Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conversation with Spinoza, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2017)

Издание:

Автор: Гоце Смилевски

Заглавие: Разговор със Спиноза

Преводач: Божидар Манов

Език, от който е преведено: Македонски

Издание: Първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: Роман

Националност: Македонска

Печатница: Печатница „Симолини“

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Шели Барух

ISBN: 978-954-529-803-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1741

История

  1. — Добавяне

Трета нишка

Свобода?

Краят на 1676 г. е, ти лежиш на кревата с лице, обърнато към стената. На масичката до леглото има наполовина изгоряла свещ. Лягаш по гръб, главата все още е обърната към стената, започваш да движиш пръстите си така, че техните сенки играят върху стената, разиграваш целия свой живот чрез тези сенки само за няколко мига — раждане, писане и смърт. Казваш, че си предчувствал приближаването на смъртта, но не си мислел за нея, тъй като това е последното нещо, за което мисли свободният човек. Свободен от какво?

Свобода и афекти

Човешкият род живее в плен на афектите. Човешкото безсилие да ограничи афектите наричам плен, тъй като човек, подложен на афекти, не е господар на себе си, а е подчинен на своята съдба, в чиято власт се намира, така че често е принуден да върши онова, което е по-лошо, въпреки че знае кое е по-добро. Онзи, който е свободен от афекти, той със своето познание за субстанцията, атрибутите и същността е близо до безкрая и вечността. А там свободният човек не мисли за смъртта.

A Portrait of Philosopher as a Young Man[1] и портрет с мътен поглед

 

Да се върнем в края на 1676-а или може би още по-добре в началото на 1677 година. Ставаш от леглото, приближаваш се до прозореца, до квадрата, пред който завършва твоят живот. Зима е, вали сняг, ти не можеш да видиш снежинките, нито фенерите, не можеш да видиш дори натрупания сняг; погледът ти е мътен и всичко, което можеш да видиш, е разтопена белота. На стената вляво от прозореца е окачен твоят портрет, рисуван, когато беше малко над двайсетгодишен, на стената вдясно от прозореца е портретът, рисуван година преди смъртта ти. Между двата портрета стоиш ти, в рамката на прозореца, който бавно отваряш. Отляво — ти на двадесетина години, отдясно — ти година преди смъртта, по средата — твоята фигура, обърната с гръб, в деня на смъртта ти.

Да погледнем портрета от лявата страна, Спиноза, маслен портрет, а в него ти на тъмен фон. Челото е гладко и отворено за всичко, което предстои, веждите са извити в правилна дъга — началото им в основата на носа оставя впечатление за решителност, а краят им към слепоочията — за благост, устните в овладяна усмивка изразяват съзнание за собственото интелектуално превъзходство и въздържаност, която в зависимост от ситуацията може да бъде нарушена от съчувствие или цинизъм. Очите не гледат пряко в онзи, който наблюдава портрета, като че ли искаш да избегнеш близостта. Все пак има блясък в зениците, като лунна дъга в тях, така че при вглеждане в този блясък би могло да се улови погледът ти. Но при такова вглеждане в зениците ти остава чувството, че не може да се проникне в тях, докато не се потъне — като че ли някаква сила излиза от твоите зеници, тя самата е проникваща и спира чуждия поглед, преди да успее въобще да се плъзне върху блясъка на твоите зеници, и не позволява този чужд поглед да влезе вътре в очите ти. Гледам твоя портрет, Спиноза, портрет на философ в младостта си, и не бих могъл да кажа дали това е свободният човек, човек лишен от афекти, но със сигурност мога да кажа, че нарисуваният, философът в младостта си, е решен да няма афекти, решен е да се бори с афектите.

А на другия портрет, онзи, който е на стената вдясно от прозореца, медна гравюра, рисуван само двайсетина години след първия, като да е някой съвсем друг човек, Спиноза. Остротата на носа, която на предния портрет подсказва готовност за сблъсък очи в очи с противниците, е изчезнала, дъгата на веждите е едва забележимо пречупена (но все пак — пречупена), началото им в основата на носа вече не оставя впечатление за решителност, а по-скоро за смутена отстъпчивост, а краят им към слепоочията вече не е благ, а по-скоро драматичен. Устните вече не изразяват надмощие, а повече немощ. В зениците го няма онзи блясък като лунна дъга, което би могло да се обясни може би не само с влиянието на времето върху твоя поглед, но и с невъзможността така лесно да се изобрази блясъкът, когато се прави гравюра върху мед, за разлика от рисуването с маслени бои. Ако на първия портрет очите не гледат пряко в онзи, който наблюдава портрета, което оставя впечатление за отбягване на близостта, сега погледът е неуловим — осъществяването на близост вече е невъзможно. Опитът да се погледне в твоите зеници отново е неуспешен — при първия портрет някаква сила излиза от тях и спира чуждия поглед, преди въобще да успее да се плъзне по блясъка в зениците ти, и не позволява този чужд поглед да проникне от другата страна на твоите очи; на този портрет зениците са някак си мътни и неясни, тази неяснота тръгва от тях и преминава върху цялото лице, оставяйки върху него някаква лепкава тъга. А тъгата е афект, нима не, Спиноза? И като че ли някакъв уморен отпечатък е поставен върху челото ти; дали това е умората от борбата с афектите? Човек, който през целия си живот се е боял, че ще загуби нещо, а сега е нарисуван тъкмо в мига, когато разбира, че е изгубил точно това, за което най-много се е страхувал да не изгуби. Живота, Спиноза?

Интересно е това, което досега ми разказваше, Спиноза, разказваше отмерено и остроумно, понякога с благост, понякога с цинизъм, но твоя живот като че го разказваше младият човек с увереност в погледа. Бих искал още веднъж да чуя живота ти, Спиноза, бих искал да чуя разказа на човека с мътните очи, онзи, който не е свободен, Спиноза, онзи, който е обзет от афекти, от онзи Спиноза, който знае какво е отчаяние и тъга.

Бележки

[1] Портрет на философа като млад. — Б.пр.