Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tiger’s Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Автор: Теа Обрехт

Заглавие: Жената на тигъра

Преводач: Силвана Миланова

Издание: първо

Издател: ИК „Пергамент Прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

ISBN: 978-954-641-046-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3551

История

  1. — Добавяне

3
Копачите

Първата нощ в дома на барба Иван и Нада спах три часа, после в съня ми нахлу музиката на щурците и се събудих омаломощена от задуха. Леглото ми беше обърнато към прозореца, който гледаше към лозята зад къщата, и през него се виждаше непълната оранжева луна, пълзяща надолу по склона. Зора, просната по очи, беше изритала завивките си и краката й висяха от леглото. Дъхът й долиташе със свистене откъм кълбото от коси, ръце и възглавници. Долу момиченцето пак кашляше и кашлицата му беше лепкава и пресеклива — явно се опитваше да спи между пристъпите. Някъде зад всички тези шумове се чуваше морето с пъплещата по пясъка пяна от другата страна на къщата.

Месеци по-късно, много след като четирийсетте дни бяха отминали и аз бях започнала да свързвам нещата, продължавах да си лягам с надеждата, че той ще намери път към сънищата ми и ще ми каже нещо важно. Разбира се, всеки път оставах разочарована — дори когато го сънувах, всеки път седеше в някакво кресло, което не беше наше, в непозната стая и казваше нещо от рода на „Донеси ми вестника“ или „Гладен съм“, и дори в съня си осъзнавах, че това нищо не означава. Но онази нощ не можех да свикна да мисля за него като за мъртъв, не можех да осъзная новината, която изглеждаше твърде далечна, за да ме засяга, дори когато се опитвах да си представя, че него вече го няма в дома ни.

Спомних си за нашия килер. Огромен шкаф, вграден в кухненската стена срещу мивката, с кремави врати до тавана и найлоновите торбички от хлебарницата на Златан, провесени на дръжката. Виждах тенекиената кутия за брашно на баба ми, синьо-бяла, с усмихнат хлебар с готварска шапка отпред. Долния рафт с пликчетата жито и ориз, кутията за сол, големите купи, оранжево-кафявите пакетчета с кафе от магазина на нашата улица. И над тях, на средната полица, четирите стъклени купи, наредени в права линия една до друга. Бадеми, слънчогледови семки, орехи и натрошени кубчета черен шоколадов кувертюра. Закуската на дядо, винаги готова за трийсет и пет дни напред.

Копачите отново бяха в лозето. Не ги виждах в тъмното, но знаех, че са там — дълги сенки, блуждаещи в светлината на един фенер, която сякаш непрестанно се местеше, освен в онези минути, когато оставяха фенера, за да копаят. От време на време някой от копачите кашляше и докато гледах към лозето, от къщата долиташе и кашлицата на момиченцето.

Към четири сутринта се облякох и слязох долу. Бис не се виждаше никакъв, но лицето му, леко разкривено от неопитната ръка на художника, ме гледаше от стената над стойката за чадъри до задната врата. На писалището в дневната стоеше древен телефон с тежка слушалка от месинг и кост и шайба с изтрити от употреба цифри. Извадих смачканото листче от джоба си и набрах номера на клиниката в Здревков. Отначало се чу сигнал за заето и това ме обнадежди. Представих си на регистратурата да седи разчорлено изрусено момиче с размазани сини сенки на очите, което се опитва да прогони съня, като се обажда тайно на някое отвъдморско гадже. Но когато набрах отново, оттатък звъня дълго и този път сигналът дори не заглъхна, преди да затворя. Оставих слушалката и седнах на дивана, а сивата светлина на утрото се процеждаше през пролуките на кепенците.

Кашлицата се разнесе отново, този път беше мокра и се чуваше съвсем наблизо. Хрумна ми, че детето може да е излязло от стаята, но не беше в кухнята или в перачницата, нито пък в някоя от лъхащите на прясна боя стаи на основния етаж, пълни с покрити мебели. Хванах се за парапета, за да не полетя надолу, и заслизах пипнешком. Долу беше прохладно. В тесния коридор имаше само две врати, отворени към стаите, които бяха съвсем празни, ако не се смятат леглата и камарите от вещи — струпани на пода одеяла, метални съдини в ъгъла, препълнени пепелници. До леглата имаше ракиени и бирени шишета, няколко бутилки от билков ликьор, стъкленици с дълги гърла, пълни с някаква бистра течност, затъкнати със снопчета суха трева. Мъжете бяха излезли, а с тях и момчетата, за които говореше Нада. Но младата жена и момиченцето седяха до прозореца в другата стая. Жената спеше с глава на възглавницата, но момиченцето, облегнато на гърдите й и завито с тънък чаршаф, който прилепваше към телцето му като мокър вестник, беше будно и очите му бяха отворени.

В погледа му нямаше боязън или недоверие и това ме накара да вляза на пръсти в стаята. Лъхна ме миризма на алкохол — остър, парлив дъх на орехова ракия. Бяха намокрили чаршафа с нея в опит да прогонят треската, като смъкнат бързо температурата. Това беше радикален бабешки лек, с който се сблъсквахме всеки ден в спешното отделение — младите майки не се отказваха да прилагат лековете, с които бяха лекувани те самите.

Посегнах и докоснах с опакото на ръката си челото на детето. Беше топло, но с онази влажна топлина, която идва на мястото на треската. Не можеше да се каже колко е била висока температурата му, нито кога пак щеше да я качи, но детето изглеждаше изтощено и дори не вдигна глава от шията на спящата си майка, само ме гледаше без капчица интерес, докато се измъквах заднешком от стаята.

Зачаках копачите, но мина час, а те още не се връщаха. Къщата беше притихнала. Момиченцето спеше, а папагалът, който за известно време се беше разшавал и трополеше из клетката, се укроти. В тишината остана да звучи само сигналът свободно от клиниката в Здревков. Накрая ми дойде до гуша, свалих бялата си престилка от закачалката и се запътих към лозето.

Нямаше как да се изкача по склона зад къщата на барба Иван и Нада, затова поех на север към площада, където сред покривите се извисяваше мълчаливият шпил на манастира. В този ранен час магазините и заведенията още бяха затворени, скарите бяха студени и тежката миризма на море обгръщаше града. Няколкостотин метра нататък имаше само къщи — белосани каменни постройки с железни огради и отворени прозорци, над които тихо бръмчаха неонови надписи „Стаи под наем“ на три или четири езика. Минах през някакъв пасаж, истинска вакханалия от жълти, червени и сини светлини под отрупан с борови иглички навес. Къмпингът на Брейевина, окъпан от лунната светлина, беше гола тревиста площадка, оградена с телена мрежа.

Наблизо минаваше зеленясал каменен канал и аз поех покрай него. Зелени кепенци, сандъчета с цветя по первазите, тук-там гаражи с покрити с платнища коли, по които бяха накацали кокошки. Имаше ръчни колички, пълни с тухли, цимент или тор, край една или две къщи се виждаха тенекиени маси за чистене на риба, а между постройките бяха опънати простори, натежали от чаршафи, фланелки и дълги редици чорапи. Пред една от къщите тихо пръхтеше черно магаре с кадифена муцуна, вързано за едно дърво.

В края на канала открих портичката към лозята. Небоядисана, ръждясала от соления въздух, тя водеше към обрасъл с кипариси бял варовиков склон. Слънцето изгряваше и небето над планината избледняваше. Виждах копачите, които сновяха из лозето. От време на време някой се изправяше, за да се протегне, прозяваше се или палеше цигара. По склона сред кипарисите и между редовете се бяха пръснали седем-осем мъже с лопати, на пръв поглед съвсем безредно, чак до върха, където лозето преминаваше в храсталак, и обръщаха роената земя. Звънът на лопатите, който отекваше чак долу в къщата, тук като че се чуваше по-глухо. Един от мъжете пееше.

Запрепъвах се нагоре по хлъзгавия склон, осеян с купчинки пръст и пресни дупки. Очите ми бяха посвикнали с полумрака и различавах добре най-близкия мъж, набит здравеняк с шапка, който седеше малко настрана от останалите. Беше се облегнал полуизвърнат на лопатата и виждах само ръцете му, които отваряха нещо като манерка. Отворих уста да го заговоря, но в този миг кракът ми хлътна в една дупка и аз пропаднах.

Той ме видя да се надигам от земята и се вцепени. Очите му се изцъклиха от ужас, устните му посиняха, брадичката му се разтресе.

— Света Богородичке! — извика човекът и се прекръсти.

За миг се уплаших, че ще ме халоса с лопатата. Вдигнах ръце и извиках:

— Аз съм лекар, лекар съм, спокойно!

Трябваше му минута да се свести и да си поеме дъх.

— Мамицата ти! — изпъшка той и отново се прекръсти.

Суматохата от нашата неочаквана среща беше накарала останалите да хукнат към нас и от лозето наизскачаха мъже — кой с лопати, кой с оръжие — а лицата им бяха неразличими в полумрака. Някой насочи към мен фенер и лъчът ме заслепи.

— Виждате ли я? — попита дебелата ми жертва. — Дуре, виждаш ли я?

Въпросът беше насочен към нисък мъж, който изникна откъм долния край на склона.

— Помислих си, че си намерил нещо — каза онзи.

Беше тънък като клечка. Ушите му правеха впечатление отдалеч — щръкнали като дръжки на гърне. Потта се стичаше по лицето му и оставяше следи по белезникавия прах, напластен в бръчките около очите и устата му.

— Виждаш ли я, Дуре?

— Няма нищо — каза Дуре и потупа дебелия по рамото. — Всичко е наред. — После се обърна към мен: — Какво правиш, по дяволите?

Не знаех какво да му кажа.

— Нямаш ли си друга работа, та се промъкваш така по нощите? Какво ти има?

— Аз съм лекар — повторих глупаво.

Той огледа бялата ми престилка, омазана с прах и нещо, което се надявах да е кал, и поклати глава.

— Господи!

— Извинявайте — казах на набития, който ми отговори с някаква чудата местна дума. Едва ли искаше да ми каже, че приема извинението ми. Вдигна манерката и се заклати към лозето, като си мърмореше нещо и кашляше със същата онази кашлица, която се чуваше чак в къщата. Мъжете започнаха да се разотиват по местата си. Дуре изтри ръце от прахта в сивия си анцуг и запали цигара. Не личеше да го вълнува особено защо съм дошла, нито защо още не си тръгвам. Той постоя така няколко мига, после заслиза по склона. Тръгнах след него през редовете, докато намери лопатата си, и застанах зад гърба му, наблюдавайки го как я забива в твърдата земя.

Бях се подпряла, за да смекча удара от падането, и сега забелязах, че ръцете ми са изподрани и лепнат от кръв и набита кал.

— Имаш ли вода? — попитах Дуре.

Вода нямаше, но имаше ракия. Излях една капачка върху дланите си.

— Домашна е — каза той.

Ракията миришеше на кайсии и щипеше.

— Аз съм лекар — повторих.

— Това вече го чухме — заяви Дуре, като си прибираше манерката. — Аз съм монтьор. Онзи там, Дуби, е заварчик. А чичо ми рине тор, с това си изкарва прехраната.

Той развъртя капачката и надигна манерката.

— Отседнала съм у барба Иван — казах. — Исках да поговорим за момиченцето.

— Какво има да говорим?

— Дъщеря ли ти е?

— Така разправя жена ми.

Той всмукна за последен път от цигарата, увиснала от устните му, и я хвърли върху купчината пръст в краката си.

— Как се казва?

— Тебе какво те интересува?

Той пъхна манерката в джоба на анцуга си и свали лопатата от рамото си.

— Детето е много болно — казах.

— Сериозно? Добре че беше ти да ми кажеш! Защо мислиш съм тук — за развлечение?

Пъхнах ръце в джобовете си и се загледах в светлината, която пълзеше по върховете на хълмовете в далечината. Нада беше права за другите деца — две момчета, които едва ли бяха повече от деветгодишни, копаеха с останалите мъже. Лицата им бяха бледи, а клепачите — подути. Децата си подаваха цигара. Дядо би им откъснал ушите, помислих си аз, но в първия момент си казах, че това не е моя работа. Останах така няколко мига, заслушана в песента на цикадите, огласяща с меланхоличния си напев склона.

— Колко са големи онези деца там? — попитах накрая.

— И двамата са мои — заяви той, без да спира да копае.

— Те пушат.

От носа на едното момче висеше зелен сопол и то от време на време го облизваше, без да пуска лопатата.

— И те ли са болни? — попитах.

Дуре заби лопатата в земята и се изправи да ме погледне.

— Не е твоя работа.

— Това не е обикновена настинка. По-сериозно е. Момиченцето има коклюш. Развило е бронхит, може да направи пневмония.

— Няма.

— Бяхте ли на лекар?

— Не й трябва лекар.

— А момчетата, и на тях ли не им трябва?

— Ще се оправят — заяви Дуре.

— Чух, че ги изкарвате на работа и следобед, в жегата. Знаеш ли какво е това, когато имаш температура?

— Чула си, така ли? — подсмихна се той и поклати глава. — Правим каквото трябва, докторке. Не бери грижа.

— Знам, че ви трябват работници — опитах се да звуча убедително. — Но сигурно можете да минете и без тях.

— Работата няма нищо общо — подметна Дуре.

— Прати ги долу да ги прегледаме — продължих да настоявам. — Ние сме от Университета. Донесли сме лекарства за новото сиропиталище „Свети Паскал“. Ще правим безплатна клиника.

— Моите деца не са сираци.

— Знам — казах. — Няма значение, ще ги лекуваме безплатно.

— Нямало значение! Какви ги плещиш? Мислиш, че ще пусна децата си да се мотаят със сираците?

— А можеш да ги караш да работят, когато са болни! — повиших глас аз.

Някой в лозето тихо подсвирна и мъжете избухнаха в смях.

Дуре остана невъзмутим. През цялото време не беше спрял и за миг да копае. Виждах как острите му лопатки мърдат под сивия анцуг. Ако този разговор го водеше дядо ми, сигурно вече да се е стигнало до юмруци.

— Ще се погрижа за тях както трябва — настоях аз.

— Това си е наша работа. Ние се грижим за тях.

Изведнъж ми кипна. Едва се сдържах да не го попитам как ще му се отрази едно посещение на сержанта, моя приятел от командването на Обединените клиники, и дали има желание да си поговори с мъж, който тежи сто и петдесет кила и е надзиравал в продължение на месец и половина събарянето на треторазредна клиника, в която е нямало течаща вода. Но съобразих, че това може да има обратен ефект, и премълчах, а Дуре запали нова цигара и продължи да копае. Той се навеждаше час по час, за да разгледа пръстта, прокарваше пръсти през нея и когато най-сетне се изправи, избухна в мокра кашлица, която не беше причинена нито от цигарата, нито от ракията.

— Колко време ще изкарате на компреси с ракия и всичките тези безумни церове, с които се лекувате — попитах. — Увиване в одеяла и слагане на картофени обелки в чорапите?

Той като че не ме чуваше.

— Трябват им лекарства. На жена ти също. Няма да се изненадам, ако и ти имаш нужда.

От другия край на лозето долетя вик. Един от мъжете беше намерил нещо и всички се завтекоха към него. Дуре също се отправи нататък — може би си мислеше, че като ме остави сама, ще си отида. Но не беше познал. Тръгнах след него между редовете към слабичкия младеж, коленичил до дълбока яма. Мъжете се бяха скупчили около него. Надигнах се на пръсти и надникнах иззад гърбовете им.

Дуре се наведе и разрови пръстта със свободната си ръка. Бледа светлина заливаше лозето и земята беше бяла и влажна. Той се изправи. На дланта му лежеше дълго колкото пръст парче от нещо остро и жълто.

Явно кост. Дуре я обърна в ръката си и отново се загледа в пръстта.

— Какво ще кажеш, докторке? — каза накрая и ми я подаде.

Не знаех какво ме пита и само се взирах глупаво в костицата.

— Не мисля, че е това — заяви той и я хвърли в пръстта. — Някакво животно е.

Едно от момчетата стоеше до мен, облегнато на лопатата. Беше мършаво хлапе със сламеноруса коса и широко лице и между прозевките издаваше онзи шмъркащ звук, който се чува, когато ни боли гърлото и се опитваме да го навлажним, преглъщайки събралите се секрети. Очите ми се насълзиха. То се обърна да върви и аз сложих ръка на челото му.

— Има температура — казах на Дуре, който тъкмо се запътваше към участъка си.

Вече съмваше. Жълтият воал от светлина беше забулил връх Брейевина и се спускаше към нас, към къщата, към нашия прозорец зад олеандъра и морето, гладко и искрящо оттатък покривите. Имах чувството, че съм будна от дни. Не можех да догоня Дуре по неравната почва и викнах след него:

— Той е болен, освен това е малолетен! Това е незаконно!

— Аз съм си у дома.

Нагла лъжа. Говорът му подсказваше, че е родом някъде източно от Града.

— Не си — казах.

— Нито пък ти.

— Да, но и тук има организации, които няма да се подвоумят да…

Това явно му дойде в повече. Той се обърна и тръгна към мен така стремително, че едва не се сблъскахме. Жилите на врата му се бяха издули. Аз стоях по-високо, но той държеше лопата, а очите му бяха налети с кръв.

— Да не мислиш, че си първата, която ми го казва? — процеди тихо и ме лъхна на кайсиева ракия. — Че не съм чувал как властите ще се намесят и ще ми отнемат децата? Давай тогава, да те видим.

— Детето е било навън цяла нощ. Прати го да си ходи.

Упоменатото дете ни беше слушало през цялото време, застанало на каменистата площадка над нас, с приведени напред слабички рамене. Дуре опря лопатата на крака си, извади от джоба си чифт работни ръкавици и ги нахлузи на мазолестите си ръце с почернели нокти.

— Марко — каза високо, без да поглежда момчето. — Лекарката каза, че трябва да се прибираш. Ти решаваш.

Детето се поколеба за миг и се озърна безпомощно, после безмълвно се върна на мястото си и продължи да копае.

Дуре го проследи с усмивка, зад която не можех да разбера какво се крие, и се обърна към мен.

— Нямам повече време за губене. Тук някъде има тяло, което трябва да изровим, та да се оправят децата ми. — И отново хвана лопатата. — Това по-добре ли ти звучи, докторке — децата да се оправят?

Докато той слизаше надолу, аз се взирах в тънките кичури коса, сресани върху плешивината на главата му.

— Не разбирам — казах.

— Някъде в това лозе имаме братовчед — той разпери широко ръце. — Погребан преди дванайсет години. По време на войната. — Беше напълно сериозен. — Тук не му харесва и ни поболява. Като го намерим, ще си тръгнем.

Бях ужасно уморена и едва се сдържах да не се разсмея. Явно вече се чудеше какво да каже, за да се отърве от мен. Но си дадох сметка, че копаят плитко и някак безредно. И не садяха нищо. Не плевяха, не изтребваха полските мишки. Опитах се да бъда иронична:

— Проверихте ли основите на моста?

Дуре ме погледна сериозно, без да мигне.

— Разбира се, там търсихме най-напред.