Гоце Смилевски
Разговор със Спиноза (2) (Роман-паяжина)

Среща

Ти лежиш мъртъв в леглото и аз бавно те приближавам. Изглеждаш съвсем дребен, Спиноза, в този голям креват от червено кадифе, в този ледикант^[1] със завеси, в който четиридесет и четири години и три месеца преди да умреш, си роден. Лежиш на големия червен ледикант — единствената вещ, която притежаваше през своя живот, но сега вече не притежаваш, както не притежаваш и тялото, което лежи в леглото, тялото, което може би не притежаваше дори още докато беше жив, докато беше в него.

Гледам мъртвото ти тяло, толкова отдалечен във времето, стотици години след твоята смърт, а като че ли съм там и тогава, в онзи момент още преди някой да влезе в стаята, преди да те намерят съвсем студен. Докосвам ръката ти, все още топла, и докато трае този кратък допир, чувствам как и мен ме обзема студенината, която пълзи по твоето тяло. На лицето ти изсъхва следа от сълза, но тези, които ще дойдат и ще те намерят мъртъв, няма да я видят. Ще забележат, че лежиш свит като ембрион, че косата ти е разчорлена, а устата — леко отворена, като че ли иска да каже нещо и да започне разговор, че кожата ти е прозрачна като пергамент, а ноктите — странно дебели и тъмножълти, но няма да видят следата от сълза върху лицето ти — тя вече ще е изсъхнала.

Защо стоя тук, Спиноза, край твоето мъртво тяло, защо стоя толкова близо, само на крачка от мъртвото ти тяло, и все пак толкова далеч — стотици години след смъртта ти? Може би заради тази сълза, Спиноза, която като същност на твоя живот продължава и след неговото завършване.

* * *

Няма сълза на лицето ми, ………………. Близо си, ………………, само на крачка от моето тяло, но все пак достатъчно далеч — стотици години след смъртта ми. Както при оптична измама окото, поради пречупването на светлината, вижда някои неща различни от действителността, така и ти сега, заради пречупването на времето, виждаш върху моето лице сълза, която я няма — ти стоиш тук, край моето тяло, но все пак стотици години след смъртта ми. Освен това онези, които са чели моите книги, знаят добре колко силно презирах сълзите. А за да се разбере моето презрение към сълзите, трябва да се погледне целият ми живот, а не само часът на смъртта ми. Затова започни от моето раждане или още по-добре от мига на зачеването ми.

Една февруарска нощ в Амстердам

Краят на февруари е, нощ е и Амстердам още спи. Спят търговците и свещениците, спят богатите и бедните, спят крадците и ограбените, влюбените, обичаните и изоставените, спят децата и старците, млекарите и зидарите, спят и добрите, и лошите, спи и водата в каналите, въпреки че тече. Амстердам спи, но има и други, които не спят през тази февруарска нощ. Будни са пияниците, които пеят в таверните между Йоденбрестрат и Старата черква, будни са проститутките по улиците; застанали пред таверните, те извикват цената си, някои от тях дърпат за ръкавите чужденците, а други лежат с някой моряк или лондонски търговец между краката си. Буден е и един затворник, убил жена си и нейния любовник, когато ги заварил в леглото, и когото утре ще екзекутират. Будна е и една девойка, която свири на чембало, и един младеж, който чете „Анатомия на меланхолията“ от Робърт Бъртън^[2]. Будна е и една старица, която иска да си спомни своята първа брачна нощ, ала ще умре през тази нощ. Буден е един рибар, който мисли за своите гладни деца, а и те са будни поради глада, но виждайки неговата тревога, се правят, че спят. Буден е и един художник, който само през няколко къщи от дома, в който ще се родиш, стои сред скици около себе си и се подготвя да рисува на платното. Името му е Рембранд. Будни са и твоите родители, Спиноза, само на стотина метра от художника, който стои замислен пред платното. Те лежат в тъмнината на големия червен ледикант. Рембранд стои пред статива, гледа рисунката с креда върху платното. На нея лежи мъртъв човек — името му е Арис Кинт, убит на шестнайсети януари същата година при въоръжен грабеж. Ден след неговата смърт председателят на сдружението на хирурзите Николас Тюлп и шестима негови колеги канят Рембранд да ги нарисува по време на урока по анатомия в Theatrum Anatomicum^[3]. И сега, месец по-късно, Рембранд е пред платното и се готви да започне рисуването. Стои с четката с червена боя близо до бялото платно, както през тази нощ близо един до друг са твоите родители, а след малко разстоянието между телата им ще изчезне съвсем. „С какво да започна“, се пита Рембранд, въпреки че четката вече е потопена в кървавата боя. Гледа скиците около себе си — на тях една анатомична ножица е защипала ръката на мъртвеца и придържа отворената плът. Този, който държи ножицата, е Николас Тюлп, а около мъртвеца са събрани седмина хирурзи — един от тях, в най-дясната част на картината, гледа към Тюлп и навярно очаква какво ще каже професорът. Двамата най-отзад гледат към самия художник — за тях е важно да изглеждат добре на картината. Един гледа някъде надясно, извън картината, сигурно към гражданите на Амстердам, които са се събрали да наблюдават скицирането на груповия портрет с мъртвец. Най-наведеният гледа към отворената от анатомичната ножица плът. Двама гледат към пръстите на лявата ръка на професор Тюлп — между палеца и показалеца му има капка кръв. „От тази капка ли да започна?“, се пита Рембранд в тази нощ (същата нощ, в която и ти ще бъдеш заченат, Спиноза), докато в двоумене ту посяга с четката към платното, ту отдръпва ръката си, а в същото време с подобни кратки движения, само малко по-бързи и без двоумене, се съединяват телата на твоите родители. Спазмите по техните лица приличат на трепванията по лицето на Рембранд. „Как да започна, с какво да започна?“, се пита младият художник — вече на двайсет и шест и опитен в рисуването, но все още изпитващ страх от началото и завършването на картината, а твоите родители тъкмо в този миг завършват твоето зачеване. Спермата на баща ти се излива в утробата на майка ти. „Не“, казва си Рембранд, „не от капката кръв, тя е същността на душата, нея ще оставя накрая“, и с четката полага няколко червени следи върху отворената мъртва плът.

Осем дни след 24 ноември 1632 г.

Човекът, който тази сутрин влезе в синагогата „Бет Яков“, носейки на ръце своя син, роден преди осем дни, се казваше Михаел Спиноза. Бе дошъл на бял свят четиридесет и пет години по-рано като Мигел Деспиноса във Видигере^[4], Португалия, където неговият баща Исак се преселил от Лисабон с надежда, че в малкия град ще може да спазва законите на Мойсей без страх от Инквизицията. Мигел пък дошъл на този свят в 1587 г., точно четиридесет години след основаването на инквизиторския съд в кралството, чиято основна задача била насилствената промяна на еврейското вероизповедание, а след това — да пречи на покръстените евреи да се върнат към предишната си религия. От детството си помнеше само едно събитие — една топла лятна нощ, в която той, тогава деветгодишен, сънува как в небето летят огромни риби, от устите им капе кръв и в съня си чува гласа на майка си, Мор Алварес, която го вика от реалността. Когато отворил очите си, видял майка си и баща си да прибират най-нужните вещи — две погачи хляб, три щипки сол, един нож, няколко лъжици, игла и конец, малко дрехи. А докато заедно с майка си, брат си и сестра си прекрачвал къщния праг за последен път, се обърнал и видял как баща му Исак се навежда в стаята, откъртва една дъска от пода, изважда няколко книги и ги взема под мишница. По-късно, когато си припомнял това бягство, често пъти посягал към една от тези книги — към Тората^[5], и отново, и отново препрочитал Изход. В тези мигове отново и отново си припомнял разплаканите очи на Мор Алварес, отправени към тяхната къща, която завинаги се отдалечавала от тях, смалявала се в очите им, а те, качени в кола с два коня, така и не знаели къде отиват. Дълго след това Мор Алварес изпращала писма на своите братя от всеки град, в който спирали, като предварително ги диктувала на Исак, без да знае дали и братята й не са наклеветени на Инквизицията, че изповядват еврейската религия. Изпращали писмата в деня, когато заминавали за нов град, за да не бъдат заловени от инквизиторите, като отбелязвали само напускания град, негов квартал, датата и някаква парола — действие. Мор Алварес вярвала, че братята й ще разберат смисъла: ако в писмото пишело „Понте де Лима, пазарът до съдилището, 14 август, чоплене на дясната ноздра с малкия пръст на лявата ръка“, това означавало, че те трябва на 14 август да се появят на площада до съдилището в Понте де Лима и да търсят човек, който си чопли дясната ноздра с малкия пръст на лявата ръка, а същевременно и те да правят същото. Във всеки от градовете, където оставали по няколко месеца, Мор Алварес и Исак намирали някой евреин, на когото съобщавали разпознавателния знак и датата, когато трябва да се появи на определено място и какво трябва да прави, казвали му и следващия град, към който са се запътили, за да могат братята й да намерят своята сестра. В градовете, през които преминавали, Исак и Мор Алварес оставяли хора, които подскачат на един крак на площада, приклякат и се изправят по пристанища, пляскат с ръце пред катедрали, но братята на Мор Алварес така и не се появявали. В сънищата си тя виждала голям лист хартия, върху който се движат ръцете на братята й, пишейки нещо, а тя — неграмотната, се мъчела да разбере неясните знаци или поне да ги запомни, за да ги разтълкува съпругът й, след като се събуди. Заради тези сънища се научила да чете и пише, във всеки град, където спирали, учела по три букви, а когато научила всички, успяла да прочете в съня си: „Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш, и време да умреш; време да садиш, и време да скубеш насаденото; време да убиваш, и време да лекуваш; време да събаряш, и време да съграждаш; време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш; време да разхвърляш камъни, и време да събираш камъни; време да прегръщаш и време да избягваш прегръдки; време да търсиш, и време да губиш; време да къташ, и време да пилееш; време да раздираш, и време да съшиваш; време да мълчиш, и време да говориш; време да обичаш, и време да мразиш; време за война, и време за мир.“^[6] Когато се събудила, Мор Арварес казала на мъжа си какво е сънувала, но тъй като вече забравяла, запомненото изглеждало като мъртво тяло, от което са се хранили лешояди: „Всичко има свое време, време да умреш, време да се изкоренява посаденото, време за убиване, време за рушене, време за плач, време за тъга, време да се хвърлят камъни, време да се отбягват прегръдки, време да се губи, време да се руши, време за раздяла, време за мълчание, време за омраза, време за война.“ Думите звучали познати на Исак, но не можел да се досети къде ги е чувал и чел. Оттогава Мор Алварес повече не сънувала, престанала да изпраща писма и само се надявала един ден да намерят топъл дом — за децата Фернандо, Мигел, Мария Клара, за мъжа й Исак и за нея. А отговорът на всички нейни писма пристигнал месец след смъртта й в Нант, Франция, през 1616 година. Отговорът се казвал Сара, дъщеря на брат й Габриел. Докато Сара обяснявала, че баща й и другите двама братя на Мор Алварес били убити след тежки изтезания от съда на Инквизицията, Мигел Деспиноса, току-що преименуван на Мишел Д’Спиноса, гледал липсващите пръсти от дясната ръка на братовчедка си. Забелязвайки неговото смущение, Сара вдигнала обезпръстената си ръка пред очите му и казала: „Отрязаха ги, за да не мога да прелиствам страниците на «Талмуд»^[7], който намериха под възглавницата ми.“ Няколко дни по-късно, напускайки завинаги Нант, Мишел Д’Спиноса дълго гледал от кораба към пристанището, докато не загубил от поглед обезпръстената ръка на Сара, която му махала за сбогом. В Ротердам той за трети път получил ново име, Михаел Спиноза, което носил до смъртта си, и тъкмо в този град почувствал, че Холандската република ще бъде негово местоживеене, докато е на белия свят. Един ноемврийски ден на 1622 година се преселил в Амстердам и се оженил за Рахела, дъщеря на неговия чичо Аврам. В края на следващата година починало първото им дете, преди да навърши 8 дни, а през пролетта на 1624-а загубили и второто дете още при раждането. След това Рахела се разболяла тежко, ставала все по-слаба и слаба, та дори като присядала пред вратата на къщата, слагала камъни в джобовете си, за да не я отвее вятърът. Умряла през едно февруарско утро на 1627 година, а хората, които носели мъртвото й тяло, казвали, че е по-леко от крило на гълъб. Още с пристигането в Амстердам Михаел започнал да се занимава с търговия, подпомогнат от чичо си Аврам Спиноза. Година след смъртта на Рахела Михаел Спиноза се оженил за Хана-Девора Сеньор, дъщеря на Барух Сеньор и Мария Нунес. В 1629 година им се родила дъщеря Мириам, година по-късно син Исак, а на двадесет и четвърти ноември 1632-ра — още един син.

Човекът, който в това декемврийско утро на 1632-ра влиза в синагогата „Бет Яков“, е Михаел Спиноза, а осемдневното дете, което носи в храма, за да бъде обрязано и да му бъде дадено име, съм аз. В синагогата ще ме запишат като Бенто Спиноза, така ще ми казват и у дома, под това име ще стана търговец, а като Барух ще бъда записан в училището „Талмуд Тора“ и на това име ще бъде издаден херемът^[8], с който ще бъде огласено моето отлъчване от еврейската общност; след отлъчването хората ще ме наричат Бенедикт, а всички тези имена имат едно и също значение — благословен, първото на португалски, второто на иврит, а третото на латински.

В детството ми светът започваше от един квадрат. През този квадрат — прозорецът, който се намираше в една от таванските стаи на нашия дом, бавно се отваряше светът: през клоните на акациите се виждаше каналът, който течеше успоредно с улицата пред нашата къща. Малко вляво от къщата ни имаше мост, който свързваше Хауртхрахт, в чиято централна част живеехме ние, с Влоунбурх. От прозореца на таванската стая в нашия дом се виждаха няколко къщи отвъд канала: в една от тях бе синагогата „Бет Яков“, в която на осмия ден от моето раждане бях обрязан и ми бе дадено името, а до синагогата се намираха две къщи, които еврейската общност беше наела под наем за училището „Талмуд Тора“. Ние живеехме в къщата на Вилем Кийк, търговец на коприна, и мнозина се питаха защо Михаел Спиноза, който не бе твърде богат търговец, беше решил да живее на Хауртхрахт, а не във Влоунбурх, където обитаваха по-бедните евреи.

Къщата, в която живеехме, имаше четири помещения: на партера бяха трапезарията и дневната, в чийто център се намираше червеният ледикант — големият креват със завеси. На мансардата в едно помещение татко държеше някои от вината, които продаваше в магазина, а в другото помещение спяхме ние, децата. Отвъд прозореца на тази стая започваше светът на моето детство, а през прозореца се виждаше къс небе, една улица, редица от акации, един канал, мост над канала и няколко къщи от другата страна на канала, в които се намираха синагогата и училището.

Изучаването на религия, което еврейските деца започваха още в домовете си, продължаваше тъкмо в тези къщи: първо в синагогата (помня, че когато за пръв път влязох там, младият равин Абоаб де Фонсека движеше своите пръсти по харфата^[9], докато хорът пееше любовна песен за младоженеца Израел и неговата невеста Шабат), а след това и в училището. Помня лицето на баща си в деня, когато ме заведе за първи път в синагогата, и в деня, когато тръгнах на училище — искаше да стана равин.

В нашия дом се говореше португалски, използвахме испански като литературен език, иврит, защото беше езикът на свещените книги. По-късно научих и холандски, но никога достатъчно добре, за да пиша на него.

Когато навърших шест години, се роди брат ми Габриел. След неговото раждане майка ми, за която татко казваше, че винаги е била болнава жена, се разболя тежко и след пет месеца, на пети ноември 1638 година, почина. Оттогава все по-често седях край прозореца, от който започваше светът.

Продължителност

Представям си как седиш край прозореца и гледаш през него. Не искаше ли в тези мигове времето преди смъртта на майка ти да се превърне във вечност? Не искаше ли, загледан в канала пред къщата или към къщите отвъд него, или дори над тях, към небето, не искаше ли тогава всеки миг от живота на майка ти да се превърне в една безкрайна продължителност!

* * *

Човешкият род страда от една наглед безобидна болест. Симптомите на тази болест се изразяват в придаване на характеристика за вечност и безкрайност на преходните и временните неща и събития или пък в копнеж преходните и временни неща и събития да бъдат вечни. Старица носи внука си на ръце, докато пресичат един от мостовете над амстердамските канали. Придържайки малкия с дясната си ръка, с лявата старицата пуска няколко монети в дланта на цветарката, която стои на моста, а тя подава букетче теменужки на детето. Детето гледа сините теменужки и в този миг от неговия свят изчезва всичко — баба му, ръката на цветарката, мостът и водата в канала, натежалите облаци и покривите на къщите, — не съществува нищо друго, освен цвета на теменужките в ръката му и част от него (тази негова част, която е в състояние да вярва) вярва, че този миг, това вглеждане в сините цветя, ще трае вечно, че неговият поглед винаги ще остане вперен в теменужките, че синевата на теменужките се простира до края на пространството; старата жена, която го държи на ръце, знае, че всичко това ще трае само миг, че съществува само копнеж един подобен миг да може да продължи безкрайно и цветът на теменужките да може да се разлее до безкрая. Бабата и внукът пристигат до Новата черква, а след това продължават нататък по улицата, минават край къщите с жълти фасади. Край една от тях, тази с червената врата, край чийто праг спи котка, детето изпуска теменужките от ръката си и носено на ръце от баба си, продължава по-нататък. Цветята падат върху главата на котката, тя се събужда и драска с нокти по червената врата, зад вратата едно дете, което току-що напуска детството, лежи на легло, покрито с чаршаф, и мастурбира за първи път в живота си; в мига на еякулацията си мисли, че удоволствието ще трае вечно, също както и въображаемите образи в неговата глава, които го подбуждат да мастурбира. В съседната къща едно момче, тъй като е леворъко, с дясната си ръка прелиства страниците на „Разликите между мъжкото и женското тяло“ от Андреас Весалиус, заглеждайки се в илюстрациите, а лявата ръка движи по своя полов орган, но знае, че удоволствието ще премине, че трябва да обърше внимателно ръцете си, а след това и течността по пода, да прибере книгата и да отиде на училище. И докато се облича, за да тръгне към училището, си мисли колко хубаво би било, вместо да слуша думите на учителя за смъртта на Исус върху кръста и за неговото възкресение, да може да мастурбира вечно, а голата жена от илюстрацията в „Разликите между мъжкото и женското тяло“, която с една ръка играе с плитките си, а другата е поставила на бедрото си, да се простира до безкрая, изпълвайки пространството на неговия дом, улицата, която води до училището, самото училище, да продължава и след него, тези гърди и бедра да продължават през целия Амстердам и още по-нататък, до Голгота, и още по-нататък, до звездите и отвъд тях.

Болестта, казах, изглежда съвсем безопасна, но всъщност е смъртоносна. По-точно тя е единствената смъртоносна болест. Всички останали болести убиват смъртното у човека, тази болест убива безсмъртното в него. Другите болести разрушават човешкото тяло, тази болест разрушава способността на човека да опознае вечното и безкрайното и така да стане част от вечността и безкрайността. Безполезно е човек да употребява времето си, за да се занимава с нещо, което е по-кратко от вечността, безполезно е човек да похабява своето тяло, за да изучава нещо, което е по-малко от безкрая. Единственото, към което трябва да се стреми човешкото битие, е осъзнаване на безкрайната и вечна субстанция.

Една година след смъртта на майка си тръгнах на училище в „Талмуд Тора“. За първите четири класа, всеки от които траеше по две години, не трябваше да се плащат пари, затова тях ги завършваха деца и от богатите, и от бедните семейства. Първи клас учих при Мордохай де Кастро и през тези две години учехме да четем молитвеника. Следващите две години Йозеф де Фаро ни учеше да четем Тората на иврит. В трети клас Аврам Барух ни учеше да превеждаме части от Тората и да изучаваме тълкуванията на Тората. После, през следващите две години, Салом бен Йозеф ни говореше за книгите на пророците.

Една привечер, когато бях на девет години и завършвах първи клас, по време на вечеря татко ни каза, че ще се ожени отново. Жената, която следващия ден дойде у дома, беше на четиридесет години, казваше се Естер де Солис и току-що бе пристигнала в Амстердам от Лисабон. Една сутрин, след много години, когато видях умираща сърна в гората край Рейнсбурх, си спомних нейните очи.

Часовете в училище започваха в осем сутрин и продължаваха до единайсет, когато звънецът отбелязваше края им. След това се връщахме у дома да обядваме и да си починем, в два часа отново отивахме на училище, а вечер — в синагогата да пеем псалми на вечерната молитва. В пети клас Исак Абоаб ни учеше на Талмуда, всеки ден изучавахме по един закон от Мишна и неговия коментар от Гемара^[10]. През двете години на шести клас със Саул Леви Мортеира, главния равин на общността, изучавахме Гемара, Раши^[11], Тосафот^[12] и коментарите за тях на Маймонид^[13].

Когато през септември 1649 г. почина по-големият ми брат Исак, баща ми реши, че няма да мога да се изуча за равин, защото нямаше достатъчно пари да плати за обучението, а и още повече защото някой трябваше да му помага в магазина. Така от момче, което трябваше да стане равин, станах продавач в магазина на татко. Все пак продължих да изучавам Тората в груповите общински училища, където един път седмично се организираха часове и преподаваха равини, които вече ме бяха учили в училището „Талмуд Тора“. В едно от тези училища, „Кетер Тора“ (Короната на Закона^[14]), преподаваше рави Мортеира, а в другото, „Тора Ор“ (Законът е Светлина), рави Абоаб. Баща ми чувстваше някакъв грях, че не може да намери пари и да заплати моето обучение за равин и че трябва да му помагам в работата, вместо да уча, затова помоли рави Менаше бен Израел, автора на „Надеждата на Израел“, да ми дава частни уроци. Той беше различен от другите равини, имаше отлични познания за кабалата и нееврейската философия. От него получих екземпляр на „Преадамитите“ на френския калвинист Исак де ла Пейрер, в която се твърдеше, че са съществували хора и преди Адам и Ева и че не Мойсей е написал Тората, а тя е съчинена от повече хора, и че светът е много по-стар от шест хиляди години. Говореше ми за своя приятел рави Йозеф Соломон, роден в Крит, учил в Падуа, където съученик му бил Галилео Галилей, а по-късно, след пристигането в Амстердам, написал кабалистичния труд „Сефер Елим“. Въпросите, които произтичаха от моите разговори с рави Менаше, задавах по-късно на рави Мортеира и на рави Абоаб по време на техните часове, а те оставаха изненадани. Питах дали след смъртта оставаме напълно същите, каквито сме, а те отговаряха, че продължава да живее душата ни, докато тялото все пак умира, след което аз питах дали душата продължава да бъде такава, каквато е в целостта си, тъй като е неделима, поради което, питах аз, дали в нея остават всички страхове, престанах да ходя в „Кетер Тора“ и „Тора Ор“, защото вече не ме интересуваше въпросът, когато някой отнася говедо или овца за спасение като свой дар на Господа, защо жертвата трябва да бъде без недостатъци, а ме интересуваше природата на човешкото битие и каква е неговата роля, и къде е мястото му в природата; не защо седем дни след Пасха трябва да се яде безквасен хляб, а каква е връзката между човешкото битие и природата; и не защо когато братята живеят заедно и един от тях умре бездетен, жената на починалия трябва да се омъжи за своя девер, а ме интересуваше възможността човешкото битие да получи пълна свобода и начините за нейното постигане.

През юни 1650 година моята най-голяма сестра Мириам се омъжи за Самуел де Казарес, който учеше за равин при рави Мортеира. Една година по-късно, при раждането на сина си Даниел, Мириам умря и Самуел се ожени за моята по-малка сестра Ребека.

В края на октомври 1653 година почина и последната съпруга на баща ми — Естер, а след пет месеца почина и той.

Тогава аз поех магазина, а Габриел ми помагаше. Това беше тежко време за нас, в магазина влизаха все по-малко купувачи, а и един от корабите, който трябваше да донесе стока, бе нападнат от пирати. Тази зима имахме съвсем малко храна и дърва за огрев. Все пак в цялата тази немотия имаше може би и едно странно удоволствие: вероятно поради това, че винаги ми е било противно да работя с пари, мразех срещата на моите пръсти с метала или хартията, на които беше придадена стойност, исках да ги хващам с кърпичка или с пинсета. Та през това време някак си се радвах, че рядко се налага да ги докосвам.

Жителите на Амстердам помнеха втората половина на 1654 и първата половина на 1655 година заради чумата; за десет месеца умряха седемнайсет хиляди души или всеки десети човек в града. Градът беше няколко месеца затворен — само малко неща от поръчаната стока можеха да влязат в Амстердам и няколко седмици нашият магазин не работеше. Мисълта как да преживеем не ме отдалечи от мислите за Бог, за съществуването, за произхода на страстите, затова, докато стоях в ъгъла на магазина в часовете, когато никой не влизаше, и слушах къркоренето на празните си черва, мислех и премислях разликите между ситостта и глада, между лакомията и отказа да се яде.

През периодите, когато имаше достатъчно купувачи и когато в града нямаше болест, си мислех, че работата в магазина все повече и повече ще ме отдалечава от книгите, докато не ме превърне в продавач, който чете книги само преди заспиване, но криех от себе си тази мисъл, тъй като смятах науката и размислите за Бог за единственото полезно удоволствие. А по-късно признах пред себе си, че вероятно ще остана продавач до края на живота си, и се опитвах да се примиря с такова бъдеще, докато една вечер се запознах пред нашия магазин с Франсиск ван ден Енден. Това бе в самия край на 1655 година, заключвах вратата на магазина, когато зад себе си чух как някой казва:

— Господине, затваряте ли?

— Да, казах — обръщайки се към човека, който ме бе попитал, а светлината от уличния фенер го осветяваше отзад, така че не можех да видя лицето му, само контурите на неговата ниска фигура, ръката, с която почесваше челото си, и крака, който потропваше по улицата.

— А аз тъкмо исках да купя сушени смокини и вино.

— Съжалявам, време е да се прибирам у дома — казах изморен.

— Млади господине, за сушени смокини и вино сега бих дал не само пари, а и петдесет стиха от „Метаморфозите“ на Овидий, и първата част от „Евнусите“ на Теренций.

Забелязвайки моето колебание, добави:

— И пет писма на Сенека.

Усмихнах се и отключих магазина.

Прекарах тази вечер при Франс ван ден Енден. Той беше истински чудак: на младини постъпил в йезуитския орден в Антверпен, където е роден, защото, поне така твърдеше, бил решен да прекара целия си живот посветен на Бог и далеч от светските удоволствия. Две години твърдеше, бил решен да прекара целия си живот посветен на Бог и далеч от светските удоволствия. Две години след замонашването бил изхвърлен от ордена, след като се разчуло, че често посещава жената на един високопоставен военен, докато мъжът й бил на война. Страхувайки се, че войнственият съпруг на неговата любовница ще му отреже главата, когато се върне от бойното поле, Франс напуснал града, върнал се две години по-късно с диплома от някаква йезуитска академия и започнал да преподава литература, латински и гръцки език в Антверпен. Когато се сдобил с уважение сред жителите на своя роден град, отново бил приет в монашеския орден като покаяник и това било огласено като завръщане на блудния син. Но отново, поради това, че задявал жени и щерки на видни хора в Антверпен, а освен това бъркал в касата, където вярващите оставяли пари, бил размонашен. И отново изчезнал от града, а когато се върнал, твърдял, че е станал доктор по медицина, но никой в града никога не узнал къде е получил докторската си титла. Франс най-често, както сам признаваше и беше безкрайно мил в своята искреност, с която разкриваше всичките си извършени лудории, лекувал болните с чудати съвети, а живи оставали само онези, които не ги изпълнявали. Когато навършил четирийсет години, се оженил за Клара-Мария Вермерен, а година по-късно, в 1643, им се родила дъщеря, на която дали същото име като на майка й — Клара-Мария. Скоро след нейното раждане, когато един пациент на Франс починал, следвайки съвета му да прекара цяла нощ върху покрива на къщата си посред зима, за да му мине настинката, семейство Ван ден Енден се преселило в Амстердам, където на два пъти им се родили близнаци, от които оживели Адриана-Клементина и Мариана. Много пъти слушах разказа за живота на Франс ван ден Енден, той се наслаждаваше да го разказва и винаги го разказваше различно, но още когато го чух за първи път, в тази първа вечер от нашето познанство в неговата къща в самия център на Амстердам, знаех, че ще бъдем приятели, и си помислих, докато слушах лудориите на неговия живот, че той навярно е единственият човек, от когото в този момент исках да науча нещо.

В тази първа вечер от нашето познанство при Франс се бяха събрали негови млади приятели, на които преподаваше латински и така издържаше семейството си, тъй като от галерията и книжарницата в приземието на къщата не успявал да печели достатъчно пари. След като разказа своя житейски път, който всички бяха чували многократно преди това и го поправяха, когато грешеше нарочно или случайно, Франс започна да говори за лингвистиката, след това за теологията — обясняваше, че вярата в Бог е напълно личен въпрос и не може да бъде наложена от институция или от авторитет, а че връх на набожността е дълбоката любов към Бог и към ближните ни и че в тази любов е същността на Тората и на книгите на пророците, както и на Евангелията. И когато целият със зачервено лице и още по-червено чело говореше за любовта към Бог, размахвайки ръце, в стаята влезе едно русокосо момиче с насълзени очи, за което после ми казаха, че е неговата най-малка дъщеря Мариана.

— Татко, Исус умря — каза момичето и плачейки с глас, се хвърли в прегръдката му.

— Какво да се прави, мъничка моя, такъв е животът — каза той, галейки я по русата коса.

— Но, татко, искам Исус да е винаги с нас — едва успя да каже момичето през сълзи.

— Е, тук и Господ не може да направи нищо. Освен това, спомни си, той вече бе много стар и зъбите му бяха изпадали, не можеше дори да яде.

Един от приятелите на Франс, забелязвайки моето смущение, ми обясни, че Исус било името на едно от кучетата в дома на семейство Ван ден Енден.

От следващия ден започнах да посещавам дома на Франс за часове по латински, в неговия дом четяхме Хораций, Вергилий, Овидий, Петроний, а той често ни караше не само да рецитираме съчиненията им в оригинал, но и да ги играем. След часовете разговаряхме за теология, литература, музика, философия и аз чрез Франс, къщата на Франс, се запознах с Ярих Йелез, който някога търгувал с подправки и сушени плодове, а по-късно продал магазина си и сега бе посветен само на философията и теологията. Той ме запозна с Ян Риаверц, който имаше книжарница и печатница, и със Симон де Фрис, който остана мой приятел до края на живота си.

Франс все по-рядко имаше време за часове по латински, тъй като по това време се бе посветил на изучаването на тълкуванията на „Талмуд“ от Исак Слепия, затова го заместваше дъщеря му Клара-Мария, която, въпреки че беше само на дванайсет години, знаеше латински така добре както Франс. Беше родена с по-къс десен крак, но когато крачеше, куцането не се забелязваше — само слухът долавяше различния ритъм на нейните стъпки. Видимо личеше само забавянето, с което като че ли искаше да се противопостави на изтичащото време. Франс я учил на холандски и френски от раждането й, на пет години започнала да учи латински, на шест — английски, на седем — испански. Едновременно се учила да свири на лютня и чембало, а покрай галерията на баща й художниците, които продавали свои картини в нея, я учили да рисува. Запознахме се, когато беше на дванайсет години, а вече от година преподаваше уроци по латински. Първото, което забелязах, бяха прекрасните й очи: в лявото имаше някакъв въпрос, който започваше от ириса и продължаваше към зеницата; дясното око гледаше с мъдро познание — в него погледът започваше дълбоко зад зеницата, след това от зеницата отиваше към ириса и продължаваше към дъното на това, което гледа. Така погледът на събеседника биваше въвлечен в лявото око на Клара-Мария, там от него се очакваше отговор, погледът на дясното око на Клара-Мария влизаше в окото на събеседника и там получаваше отговорите. Нямаше приятелки, с които би плела и бродирала под навеса през топлите следобеди или пък вътре в къщата, когато е студено; това не беше поради някаква влюбеност в самотата — в Амстердам определено не можеше да намери момичета, които биха отговорили на това, което искаше да попита, и които биха я питали за онова, за което искаше да бъде питана. Когато нямаше часове по латински, четеше книги, клатейки се в люлеещия се стол, разговаряше с рибите в аквариума в ъгъла на стаята си или пък свиреше на лютня и чембало, върху което беше гравирано „Musica Laetitiae Comes Medicina Dolorum“ („Музиката е спътник на радостта и лек за страданието“). Понякога изчезваше от дома с часове, а след това се връщаше привечер с джобове, пълни с жълти листа, ако беше есен; или пък с цветя, ако беше пролет или лято. Майка й се страхуваше, защото една гледачка на карти таро й беше предрекла, че най-голямата й дъщеря ще се омъжи за човек, когото не обича и който няма да я обича, и от когото няма да има деца. Страховете изчезнаха, когато майка й почина и предсказанието бе забравено. Винаги започваше уроците необичайно: разказваше ми на латински съня си от предишната нощ.

Търкаляне на думите

Сънуваш ли я, Спиноза? Сънуваш ли нея? Докато те учеше на конюгации и деклинации^[15], докато изговаряше думите, чието значение все още не знаеше, възбуждаше ли те начинът, по който се търкалят думите в гърлото й, изкачвайки се нагоре към устата, промъквайки се между нейните устни, прониквайки в твоите уши? Сънуваш ли как търкаля през гърлото си и други звуци, как те вика, как изговаря твоето име не само когато отбелязва, че тази или онази дума не е в този или онзи падеж, но и когато се буди и когато заспива? Сънуваш ли, че шепти твоето име?

Насън и наяве

Странно е, ……………, но аз престанах да сънувам още в най-ранното си детство. Този, който сънува, сънува подтикнат от афектите, а аз посветих живота си на изучаване на афектите и тяхното преодоляване.

Скоро след като Клара-Мария започна да ме учи на латински, почина майка й. Тя не показваше никакъв знак на тъга и поради това започнах да я уважавам още повече. Уважавах я може би повече заради контрола над чувствата, отколкото заради знанията, които имаше, тъй като сълзите и страданието свързвах винаги с хора, които не чувстват потребността от познание и вместо да се посветят на откриване на най-дълбоките истини, те се отдават на афекти. Само едно нещо се промени у Клара-Мария след смъртта на майка й — често излизаше от дома си, без да каже на Франс къде отива, и не се прибираше с часове.

Един следобед тръгнах с Клара-Мария. Отидохме до последната къща на Амстердам, а после продължихме нататък, където пътищата водеха далеч към хоризонта, а облаците се разпиляваха по небето. Чувах как нашите стъпки разсичат тишината, която ставаше все по-накъсана, тъй като Клара-Мария, въпреки куцането си, крачеше все по-бързо и по-бързо, а и аз след нея. После чух Клара-Мария да повтаря: „Коя съм аз? Клара-Мария. Коя съм аз? Клара-Мария. Коя съм аз? Клара-Мария…“. Слушах я как повтаря все същия въпрос и дава все същия отговор, докато крачеше, куцайки все по-бързо и по-бързо, и все по-често и по-често се питаше и си отговаряше: „Коя съм аз? Клара-Мария. Коя съм аз? Клара-Мария. Коя съм аз? Клара-Мария…“. След това, изтощена от бързането или от питането и отговарянето, падна на земята, но не престана да се пита и да си отговаря: „Коя съм аз? Клара-Мария…“. Това саморазпитване и отговаряне заприлича на мъчение, като че ли питаше и отговаряше, докато някой бие с камшик душата й. Очите й бяха затворени, стискаше силно клепачите, като че ли се боеше да не изтърве нещо от зениците. После няколко пъти един след друг се питаше „Коя съм аз?“, без да каже своето име, вместо което издаваше някакво болезнено като беззвучен вик издихание. Стоях край тялото й и я гледах. Престана и да се пита. Измъченото изражение на лицето й се смени от израз на безразличие. Очите й останаха затворени, но вече не в гърч — клепачите някак се отпуснаха. Постепенно и устата бавно се разтвори в усмивка, полуотвори очи, гледаше ме с някакъв особен поглед, който преминаваше през мен и спираше пет крачки зад мен. Рече:

— Толкова е чудно. Съществува миг, в който, ако достатъчно дълбоко се питаш коя си и ако достатъчно високо изговаряш името си, ако цялата се превърнеш в този въпрос и в този отговор, ще забравиш името си навярно защото името е лъжлив отговор на въпроса: Коя съм аз?. А след това ще забравиш и въпроса, не ще можеш да откриеш в паметта си дори това Коя съм аз? навярно защото с този въпрос, с това Коя съм аз? не се достига до онази, която е аз. И тогава настъпва един толкова чудесен миг, когато губиш и отговора, и въпроса, тогава имаш чувство, че губиш всички неща, за които вярваш, че си ти, а не си, и тогава ставаш ти, тогава постигаш себе си.

* * *

Искаше ли да се питаш кой си ти? Искаше ли да си повтаряш до несвяст: Кой съм аз?. Представям си те как търчиш по ливадите, които започват там, където завършва Амстердам, докато Клара-Мария, куцайки, бърза след теб, а ти повтаряш неизменния въпрос и отговор първо еднократно, както когато се събува човек или мие ръцете си, после забързано, после с някаква изтощеност, та дори с някаква ужасеност, и накрая губиш въпроса и отговора, сам се губиш в Кой съм аз? и в своето име, намирайки себе си, намирайки аз-а.

Кой аз, ……………?

Онова, което наричаме аз, е само идеята за нашето тяло и нашата душа, когато изпитват въздействие, предизвикано от други тела и други души. Гледах Клара-Мария как бяга и се пита, и отговаря „Коя съм аз? Клара-Мария“, и бих могъл да повярвам, че аз бях онзи, който гледа и слуша Клара-Мария и който се пита защо тя прави това, което правеше. Също така можех да вярвам, че аз съм онзи, който учи латински при Клара-Мария, и онзи, който беше отлъчен от еврейската общност, и онзи, който се роди една ноемврийска нощ; но кое по-точно от всички тези аз бях наистина аз? Нито едно от тях. Защото вглеждането в себе си в определен отрязък от време и по отношение на някои ограничени неща е грешно осъзнаване на самия себе си. Истинското осъзнаване на себе си човек получава в мига, когато види своето аз без влиянието, което му оказва „Коя съм аз? Клара-Мария“ на тринайсетгодишното момиче; без гнева заради отлъчването; без смущението от първия учебен ден и от първото влизане в синагогата; без болката, която съм изпитал при своето раждане. Истинското аз се появява, когато човек види себе си без всички други влияния, оказани върху него, без каквато и да е идея, без всякакъв допир, звук, мирис, вкус, забелязана форма, които са преминали през неговите сетива в продължение на целия му живот; когато се види извън времето и без съотнасяне на своето аз с други, чужди индивидуалности — ето тогава човек ще опознае своето аз, ще го види в неговото съотнасяне с Бог — с вечната и безкрайна субстанция.

А наивните преживявания на Клара-Мария, онова, което тя наричаше съществуване в себе си като последица от изгубването във въпроса „Коя съм аз?“, беше всъщност резултат от умората.

След това тя стана, постави пръстите си на лицето ми.

— Почувствай колко студени са — рече.

* * *

Искаш ли онзи миг с Клара-Мария да трае вечно, Спиноза? Нейните студени пръсти върху твоето лице. До края на съществуването. И след това.

* * *

Всяка продължителност има край. Вечни са единствено субстанцията, същностите и атрибутите.

Субстанцията е онова, което съществува в себе си и се схваща единствено чрез себе си. Тази субстанция е Бог — абсолютно безкрайно битие, субстанция, която се състои от безкрайно много атрибути, всеки от които изразява вечна и безкрайна същност. Субстанцията е равнозначна на Бог, Бог е разнозначен на субстанцията; извън Бог няма субстанция, извън субстанцията няма Бог. Следователно съществува само една субстанция (Бог), която е причина сама за себе си и за своето съществуване се нуждае единствено от самата себе си, която обхваща всички свои части, и освен тази субстанция и нейните компоненти и модификации не съществува нищо друго в природата на нещата. Субстанцията има безкрайно много атрибути и всеки от тях изразява същността на субстанцията. От безкрайно многото атрибути ние можем да опознаем само два: мисленето и пространствеността^[16]. Тези два атрибута са в постоянна обвързаност. От всеки атрибут произтичат безкрайно много модуси, които са модификации, състояния на субстанцията; модусите са единичните неща, чрез които се изявява субстанцията, и произлизат от атрибутите, както атрибутите произлизат от субстанцията. Всичко, което произлиза директно от субстанцията и атрибутите, отново е безкрайно и вечно — а такива са безкрайните и вечни модуси: от атрибута на пространствеността произлиза модусът на движението и покоя, от атрибута на мисленето произлиза модусът на безкрайния разум, а от срещата на двата атрибута произлиза образът на целия универсум. Безкрайният и вечен модус на покоя и движението е сбор от всички тела, които са ограничени модуси и съдържат в себе си всички движения и покои. Безкрайният и вечен модус, който е безкраен разум, съдържа в себе си всички отделни идеи. Безкрайният и вечен модус, който се нарича образ на целокупния универсум, съдържа в себе си целостта на света и е сбор от законите за взаимоотношенията между преходните и ограничени модуси. Следователно, ……………, достигнахме до преходните и ограничени модуси, които, за разлика от вечните и безкрайни модуси (три на брой), са безбройни — толкова, колкото са преходните и ограничени тела в света. Погледнато през атрибута на пространствеността, модусите са тела; погледнато през атрибута на мисленето — модусите са идеи. Така изглежда преходът от съвършенството към несъвършенството: от субстанцията произлизат атрибутите, от атрибутите произлизат вечните и безкрайни модуси, от вечните и безкрайни модуси произлизат безбройните преходни и ограничени модуси — тела. Съвършенството е природата — творец/създател, а това са субстанцията и атрибутите; несъвършенството е сътворената/създадена природа — модусите. Природата-създател може да бъде разбрана единствено чрез самата себе си, създадената природа може да бъде разбрана единствено чрез субстанцията.

А колкото и да продължи този миг, Клара-Мария един ден ще трябва да отдръпне премръзналите си пръсти от моето лице. Един ден, не толкова дълго след този миг, няма да ги има не само нейните пръсти, но и моето лице. И затова за нашите размишления единствено достойна е вечността.

* * *

А нима поради това, че толкова бързо ще изчезнат и нейните пръсти, и твоето лице, нима тази краткотрайност не е причина да се задържат по-дълго преходните неща въпреки посвещаването на вечността, която и без размишленията на преходното битие за нея е вечна? Не смяташ ли, че е по-важно животът да премине в размисъл за пръстите на Клара-Мария, отколкото за вечността на субстанцията?