Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tiger’s Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Автор: Теа Обрехт

Заглавие: Жената на тигъра

Преводач: Силвана Миланова

Издание: първо

Издател: ИК „Пергамент Прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

ISBN: 978-954-641-046-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3551

История

  1. — Добавяне

13
Реката

На половината път нагоре по хълма фигурата спря да си почине и аз също спрях, прислонена под едно ниско обрулено от вятъра дърво, наведено над пътя, а в ноздрите ми нахлуваше ароматът на лавандула и градински чай. Той стоеше насред пътя, полюляваше се и се оглеждаше и имах чувството, че гледа назад към мен, че знае за присъствието ми, че се опитва да реши какво да прави с мен. Не бях мислила какво ще направя, ако се обърне и застане насреща ми, и за пръв път съжалих, че още съм с бялата престилка и че раницата ми шумоли при всяка крачка. Стоях неподвижна, а мъжът се обърна първо на едната, после на другата страна в бавен, тромав танц, местеше тежестта си от единия на другия крак, раменете му бяха приведени, гърдите — свити в сянката им, и тогава в главата ми изплува думата мора и аз се присмях мислено на себе си.

Луната се показа и очерта контурите на хълма, сенките на дърветата, изгърбените камъни край пътя, и видях, че мъжът отново е тръгнал. Изкачваше склона бавно, много бавно. Изчаках го да се скрие зад един завой и тръгнах след него. От доста време насам имах чувството, че хълмът ме бута назад, че колкото повече го приближавам, стръмнината му се надвесва над мен. Минах завоя, пътеката сви надясно и се превърна в плитко и почти сухо речно корито, което се отдалечаваше от града по равния обрулен от вятъра скат. Под мен сияеше многоцветната крайбрежна ивица — реклами за сладолед, тераси на ресторанти, пристанищни светлини, размити във водата, и един тъмен квадрат около манастира, където пустееше градината на Фра Антун.

Мъжът вървеше неотклонно нагоре по речното корито, газейки плитката вода, към обрасло с гора възвишение, което бързо се разширяваше, а аз го следвах отзад, на откритото, с надеждата, че няма да се обърне отново да ме търси, защото сега пресичахме странично хълма и вече не можех да се крия. Вятърът беше утихнал, цикадите като че също се бяха умълчали и наоколо цареше тишина, нарушавана само от лекото хрущене на камъчетата под краката ми, потракването на закопчалките на раницата ми и случайното прошумоляване на нещо, което се шмугваше в тревата.

Човекът пред мен вървеше неравномерно през водата. Отзад силуетът му изглеждаше странно, беше приведен напред, големите му крака докосваха тихо земята, главата му беше наклонена към рамото. Нищо насърчително нямаше в него, нищо, което да ми подскаже, че има смисъл да го следвам. Веднъж спрях за няколко минути — обувките ми бяха пропуснали вода, гледах го как се отдалечава и сериозно се замислих дали да не се върна.

Мъжът изведнъж се сниши с олюляващо се движение, почти се скри, после се изправи и продължи. Дадох му повече преднина, като се напрягах да го видя в тъмното. Имаше нещо там, което се беше изпречило насреща му, и когато приближих, то бавно изплува от тъмнината пред мен. Беше верига, ръждясала метална верига, провесена напряко през речното корито между две дървета на срещуположните брегове. Тя леко проскърцваше, а между брънките й висеше познатият червен триъгълник: МИНИ. И всички съмнения, които имах — за историите на дядо ми, за собствения си здрав разсъдък, за дивия мрак на този нощен поход, изчезнаха. Бях сигурна, че следвам безсмъртния, че и аз съм се поддала на лудостта, пораждана от срещата с него, онази лудост, която бе накарала дядо ми да завърже човек за две тухли и да го хвърли в езерото, онази лудост, която накара и мен да метна раницата си през веригата, да пропълзя в минното поле, да се изправя и да продължа.

Мъжът навлезе сред дърветата, а аз поизостанах, не знаех дали да го последвам. Би могъл да се скрие зад някое дърво и да ме гледа как търся пътя си пипнешком в тъмното, а после да ме прибере от кръстопътя, след като стъпя на нещо, изглеждащо безобидно, и се разхвърча сред фонтан от кръв. Можех и да се загубя в гората и да остана там до сутринта. Но щом бях стигнала дотук, трябваше да навляза в пълния мрак, в мъртвата тишина на скупчените борове с дебели дънери и остри иглички. Дишах тежко, защото този път възвишението беше по-стръмно, а водата забавяше движенията ми. Опитах се да успокоя дишането си, та мъжът да не ме чуе, докато сме в гората. Речното корито се виеше между дърветата, краката ми се хлъзгаха по мокрите камъни и натрупаните върху тях иглички, а пукащите шишарки, които все попадаха под обувките ми, вдигаха много шум. През цялото време очаквах да вдигна очи от краката си и да открия, че изведнъж съм се озовала зад него или че той е спрял да ме изчака. Нищо не виждах в тази тъмнина, но ясно си го представях, с шапката и с буркана, нетърпелив, как ме гледа с наклонена на една страна глава, с остър нос, големи непрощаващи очи и онази неизменна усмивка, за която дядо ми беше разказвал.

Когато излязох от гората, го бях изгубила. Речното корито се беше превърнало в суха, празна пътека, обточена с трева, която се изкачваше стръмно нагоре. Продължих с разперени ръце, като се опитвах да запазя равновесие. На върха беше равно, имаше поляна и нисък каменен мост, изгърбен над потока. Запътих се към брега и минах по моста. От върха му видях очертанията на изоставени къщи от двете страни на пресъхналата река, тук-там закрити от плътните, шумолящи корони на дървета, много различни от дърветата в гората, през която бях вървяла. Хрумна ми, че това трябва да е старото село, за което Фра Антун беше споменал, същото, което хората бяха изоставили след Втората световна война, за да се преместят по-близо до морето. Първата къща отляво, която наближих, стоеше настрана от останалите. На останалия без покрив горен етаж имаше заоблен фронтон с малък процеп, напомнящ амбразура, стъклата на прозорците бяха изпочупени, а тревата наоколо беше така избуяла, че докосваше няколкото оцелели кепенци, увиснали на пантите си. Мъжът, когото следвах, можеше да е в тази къща и сега да ме гледа от мрака на зейналите прозорци. Не виждах нищо вътре и подминах бавно тази първа къща, като се озъртах през рамо. Част от зида около нея беше разрушен и се виждаше калдъръмена пътека, водеща към нещо като градина. Помислих си, че безсмъртният би могъл да е там, но нямах никакво желание да го търся.

Следващата къща беше отдясно, в сянката на голямо дърво, и предположих, че някога е била гостилница. Широко каменно стълбище лъкатушеше по фасадата й, а по парапета висяха празни сандъчета за цветя. Дългият балкон на втория етаж явно беше поддържал лозница, но сега от нея бяха останали само няколко ръждясали пръчки, които стърчаха право нагоре, преди да се слеят с полусрутения покрив.

Останалите къщи бяха скупчени около потока, сънни и потънали в сянка, и аз тръгнах между тях, като оглеждах първо единия, после другия бряг, вървях край рушащи се сводове, камари изпочупени кепенци, струпани дъски, запустели дворове с разхвърляни кофи и градински инструменти, натежали от бездействие и ръжда, с прорасла около тях трева. Минах покрай нещо, което приличаше на открита тераса на ресторант, притулена между две сгради, по каменния под бяха пръснати маси и столове и, за моя изненада, между тях имаше един-единствен пластмасов стол, на който спеше огромна котка, тиха и неподвижна, а козината й сивееше на лунната светлина.

Мъчех се да си спомня — сякаш тогава това беше най-голямата ми грижа — историите за планинските духове, онези, които обитават ливадите и горите и съществуват единствено заради удоволствието да заблуждават глупавите пътници. Баба ми беше разказвала за някакъв мъж от Саробор, който се качил в планината с овцете си и изведнъж се озовал на трапезата в пълна с мъртъвци къща, след като вървял дълго след някакво момиченце с бяла забрадка, което се оказало не момиченце, а нещо злонамерено и незабравимо, нещо, което го променило и го терзаело до смъртта му.

Пред мен коритото на потока се спускаше стръмно надолу и лъкатушеше към долината. Имаше още няколко къщи, струпани около завоя на пътя, след който пущинакът започваше отново. Там, докато слизах странично по пътеката, за да не се подхлъзна, сред туфите дървета и храсти видях малка каменна къща с висок праг и много ниска зелена врата, единствената врата в цялото празно село, която още висеше на пантите си, а в процепа между вратата и пода се процеждаше светлина.

Която и да е друга вечер щях да се обърна и да се върна там, откъдето бях дошла. Но друга вечер изобщо не бих стигнала дотук. Казах си, че мъжът, когото следвах, е влязъл в тази къща, освен ако не стои зад гърба ми, освен ако не ме е наблюдавал, откакто влязох в селото. Тази мисъл ми стигаше да изкача напуканите каменни стъпала. Отне ми малко повече време да отворя вратата, но най-сетне успях и пристъпих вътре.

Ти си Гавран Гайле, щях да му кажа. И каквото имаше да се случва, щеше да се случи.

* * *

— Здравей, докторке.

— Това си ти!

— Разбира се. Влез, докторке, влез. Какво правиш тук? Влез, затвори вратата. Седни. Много лоша работа е това. Можеше да пострадаш, да се изгубиш. Не съм разбрал, че ме следиш.

— Видях те в лозето.

— Не съм забелязал. Ако бях разбрал, щях да спра и да ти кажа да се връщаш. Ела до огъня. Ела, седни, ще ти направя място.

— Добре съм така, ще постоя.

— Сигурно си уморена. Моля те, седни — ето тук, тук седни. Ще преместя тези неща. Все исках да почистя, но не ми остава време. Винаги е толкова късно. Ела, седни. Не обръщай внимание на цветята, избутай ги и сядай.

— Не искам да се натрапвам.

— Можеш да приближиш цветята до огъня. Така по-бързо изсъхват. Колкото по-бързо съхнат, толкова по-малко миришат. Както виждаш, не ги хвърлям. Студено ли ти е?

— Трябва да се връщам.

— Изключено. Трябва да чакаш. Да свършим тук.

— Направих грешка.

— Но всичко е наред и ще бъде наред. Ти си тук, в безопасност си. Ще се върнем заедно. Ела — сложи тези монети в кацата.

— Господи, колко пари има тук?

— Имало е и повече.

— Дори не разпознавам някои от тези монети.

— Някои са отпреди войната. Други са още по-стари.

— Това какво е?

— Римски бронз — хълмовете са пълни с такива монети. За теб може да не означават много, но това пак си е плащане за мъртвите.

— Какво ще правиш с тях?

— Ще ги раздам. Лоша работа е това, да даваш на живите парите на мъртвите. Но е срамота да ги оставя тук, ако могат да помогнат някому.

— Може да ти се наложи да се разшириш.

— Стъпила си върху рисунките, дай да ги преместя.

— Извинявам се.

— Трябва да им намеря друго място, далеч от огнището. Не стават да ги окача. Някои са доста стари. Тази — виждаш ли я — мъжът, който я остави, вече е мъртъв. Миналата година донесох тук монети от неговия гроб.

— Значи ти си бил мората.

— Невинаги. Мора е имало над сто години. После дойде войната и хората вече не вярваха в нищо. Жена ми не вярваше в нищо, не и след това, което се случи със сина ми. Връщаше се от гроба му и казваше: „Рисунките, които хората оставят там, се мокрят и цветовете им се разтичат, цветята остаряват и прашасват и се вмирисват, и за какво е всичко това? Да се почувствам по-добре? В земята има трап и моят син е заровен в него.“ Водата, ако обичаш.

— Моля?

— Водата, зад теб е. Ако обичаш, подай ми я да си измия ръцете. Една нощ почистих гроба и донесох цветята и рисунките тук. Никой не идва насам. Повечето мини вече са премахнати, но казват, че още е опасно. Не можех да изхвърля нещата от гроба на сина си — може би дори и аз вярвам. Когато жена ми се върна на другата вечер, като че някой й беше доверил тайна. Попита ме дали съм видял гроба — бил почистен и спретнат и тя стояла до него и чувствала, че синът ни е в покой. Не са човешки ръце, каза тя, дето са почистили гроба. Това била мората. Усещала го с костите си. После се връщаше и оставяше монети. И аз какво можех да направя, освен да ги прибера тук.

— Но това всичкото не е от един гроб.

— Не. Скоро хората започнаха да слагат монети на гробовете на своите мъртъвци. Оставяха цветя. Дрехи. Понякога храна. Искат мъртвите да са в безопасност и нахранени, така се утешават. Понякога се прибирам с пълни торби, а пътят е тежък. Свята земя е, казват. Остави нещо за мъртвите и то ще стигне до тях. Мората ще го отнесе.

— И никой не знае?

— Някой винаги знае. Но ще се радвам, ако си само ти, ако само ти знаеш.

— Никой от селото ли не подозира? Дори синът ти?

— И да има хора, които се досещат, те са от онези, които не казват какво знаят, и е трудно да ги отличиш от другите, които само си мислят, че знаят. Досега все някой трябва да е разбрал. Не че съм аз, може би — но със сигурност са разбрали. И пак продължават да оставят разни неща. Затова ги нося тук. Няма да кажеш на жена ми, нали? Нали няма да й кажеш?

Нямаше нужда да ме пита. Отдавна бях научила, че има истории, които запазваш за себе си.

 

 

Хората, които говорят за смъртта на дядо ми, говорят и за момчетата от Здревков, за противопехотната мина, която откъснала краката им и разкъсала телата им. Казвали са ми, че на сбирките на лекарите възрастните мъже отдавали дължимото на дядо ми, възхищавали му се как изпит и с посивяла кожа, напук на болестта, която криел като нещо срамно, зарязал всичко и пропътувал шестстотин километра, за да спаси живота на тези момчета. Както казах на Зора, която ми се обажда паникьосана от Института по неврология в Цюрих по всяко време на нощта — напоследък по-често, откакто синът й достигна възрастта, в която опознава предметите най-добре, пъхайки ги в носа си — фактът, че самите момчета не са оцелели, не присъства в разказа.

Сведенията на старите лекари не включват найлоновата торба с вещите на дядо ми, която занесох на баба ми два дни след погребението, нито как тя стоя на масата в дневната трийсет дни, сякаш част от дядо все още живееше с нас, седеше кротко на масата в дневната и още малко да поиска слънчогледовите си семки. Като оставихме известен промеждутък от време, за да сме сигурни, че не сме сгрешили в изчисленията си за точния ден на смъртта му, на четирийсетия ден баба ми отвори торбата — преди да извади копринената му пижама изпод възглавницата до главата си и да прибере обувките му. Когато онази вечер се върнах от болницата, тя седеше тихо в зеленото му кресло, а вещите му бяха наредени в кутия от бисквити в скута й.

Седнах на една табуретка до нея и я гледах как ги съзерцава. Майка ми вече беше там. Дълго време никой не продума, виждахме само ръцете на баба ми с гладките кокалчета и големите пръстени, после тя каза: „Да пием кафе“, и майка ми стана да го свари, като даде на баба ми възможност да спори с нея, да критикува начина, по който го приготвяше, да й посочва очевидното: „Не слагай кафеника там, за бога, използвай подложката.“

 

 

Разбира се, не казах на никого за осветената от огнището стая в изоставеното село, за счупената маса и за пълната с монети каца, за килима от мъртви цветя, за редиците буркани и шишета — глинени и порцеланови, стъклени и каменни, със запечатани с восък капачки, със счупени или липсващи запушалки и коркови тапи — празни, с обвити в паяжини гърла и капачки. Огънят рисува овални сенки по стените им и всичките буркани и шишета пеят, рисунките на Бис са струпани като свитъци папирус до стената, а аз обещавам да не казвам нищо и искам и той да ми обещае, че ще мълчи, после коленича, за да отворя тайно торбата, освободена от чувството за вина в една стая, която не съществува за останалия свят.

В торбата намерих портфейла му, шапката и ръкавиците му. Намерих лекарската му престилка, спретнато сгъната. Но я нямаше „Книга за джунглата“, търсих я, скърбях за нея в онази гореща стаичка над Брейевина. Дълго време ми трябваше да приема, че е изчезнала, че я няма нито в престилката му, нито вкъщи, няма я в чекмеджетата в кабинета му и на полиците в дневната ни.

Когато си мисля за последната среща на дядо ми с безсмъртния, представям си ги двамата в спокоен разговор, седнали на терасата на онзи бар в Здревков, а „Книга за джунглата“, предметът на облога, лежи затворена на масата между тях. Дядо е в най-хубавия си костюм, а безсмъртният го е поканил не на кафе, а на бира, да се посмеят, преди заедно да поемат към кръстопътя. За пръв път в дългата история на познанството им те не са сами, но остават незабелязани — двама мъже, на които няма да обърнеш внимание, ако ги срещнеш на улицата. Имат непринуденото поведение на стари приятели, на двама души, споделили цял един живот. За безсмъртния животът е повече от един, но никога няма да го допуснеш, ако го видиш. Според описанията на дядо ми той е младеж на деветдесет и пет години и ще бъде младеж дълго след като минат четирийсетте дни на дядо ми, сигурно и след като минат и моите.

Неколцината лекари, които може би са се подсмивали при вида на книгата, която дядо ми винаги носеше в джоба си, сигурно биха предположили, че се е загубила, че е била открадната в Здревков или е забравена някъде от поелия на последното си пътешествие човек. Но книгата е изчезнала — не е загубена или открадната, а изчезнала — и за мен това означава, че дядо ми не е умрял със страх, както ми беше казал веднъж, че умират хората, а с надежда, като дете, убеден, че отново ще види безсмъртния и ще плати дълга си. Сигурен най-вече, че ще отида да го търся и ще намеря онова, което ми е оставил. Всичко, което е останало от „Книга за джунглата“ в джоба на лекарската му престилка, онази пожълтяла, сгъната страница, откъсната от края на книгата, с няколко дебели, груби косъма, залепнали за нея. Галина, казва почеркът на дядо ми над и под детската рисунка на тигър, извит като острието на ятаган. Пише Галина и така разбирам как да го открия отново, в Галина, в историята, която не ми е разказал, а може би е искал.

 

 

След време ще знам достатъчно, за да опиша историята на дядовото детство. Но няма да знам какво се е случило между тигъра и жена му. Струва ми се, че всичко това сигурно може да бъде обяснено. Достатъчно просто е да разберем привързаността на тигъра — той е бил само наполовина див и в тази негова полуопитоменост сигурно са му липсвали общуването и предсказуемостта на живота в крепостта. И макар да се бил научил да се справя сам, животът му като тигър бил обречен по рождение и може би тази велика, смъртоносна светлина на Шир Хан, в която дядо ми е вярвал, вече е била потушена. Обстоятелствата са притъпили свирепостта му и сигурно му е било по-лесно да се остави да го хранят от ръка. Можем да сведем привързаността на тигъра до някаква предсказуема природна аномалия, да му придадем мистериозността на мечка, тършуваща из преобърнатите кофи за боклук — но това не е тигърът на дядо ми. Това не е тигърът, заради който дядо ми носеше в джоба си „Книга за джунглата“ всеки божи ден до края на живота си; тигърът, който е бил с него през цялата война, през дългите години, в които с мама Вера са се борели за оцеляване в Града, а после и по време на следването му; тигърът, който е бил с него, когато се е запознал с баба ми, докато е преподавал в Университета, при срещата му с безсмъртния. Тигърът, с който е отишъл в Здревков.

Можем да предположим и че девойката е била млада и глупава и че страшно много й е провървяло. Че е имала огромния късмет да срещне тигър, който не е бил съвсем тигър, да го види още първия път лице в лице и по някакъв начин миризмата й да му напомни за стария му пазач, да събуди у него забравен спомен. Но и това би било твърде голямо опростяване.

Може би е достатъчно да кажем, че той се е наслаждавал на усещането за ръката й между очите си. А тя харесвала миризмата на хълбоците му, когато се сгушвала в него, за да поспи.

В крайна сметка, не мога да ви кажа коя или каква е била тя. Не мога дори да кажа със сигурност какво се е случило с Лука, макар да съм склонна да се съглася с онези в Галина, които казват, че се събудил, след като оставил момичето вързано в пристройката за опушване, и го е видял коленичило до леглото си с обелени до кръв китки и пушката на ковача, насочена към устата му.

Ако обстоятелствата се били стекли другояче, ако хората в Галина са можели да си дадат по-ясна сметка за илюзорната си изолация, ако са осъзнавали, че е въпрос единствено на време войната да ги застигне, отношението им към тигъра и жена му може би е щяло да бъде по-различно. Не е ли странно, можели да си кажат те, та това си е една любовна история, и да подхванат някоя друга клюка. Но прехвърлили тревогата и отчаянието си върху момичето, затваряйки очи за онова, което предстояло. След смъртта си тя се превърнала за тях в обединяващ спомен, с който дочакали пролетта, идването на немците най-напред с камионите им, а по-късно и с железницата, която селяните трябвало да построят, и накрая влака, тракането и писъка на релсите, който ги изтръгвал нощем от съня (а те всеки път си мислели „не спирай тук, не спирай“), а може би и още много други неща.

Когато днес попитате жителите на Галина: „Защо не пускате децата си навън по мръкнало?“, отговорите им са неясни и уклончиви. „Какъв е смисълът да са навън по тъмно? — казват. — Нищо не се вижда — само неприятности могат да си докарат. Защо да се крият по ъглите, да пушат цигари, да хвърлят зарове, когато на сутринта ги чака работа?“ Но истината е, дори да не си дават сметка за това, че тигърът е винаги там, в движенията им, в приказките, в предпазливите действия, станали част от всекидневието им. Той е там, когато елените се изсипят по планинските склонове и цялата долина замирише на страх; там е, когато открият труповете им изкормени и оглозгани, с оголени червени ребра, и никой не продумва и дума за това. През цялото време не могат да се отърсят от мисълта, че тигърът така и не е бил открит, не е бил убит. Мъжете не ходят да секат дърва сами, а на девойките им е забранено да прекосяват пасището при пълнолуние, макар никой да не е сигурен до какво може да доведе това.

Тигърът сигурно е умрял там горе, успокояват се те, сразен от самотата, от скитанията по хребета, чакайки я. Лежал е някъде, сбръчкан и съсухрен, наблюдавайки как гарваните го чакат да умре. Но лете, когато извеждат овцете в планината, момчетата се надяват, че хлопките им ще изкарат тигъра от убежището му. И стигнат ли до просека, наподобяваща онази, която търсят, затулват ушите си с ръце и го викат, опитвайки се гласовете им да приличат на животински, но звуците, които издават, приличат единствено на себе си и на нищо друго.

Има обаче, и винаги е имало, едно място в Галина, където дърветата са редки, една широка поляна с огънати фиданки, където светлината изпъстря снега с неравни петна. Там има пещера, голяма, надвиснала скала, винаги огряна от слънцето. Тигърът на дядо ми живее там, на поляната, от която зимата никога не си тръгва. Той е ловецът на елени и глигани, убиецът на мечки, преследвачът на рисове, страстният любител на птичите багри. Той е забравил крепостта, нощите на пожарите, дългото си и мъчително пътешествие до планината. Всичко е мъртво в паметта му, освен жената на тигъра, която нощем зове с протяжна, затихваща песен. Звукът е самотен и нисък и вече никой не го чува.

Край