Гоце Смилевски
Разговор със Спиноза (8) (Роман-паяжина)

Умиране

Предчувствах, че ще умра. Повтарях си това, въпреки че някъде дълбоко в себе си се надявах, че тези думи съдържат възможността за грешка, повтарях си това тази вечер, когато смъртта неумолимо ме приближаваше. Да, довечера ще умра, си казвах, навярно искайки със съзнанието за предчувствието на края да прогоня своя страх от смъртта, да изплаша страха.

Чувствам все по-силна и по-силна болка в гърдите и тази болка ме кара да затворя очи, тази болка или съзнанието, че с очи не мога да видя онова, което трябва да видя, или може би страхът от смъртта ме накара да се вгледам в тъмата на клепачите и от тази тъмнина изскочи споменът за деня, когато бях отлъчен, също както и сега бях с болка в гърдите, но онова беше по-друга болка, тогава ме болеше отчуждаването от онези с кръв като моята, а сега ме боли отчуждаването от моята собствена кръв; и също както и сега ми се струваше, че губя почва под краката, но тогава смело поех към следващия ден, а сега падам на пода, тогава, в мига, когато умирах, ми се струваше, че падам в Нищото, в което няма Вечност и Безкрай, и се чувствах толкова изгубен, толкова смазан, че ми се струваше, че ако отворя очи, ще мога да видя отделянето на собствената си душа от тялото и че ще копнея да задържа своето тяло, да опазя себе си в него, въпреки че от това вече нямаше полза, сетивата на това тяло вече бяха мъртви и от този страх държах очите си затворени, докато падах към пода, към Нищото, в Крайното и Ограниченото.

Паднал съм на пода и се опитвам да се надигна, надигам се и успявам да седна на червения ледикант, който може би вече не беше червен, времето промени и неговия цвят, както промени и цвета на кожата ми, закашлям се, болката е все по-силна. Лягам на ледиканта и се свивам като ембрион, а мисълта ми пресича водите на спомена, бързо и лесно като кораб пресича тези води, които понякога правят водовъртежи и не ми позволяват да се доближа до всеки миг от миналото, а корабът продължава все по-напред и по-напред, плавайки напред, а всъщност назад: преди да избягам от живота във философията, преди да отблъсна Йоан от себе си заради страха от телесното, преди да избягам с дефиниции от сетивността на Клара-Мария, преди отлъчването, преди смъртта на майка ми, този кораб плаваше все по-бързо и по-бързо, подреждайки камъчетата на миналото в една-единствена мозаечна комбинация, която неустоимо напомняше на моето битие, на моето истинско аз, на онова аз, което търсих през целия свой живот и нещичко от което откривах в този кобен миг.

Лежа на леглото, свит като ембрион, от лявата ми страна лежи животът, от дясната — смъртта, лежа и се вмъквам все по-навътре и по-навътре в себе си, търсейки мястото, където се раждат вечното и безкрайното, онова място, което не намерих в нито един момент от своя живот, въпреки че го търсех във всеки миг от писането и още повече когато обмислях онова, което трябваше да напиша, когато размишлявах за съществуването, и докато потъвам в собствената си душа, докато потъвам в собственото аз, осъзнавам, че тази душа е родилка на вечното и безкрайното, че тази душа съществува само за да изрази вечността и безкрайността, и едновременно разбирам, че този опит е безкрайно безполезен, тъй като и вечността, и безкраят са прекалено малки, за да обяснят тази душа, и душата е прекалено малка, за да обхване вечността и безкрая.

В този миг някаква топла болка удари моето тяло и моята душа, топла болка, която идваше от съзнанието, че при тази невъзможност да се обясни душата с вечността и безкрая, нито да се обхванат вечността и безкраят с душата все пак остава възможност чрез тялото, защото душата изпитва вечността и безкрая чрез тялото, и тогава аз, свит като ембрион, гледах части от своето тяло, гледах удебелените нокти, сгърчените пръсти и тогава топлата болка стана нетърпима и започна да ме изгаря, помислих, че това е краят, помислих, че се отделям от тялото, помислих, че това е мигът, когато се разделям и с тялото, и с възможността да се докоснат вечността и безкраят чрез сетивата, с движение по ръба между тях. Не изпитвах тъга, вече дори тъгата не можеше да съществува, всичко се бе приближило до своя край, помислих само, че всичко около мен изчезва, всичко онова, което някога исках да изчезне, за да мога да дочакам своята раздвоеност, а в този миг поисках, ако все още можех да искам, някаква нова възможност за съществуване, както когато писател иска да напише наново лошо написана книга.

Лежах на леглото, лежах свит като ембрион и почувствах как душата ми се надига и спуска, как се опитва да пробие мембраната на моето тяло, а същевременно иска да заякчи тази мембрана, да забави нейното незабавно разпадане, лежах свит като ембрион и разбирах, че наближава мигът, когато правата линия на моя живот ще се извие и ще се превърне в кръг, при което краят и началото ще се съединят и ще се изгубят един в друг, лежах свит като ембрион, докато мисълта приближаваше моите най-ранни спомени, а след това продължаваше и по-нататък, отиваше до първите мигове на моето съществуване, мисълта ми се движеше между краката на майка ми, влизаше в нейната утроба и аз можех да се видя как плувам във водите на майчината утроба, свит както и сега, със затворени очи както и сега, изпразнен от въпроси както и сега; да, тогава за първи път след напускането на майчината утроба нямах въпроси, тъй като, събирайки всички моменти от своето минало в една едновременност, без нито една дума получих отговор на всички въпроси и всичко, което исках, бе да се върна отново в майчината утроба, отново да се родя, но с всички знания, които получих, докато падах, докато лежах на ледиканта свит като ембрион; вярвах в безкрайната радост от съществуването на онова битие, което познава и ширината, и дълбочината, и тежестта на собственото аз, на онова аз, което цял живот се изплъзваше в моментите, когато го търсех най-упорито, и когато бях най-близо до него, това мое аз се криеше зад моята сянка, зад моя глас, зад най-далечната точка на хоризонта, а сега, най-накрая, виждам това свое аз, сега, когато лежа на ледиканта и чувам изстиването на собствената си кръв.

Раждане

Нощ е, Спиноза, и аз завършвам четенето на този роман. Нощ е, също така гъста както онази нощ на двадесет и четвъртия ден на ноември, когато бе роден, същата нощ, когато Рембранд завършва „Урок по анатомия на професор Тюлп“. Нощ е, Спиноза, и се чувствам някак безжизнен, така както може би и Рембранд се е чувствал безжизнен, завършвайки своята картина; бавно изпускам книгата от ръце и Рембранд изпуска четката, Рембранд изпуска четката в мига, когато завършва частта, от която искаше да започне, но която остави за края — капката кръв между пръстите на професор Николас Тюлп — това последно свидетелство, че мъртвецът някога е бил жив, но в този миг ти си най-жив. А ти си в тази и едновременно в онази нощ най-жив Спиноза, точно в този миг ти се раждаш, в тази и онази нощ: майка ти лежи с разтворени крака, а главичката ти се подава от нейната утроба, викът й е достатъчно силен, за да стигне до къщата, в която Рембранд прави крачка назад и гледа платното, после се приближава отново до картината — не, „Урок по анатомия“ не го интересува въобще, зениците му са насочени към капката кръв, към парчето душа между пръстите на професор Тюлп. Изваждат те от утробата на майка ти, Спиноза, а и аз, мили мой, и аз се появявам, дотичвам отнякъде с ножица в ръка, със същата онази ножица, която Николас Тюлп държи в картината на Рембранд, дотичвам за малко, толкова, колкото да отрежа пъпната ти връв и да изчезна отново от другата страна на страниците на тази книга, пожелавайки ти щастлив живот.