше в изсъхналата градина зад постройката. Това явно не притесняваше лелката с оранжева забрадка, която открих да дреме на един стол в ъгъла и отпратих с помощта на няколко банкноти. Вдигнах слушалката, а сърцето ми се свиваше при мисълта какво могат да означават тези седем повиквания от баба ми на пейджъра.

Бях бясна, че не ми е съобщила за заминаването на дядо. Беше казал на нея и на майка ми, че се тревожи за доброволческата ми мисия и за заразяването в приюта в Брейевина и отива да помогне. Но не можех да й се скарам, без да се издам. Тя би ми казала, ако знаеше за болестта му, която двамата с него криехме от нея. Затова я оставих да говори, без да споменавам, че три месеца по-рано с него бяхме във Военномедицинската академия и тогава той научи. Онкологът, негов колега от едно време, му показа снимките, а той сложи шапката си на коленете и каза:

— Да му се не види! Къде го чукаш, къде се пука.

Пуснах още две монети и телефонът забръмча.

От тухлените первази на банята се спускаха врабчета, гмуркаха се в локвите в краката ми и се пръскаха с вода. Слънцето навън беше спекло ранния следобед и горещият влажен въздух от помещението нахлуваше и сияеше в коридора, водещ към улицата, където на лъскавия асфалт пред граничния пропускателен пункт чакаше плътна колона от коли. Виждах нашата кола, смачкана от едната страна вследствие на неотдавнашния сблъсък с трактор, и Зора на шофьорското място до отворената врата, пуснала дългия си крак до земята, да поглежда все по-често към банята, докато се приближаваше към кабинката на митницата.

— Обадиха се снощи — говореше баба ми, вече по-силно. — Помислих си, че е станала грешка. Не исках да ти се обаждам, докато не сме сигурни — да не те притесняваме напразно, ако не е той. Но тази сутрин майка ти отиде в моргата. — Тя замълча за миг и продължи: — Не разбирам, нищо не разбирам.

— Аз също, бабо — казах.

— Той тръгна да те посрещне.

— Не знаех.

Тонът й се промени. Явно й се видя подозрително, че не плача, не изпадам в истерия. През първите десет минути от разговора ни сигурно се опитваше да си внуши, че съм толкова спокойна, защото съм на работа в някоя чужда болница, заобиколена от колеги. Сигурно щеше да се заяде много по-рано, ако знаеше, че се крия в банята на граничния пункт, та да не чуе Зора разговора ни.

— Нищо ли нямаш да ми кажеш? — попита тя.

— Не знам, бабо. Защо му е трябвало да лъже, че отива да ме посрещне?

— Не ме попита дали е било нещастен случай. Защо не попита? Защо не попита как е умрял?

— Дори не знаех, че е заминал — казах. — Нямах представа какво става.

— Не плачеш — каза тя.

— Ти също.

— Майка ти е съсипана. Той трябва да е знаел. Казаха, че е бил много болен, така че трябва да е знаел, да е казал на някого. Дали не си била ти?

— Ако е знаел, нямаше да замине никъде — опитах се да прозвуча убедително. — Щеше да си седи вкъщи.

На метална поставка над огледалото бяха наредени грижливо сгънати бели кърпи. Избърсах си лицето и врата с една, после с втора и така до петата. По тях оставаха сиви следи. Нямаше кошче, затова ги оставих в мивката.

— Къде е това място, където са го намерили? — попитах. — Колко далеч е стигнал?

— Не знам — отвърна тя. — Не ни казаха. Някъде оттатък.

— Може да е била специализирана клиника.

— Той тръгна да те посрещне.

— Оставил ли е писмо?

Не беше. Майка ми и баба ми очевидно бяха сметнали, че заминаването му е част от нежеланието му да се пенсионира, че е отишъл да посети тежко болен пациент извън Града — пациент, измислен от него като прикритие за ежеседмичните му срещи с неговия приятел онколога. Той му предписваше някакви инжекции с нова формула, които се предполагаше, че ще облекчат болките му. Много пъстра формула, така каза дядо, когато се прибра първия път, сякаш винаги си беше давал сметка, че формулите са просто вода с безвредни сладкарски бои, но това вече нямаше значение. Отначало запазваше повече или по-малко здравия си вид, което му помагаше да крие по-лесно болестта си, но когато го видях как изглежда след един такъв сеанс, го заплаших, че ще кажа на майка ми, а той отговори: „Да не си посмяла“. И това беше.

— В Брейевина ли си вече? — попита баба ми.

— На границата сме — отвърнах. — Току-що пристигнахме с ферибота.

Отвън редицата коли отново запъпли. Видях как Зора остави цигарата си на земята, прибра крак и затръшна вратата. Шофьорите, излезли да изпушат по една цигара на чакълената отбивка, да си проверят гумите и да си налеят вода от чешмата, да огледат нетърпеливо опашката, да се освободят от сладките и сандвичите, които се опитваха да пренесат през границата, или да се облекчат до стената на банята, сега се юрнаха към возилата си.

Баба ми замълча. Чувах пращенето по линията. Най-сетне тя проговори:

— Майка ти иска да го погребем тези дни. Зора не може ли да продължи за Брейевина сама?

Ако кажех на Зора, тя щеше да ме накара веднага да тръгна за вкъщи. Щеше да ми даде колата, да вземе хладилните чанти с ваксината и да тръгне на стоп през границата, за да занесе дарението на Университета за сиропиталището в крайморското градче Брейевина. Вместо това казах:

— Почти сме стигнали, бабо. Един куп деца си чакат ваксината.

Тя не тръгна да ме увещава. Просто ми каза датата на погребението, часа и мястото, макар да знаех вече къде ще бъде — на Стръмина, хълма над Града, където беше погребана прапрабаба ми — мама Вера. Тя затвори, а аз пуснах с лакът чешмата и напълних бутилките, заради които уж бях слязла от колата. Отвън на чакъла си изплакнах краката, преди да се обуя. Зора остави двигателя да работи и изскочи на свой ред, а аз седнах на мястото на шофьора, дръпнах седалката напред, за да я наглася според ръста си, и проверих дали разрешителните и документите за внос са наредени в нужната последователност над таблото. Пред нас имаше две коли. Митничарят, със зелена риза, залепнала на гърдите, и с ръкавици отваряше комбито на възрастна двойка, като се надвесваше предпазливо и отваряше циповете на куфарите.

Когато Зора се върна, не й казах нищо за дядо. Годината беше тежка и за двете ни. Бях направила грешката да се присъединя към сестрите по време на януарската стачка и за награда бях отстранена за неопределено време от клиниката във Войводя, така че месеци наред си стоях у дома, което пък от друга страна беше добре, защото можех да бъда около дядо, когато научихме диагнозата. Отначало той се радваше, но никога не пропускаше случай да ми подметне, че съм наивна патка, задето съм допуснала да ме отстранят. А после, когато болестта му се влоши, той започна все по-рядко да се задържа у дома и ми внушаваше и аз да правя същото. Не искаше да се въртя около него с унила физиономия и да го плаша до смърт, когато се събуди без очилата си посред нощ и ме види надвесена над леглото му. Казваше, че е държанието си ще наведа баба ми на мисълта, че е болен, ще я накарам да заподозре нещо заради нашите недомлъвки и подмятания и заради факта, че с двамата напоследък сме по-заети от всякога, независимо от неговото пенсиониране и моето отстраняване. Той искаше да помисля и за специализацията си, за това какво ще правя, когато ми отменят наказанието, и никак не беше изненадан, че ходатайството на Сърдян, професора по биохимично инженерство, с когото по неговите думи „си имах закачка“, не беше минало пред комисията по отстраняването. По негов съвет аз се записах доброволка към програмата на Обединените университетски клиники — нещо, което не бях правила от края на войната.

Зора се възползва от тази доброволческа мисия, за да се скрие от бурята във Военномедицинската академия. Четири години след дипломирането си тя все още работеше в травматологията с надеждата досегът с различните хирургически практики да й помогне в избора на специализация. За жалост през по-голямата част от това време завеждащ травматологията беше човек, познат из целия Град като „Желязната ръкавица“ — прозвище, което си беше спечелил като шеф на родилното, защото не свалял нанизаните на ръката си гривни при гинекологичните прегледи. Зора беше жена с принципи — отявлена атеистка. Била на тринайсет, когато попът й казал, че животните нямат душа. „Майната ви на всички попове!“, заявила тя и си излязла от църквата. Четирите години стълкновения с Желязната ръкавица достигнаха кулминацията си при един случай, за който на Зора й беше забранено да говори от самия прокурор. Дори аз не правех изключение, но слуховете, които дочух из болничните коридори, се въртяха около някакъв железопътен служител, авария и ампутация на пръст, по време на която Желязната ръкавица, може би пиян, а може би не, казал нещо от рода на: „Не се косете, господине, много по-лесно е да гледате как ви режат средния пръст, ако сте свикнали да си гризете показалеца.“

Естествено, била подадена жалба и Зора беше призована да свидетелства против Желязната ръкавица. Независимо от лошата си слава, той имаше солидни връзки в медицинските среди и Зора се разкъсваше между желанието да си го върне тъпкано на човека, когото от години презираше, и вероятността да рискува кариерата и репутацията си, които тъкмо беше започнала да гради. За пръв път никой — нито аз, нито баща й, нито последният й приятел — не беше в състояние да й посочи правилния път. След записването прекарахме една седмица в щаба на Обединените клиники за обучение и инструктаж и през цялото това време тя посрещаше както любопитството ми, така и постоянните обаждания на прокурора с все същото гробно мълчание. Докато най-сетне вчера, ни в клин, ни в ръкав, призна, че иска да се посъветва с дядо ми още щом се доберем до Града. Не го беше виждала в болницата от месец и не можеше да си представи посивялото му лице и отпуснатата кожа, която беше започнала да увисва около костите.

Гледахме как митничарят конфискува два буркана с камъчета от плажа от възрастната двойка и маха на следващата кола да минава. Когато стигна до нас, двайсет минути разглежда паспортите, личните ни карти и свидетелствата от Университета. Отвори хладилните чанти и ги нареди на асфалта, а Зора се надвеси над него със скръстени ръце и заяви:

— Сигурно ви е ясно, че щом нещо е в хладилна чанта, значи е топлочувствително, или на село не сте чували за хладилници?

Каза го с убеждението, че всичко ни е наред и че той не може с пръст да ни пипне. Това предизвикателство обаче му даде повод да претърсва колата ни за оръжие, нарушители, миди и нерегистрирани домашни любимци още половин час.

Преди дванайсет години, преди да започне войната, хората от Брейевина бяха наши хора. Границата беше някаква шега, обикновена формалност и човек можеше да премине оттатък с кола, със самолет или пеша, когато си пожелае, по вода, през гората или през полето. Можеше да предложи на митничарите сандвич или бурканче с мариновани чушлета при преминаването. Никой не те питаше за името, макар че, както се оказа, през цялото време е било много важно как започва то и как свършва. Нашата мисия в Брейевина имаше за цел да се изгради нещо наново. Нашият университет искаше да си сътрудничи с местните власти, та да могат няколко сиропиталища да си стъпят на краката и в града да бъдат привлечени млади хора от онази страна на границата. Такава беше дългосрочната дипломатическа цел на пътуването ни, но казано на простонароден език, със Зора бяхме тръгнали да се погрижим за здравето на децата, останали сираци благодарение на собствените ни войници, да ги изследваме за пневмония, туберкулоза и въшки, да ги ваксинираме срещу морбили, заушка, вариола и куп други болести, връхлетели ги по време на войната и последвалите години на лишения. Свръзката ни в Брейевина, францискански монах на име Фра Антун, гореше от ентусиазъм и гостоприемство и постоянно ни пращаше съобщения, за да се убеди, че пътуването ни протича безпрепятствено, и да ни увери, че родителите му чакат с нетърпение да ни приютят. Гласът му винаги звучеше твърде жизнерадостно, особено за човек, прекарал последните три години в опити да събере средства за основаването и построяването на първото официално сиропиталище на крайбрежието, а в това време отглеждаше шейсет осиротели деца в манастир, предназначен да приюти двайсет монаси.

Със Зора поехме на това благотворително пътуване, преди пътищата ни да се разделят за пръв път през тези двайсет и няколко години, откакто се знаехме. Щяхме да носим белите си докторски престилки дори и в извънработно време, за да изглеждаме солидни и в същото време леко плашещи. Бяхме великолепни с нашите четири хладилни чанти, натъпкани с ампули MMR-II[1]и IPV[2], и кутиите с бонбони, с които се надявахме да предотвратим плача и писъците, неизбежни по време на ваксинацията. Имахме една опърпана карта, която държахме в колата години след като беше безнадеждно остаряла. Използвахме я при всяко наше пътуване и това си личеше по безбройните драсканици с маркер върху нея — зачеркнати райони, които трябваше да бъдат избягвани, когато пътувахме за някоя медицинска конференция, човече с грубо нарисувани ски върху планински курорт, някога любим, а днес вече част от друга държава.

На тази карта не можах да открия Здревков — мястото, където беше умрял дядо. Не можах да намеря и Брейевина, но за нея знаех предварително, че я няма, затова я бяхме нанесли. Беше малко селце на брега, на четирийсет километра източно от новата граница.

Минавахме през села с червени покриви, скупчени край морето, покрай църкви и конски пасища, покрай стръмни ливади, грейнали от лилави камбанки, покрай облени в слънце водопади, бликащи направо от скалите над пътя. Час по час навлизахме сред високи борови гори, изпъстрени тук-там с маслини и кипариси, а морето проблясваше като нож в пролуките, щом гората се спуснеше надолу по склона. Част от пътя имаше хубава настилка, но на места го разкъсваха коловози и чакълени ивици, неоправени от години.

Колата се тресеше и подскачаше из дупките и аз чувах дрънченето на ампулите в хладилните чанти. На трийсетина километра от Брейевина започнаха да се появяват повече табели за стаи под наем и ресторанти — туризмът, подхранван от крайбрежните острови, по-лека лека се съживяваше. Видяхме сергии с плодове и лакомства, надписи, подканящи да си купим люти курабийки, гроздова ракия, мед, вишни и смокиново сладко. Имах три пропуснати съобщения от баба ми, но мобилният телефон беше у Зора и нямаше как да се обадя, докато тя е в колата. Спряхме на първото място с телефон до една сергия със скара под син навес и полеви клозет на близката поляна.

От другата страна на сергията беше паркиран камион и дълга опашка от войници се редеше за скара. Бяха облечени в камуфлажни униформи. Вееха си с шапките и започнаха да ми махат, когато слязох от колата и се запътих към телефонната кабина. Местни циганчета, раздаващи реклами на някакъв нов нощен клуб в Брац, ми се смееха през стъклото, после хукнаха към колата, за да си изпросят цигари от Зора.

От кабинката виждах военния камион с прашно нагънато платнище и сергията с надпис „Скара Боро“, където дебел мъж, може би самият Боро, обръщаше кюфтетата, пържолите и надениците с плоското на огромен нож. На поляната зад сергията за един забит в земята стълб беше вързана смешна кафява крава. Изведнъж изпитах чувството, че Боро като нищо може да използва същия този нож и за кравата, за клане, за обръщане на кюфтетата и за рязане на хляба и малко ми дожаля за войника, който стоеше до тезгяха и ръсеше сандвича си с кълцан лук.

Докато карах, не бях забелязала главоболието, но сега то се стовари отгоре ми, когато след шестото позвъняване баба вдигна слушалката и острият звук от слуховия й апарат, който последва гласа й, долетя по жицата и се заби като копие в черепа ми. Докато го намаляше, се чуваше тихо пиукане. Някъде отзад се долавяше гласът на майка ми — тих, но решителен. Явно разговаряше с някой посетител, дошъл да поднесе съболезнованията си.

Баба ми беше в истерия.

— Нещата му ги няма!

Казах й да се успокои и да ми обясни какво става.

— Нещата му! — повтори тя. — Нещата на дядо ти са… Майка ти беше в моргата, дали са й костюма, палтото и обувките му, но нещата му, Наталия… няма ги, изчезнали са!

— Кои неща?

— Господи, кои неща! — Чух я как плясва с ръце. — Ти чуваш ли ме какво ти говоря? Казвам ти, че нещата му са изчезнали — ония изроди в болницата са ги откраднали. Шапката, чадърът, портфейлът… Можеш ли да повярваш? Да окрадеш мъртвец!

Вярвах го, и още как — бях чувала за подобни неща и в нашата болница. Това обикновено се случваше при непотърсени покойници и често минаваше безнаказано.

— Понякога стават грешки — казах все пак. — Клиниката едва ли е голяма, бабо. Може да са ги пратили със закъснение. Или да са забравили.

— И часовникът му, Наталия.

— Стига, бабо!

Спомних си джоба на палтото му и „Книга за джунглата“ и понечих да попитам дали и тя е изчезнала. Но още не бях чула баба ми да плаче и изтръпнах при мисълта, че мога да кажа нещо, което да я разплаче. В този миг ми мина мисълта за безсмъртния човек, но беше толкова далечна, че щях да се сетя за нея много по-късно.

— Часовникът му.

— Имаш ли номера на болницата? — попитах. — Обади ли им се?

— Звъня не знам колко пъти вече. Не отговарят. Няма никой. Те са му взели нещата. Божичко, Наталия, очилата му… и тях ги няма.

Очилата му… Начинът, по който ги бършеше — почти лапаше стъклото, когато духаше върху него, преди да го изтрие с копринената кърпичка, която носеше в джоба си… Нещо ледено пропълзя под лъжичката ми и заседна там.

— Какво е това място, дето е умрял? — продължаваше баба ми. Гласът й, прегракнал от викане, започваше да става пресеклив.

— Не знам, бабо — казах. — Жалко, че не знаех за заминаването му.

— Нямаше да стане така, но вие двамата все трябваше да лъжете, все нещо си шепнехте. И той лъжеше, и ти с него.

Чух как майка ми се опита да й вземе слушалката, а баба се възпротиви:

— Не!

Видях, че Зора слиза от колата. Бавно се изправи и заключи вратата, а хладилната чанта остана на пода до седалката на шофьора. Циганчетата се бяха облегнали на багажника и си подаваха цигарата.

— Сигурна ли си, че не е оставил писмо? — Баба ме попита за какво писмо говоря и аз обясних: — Каквото и да е. Някаква бележка поне.

— Казах ти, не знам.

— Какво каза, когато тръгваше?

— Че отива при теб.

Сега беше мой ред да стана подозрителна, да преценя кой какво и колко знае. Той беше разчитал на изградения от години навик в нашето семейство да лъжем за здравословното си състояние, за да спестим на другите тревогите и мъчителните страхове. Както тогава, когато майка ми падна от гаража на вилата ни край езерото във Веримово и си счупи крака, а на баба и дядо казахме, че още няма да се прибираме, защото къщата е наводнена. Или когато баба ми претърпя сърдечна операция в някаква клиника в Стрековац, докато ние с майка ми в блажено неведение летувахме във Венеция, а дядо лъжеше по телефона, който пращеше твърде силно, за да е нашият, че импровизирано е завел баба на бани в Люцерн.

— Дай ми телефона на болницата в Здревков — казах.

— Защо? — подозрително попита баба.

— Дай ми го, и толкоз.

Имах в джоба си смачкана рецепта и сега я опрях в стъклото. От единствения ми молив беше останала само огризка — това беше влиянието на дядо ми, който имаше навика да използва един и същи молив, докато започне да му се изплъзва от пръстите. Записах си номера.

Зора ми махаше и ми сочеше към Боро и неговите кюфтета, после към опашката на сергията, но аз поклатих глава и с отчаяние я видях да прескача дупките по отбивката и да застава на опашката зад някакво синеоко войниче, което едва ли имаше деветнайсет. Младежът я огледа откровено от горе до долу, а тя каза нещо, което не чух. Войниците наоколо избухнаха в гръмък смях, който се чу дори в телефонната кабина, и ушите на синеокото момче пламнаха. Зора ме изгледа победоносно и застана със скръстени на гърдите ръце пред дъската с менюто, под което имаше нарисувана крава е лилава шапка, твърде силно наподобяваща добичето, вързано на поляната.

— Къде сте? — попита баба.

— До довечера ще стигнем в Брейевина. Ще направим имунизациите и ще се приберем направо у дома. Ще направя всичко възможно да си дойда вдругиден. — Тя не каза нищо. — Ще се обадя в болницата в Здревков и ако ни е на път, ще се отбия да взема нещата му.

— И все пак не разбирам как никой от нас не е знаел нищо — каза тя и зачака да си призная, че съм знаела. — Ти ме лъжеш — каза накрая.

— Нищо не знам, бабо.

Тя очакваше да чуе, че съм забелязала симптомите, но съм си затваряла очите, или че съм говорила с него за това — каквото и да е, само да прогоня страха й, че макар и с нас, той е бил съвсем сам с мислите за скорошната си смърт.

— Закълни ми се тогава — каза тя. — Закълни се в мене, че не си знаела.

Сега беше мой ред да замълча. Тя зачака клетвата ми, но така и не я дочака.

— Там трябва да е много горещо — каза. — Пиете ли достатъчно вода?

— Добре сме.

Пауза.

— Ако ядете месо, вътре не трябва да е розово.

Казах й, че я обичам, и тя затвори, без да каже дума повече. Държах заглъхналата слушалка на ухото си още няколко мига, после набрах номера на клиниката в Здревков. Затънтените места винаги се познават по това, че ти трябва цяла вечност, докато се свържеш, а сигналът е далечен и приглушен.

На два пъти чаках, докато линията се изключи автоматично, после опитах още веднъж и затворих, за да застана на опашката до Зора, която вече се препираше с Боро, опитвайки се да поръча „подсилен бургер“, както им казваме в нашия град, с повече лук. Боро й обясняваше, че това е Брейевина и че може да си купи двоен хамбургер, но за такова нещо като „подсилен бургер“ чува за пръв път. Какво е пък това чудо?

Тезгяхът беше затрупан с хладилници със сурово месо и чугунени котли, пълни до ръбовете с нещо кафяво и мазно. Боро беше лаконичен и ни искаше точни пари, вероятно за да ни го върне за подсиления бургер. Зора държеше сандвича си в едната ръка и моя в другата, а аз ровех из джобовете й за портмонето.

— Чували ли сте за град на име Здревков? — попитах Боро, облягайки се на тезгяха с розово-сините банкноти в ръка. — Да знаете къде е това?

Не знаеше.

В седем и половина, когато в далечината слънцето се скриваше зад щита от синкави облаци, зърнахме Брейевина и отбихме от главния път по шосето към брега. Градът беше по-малък, отколкото очаквах, с редица палми по протежение на крайбрежната улица, притисната между плажната ивица и дългия низ от магазини и ресторанти, които изскачаха пред нас, открити кафенета и сергии с картички насред пътя и деца с велосипеди, които удряха с длани по багажника на колата. Беше рано и туристическият сезон не беше стигнал разгара си, но през свалените стъкла до мен долиташе полска и италианска реч, докато бавно си проправяхме път край универсалния магазин и пощата до манастирската градина, където щяхме да разположим благотворителната клиника за сираци.

Фра Антун ни беше казал къде да търсим къщата на родителите му. Беше закътана сред олеандрова горичка в самия край на града. Скромна къща с изглед към морето, със сини капаци на прозорците и избелели керемиди, кацнала върху естествено възвишение в подножието на планината, на петдесетина метра от плажа. На голямото маслиново дърво отпред беше окачено нещо като люлка от автомобилна гума. Имаше и кокошарник, който очевидно беше падал поне веднъж през последните няколко години и беше събран надве-натри и подпрян на ниския каменен зид, ограждащ къщата от север. Пред прага се въртяха няколко пилета, а на един перваз на първия етаж в сандъче за цветя се беше настанил петел. Къщата изглеждаше запусната, но не и запустяла. Имаше нещо самоотвержено в начина, по който синята боя се беше вкопчила в капаците на прозорците и вратите, в счупената щайга, пълна с лавандула, прислонена до стената. Бащата на Фра Антун, барба Иван, беше рибар. В мига, в който изкачихме стъпалата от пътя до къщата, той вече бързаше към нас през градината. Беше с кафяви тиранти, сандали и яркочервена жилетка, преждата за която сигурно беше струвала цяло състояние на жена му. До него припкаше бяло куче с четвъртита черна глава — пойнтер, но опулената му любопитна муцуна го правеше да изглежда безобидно като панда.

— Ха, лекарките! — възкликна барба Иван и се опита да вземе всичкия ни багаж наведнъж. — Добре дошли, добре дошли!

След дълги увещания той се ограничи само с куфара на Зора и го затъркаля по настланата с плочи пътека между храсталака и розите. Нада, жената на барба Иван, чакаше на вратата и пушеше. Имаше рядка бяла коса и зеленикави вени, които се спускаха като ручейчета по врата и голите й ръце. Тя ни целуна непринудено по бузите и се извини за състоянието на градината, загаси цигарата и ни подкара към къщата.

Вътре беше тихо и топло. И светло, макар че вече беше вечер. Коридорът, в който събухме обувките си, водеше към малка гостна със сини възглавнички по столовете. Личеше си, че диванът и креслото са тапицирани преди много време. Някой в къщата беше художник — до прозореца беше разположен статив с недовършено платно, изобразяващо нещо като хрътка, а на пода около него се търкаляха изцапани с боя вестници. По стените бяха грижливо окачени акварели в рамки и ми трябваше известно време да осъзная, че всичките изобразяват едно и също куче — глуповатия черноглав чаровник отвън. Прозорците бяха широко отворени и заедно с жегата отвън нахлуваше и електрическият вечерен концерт на щурците. Нада ни поведе към кухнята, като не спираше да се извинява за безпорядъка, а барба Иван се възползва от суматохата да награби всичкия ни багаж — куфара на Зора, моя сак и двете раници — и хукна по стълбите в дъното на коридора. Нада ни вкара в кухнята и ни показа къде стоят чиниите и чашите, къде е кутията за хляб, отвори хладилника и ни посочи млякото, сока, крушите и сланината и ни каза да вземаме каквото и когато ни душа иска, в това число и кока-колата.

Между прозореца и още един акварел на черноглавото куче имаше червено-жълт папагал в телен кафез. Още щом влязохме в кухнята, той се загледа с подозрение в Зора и по едно време изкрещя:

— О, всемогъщи боже! Съзирам чудо!

В първия миг възприехме този изблик като крайно похотлива реакция на голите ръце и шия на Зора. Нада обаче се извини многословно и метна една кърпа за чинии върху клетката.

— Обича да рецитира поезия — обясни тя и едва тогава схванахме, че папагалът се опитва да изрецитира пролога на стара епическа поема. — А не мога да го накарам да каже „Добро утро“ и „Обичам хляб и масло“.

Тя ни отведе на горния етаж. Със Зора щяхме да спим в стая с две легла, застлани със сини кувертюри. Имаше и полиран дървен скрин със счупени чекмеджета и малка баня със старомодна вана и тоалетно казанче с верижка, за което бяхме предупредени, че може да проработи, а може и да не пусне нищо, зависи по кое време на деня се ползва. Както и рисунки на кучето, на едната легнало под смокиня, а на другата — заспало на дивана. Прозорецът ни гледаше към задния двор и полюшващите се недалеч портокалови и лимонови дръвчета, а над тях се издигаха стръмно полите на планината, нашарени с дългите ивици на ниски, рошени от вятъра лозя. В лозята имаше копачи и до нас долитаха звънът на лопатите и гласовете им, докато си подвикваха.

— Това е нашето лозе. Не им обръщайте внимание — кимна Нада към копачите и дръпна капаците на прозорците.

Докато донесем хладилните чанти и кутиите от колата и ги струпаме в ъгъла на стаята, вечерята беше готова. Нада опържи сардини и два калмара и опече на скара няколко риби колкото мъжка длан. Не ни остана друго, освен да приемем гостоприемството й. Скупчихме се около кухненската маса и барба Иван ни наля две чаши домашно червено вино, а папагалът, все още покрит с кърпата, не спираше да си бърбори нещо, само от време на време изкрещяваше: „О, чу ли бурята? Или земята се тресе?“ и сам си отговаряше: „Не, не е буря! Нито земен трус!“

Нада ни поднесе черен хляб, нарязани зелени чушки и варени картофи с цвекло и чесън. Беше се постарала, всичко беше старателно наредено върху поднос от син порцелан, поочукан, но грижливо излъскан, след като сигурно беше престоял години в мазето, далеч от крадливи ръце. Откъм долната тераса нахлуваше свеж морски въздух; сардините, натрупани на купчинка, бяха хрупкави от солта, а препеченият костур лъщеше от зехтина — „От нашите маслини“, обясни барба Иван и наклони шишето да помириша. Представих си го как седи в малката си лодка някъде сред танцуващите вълни на залива и дърпа тънката мрежа, как се напряга, за да измъкне рибата от мрежата с възлестите си кафяви ръце.

Барба Иван и Нада не ни разпитваха за пътуването и за работата ни, нито за семействата ни. Вместо това, за да избегнем всяка допирна точка с политиката или религията, разговорът се насочи към реколтата. Пролетта била ужасна — валели проливни дъждове, потоците прелели, пороите отнесли почвата и съсипали марулите и лука. Доматите узрели късно, а спанак не можел да се намери и за цяр. Спомних си как дядо се прибра от пазара с листа от глухарче, които някакъв селянин му пробутал за спанак. Баба ми, която в това време точеше тънки като вестник кори за зелник, измъкна от торбата коравата зелена маса и викна: „Боже, какво е това?“ За пръв път от няколко часа насам се сещах за дядо и внезапният спомен ме накара да притихна. Седях и слушах с половин ухо как барба Иван твърди, че затова пък лятото, противно на очакванията му, се е оказало невероятно — портокалите и лимоните родили много, пълно е с ягоди, а смокините са едри и сочни. Зора потвърди, че и нашите са такива, макар че в живота си не я бях виждала да яде смокиня.

Бяхме изчоплили бялото месо на рибата и неблагоразумно бяхме пресушили чашите си с червено вино и се заехме да помагаме на папагала да си каже репликите, които той явно беше запаметил по-добре от нас, когато детето се появи. Беше толкова мъничко, че сигурно никой от нас нямаше да го забележи, ако не се беше закашляло — силна, дълбока, сочна кашлица, която се разнесе от терасата, а после на прага се появи и момиченцето, дребно, с издуто коремче, с две различни обувки и цяла камара кестеняви къдрици.

Едва ли беше повече от пет-шестгодишно. Държеше се за рамката на вратата, пъхнало едната си ръка в джоба на жълтата лятна рокличка, в която беше облечено. Беше малко прашно, очите му изглеждаха някак уморени и появата му накара разговорът да секне за миг, така че когато се закашля за втори път, всички вече гледахме в него. То пъхна пръст в ухото си.

— Здравей — казах. — Ти коя си?

— Един бог знае — каза Нада и стана, за да раздигне чиниите. — От ония на лозето.

До този момент не бях разбрала, че и те живеят тук. Нада се обърна към момиченцето:

— Къде е майка ти? — Беше се навела напред и почти викаше. Детето мълчеше и тя продължи: — Ела да ти дам курабийка.

Барба Иван се облегна назад на стола си и се пресегна към бюфета зад гърба си. Измъкна тенекиена кутия с курабийки, вдигна капака и я протегна към детето. То не помръдна. Нада се върна от мивката и искаше да го почерпи чаша лимонада, но то не пожела да влезе. На врата му висеше лилава торбичка, вързана с оръфана панделка, и момиченцето я люлееше със свободната си ръка от едното рамо до другото, като от време на време си закачаше брадичката, и шмъркаше зелените сополи, увиснали от носа му. Отвън се дочу глъчка — хората се връщаха от лозето. Прегракнали от прахта гласове, звън на лопати и мотики, стъпки по плочника. Щяха да вечерят навън, на масата под голямата маслина.

— Май ще трябва да привършваме — каза Нада и започна да раздига масата.

Зора понечи да й помогне, но Нада я накара да си седне. Шумът отвън събуди интереса на Бис, кучето, което тръгна навън, разлюляло уши, със смешната си походка, спря на вратата и подуши заинтригувано детето, но после нещо в градината му отвлече вниманието.

Барба Иван още държеше кутията с курабийките, когато на прага се появи слаба млада жена и вдигна детето на ръце. Нада отиде до вратата и надникна навън. Обърна се и каза недоволно:

— Не трябваше да ги пускаме тук.

— Сладките неща никак не са полезни за децата — каза поверително барба Иван на Зора. — Това е лош навик, да се яде сладко преди вечеря, зъбите им се развалят и така нататък. Но какво да правим? Не можем да си ядем всичко сами.

— Глупаво беше да ги пускаме тук — заяви Нада, докато събираше чиниите накуп в единия край на масата.

Барба Иван ми протегна кутията с курабийките.

— Едно време можех да изям сам цяла орехова торта, ей така, докато си седя след обяда. Но докторът ми каза да внимавам. Не съм вече първа младост, трябва да се пазя.

— Казах ти, че ще стане така, нали? — мърмореше Нада, докато събираше остатъците от картофите и цвеклото в една чиния, която после остави на пода. — Уж беше за два-три дни, а стана седмица. Да ми влизат и излизат от къщата ден и нощ и да ми кашлят в чаршафите!

— Сега измислят какви ли не правила — каза барба Иван. — Не яж масло, не пий бира… Да се изяждат ей толкова плодове на ден — той разпери ръце, изобразявайки малка бъчва. — И да се ядат редовно зеленчуци.

— Кой от кой по-болни! — изрече високо Нада по посока на вратата. — Тия деца трябва да са на училище или в болница, или пък при хора, които могат да си позволят да ги пратят на училище или в болница.

— А аз му казвам: „Виж какво, не ми приказвай за зеленчуци. Ти ги купуваш от пазара, а аз си ги отглеждам у дома.“ — Барба Иван разпери ръце и започна да изброява: домати, чушки, марули, кромид, праз. — Аз съм човек, дето разбира от зеленчуци, но ям и хляб всеки ден, откакто се помня. Така беше и баща ми, пийваше си с всяко ядене червено винце. И знаеш ли какво ми каза докторът?

Поклатих глава, изобразявайки усмивка.

— Казах ти, и на Антун казах, не ги искам тук — продължи Нада. — А сега и лекарките дойдоха, а те още не са си тръгнали, един бог знае какво правят тук. Не го ли преобърнаха проклетото лозе два пъти? Това е резил!

— Каза, че съм щял да живея по-дълго. За какво ми е притрябвало, боже мили?

— Кажи ми сега, не е ли опасно? — Нада докосна рамото на Зора. — Кажи, ти си лекар. Десет души в две стаи — по петима на легло, и всичките кой от кой по-болни, до един!

— За какво ми е да живея по-дълго, ако ще трябва да ям ориз и… как му се викаше? Мюсли.

— Не казвам, че вашите всички спят така. По петима на легло. Нищо подобно не искам да кажа.

— Викам му: „Я ми се махай с твоя ошав!“

— Чували ли сте някога такова нещо? — обърна се Нада и към двете ни, като си бършеше ръцете в престилката. — Чували ли сте?

— Не — покорно отвърна Зора.

— Не е редно — заяви тя. — И тия техни торбички, дето вонят от километър! Ние, католиците, нямаме такива, мюсюлманите и те нямат.

— Но тези хора имат и не е наша работа — изведнъж стана сериозен барба Иван и се обърна на стола си да я погледне. — Те нощуват тук и това не ме засяга.

— Това е моята къща! — възрази Нада. — Моето лозе!

— Най-големият проблем са децата — обърна се барба Иван към мен. — Много са болни. И се влошават.

Той затвори кутията с курабийките и я остави на полицата.

— Казаха ми, че не ги е гледал доктор. Е, аз няма как да знам. — Той направи гримаса и опря юмрук в гърлото си. — Ама торбичките със сигурност не помагат и наистина смърдят.

— Смърдят — потвърди Нада.

Сигурно щяха да продължат в този дух, ако един от копачите, почерняло от слънцето кестеняво момче на около тринайсет, не беше влязло да помоли за мляко. Явно му беше неудобно и с влизането му целият гняв на Нада се изпари, така че и след като си тръгна, тя не зачекна повече темата.

След вечеря барба Иван извади акордеона си да ни посвири стари градски песни, които беше научил от дядо си. Ние му прекършихме ентусиазма с въпроса кога за последен път е минавал на цялостен профилактичен преглед и му предложихме да сложим началото, като го преслушаме и му измерим температурата и кръвното преди лягане.

Но когато се качихме горе, изникнаха по-неотложни проблеми — казанчето беше пресъхнало и нямаше топла вода. Бойлерът не работеше. Но Зора не беше човек, който ще се откаже от душа си. Докато тя се плискаше в банята със студена вода, аз стоях на прозореца и се взирах навън. Вече не виждах лозето, но звънът на лопатите се разнесе отново, чуваха се и тънки, сякаш детски гласове. В олеандровите храсти под прозореца свиреха щурци, а лястовиците описваха широки дъги покрай кръга, очертан от светлините на къщата. Отвън в ъгъла на мрежата против комари се блъскаше петниста нощна пеперуда. Зора излезе от банята и триумфално обяви, че предназначението на ръждясалите клещи във ваната е да се завърта с тях палчето, с което се пуска душът. Тя завърза мократа си коса на опашка и се приближи до прозореца.

— Цяла нощ ли копаят? — попита.

Нямах представа.

— Сигурно са надничари — казах. — И барба Иван ги държи тук, въпреки че сезонът е преминал, от един вид милосърдие.

Прокурорът я беше търсил два пъти, докато беше в банята.

— Трябва да се обадиш — казах.

Тя пушеше вечерната си цигара и побутваше пепелта с нажеженото й връхче, хванала пепелника в свободната си ръка.

— Що се отнася до мен, аз нямам какво да му кажа, докато не говоря с дядо ти.

Зора ми се усмихна, издуха внимателно дима през прозореца и размаха ръка пред лицето ми да го пропъди.

Всеки момент щеше да ме попита какво не е наред, затова побързах да кажа:

— Утре ще ги накараме да дойдат в клиниката.

И се повалих на леглото. Тя допуши цигарата си, но остана до прозореца, загледана навън. После провери вратата на стаята.

— Как мислиш, долу дали заключват?

— Едва ли — казах. — Вратите сигурно са широко отворени, за да влизат с вятъра и паравоенните изнасилвачи.

Зора неохотно угаси лампата и задълго се възцари тишина. Тя беше будна и се взираше в мен, а аз я чаках да заспи, та да не ми се налага да мисля какво да кажа.

Долу папагалът изрече приглушено изпод метнатата върху клетката кърпа:

— Измий костите, донеси тялото, а сърцето остави.

Бележки

[1] Ваксина срещу морбили, заушка и рубеола. — Б.ред.

[2] Ваксина срещу полиомиелит. — Б.ред.