Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tiger’s Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)
Сканиране
Internet (2014)
Корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Автор: Теа Обрехт

Заглавие: Жената на тигъра

Преводач: Силвана Миланова

Издание: първо

Издател: ИК „Пергамент Прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

ISBN: 978-954-641-046-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3551


5
Сиропиталището

Бис хъркаше астматично на прага на вътрешния двор. Стъпките ми го стреснаха и той замуча като лос, докато го приближавах. Избутах го с коляно да мина, а той ме сподири на верандата. Седнах на най-горното стъпало, над главния път. Бис се помота наоколо минута-две, буташе ръката ми с влажната си муцуна, кихаше, разнежен от възможността да сподели утринта с някого, но после реши, че съм неотзивчива и излишна, втурна се надолу, прекоси пътя и се спусна покрай палмите на плажа. Миг по-късно го чух да се плиска във водата. Още не беше съмнало и въздухът беше лъчисто розов, прозрачен като риба. Светлините на Звокана все още се оглеждаха във водата на залива отсреща.

Сенките се отдръпваха от водата и се събираха в долната част на пътя, когато барба Иван се появи на стълбите. Слизаше бавно, като стъпваше внимателно на всяко стъпало и с двата крака. Погледна ме — скъсаните ми крачоли, мръсната престилка, издраните до кръв длани — и каза: „Виждам, че си била в лозето.“

Фактът, че си бях дала този труд, без някой да ме моли, като че спечели доверието му. Попита ме дали ми се ходи за риба. Казах „не“, но станах и тръгнах с него към лодката. Беше малка, боядисана в синьо. Отстрани боята й се лющеше, зелени и жълти раковини се бяха прилепили към дъното като заслужени трофеи. Барба Иван беше с гумени ботуши на краката и носеше два големи коша и празна кофа. Каза, че близо до брега има клетки за омари, малко по-нататък малка мрежа за дребни акули и после, точно в средата на залива, е голямата мрежа, за която Фра Антун му помагал, когато нямал работа в сиропиталището. Говореше, вдигнал ръка, и насичаше с дланта си хоризонта на равни правоъгълници.

После ми разказа за копачите. Появили се на прага му преди седмица, две пълни каруци, с всичките им тенджери и тигани, предлагали разни вехтории и отначало ги помислил за цигани. Тогава още не знаел колко са болни, само Дуре влязъл вътре и застанал в кухнята на барба Иван, заявил, че в лозето му има труп, той сам го бил заровил там, трупът на негов далечен братовчед, когото свалил от планините по време на войната и трябвало да го остави. Братовчедът бил заровен тук някъде, на това място, докато къщата била празна. Сега цялото семейство било болно и никой не можел да им помогне, но някаква старица от тяхното село им казала, че този труп ги поболява, че иска да го опеят, иска истински гроб, където да почива. На всяка цена трябвало да го намерят, по-рано тази година болестта вече била отнесла една от лелите им и те били готови да си платят, за да копаят.

— На Нада й е все тая — каза той, докато отвързваше лодката. — Но в крайна сметка всичко се свежда до децата. Пък и на нас не ни е изтрябвал тоя труп в лозето.

Предната седмица ги наблюдавал и ставал все по-неспокоен.

— Виждала си онези техни торбички, нали? — посочи врата си той. — Вътре носят бог знае какво, разни треволяци и мъртви неща, да ги пазят от болестта.

Били донесли толкова много бутилки, че барба Иван ги заподозрял в нелегална търговия с някакви редки видове ракия, може би по семейна рецепта. Но младата жена му казала, че бутилките са пълни с вода от свещен извор — от моята страна на границата, откъдето беше и Дуре — и с билки и треви за здраве.

— Но още не са го намерили, така ли? — попитах.

— А, него го няма отдавна — широко се усмихна барба Иван. — Постоянно им го повтарям, няма го. Земята е плитка и твърда. Не е там, където е закопан — я пороите са го отнесли, я кучета са го влачили. Кой знае?

Барба сложи кошовете в лодката, а аз му помогнах да я избута, макар че той ми махна с ръка да не се занимавам. Бис вече беше в лодката и толкова силно въртеше опашка, че цялата му задница подскачаше бясно наляво и надясно. С всичките си поне осемдесет години барба Иван се качи в лодката, греба с веслата до моторницата, която държеше завързана на вълнолома, и се качи на нея. После прехвърли и Бис, включи мотора и с кучето, застанало на носа като талисман, се отдалечи от брега, порейки безмълвната утринна вода. На всеки стотина метра Бис скачаше зад моторницата, развял бърни и оголил зъби с неподправена кучешка наслада, и изчезваше под вълните. Барба Иван спираше мотора и изчакваше кучето да го настигне или пък обръщаше лодката и отиваше да го посрещне.

 

 

Зора беше започнала деня с обаждане до помощничката на прокурора и беше успяла да я нарече крава още през първите две минути от разговора. Докато отивахме към манастира, се опитах да я разсея, като й разказах за болестта и за мъртвия братовчед, чиито кости са може би някъде из лозето, както и че копачите, поне доколкото разбрах, ще ги погребат веднага щом ги открият.

Зора ме погледна иззад слънчевите си очила и не каза нищо. Дърпаше една от количките, които Нада ни беше дала, за да откараме ваксините до сиропиталището в манастира. Бяхме я чакали на прага на градинската барака, докато тя местеше кутии и щайги да ги търси — две ръждясали колички, чиито колела едва се държаха на осите, опрени на задната стена зад една счупена пералня и няколко увити в хартия платна, на които несъмнено бяха нарисувани още кучешки портрети.

Двете бавно вървяхме през града и теглехме количките покрай малки магазини за сувенири, които тъкмо отваряха, покрай сергия, зад която слаб мургав мъж набождаше написани на ръка картончета с цени върху щайгите с пъпеши, домати, яркозелени чушки и лимони. Голи до кръста мъже събаряха каменна стена в края на пусто полегато поле, покрито с пожълтели мъртви треви и тук-там прораснали шубраци, които хвърляха сянка надолу по хълма и пътя. Близо до кея застигнахме малко шествие от деца, сигурно от сиропиталището, които вървяха в нашата посока. Държаха се за оръфано червено въже, вързано за кръста на две жени, които една през друга говореха на децата да не слизат на шосето и да не се боричкат.

Пред манастира издърпахме количките с разкривените колела по стълбите на портата и навлязохме под арка от лози, прихванали се като паяци за рамката над главите ни. Младата жена, която работеше на туристическото гише в двора, ни каза, че Фра Антун е в градината. Оставихме количките при нея и тръгнахме да го търсим. Трябваше да минем през нисък каменен тунел, ограден с обрасла с кипариси и лавандула стена, който гледаше към морето. Имаше и езерце със златни рибки и папируси с надвесени над водата листа, които хвърляха сянка върху покрит с мъх камък, украсен от някого с пепелник във формата на ухилена костенурка. Навсякъде се забелязваха следи от присъствието на деца — изоставени кофички, синьо-зелени камиончета и пластмасови влакчета, струпани в средата на пътеката, кукла без глава и само с една обувка, мрежичка за пеперуди. В дъното на градината имаше парче земя, където в спретнати редици растяха подправки, домати и марули, и точно там открихме Фра Антун. Беше облечен с расо, режеше стръкове подправки с ножица и когато се изправи, видяхме, че е с очила и че косата му е вързана на опашка, а предните му зъби се застъпват. Той ни се усмихна кротко и ни попита дали вече сме се запознали с Тамсин, костенурката. Засмя се, ние също. Когато се наведе да си събере нещата, Зора беззвучно свирна с уста и се прекръсти.

Фра Антун ни помогна да закараме количките във вътрешния двор на манастира, покрай вратите на затворения параклис и стълбището за камбанарията, където голямата месингова камбана биеше силно и екотът й отлиташе към планината. Децата бяха настанени извън манастирските помещения в нещо, което Фра Антун нарече „музея“. Това беше дълга бяла галерия с низ от квадратни прозорчета, които вървяха успоредно на църквата. До стените от двете й страни бяха подредени навити спални чували. Фра Антун обясни, че след построяването на новото сиропиталище и преместването на децата този коридор ще се използва за излагане на исторически колекции от старата библиотека и произведения на местни художници.

— Местно изкуство — гордо смигна той и ни посочи част от стената, на която бяха окачени още портрети на Бис. Рисунките изобразяваха куче с тънки като съчки крачета, с три очи, с два крака, прилично на жаба, деформирано по всички възможни начини. Бяха рисувани на салфетки, вестници и тоалетна хартия и наредени с любов от някой значително по-висок от авторите на творбите. В дъното на галерията в стената имаше заклещено гюле, а около него мазилката и боята образуваха паяжина от пукнатини.

— Това е гюле — каза Зора с равен глас.

— Да — кимна Фра Антун, — от венециански кораб. — И посочи към морето.

Децата работеха в стая без прозорци, която приличаше на старовремска кухня. Вътре имаше огромно черно огнище, съвсем празно, чекрък в дървен сандък и лавица с ютии от началото на века, като че предназначени да удряш някого до смърт с тях. На полица над огнището бяха наредени каменни купи. Над вратата висеше стара рибарска мрежа с уловена в нея мърлява синя риба от плюш. Децата на Фра Антун седяха приведени над дървени маси в средата на стаята. По масите бяха разпилени моливи и пастели и ярките цветове грееха от листовете, по които децата рисуваха, на които седяха, в които кихаха или които сгъваха на самолетчета и птици. Най-странното във всичко това беше тишината. Стояхме на прага и чувахме екота на камбаната в двора, но в кухнята се чуваше само сумтене и шумолене на хартия. Само от време на време някой се почесваше по главата. Децата бяха бледи и дребни, но енергични, въпреки мършавостта си. Работеха с друг монах, Фра Парсо. Той имаше брада и тонзура и беше италианец. Не ни се усмихна.

Възнамерявахме да раздадем бонбоните след инжекциите, за да си подсигурим съдействието и търпението на децата, да успокоим плачливите, да придумаме страхливите, да свестим припадналите и да подкупим онези, които се отпускаха безжизнени в ръцете ни и се изсулваха на пода. Но от тишината в тази стая и малките главици, наведени над листовете хартия, на Зора нещо й стана и тя извади кутията с бонбоните, която беше най-отгоре, и обяви: „Носим бонбони.“ Децата тутакси я наобиколиха, все още тихи, но вече се скупчваха и надзъртаха в хладилната чанта, после си тръгваха с пакетчета бонбони „Кики“, които сигурно не бяха виждали от войната, а някои може би и никога. Зора седеше на стълбите пред стаята с масите и раздаваше бонбони, а аз стоях отстрани, когато едно момченце с гъста кестенява коса дойде при мен, хвана ме за ръка и ме заведе вътре да видя рисунката му. Беше малко бледо, но гледано грижливо, и когато доближи главичката си до мен, сочейки рисунката си, ме лъхна на чисто. Не се изненадах, че и то беше рисувало Бис, но го беше удостоило с ябълковозелено виме.

— Хубаво куче — казах му.

С периферното си зрение виждах как Зора гледа колко бонбони са останали в хладилната чанта и после вдига поглед да види колко деца се разхождат около нея с пълни уста или с бонбонени обвивки в юмручетата и да прецени дали ще може да им раздаде допълнително.

— Това е кучето на Арло — каза момченцето, без да ме погледне.

— Кой е Арло? — попитах.

То вдигна рамене и се отдалечи да търси още бонбони.

Цял ден копнеех за дядо си, макар че не си позволявах да мисля за това. Докато седях в тази гореща влажна стая, заобиколена от кучета във всички форми и цветове, си спомних как години наред през войната той събираше старите ми неща — кукли, бебешки дрешки, книги — за да ги занесе в сиропиталището в центъра. Хващаше трамвая и винаги се връщаше пеша, а когато се прибереше, знаех, че не бива да го безпокоя. Самите те бяха губили деца, моите баба и дядо — син и дъщеря, и двете мъртвородени, с една година разлика помежду им. Това беше още едно от нещата, за които не говореха, факт, който знаех, без да помня откъде съм го чула, нещо, погребано толкова отдавна, в такава пълна тишина, че можех години наред да не си спомня за него. Когато си спомнех, винаги се смайвах от факта, че бяха превъзмогнали това нещо, което стоеше между тях, барикадирано от всичко останало, и все пак бяха останали заедно, бяха отгледали майка ми, бяха пътували, бяха се смели, бяха отгледали и мен.

Започнах да разопаковам. След малко дойде и Зора, цялата й енергия се беше изчерпала с раздаването на бонбоните. От дисциплината на сутрешния урок нямаше и помен, децата обикаляха пред вратата и ни гледаха как подреждаме нещата си в една празна стая в дъното на коридора. Фра Антун и още няколко монаси внасяха пластмасови масички от килера, а ние изправяхме краката им и ги застилахме с покривки. В ъгъла, където не грееше слънце, нареждахме върху тях кутии със спринцовки и стерилни шишенца за кръв. Наместихме кантара, извадихме кърпи, ванички и кутии с гел за въшките, после Зора се скара с Фра Парсо за противозачатъчните, които бяхме взели за по-големите момичета. Когато приключихме, дадохме на монасите допълнителните запаси, донесени за всеки случай — термометри, грейки, кутия с антибиотици, йод, сироп за гърло и аспирин. Децата чакаха още бонбони, а Зора все повече и повече се притесняваше, че не сме се подготвили достатъчно. Беше разбрала, че липсва документация — медицинските картони на децата не бяха в манастира, така че трябваше да попълваме и тях на ръка.

Момченцето, което беше нарисувало кучето със зеленото виме, се качи на кантара, без да каже дума, по-слушано отвори уста за шпатулата, наведе глава за ушния термометър и пое дълбоко дъх, когато му казахме да диша. Не го интересуваше как работи слушалката. Зора, която се разбираше чудесно с децата, макар да твърдеше упорито, че никога няма да има свои, не успя да го впечатли с аналогията си за въшките като войници, въоръжени и способни да издържат на обсада, докато ровеше в косата му с облечените си в ръкавици ръце и не откриваше нищо. То гледаше със слаб интерес как отрязвам връхчето на ампулата, пълня спринцовката и дезинфекцирам ръката му. Когато вкарах иглата, наблюдаваше, без да трепне, как кожата му поддава, а когато направих същото на другата му ръка, дори не погледна, просто седеше на зеления пластмасов стол с ръце в скута и ме разглеждаше. Имахме специални детски лепенки с делфини и човека паяк в жълт костюм и когато го попитах коя си избира, сви рамене. Дадох му по две за всяка ръка, бих му дала и още. Бях ужасена, че всички деца ще са така нечувствителни към болката и равнодушни към нещата, на които връстниците им реагираха заради единия принцип. Отдъхнах си, когато следващото дете ме изрита по пищяла.

Плачът на страдащи деца е чудовищно заразен — в мига, в който едно подхване, след него започват да хленчат още шест и акустиката на манастирските коридори усилваше това явление до такава степен, че преди още да сме докоснали второто дете, всичко наоколо кънтеше от ужасен и негодуващ рев. Бяхме предугадили, че са готови за битка на живот и смърт и имат стръв за хапане. Монасите, които първия половин час стояха втрещени, най-сетне се впуснаха да ни помагат, държаха ръце и крака, заплашваха с наказания, обещаваха бонбони. Примамени от възможността да получат още бонбони, някои от децата прекратиха съпротивата. Но бяхме направили сериозна тактическа грешка, като раздадохме по-голямата част от тях предварително. Бонбоните бяха единственото ни преимущество и сега с нарастващо отчаяние ги гледахме как изчезват парче по парче и блокче по блокче, осъзнавайки, че всеки миг ще ни останат само няколко.

Към два часа се появи младата жена от къщата. Вдигнах очи и я видях да се навърта около вратата. Не знаех откога е там. Беше покрила раменете и главата си с шал, за да влезе в църквата, а момиченцето, опряно на хълбока й, беше заспало на рамото й. Когато й направих знак да влезе, тя се обърна и тръгна към двора. Докато приключа със следващото дете и я последвам, Фра Антун я беше спрял при вратата. Не можех да видя лицето й, но я чувах. Бяха открили трупа.

Тя подаваше на Фра Антун пожълтял плик, пъхаше го в ръцете му, а той се дърпаше и отказваше да го докосне.

— После — казваше. — После.

Изчаках на прага да ме забележи и посочих детето в ръцете на жената. Той се усмихна, подхвана я за лакътя и я подкани да ме последва в стаята. Но тя клатеше глава, отстъпваше назад и двамата стояхме и я гледахме как си тръгва под навеса с асмата, която хвърляше ивици от сенки по раменете й.

Зора се материализира до мен с празна кутия в ръка.

— Не можем да продължим — каза тя и ми я подаде, — без бонбони не става.

Беше вече обед, затова използвахме възможността да се прегрупираме и да създадем нова стратегия за поддържане на реда. Зора си беше изключила пейджъра, но имаше шест позвънявания от прокурора от сутринта, така че трябваше да отиде до кабинета в манастира, за да върне обаждането, а аз започнах да сортирам документите. Сънливи малки бездомници с лепенки по ръчичките се щураха из двора в плътния следобеден зной. Опитах се да ги заведа на сянка и когато се върнах в стаята, Фра Антун беше вече там и подреждаше картоните на децата по азбучен ред.

Видях го, че гледа апарата ми за кръвно налягане, и му казах със смях, че неговото със сигурност е високо, щом работи с шейсет деца. Той нави ръкава на расото си и потупа вътрешната част на ръката си, а аз свих рамене и му посочих стола. Фра Антун седна и аз нахлузих маншона на ръката му. Имаше слабо, младеещо лице. По-късно разбрах от Нада, че като малък ловял земни пчели в буркани и после внимателно ги запрягал с ленти от аудиокасети, така че често го виждали да върви по главната улица с дузина пчели, кръжащи около него като малки чудати балони, а лентите блестели на слънцето.

— Чух, че тази сутрин в лозето се е вдигнала голяма врява заради теб — каза той.

Понечих да си призная, че съм била твърде рязка в разговора си с Дуре, но в своя защита щях да кажа, че цяла нощ съм слушала кашлянето на момиченцето. Ала Фра Антун говореше за начина, по който се бях появила.

— Дяволски си ги уплашила — каза. Аз затягах маншона на ръката му и не знаех как да реагирам на това дяволски. А той се усмихваше. — Представи си, че копаеш и търсиш труп. Копал си цял ден и цяла нощ. Преди разсъмване, когато си на път да откриеш онова, което търсиш, ни в клин, ни в ръкав се появява жена, облечена в нещо като бял саван.

— Паднах в една дупка — казах аз, докато намествах слушалките в ушите си и плъзгах мембраната по кожата му.

— Така разправят в града — каза той. — На тяхно място какво щеше да си помислиш?

— Щях да си помисля: „Защо да карам децата си да копаят и да търсят труп, който аз съм заровил?“

Той ме погледна, сякаш се колебаеше дали да ми довери онова, което имаше да ми казва. Бях се надвесила над него, помпах маншона, а расото се бе свлякло между коленете му. Отпуснах клапана и се загледах в скалата, докато слушах глухия тътен на кръвта му.

— И тук си имаме един, нали знаеш?

Не знаех.

— Призрак — каза той. — Наричат го мора. Дух.

— Трябва да повторим — казах му и започнах отначало.

— Всички са се побъркали от тази работа с трупа, но забравят, че тук си имаме мора от сто години. Слагаме монети и дарове на гробовете, защото мората ги взема. Из града се говори, че вещицата на вашите копачи знае за нашата мора и затова ги е накарала да опеят тялото тук.

— Откъде ще знае?

— Така се говори — отвърна Фра Антун. — Не твърдя, че има логика.

И за мен нямаше. Дуре и семейството му идваха някъде от околностите на Града, а ние си имахме и там предостатъчно мори и духове, рядко зървани същества, витаещи наоколо и настояващи да получават погребални дарове, които неизменно се озоваваха в ръцете на църковните пазачи или на минаващите цигани.

— И какво ще стане тази вечер?

— Не съм сигурен — каза той. — Дуре твърди, че жената от селото му казала: „Измий костите, донеси тялото, а сърцето остави.“

Тази заръка, която Дуре доверил на барба Иван, се беше разпространила из града и само седмица по-късно се беше превърнала в зловещо заклинание, повтаряно от момчетата, които се мотаеха из центъра, прошепвано от жените в бакалията и от пияниците, минаващи покрай лозето на път за вкъщи.

— Нали разбираш, че никой заровен преди дванайсет години не би могъл все още да има сърце — казах аз. — Дори папагалът ти го знае.

— Това не е моя работа — отвърна Фра Антун с малко гузна усмивка. — Помолиха ме да ръководя нещата и така и ще направя, но не е моя грижа какво ще стане с трупа, освен ако самият дявол не изскочи от лозето тази вечер.

— Изненадана съм, че го одобряваш — казах. — Не прилича на католически ритуал.

— Не е, и православен не е, но ти сигурно го знаеш. — Той се усмихваше. — Трябва да се задоволят с мен, в случай че нещо се обърка. Другите монаси дори не искат да чуят за това.

— А майка ти знае ли?

— Знае. — Усмивката му отново стана гузна. — Едно от предимствата да си монах е, че не трябва да искаш разрешение от майка си, за да вършиш свети неща.

— Чух, че не е много доволна от ставащото в лозето.

— Не, тежко й е. Първо, в лозето има труп, а сега твоите хора — извинявай, но те са от твоите хора — ровят там като къртици. — Той намести очилата на носа си и ме погледна. — Тя би предпочела да не съм там, когато копаят. Не само защото трупът или лозите ще бъдат обезпокоени. Всичко може да се случи.

Отказах се да му меря кръвното и се заслушах в думите му.

— Мини — каза той. — Все още има мини, дори тук, а също и горе в планината, където беше старото село. Повечето са разчистени, но останалите ще се намерят, когато някой стъпи върху тях. Овчар, земеделец или нечие дете ще кривне встрани от пътя. И всичко ще се потули. — Той ме гледаше, докато навивах маншона и стетоскопа. — Като онази работа миналата седмица, с момчетата в Здревков.

Отначало не го чух добре или пък името не стигна до мен, защото той го произнасяше различно от баба ми. Може би не направих връзката, защото това беше последното, което очаквах да чуя от него, последното място, което очаквах да назове, и сблъсъкът на дядовата смърт и седналия в ярко осветената от слънцето стая Фра Антун бе внезапен и абсурден, докато не го осъзнах.

Той вече говореше за мините над старото село, за невзривената мина в парцела на съседите, когато го попитах:

— Къде?

— У съседите — каза той и посочи през прозореца.

— Не, мястото — казах. — Спомена нещо за някакви момчета.

Фра Антун си свали очилата и ги избърса с полите на расото си.

— Здревков. Още по-затънтено е от тук, но имат клиника. — Той примигна с късогледите си очи. — Мълчаха за тези неща години наред. Това стана миналата седмица. Двама тийнейджъри се прибирали късно от Райковац. Настъпили мината, когато минавали през собствената си леха с марули. — Той изтълкува мълчанието ми като изненада, страх или колебание да питам какво е станало с момчетата. — Дванайсет години след войната, а тя е била в марулите им през цялото това време.

Фра Антун стана и изтупа расото си.

— Затова копаенето е опасна работа.

— На какво разстояние е? — попитах.

— Здревков ли? На полуострова е — отвърна той. — Може би час път с кола.

 

 

Казах, че ще отида за още бонбони и Зора ми повярва, не се усъмни дори когато й казах, че ще се върна най-много до час. Искаше да дойде с мен, но я убедих, че ще изглеждаме безотговорни, ако тръгнем и двете, и настоях да отида сама за по-бързо. Не й обърнах внимание, когато ме попита за какво ми е колата, защо просто не се разходя до магазина в града.

На север от Брейевина пътят беше с хубава настилка, съвсем нов, още необрасъл с храсталаци по краищата и скалите се издигаха бели с накацали по тях акации. Развлечен от вятъра дъждовен облак беше виснал встрани от морето и сивите му вътрешности се сплескваха под искрящата слънчева наковалня. Подминах селата Колач и Глог, където спускащият се към морето склон беше обсипан с нови хотели — розови, с колони, с широко отворени прозорци и апатично провиснало по просторите пране. После се появиха указателните табели за отбивката към полуострова, дванайсет километра, след това седем и накрая се видя самият полуостров, разсичащ като нос на кораб залива между брега и външните острови, грамада от връхлитани от вълните скали и борови гори. Фра Антун беше познал, че ще стигна селото за по-малко от час, и все пак близостта на полуострова ме изуми.

В края на краищата дядо май наистина е идвал да ме види, но ние със Зора бяхме минали по дългия път, а и преди да пресечем границата се отклонихме, за да се обадим в централата на Обединени клиники, докато той беше дошъл направо с автобуса и някъде около Здревков не беше успял да продължи. Или по някакъв начин беше чул за двете момчета и беше спрял да помогне.

През цялото това време бях отделена от реалността на смъртта му чрез разстоянието, чрез неспособността си да я разбера — не си позволявах дори да си представя клиниката, в която беше умрял, или човека, при когото бяха останали вещите му, но сега всичко това ме заля.

Последните шест километра до Здревков бяха без маркировка. Прашен път, който се извиваше наляво през разпръснати рожкови и се изкатерваше до кипарисите, разредени там, където склоновете се спускаха до водата. В лагуната, където полуостровът се свързваше със сушата, слънцето беше избелило водата до бутилковозелено. Климатикът издишаше, от непрестанните ивици светлина между дърветата ми се завиваше свят. Билото на следващия хълм ме изведе от гората и ме насочи надолу към стръмна отсечка от пътя, където изоставените бадемови насаждения бяха полузадушени от храсти лантана. В далечината пред мен се мержелееха вълнисти от следобедната светлина възвишения, а точно пред мен се виждаха плоските покриви на селото.

Дори от това разстояние разбирах защо Здревков е толкова изолиран. Беше бедно поселище от скупчени бараки от метал и шперплат, нароили се около една-единствена улица. Някои от бараките нямаха прозорци или пък бяха подпрени с импровизирани тухлени пещи. От вратите на постройките право върху пожълтялата трева се изливаха боклуците на обитателите им — железни детски креватчета, лекьосани дюшеци, ръждясало ведро, кафе автомат, полегнал на една страна. Виждаше се и отрупана с пъпеши сергия, зад която не стоеше никой, а няколко врати по-нататък мъж на средна възраст дремеше на канцеларски стол с колелца пред къщичка с ламаринен покрив. Беше качил крака на купчина тухли и когато минах покрай него, видях, че десният му крак липсва, а на негово място беше останал неестествено морав чукан точно под коляното.

Клиниката беше сива двуетажна къща в края на града, лесна за намиране, защото беше единствената тухлена постройка. Преди години вероятно е била стабилна, с чисти стени, павиран двор и многобройни каменни вази за цветя, които сега зееха празни. Оттогава насам водосточните тръби бяха излели по стените червеникавокафяви реки.

Не се виждаха хора, пердетата на клиниката бяха спуснати. Слязох от колата. Каменното стълбище беше отрупано с листа и угарки и водеше до врата на втория етаж, на която над табелка с надпис „Център за ветерани“ беше нарисуван зелен кръст. Почуках с кокалчетата на пръстите си, после с юмрук. Отговор не последва, отвътре не се чуваше никакъв шум, дори когато долепих ухо до вратата. Натиснах бравата, но тя не помръдна. Тръгнах по страничната пътечка и надникнах зад ъгъла. Прозорецът, който гледаше към долината, беше със затворени кепенци.

Улицата надолу свършваше със заравнена площадка, обрасла с пожълтяла трева, от двете страни на която имаше футболни врати без мрежи. Пързалка и няколко люлки от автомобилни гуми бяха разположени току до житна нива, която трептеше в златисто под лъчите на следобедното слънце. Отвъд нивата беше гробището с бели кръстове, обърнати към морето. Вятърът беше утихнал. Пътят пустееше, ако не се брои шарената коза, вързана срещу клиниката за оградата на нещо, наподобяващо огромна метална кутия. Ако се вярваше на надписа „Бира“, закачен на варела под навеса, това трябва да беше барът.

Пресякох улицата и надникнах вътре. Таванът беше много нисък, а мястото се осветяваше единствено от отворената врата и огромен джубокс, чийто звук се давеше в бръмченето на жълт хладилник, сякаш изваден от яма за радиоактивни отпадъци. Четирима мъже седяха на високи столове около бъчва в ъгъла и пиеха бира. Нямаше други хора, но помещението изглеждаше препълнено. Един от мъжете се надигна при влизането ми — беше висок, с грубо пепеляво лице и оредяваща сива коса. Не попита с какво може да ми помогне, не ме покани да седна, но аз не се махнах и той също остана прав.

Накрая попитах:

— Затворена ли е клиниката?

Това го накара да заобиколи бъчвата и да се приближи към мен. Изкуствената му ръка с метални шарнири на лакътя висеше безжизнено.

— Журналистка ли си? — попита той.

— Лекарка — отвърнах.

— Ако си дошла за хлапетата, мъртви са.

— Съжалявам.

Барманът учудено изгледа останалите.

— Все ми е тая, винаги умират, като се замотаят насам.

— Не питам за това. — Изчаках да чуя някакво друго признание, но такова не последва и добавих: — Има ли дежурен?

Бях му казала достатъчно, за да разбере, че не съм оттук, което той сега потвърди, споглеждайки се с другите. Единият, едър прошарен мъж, беше с превръзка на окото и обгорено лице; другите двама изглеждаха цели, но едното око на русия гледаше настрана. Начинът, по който ме изучаваха, ме накара да се запитам колко бързо мога да стигна до колата и да потегля, ако някой от тях реши, че не е нужно да си ходя.

— От два дни няма никой — каза барманът и мушна здравата си ръка в джоба.

— Някой може ли да ми отвори?

Той си взе бирата, пресуши я и остави шишето върху бъчвата.

— Какво ти трябва?

— Някой от клиниката.

Джубоксът беше замлъкнал — сменяше песните, но хладилникът продължаваше яростно да бръмчи.

— Идвам от Брейевина — казах. И добавих, за да се представя във възможно най-добра светлина: — От сиропиталището.

Барманът извади телефон от джоба си и набра някакъв номер. Тук имаше мобилен телефон. Аз нямах, имах само пейджър и може би две-три банкноти от правилната валута. Стоях и слушах как оставя съобщение. Каза само: „Чакат те.“ И затвори.

— Ще ни се обадят — обърна се той към мен. — Сядай.

Покатерих се на един стол в другия край на бара и си поръчах кола, която изпълни помещението със свистене, докато барманът я отваряше. Платих. Той извади още четири бири и се върна при бъчвата, където другите го чакаха. Изпих си колата, загърната в бялата си престилка, като се опитвах да скрия нежеланието си да допирам устни до гърлото на бутилката. Стараех се да не мисля за телефонното обаждане, което би могло да е до медицинска сестра, но и до всеки друг или пък до никого. Чакат те — по един или друг начин беше повикал подкрепление. Никой не знаеше къде съм, Фра Антун беше посочил мястото на картата, но не му бях казала, че ще ходя там, и то в средата на деня, когато трябваше да ваксинирам хлапетата му.

— Ти от другата страна ли си? — попита ме онзи с превръзката.

— Просто лекар — отвърнах припряно аз, като сложих ръце на коленете си.

— Не съм казал, че не си, нали? Друго какво си?

— Млъквай — обади се барманът.

— Нищо подобно не съм казал — настоя превързаният, плъзна стола си назад и се изправи, опъвайки надолу ризата си с една ръка. Тръгна към джубокса и стъпките му отекнаха в помещението. Докато натискаше бутоните, албумите се превъртаха с дрънчене, което показваше, че вероятно нещо в машината е счупено.

— Екстра Века харесваш ли я? — попита ме той. — Чувала ли си я?

Здравият разум ме предупреждаваше да не казвам нищо, но не можех да се правя, че ме няма, не и с тези тримата около бъчвата.

— Не съм — отвърнах.

Той премести тежестта си върху другия крак и се прокашля.

— Харесваш ли Боб Дилън?

— Предпочитам Спрингстийн — отговорих му аз и се възхитих на собственото си малоумие.

Той натисна още няколко бутона.

— Няма го — каза.

Джубоксът с бръмчене се съживи и поде някаква бърза песен на Дилън, която не ми беше позната. Онзи с превръзката бавно се отдалечи от машината и пое към средата на бара, като се поклащаше в такт с музиката. Докато се люлееше на пети, видях, че белезите от изгаряне обрамчват скалпа му и образуват голо лъскаво петно зад дясното му ухо. Другите го наблюдаваха. Барманът стоеше полуизправен зад бара, опрял единия си крак в пречката на стола. Русият се усмихваше.

Онзи с превръзката бавно се завъртя, направи пълен кръг на едната си пета и протегна ръка към мен.

— Не, благодаря — отвърнах с усмивка и поклатих глава, сочейки бутилката с кола.

— Хайде, де — настоя той.

Отпих от колата и пак поклатих глава.

— Хайде, хайде! — усмихна се той и ме подкани с жест да стана. — Не ме оставяй да танцувам сам.

Плесна с ръце и ме помами към себе си.

— Истинска е — посочи превръзката си. — Не съм я сложил да се фукам.

Той хвана един от ъглите й и я повдигна. Плътта отдолу беше влажна от жегата, набръчкана и бяло-червена по шевовете.

— Сядай, идиот такъв! — смъмри го барманът.

— Само да й покажа.

— Сядай!

Той се изправи, хвана превързания за лакътя и го отведе настрана.

— Имам само едно око.

— Сигурно е виждала и по-лоши неща — каза барманът и го бутна на стола му, а на мен ми донесе още една кола.

Пейджърът ми нямаше покритие, а Зора сигурно вече беше започнала да звъни, недоумявайки къде се губя и защо още не съм се върнала. Представях си коридора на манастира, събиращите се деца, покапаните със супа ризки, сънените им от следобедната премала очички. Зора, разярена, си прави наум списък на нещата, които ще ми каже насаме, разни отбрани ругатни. Щях да й кажа, че е имало задръстване. Катастрофа на пътя. Че съм се загубила. Че магазинът е бил затворен и е трябвало да изчакам следобедната смяна.

Телефонът на бармана иззвъня. Той го приближи до ухото си и се обърна към човека отсреща с „ангелче“. После махна с ръка към мен и ми го подаде.

— Докторът няма да идва тази седмица — каза младата жена от другата страна. — Нещо спешно ли е?

— Не ми трябва лекар — казах и й обясних, че ме интересуват документите на техен пациент, починал преди няколко дни — онзи, чиито останки са били върнати в Града. Четиримата мъже мълчаха.

— А, да — каза тя с равен глас и не добави онова, което очаквах — какъв чудесен човек е бил дядо ми и колко е жалко, че е починал.

— Дошла съм за дрехите и за личните му вещи.

— Те обикновено се изпращат с тялото — каза тя със същия равен глас.

— Не пристигнаха — казах.

Зад сестрата се чуваше някакъв далечен шум, музика, писукане на машина за пинбол. Звучеше така, като че ли е настинала, и през няколко секунди подсмърчаше в слушалката. Начинът, по който го правеше, ме караше да си мисля, че е от онзи тип момичета, които биха се чувствали на място в бар като този.

— Наистина не знам нищо по въпроса — каза тя. — Тогава не бях дежурна. Трябва да говорите с Деяна. — Чух я как пали цигара и всмуква дима. Говореше, сякаш устата й е пресъхнала. — Но тя сега е в Турция.

— В Турция?

— На почивка.

Реших да излъжа.

— Семейството му има нужда от вещите му за погребението.

— Не мога да дойда преди неделя.

— Погребението е в събота. Идвам чак от Града.

Това не я впечатли.

— Няма кой да ме докара преди неделя. И не мога да ви дам доклада на патоанатома без него.

Казах й, че докладът не ми трябва, знаех какво пише вътре. Трябваха ми часовникът му, брачната му халка, очилата, които беше носил цял живот. Четиримата мъже около бъчвата не откъсваха очи от мен, но вече не ми пукаше.

— Не знам дали сте запознати със случая, но този човек беше неизлечимо болен от доста време и напусна семейството си, за да не умре в дома си. Те са смазани. Искат нещата му.

— Смъртта кара хората да правят странни неща — сигурна съм, че сте го казали на семейството му. Знаете как понякога си тръгват, като животни, когато усетят, че умират.

— Трябват ми нещата му — повторих.

Тя пиеше нещо. Чух как ледените кубчета в чашата потракват в зъбите й.

— Дайте ми Боян — каза накрая.

Барманът отново я нарече „ангелче“. Още говореха, когато той отиде до хладилника, отвори го и затършува в него, после излезе навън. Застанах на прага и го видях да пресича улицата и да изкачва стълбите на клиниката.

— И сега? — каза той на площадката, като продължаваше да притиска телефона до ухото си.

Докато прекося улицата, вече беше отворил вратата, без да пали лампата. Вътре въздухът беше застоял и тежък, а по пода се стелеше блед прах, който се беше настанил и по столовете в чакалнята и плота на рецепцията. В праха се виждаха стъпки, които изчезваха зад зелена завеса в средата на помещението.

— Тук — каза барманът.

Дръпна завесата и бавно прекоси помещението от единия до другия край. Зад завесата имаше варосана амбулатория с наредени край стените железни легла с лющеща се боя, грижливо застлани с гладки чаршафи. Стаята беше недовършена, задната стена липсваше, а на нейно място от пода до тавана беше опнат огромен плътен брезент, който следобедната светлина обливаше с матовожълто сияние. Отвън вятърът го поде и краят му се повлече с чегъртане.

— Чакай тук — каза барманът.

Той отключи втора врата в другия край на помещението и го чух да слиза по някакви стълби, докато стъпките му заглъхнаха.

Вентилаторът над мен не работеше, от края на една от перките висеше мъртва муха. Пресякох помещението, за да повдигна брезента, и стъпките ми отекнаха по плочките, макар че се опитвах да пазя тишина и да не тропам. Имах чувството, че барманът го няма от много време, и се мъчех да си спомня какво съм правила в деня, в който дядо е починал, и как съм стигнала дотук, до стаята, където е издъхнал — съвсем различна от всичко, което си бях представяла, и от онкологията с пожълтелите стени в Града. Опитвах се да си спомня как звучеше, когато говорих с него за последен път; ръцете му, които ми подаваха куфара — но това не беше последното ни сбогуване, а някое друго преди него, с което съзнанието ми заместваше истината.

Имаше нещо познато в помещението и в селото, някакво задушливо чувство на тъга, което пропълзяваше в стомаха ми не за пръв път, подобно на музикален фрагмент, който можех да разпозная, но не и да назова. Не знам колко дълго бях стояла там, преди да се замисля за безсмъртния. И внезапно разбрах, че дядо ми е дошъл да търси него, а не мен. И се запитах дали не е криел болестта си, за да може безпрепятствено да тръгне да го търси. Жегата ме натисна и аз седнах на края на едно легло.

Барманът се появи с бледосиня найлонова торба под мишница. Гледах го как заключва вратата и се приближава към мен. Кожата на ръцете ми настръхна.

— Това ли е? — попита ме. Торбата беше сгъната и защипана с телчета.

— Не знам — изправих се аз.

Той го обърна и прочете етикета.

— Стефанович?

Посегнах към торбата, но тя беше толкова студена, че се изплъзна от ръцете ми. Барманът приклекна, за да я вдигне, изкуствената му ръка се клатеше. Когато ми я подаде, отворих раницата си и той я пусна вътре.

Гледаше ме как затварям ципа.

— Само знам, че припадна — каза.

— Къде?

— Пред бара. Няколко нощи след като докараха хлапетата. Преди да умрат.

— Сестрите тук ли бяха? Забавиха ли се?

Барманът поклати глава.

— Не. Не се забавиха. Мислеха първо, че е пиян. Но им казах, че не е. Беше поръчал само вода.

— Вода? Сам ли беше?

Барманът изтри потта, избила по слепоочията му на едри капки.

— Не мога да кажа. Така мисля.

— Висок мъж — казах. — С очила, шапка и палто. Не помниш ли дали не е седял с някого?

— Не.

— С един млад мъж може би?

Той поклати глава.

— Може да са се карали — казах аз.

— Това е дупка за ветерани, какво мислиш, че правят по цял ден?

Във фризера под нас нещо се измести с кух метален звук.

— Виж — каза барманът. — Тук беше пълно с хора, които не познавах — сестри, санитари, двама лекари, хората, които донесоха момчетата от полето. Не е било толкова пълно с народ от края на войната. Цялото село беше тук онзи следобед. Знам само, че старецът припадна. Едва си го спомням, а ти ме питаш дали е бил с някого. — Той замълча за миг. — И не бих разпитвал много тук дали някой не го е виждал. Не и с този акцент.

Преметнах раницата си през рамо.

— По-добре се подпиши за това нещо — добави той и се огледа за някаква хартия.

Нямаше бланки. Барманът обърна една рецепта за физиологичен разтвор и ми подаде химикалка. Гледаше ме, докато изписвах името си, Наталия Стефанович. Направих го бавно, с надеждата да направи връзката. Но очите му ми казаха, че отдавна я е направил сам.