Гоце Смилевски
Разговор със Спиноза (6) (Роман-паяжина)

Страхът на мъртвото тяло

Представях си го. Представях си го как ме приближава, така както селяните се приближават към конете, грубо и нежно, представях си как ме доближава с дъх и допир, а душата ми, душата на онзи, който си представяше, който се колебаеше, моята душа, се луташе между сластта и погнусата, но тялото на онзи, другия аз, на аз-представящия си, не се колебаеше, това тяло приемаше играта, отвръщаше на докосванията, на погалванията и ударите, на въздишките. И представяйки си, чувствах как ръката ми прави последното движение по фалоса, как спермата бликва от него и се излива по корема ми.

Вратата се отвори.

— Не мога да заспя.

— Не можеш да заспиш при пълнолуние?

Попитах и направих бързо движение с ръка, за да отметна одеялото от тялото си, но помислих, че той би могъл да почувства миризмата на сперма.

— Не забелязах, че е пълнолуние. Не мога да заспя, след като пия вино. Вие не можете да заспите при пълнолуние?

— Аз въобще не мога да спя — казах и седнах в леглото, обвивайки одеялото около себе си.

— Не се ли сърдите, че влязох в стаята, без да почукам, а в този час на нощта…

— Не — казах.

Седна на стола срещу леглото.

— Мога ли да остана известно време тук?

— Разбира се — казах.

— Исках да ви попитам — каза и спря, вдишвайки дълбоко.

Почувства миризмата на сперма.

— Откакто съм тук, вие постоянно ми говорите за идеите, за интуицията, за познанието. Но никога не казахте нищо за досегаемите неща.

— Според Декарт…

— Не, не според Декарт. Кажете ми за сетивните неща според вас.

— Първо, трябва да разбереш, че съществува разлика между материя и форма.

— Нима не е материята тази, от която се създава формата?

— Тъкмо затова — материята не е тъждествена с формата, тя предхожда формата. Формата е чисто отрицание, а отрицанието не е нещо позитивно — напълно ясно е, че материята, която е един от трите вечни и безкрайни модуса на субстанцията, взета в своята цялост и като неопределена, не може да има никаква форма, тъй като формата принадлежи само на ограничените и крайни тела. Онзи, който казва: възприемам известна форма, с това показва, че разбира нещо, което е определено и взето в известни граници. Тази подредба не се отнася към самата същност на нещото, а по-скоро изразява неговата не-същност. Формата, според това, не е нищо друго, освен подредба, а подредбата е отрицание; затова формата не може да бъде нищо друго, освен отрицание.

— Това означава, че телата са отрицание.

— Взето само за себе си, отделено от духа, тялото е отрицание. Човешката същност се състои от определени модуси на божествените атрибути — от модуса на мисленето, а оттук следва, че човешкият дух е част от безкрайния божествен разум. Предмет на идеята, която съставлява човешкия дух, е тялото, което е определен модус на пространствеността. Духът и тялото са един и същи индивид, който се схваща ту чрез атрибута на мисленето, ту чрез атрибута на пространствеността. Човешкият дух е самата идея на човешкото тяло в Бог.

— Но дали и човешкото тяло е идея в Бог?

— Не, вече ти казах: човешкият дух е самата идея на човешкото тяло в Бог.

— Значи тялото не съществува в Бог? Поради това ли е отрицание?

— Бих искал да помисля за това — казах. — Не бих могъл да ти отговоря веднага. Сега бих могъл да ти кажа само, че онова, което ограничава, онова, което е ограничено, то е отрицание. Тялото е отрицание, тъй като не е безкрайно.

— Значи трябва да поискам тялото ми да е безкрайно, за да не е отрицание?

Засмях се.

— Мисля, че разбираш нещата много опростено.

— Тогава какво трябва да направя, че тялото ми да не е отрицание?

— Тялото е форма, тялото не може да се превърне в безформеност, губейки формата, тялото престава да бъде тяло, от което следва, че тялото, докато съществува, е отрицание. За тялото безкрайността е непостижима.

— Тогава как да се постигне тази безкрайност?

— С разума.

Говорех му за трите вида познание. Не разбра нищо. Накрая му казах:

— Разумът ми доставя наслада. Наслаждавам се в безкрайността.

— А в ограничените тела?

— Не. Само в безкрайността.

— И не искате тялото да ви достави наслада?

— Не — казах. — Тялото не е безкрайно.

— Но да си представим, че е. Да си представим, че телата са безкрайни. А и да не са, защо да се пропусне насладата в тялото и от тялото?

— Казах — наслаждавам се само в безкрайността.

— Но ако тялото и душата представляват един и същи индивид и ако част от душата е безкрайна, тогава и тялото притежава такава безкрайна част.

— Безкрайна остава онази част от душата, която се е посветила на осъзнаване на безкрайните неща. Тялото не може да осъзнава — тялото е ограничено.

— Но защо да не осъзнаете ограничеността на тялото, преди да осъзнаете безкрайността на душата?

Мълчах.

— Защо да останете само с усещането на ограничеността? Легнете, представете си, че сте мъртъв, че ви няма. Аз наистина не бих могъл да ви кажа какво от вас би трябвало да го няма — дали, че го няма тялото, или пък го няма разума. Ако искате да изживеете ограничеността, тогава забравете разума — изживейте единствено тялото, помислете си, че имате само това мъртво тяло, а разумът е изчезнал. Но ако искате да изживеете безкрайността, тогава забравете, че имате тяло, помислете, че тялото, когато е мъртво, все едно че го няма, а разумът е този, който продължава да съществува. И двете неща са възможни, ако си представите, че сте мъртъв. Най-важно е да си представите, че сте мъртъв.

Тялото ми се сви от някакъв гърч, който премина през мен. Тогава не знаех защо, тогава вярвах, че смъртта е последното нещо, за което мисли свободният човек, и не търсех причината за толкова силното неудобство от думите на Йоан да си се представя мъртъв, но сега зная, че открай време ме преследваше незаменимата и насила забравена загуба на майка ми, когато бях дете, сега знам, че в този миг, когато лежах на ледиканта, а Йоан ми каза да си представя, че съм мъртъв, някъде в моята памет, там, където в този миг не можех да се докосна, се събуди споменът за мъртвото тяло на майка ми върху червения ледикант. А тогава вярвах, че всичко, което би се случило между мен и него, само би пораждало нови и нови афекти в мен, отвличайки ме от истинското познание, затова станах от леглото и му казах:

— Време е да отидеш в стаята си. Трябва да спя.

И след като затвори вратата зад себе си, си помислих какво би било, ако не му бях казал да излезе от стаята. „А какво след това?“, се питах; представях си, че остава да живее при мен в Рейнсбурх, „А какво след това?“, и въпросът превръщаше мислите ми в безсмислия. Всяко „А какво след това?“ водеше към някакъв пуст завършек, като път, който свършва насред полето или в бездна, като изречение, чиито последни думи са „и все пак“, и така се унищожава смисълът на казаното, без да се дава нов смисъл. Исках да е мъртъв. Лежах със затворени очи, поставих длани върху клепачите, лунната светлина ми пречеше. Представях си го мъртъв. Представях си как лежи, забравен някъде насред полето, и се разлага. Представях си как лежи ням, а у мен не може да се появи въпросът „А какво след това?“.

На следващата сутрин, докато закусвахме, ме дразнеше енергията на движенията му, неговата жизненост ми причиняваше болка. Гледах го как поставя храна в устата, как ме поглежда между две глътки мляко — струваше ми се, че неговата жизненост отнема нещо от съществуването ми — тогава смятах, че страстта ми пречи да създавам адекватни идеи, тогава мислех, че афектите не ми позволяват да се посветя на интелектуална любов към Бог, но сега знам, че ме плашеше страхът от края, а мисълта, че нещо ще завърши, ме караше да слагам край и на онова, което не е започнало.

— Йоан — казах и спрях, осъзнавайки, че за първи път споменавам името му.

Погледна ме.

— Трябва да заминеш… Не мога повече да ти преподавам.

Не поиска обяснение. Замина още същия ден вечерта. От време на време между писмата, които получавах, разпознавах неговия почерк на някой плик: „За професор Бенедикт Спиноза“. Никога не отварях тези писма. Оставях ги настрана като вино, което не е подходящо за обяд от грах и чушки. Пазех ги до прозореца, през който можеше да се види поляната, на която под снега на мястото, където стоях, Йоан намери цвете. Исках да лежи неподвижен и ням на една такава поляна; мъртъв, за да не ме боли от неговото съществуване. Когато пък напусках Рейнсбурх, случайно или нарочно, забравих писмата.

Едно писмо и три изсушени цветя

„Уважаеми господин Спиноза,

Не зная дали все още си спомняте за мен. Аз никога не Ви забравих, изпращах Ви понякога писма на адреса в Рейнсбурх. Неотдавна една Ваша приятелка, Мариет Майстер, пристигна тук и ми каза, че отдавна не живеете там, че сте се преместили, че сега сте в Хага, и ми даде адреса, на който да Ви пиша. И въпреки че оттогава мина много време, все пак вярвам, че ме помните. Прекарахме няколко месеца заедно в Рейнсбурх, а Вие ме учехте на картезианска философия. Вече дълго време съм далеч и от философията, и от нашата северна страна, но често мисля за Вас. Може би ще Ви се стори странно, но винаги изпитвах нещо особено към Вас, нещо, което ми е много трудно да обясня, а аз винаги много неправилно обяснявам нещата, Вие знаете това най-добре. Освен това мисля, че Вие знаехте за това мое чувство, а същевременно може би и у Вас се събуждаше същото. Толкова съм смутен от мисълта, че навярно ще получите това писмо, че не зная как да изложа нещата, въпреки че нямам нищо особено да Ви пиша, но ето вече Ви написах, че дълго време съм далеч от философията и от Холандия, а все пак не Ви казах къде съм, нито пък с какво се занимавам. Знаете ли, откакто Вие ми казахте, че няма повече да ми преподавате, престанах да изучавам философия. Станах свещеник, но не останах дълго в реформаторската църква, въпреки че като свещеник мисионер заминах за холандската колония на югозападния бряг на Индия, в Малабар. Уважаеми Спиноза, тук е толкова слънчево и топло, че често мисля за Вас, за Вашето крехко здраве и за това колко би Ви било приятно да живеете тук. Ето, отново се отдалечих от онова, което искам да кажа, а впрочем толкова съм объркан, че вероятно и забравих какво наистина исках да Ви кажа. Може би трябва отново да започна писмото, да го обмисля по-добре, но Вие обезателно си спомняте за мен като за мързелив ученик, въпреки че, трябва да призная, това е петнайсетият път днес, както започвам да Ви пиша, истината Ви казвам, и знам, че и да започна писмото за шестнайсети път, отново бих писал така — неподредено, объркано, но знам, че Вие ще го разберете. Значи не съм вече свещеник. Сега съм ботаник, изучавам цветята. Предишното писмо, което Ви изпратих на неверния адрес в Рейнсбурх, го писах в деня, когато открих едно цвете, дотогава непознато в ботаниката. Вие или по-точно онова писмо беше първото, което узна за моето откритие, въпреки че не съм съгласен с това, че в ботаниката използваме думата откриване, когато се намира някое цвете, дотогава непознато за нас, затова защото цветята са открити за себе си от мига, когато са създадени, ние само ги намираме. Често се сещам за онази зимна утрин, когато Вие ми говорехте нещо за Декарт, не си спомням вече какво, ах, идва ми сега да скъсам писмото и да го започна отново, защото не искам в него да присъства, че не се сещам какво точно сте ми говорили, но вярвайте ми, това не е защото не съм искал да го запомня, аз толкова исках да запомням всичко, което ми казвахте, но аз просто много трудно разбирам всички тези неща, ах да, какво исках да ви кажа: значи Вие говорехте и аз Ви казах да се отместите, защото имах чувството, че под снега, на мястото, на което стояхте, има цвете, и наистина бе така. Мисля, че тогава обикнах толкова силно растенията и ако не беше тази случка с Вас, може би до края на живота си щях да бъда философ или свещеник. Щях да бъда лош философ или лош свещеник, а сега съм може би добър ботаник. Уважаеми господин Спиноза, простете, ако писмото е много скучно или неинтелигентно и просто, но аз знам, че Вие ще разберете, че сега нито разказвам за философията на Декарт, нито проповядвам делата на Исус, за някой такъв би било непростимо да напише такова писмо. Вече дълго аз съм само човек, който наблюдава как живеят цветята и който понякога, когато спи, сънува, че има корен и че вместо глава има цвят. И се радвам на тези сънища. Знам, Вие се смеете, докато четете това, и аз бих искал да мога в този момент да Ви разсмея, макар и с наивността на своето съществуване, което за всеки гражданин на холандското кралство би изглеждало празно и безсмислено, макар че на мен този живот ми дава някаква тиха радост, топла като океанския вятър. Ето, това исках да Ви напиша, уважаеми Спиноза… А, все пак искам да напиша още нещо. Всъщност още от самото начало на писмото исках да Ви пиша за това. Може би още помните онази нощ преди утрото, когато ми казахте да си отида. Странно, но след онази нощ (Вие навярно сте забравили, че онази нощ ми говорехте за безкрайността), значи след тази нощ аз бях обсебен от безкрая. Не мога да намеря думи, с които да Ви опиша това. По-просто, гледах ръката си и се питах защо не продължава до безкрая, когато лягах в леглото, ще си погледна пръстите на краката и си представям, че продължават все още и още, че пробиват стената, че излизат извън града, представях си как моите пръсти излизат от Холандия и продължават там, където земното кълбо се свива, за да оформи закривена линия, моите пръсти продължават към небето, преминават по него, покрай звездите, но след това прорязват и небето, отиват зад него, навлизат в безкрая… Исках да достигна до последната точка на крайността, до самата граница на ограничеността, исках да видя къде започва безкраят и все заради Вашите думи, Спиноза. Заради Вашата увереност, че не е достойно да посветим нашия живот на онова, което има граница. И така реших да тръгна за Индия. Помислих — ах, да, това е крайната точка, дотам се простира земята. Ех, колко бях глупав, навярно толкова глупав съм и сега, само че сега зная едно нещо повече. Тъкмо тук открих къде започва крайността. И разбрах, че крайността е безкрайна. Вярвайте ми, когато вечер лягам на земята и се заглеждам в небето — тук небето изглежда много ниско, ми се струва, че някоя звезда ще капне на лицето ми, и тъкмо тази близост ми казва, че всичко е далечно и безкрайно, Спиноза. Да, това исках да Ви пиша и толкова много имах да Ви напиша, а Вие, ако не сте ме забравили, ако имате време, а разбира се, и ако не Ви е унизително да ми пишете, пишете ми как сте, за какво размишлявате и дали може би бихте искали да видите Индийския океан.

Покорно Ваш,

Йоан Казеариус“

Между четирите листа хартия бяха поставени три изсушени цветя. Писмото пристигна малко по-късно на твоя адрес — няколко дни след като те погребаха. Йоан Казеариус чакаше отговор от теб до един летен четвъртък същата година, когато някой му изпрати писмо, в което съобщаваше за твоята смърт. Оттогава в сънищата на Йоан неговото огромно тяло, което се простираше и от другата страна на небето, чак до безкрая, ще започне да се смалява — до границите на небето, после до най-близката звезда, ще се смалява и по-нататък — върховете на пръстите на краката му ще достигат само до средата на Индийския океан, после ще се смали до самия бряг и накрая — до зрънце прашец в някой цвят. А не му беше писано тялото да се смалява само в сънищата, но и в действителност. Същата година се разболя от дизентерия и в една топла есенна нощ умря, опитвайки се да види през прозореца ниското небе на Малабар. В ботаниката остана запомнен с растението Casearia, Jacq. от семейство Flacourtiaceae, което беше открил и бе наречено на негово име.

А след това, Спиноза? Продължаваше ли твоята борба с афектите след заминаването на Йоан, преследваха ли те още, докато искаше да достигнеш до третия вид знание?

Обясняване на остротата на резеца

Не, след това всичко бе различно. След това животът ми се превърна в будене на разсъмване, четене на Рьоне Декарт и Джордано Бруно, шлифоване на лещи, писане, заспиване два часа преди полунощ. Повече не страдах от безсъние, въпреки че все още забравях сънищата, преди да се събудя. Съществуването започна да ми прилича на рисуване на най-прецизни геометрични форми, в които заради съвършено изтеглените линии не може да се забележи ръката на художника; все по-малко живеех живота, все повече пишех философия. „Надежда“ вече не беше очакването ми един ден да живея с Клара-Мария, „надежда“ вече беше само дефиниция: непостоянна радост, която произлиза от представата за едно минало или бъдещо действие, в чийто изход се съмняваме; и страхът повече не беше страх от въпроса „А какво след това?“, а непостоянна жал, която произлиза от едно минало или бъдещо действие, в чийто изход се съмняваме.

Казвам ти, ……………, това вече не бе живеене на живота, това беше писане на философия, това беше като да се обяснява остротата на резеца, вместо да се изпита тази острота върху собствените вени.

* * *

И нищо ли не наруши тази геометрична прецизност, нищо ли не насочи резеца към твоята плът — поне дотолкова, че отново да изживееш надеждата не само като проста дефиниция, дотолкова, че страхът да не бъде само непостоянна жал, която произлиза от едно минало или бъдещо действие, в чийто изход се съмняваме? Дори и една среща с Клара-Мария ли не би поставила под съмнение правилните форми на съществуването според философския смисъл на живота?

* * *

Дори и това не. Срещнах Клара-Мария през 1663 г., когато баща й пишеше някакви памфлети срещу държавата и на тях им беше ясно, че аз не бих посмял повече да посещавам дома им, тъй като това би било още един допълнителен товар за мен — вече бях обявен за човек, който говори от името на дявола.

Виждахме се може би за последен път. Стоеше подпряна на парапета на балкона, гледаше някъде далеч към хоризонта. Опитвах се да я запомня, да запомня как изглежда на тази среща, но дори и тогава, а не само по-късно, когато се опитвах да си припомня тази среща, значи дори и тогава, ……………, не можех да уловя нейното излъчване. Губеха се като вода между пръстите гласът й, мирисът на дъха й (не можех да почувствам дали мирише на прясно издоено мляко), дори и погледът й не бях сигурен дали бе както някога — в едното око въпрос, в другото — всезнаене; целият бях обхванат от собственото си объркване.

Знаех, че се виждаме може би за последен път, а и тя знаеше това.

— Виждаме се за последен път? — попита.

— Може би — казах.

— Чувстваш ли тъга? — попита.

— И тъгата е само афект. А не съществува нито един афект, от който не бихме могли да формулираме адекватна идея — когато едно тяло не хармонира с нашето и ни афектира с тъга, можем да формулираме идея: какво е общото между това тяло и нашето.

— И какво след това?

— Така ще разберем защо тези тела не си допадат — човек разбира защо неговото тяло и външното тяло не могат да съчетаят трайно отношенията си.

— И какво от това?

— Такова познание носи радост — когато разберем причините за тъгата, тя престава да бъде страдание.

— А след това?

— Активната радост, която произтича от формулирането на идеята за тъгата, ни води към раждане на все повече и повече адекватни идеи за всичко, което ни обкръжава, и така придобиваме адекватни идеи за божествените атрибути.

— И след това?

— След това от адекватната идея за някои божествени атрибути нашето съзнание отива към осъзнаване на същността на нещата и така оформяме знанието за вечните същности: знанието за Божествената същност, за отделните същности, каквито са в Бог и както са разбрани от Бога.

— А какво след това?

— Е, няма след това. Това е крайното постигане.

— Ти въобще не ме разбра. През цялото време ми отговаряше, като че ли те питах: а какво след това с разума? А аз те питам: а какво след това с живота?

Сега си мисля, че не само тогава не я разбирах, не я разбирах никога — но това неразбиране не произлизаше от моето нежелание да я разбера, а по-скоро от моя страх, че ще я разбера. Питах се: А какво след това с живота? Тя се питаше: А какво след това с философията? За мен животът имаше застрашаващ смисъл, за нея философията без живот беше безсмислена.

— С живота?

Последните думи от нейния въпрос отекнаха в моята уста. Чувствах как ме болят гърдите от това, което ми каза.

— Да — каза.

Забеляза как се чувствам и въпреки че искаше да види това, което казвам, превърнато в пепел, не искаше да се чувствам победен. Не искаше да ме вижда губещ, въпреки че дълбоко в себе си знаеше, че съм изгубил най-важната битка, знаеше, че превърнах живота си в битка за вечното и безкрайното; затова се обърна така, че слънчевата светлина падаше в очите й и не можеше да види промяната върху моето лице.

— Животът продължава така, както е воден от разума — казах, знаейки, че забелязва промяната в гласа ми и самоуверения тон, с който се опитвах да прикрия тъгата, която вече се долавяше в паузите между думите. Когато почувствах, че дишането ми се успокои напълно, добавих: — Що се отнася до моя живот в бъдеще, то със сигурност знам как ще продължи: и в бъдеще ще се стремя да осъзная вечното.

— Значи ще се опиташ по-бързо да забравиш тази среща, осъдена да бъде преходна, случила се — и погледна към часовника на кулата — между единайсет и единайсет и половина в една обикновена сутрин, преходна както всички останали сутрини; да забравиш този разговор, наистина малко по-необичаен, тъй като се отнася за вечността, но все пак — преходен, да забравиш мен, която ще съществувам може би още няколко десетки години, но спрямо вечността то е същото като да съществувам колкото еднодневките, същото като да се родя една утрин, виждайки първото зарево на зората, и да умра след изчезването на последната синева на сумрака. А не е ли това най-голямото предизвикателство към вечността — да се побере собственото ни съществуване в един ден? И разбира се, заедно с тази сутрин, с този разговор с мен ще се опиташ да забравиш и себе си. Поне онази част от себе си, която е преходна — каза.

Обърна се, дръпна завесата и влезе в къщата.

Някога, когато се отдръпваше от мен, с мен оставаше дъхът на тялото й, мирисът на прясно издоено мляко, оставаха откъслеци от звуците, с които бяха изпълнени нейните думи, във въздуха оставаха нейните движения — в празното пространство можех да видя как се обръща към прозореца или как отмята косата си, оставаше погледът й, приковал моите зеници в нейните отсъстващи и все пак присъстващи очи; а сега остана само нейното огорчение, което ме притискаше към парапета на балкона, а аз напразно се опитвах да си припомня нейното излъчване.

* * *

Часовникът на кулата удря дванайсет пъти, а ти все още стоиш на балкона. Пристига Франс ван ден Енден, а ти му казваш:

— Трябва да тръгвам.

— Ще дойдеш ли пак? — пита те.

Повдигаш рамене. Докато Франс ти казва нещо, ти не чуваш думите му, а си мислиш, че щом се върнеш в Рейнсбурх, трябва да опаковаш нещата си и да се преместиш във Фьорбурх.

* * *

Първата нощ във Фьорбурх не можах да заспя. Оставих свещта запалена и дълго гледах пукнатината на стената. Когато свещта догоря, не станах да запаля нова, лежейки, само протегнах ръка и дръпнах дървения капак на прозореца и гледах върху стената сенките на облаците, които преминаваха пред пълната луна. Когато утрото наближи, очите ми започнаха да се затварят и чух как навън някой крачи бавно; по стъпките разбрах, че единият крак на този, който крачи, е по-къс от другия, и в просъница ми се стори, че Клара-Мария идва да ме посети. Станах бързо и погледнах през прозореца — една старица крачеше бавно, накуцвайки.

След това се преместих в Хага, а непоносимата лекота на геометричното съществуване продължаваше, не я нарушаваше дори смъртта на приятелите.

Улиците са празни, само моите стъпки нарушават чувството, че времето е спряло. Ако не се движех, ако бих стоял на едно място, би изглеждало като че ли наблюдавам живописно платно, на което е изобразен мъртъв град. В някоя от съседните улици се чува кучешки лай, а след това изведнъж го надвикват човешки гласове, после човешките гласове се смесват с кучешкото квичене. Заглеждам се в прозорците на къщите, поне на един прозорец от всяка къща са застанали по няколко души. Отначало това създава усещането, че градът все пак е жив, но след това, колкото повече се движа, колкото повече хора виждам край затворените прозорци, все повече се усилва впечатлението за някаква застиналост. Хората не се гледат един друг, не говорят нищо, само потрепванията с очи показват, че са живи. Стоят неподвижни и неми между рамките на прозорците като в групов портрет, направен от недоучен художник, който е нарисувал лицата им прекалено бледи и вцепенени.

Отнякъде се появява куче. Вратите на къщите се отварят, хората изтичват от своите къщи, създавайки непоносима врява. Една баба с див поглед и изкривена уста претърчава край мен и ме удря с края на метлата, която държи в ръце.

— Хванете злосторника! — вика и търчи заедно с групата хора след кучето, което си опитва да избяга, но вече е обкръжено.

— Убийте звяра! — отеква в зимния въздух, призивът се повтаря в хор като рефрен, докато кръгът около изплашеното куче се стеснява.

Хората държат в ръце метли, тояги или весла и всеки замахва по кучето с това, което държи. Кучето събира смелост и се втурва срещу кръга от хора около себе си, няколко женски гласа изпищяват и кръгът се разкъсва. Кучето хуква по улицата.

— Убийте звяра! — отново отеква хоровият рефрен, а от къщите, край които кучето бяга, излизат и други хора с лопати, тояги, весла.

Бабата, която малко преди това ме удари с върха на метлата, с див поглед и изкривена уста, се подхлъзва на леда и пада. Метлата й остава още миг във въздуха, а след това пада и тя, удряйки бабата по задника.

— Убийте звяра! — изкрещява бабата, въпреки че тълпата е далеч от нея и прекалено шумна, за да я чуе.

Виждам как хората в края на улицата удрят кучето, едно момче, което няма чело, а косата му започва над веждите, го удря с весло по опашката, кучето изквичава и вече не знае къде е, та се устремява право към човека, който държи лопата в ръцете си и го халосва силно по главата, а след това върху него се нахвърля гневната тълпа и го удря, докато не се чува последното изквичаване — провлачено и болезнено. След това един прегърбен старец, когото помнех още от детството си как просеше край черквите и синагогите, хваща мъртвото куче и го поставя в една торба. След това хваща въжетата в края на торбата и започва да я влачи по снега. Докато минава край бабата, която още не може да стане, тя сграбчва метлата и удря по торбата.

— Ето ти и от мен, звяр такъв!

Кучето, за което мислеха, че е мъртво, изквичава още веднъж, за последен път.

— Звяр, още е жив — промърморва бабата, на която неколцина помагат да стане.

Тръгвам след стареца, който влачи торбата подир себе си. Зад прозорците на къщите, край които минаваме, също стоят хора. Също вцепенени, само че сега, виждайки какво старецът влачи зад себе си, са странно усмихнати. Достигаме площада. Там е нахвърляна купчина чували. Един човек разговаря със стареца, дава му пари, а старецът хвърля чувала на купчината. След това старецът и още десетина просяци се качват върху купчината с чували и ги поливат с катран. Един от тях запалва един от чувалите и огънят обхваща другите. Някои от кучетата, които са били напъхани в чувалите недоубити, започват да квичат, а аз запушвам ушите си. Мисля си, че ако бих могъл да не дишам, би трябвало да запуша и носа си — страшна смрад се разнася из въздуха. Свалям ръце от ушите и се отдалечавам от площада. Биенето на часовника от кулата заглушава квиченето на кучетата. Бие дванайсет пъти.

Връщам се в дома на Симон де Фрис и го питам за това, което видях.

— Всеки ден в дванайсет часа изгарят кучета на площада и след това цяла нощ градът мирише на катран и изгоряло месо. Някой им е внушил, че кучетата разнасят чумата. — След това погалва своя пес по муцуната. — Затова не го пускам навън тази зима.

Чумата се върна тези години в Амстердам — през 1663 г. десет хиляди души, през следващата — двайсет и пет хиляди, всеки седми жител на града умря от чума.

На следващия ден се върнах в Хага, а месец след това ми казаха, че Симон е починал. След неговата смърт исках да отида на гробищата, където бяха погребани моите родители.

Докато се движех между гробовете, чувствах как крачките ми се забавят, а краката натежават. С поглед търсех къде лежат мама и татко, и Исак; сетих се, че до гроба на татко имаше високо дърво, гробовете на мама и на Исак бяха малко по-долу от неговия, към реката. Знаех, че техните гробове са обрасли с бурени, разтварях бурените над надгробните плочи край дърветата, надявайки се на някоя от тях да прочета „Михаел Спиноза“. На един гроб под високо дърво видях татковото име. Започнах да изскубвам бурените, да разчиствам гроба, а след това направих няколко крачки направо към реката — два гроба бяха един до друг; когато разтворих бурените около надгробните плочи, на едната прочетох „Хана-Девора Спиноза“, а на другата „Исак Спиноза“. Чувствах само забързването на движенията си, скубех бързо, бурените драскаха дланите и пръстите ми, разкървавяваха ги. След това отидох до брега на реката — взех една от кофите, с които хората миеха надгробните плочи на близките си, напълних я с вода и се върнах там, където лежаха Хана, Исак и Михаел. Повдигнах кофата, за да измия един от гробовете, но ръцете ми се разтрепериха, изтървах кофата и водата се изля по земята и върху краката ми. Бях изнемощял, седнах на гроба на мама и почувствах нещо странно, нещо далечно и забравено да се връща в мен. Това не бе някакво конкретно събитие, това бе някакво чувство, някакъв афект, който не бях дефинирал в „Етика“, нито пък знаех названието му; това беше необходимост ръцете да се свият в юмруци и да застанат на гърдите, след това тялото да се наведе, главата да се отпусне от врата и да падне свободно напред. След това подпрях главата си с ръце и се питах какво чувствам в този миг, но не можех да си отговоря, това не беше нито тъга, нито отчаяние, нито ярост, това беше някакво получувство, някакъв полуафект, това беше някакъв преход — струваше ми се, че дори чувствах вкуса на невъзвратимо отминалото, вкус, който тогава усетих за първи път, докато ми се струваше, че това отминало обхваща всичко около мен и че единствено аз не му принадлежа, но че тъкмо в този момент то прониква и в мен, поглъща тялото ми и моето съществуване и ме кара да плача за първи път толкова години след смъртта на майка си.

Оттук с лодка отидох до Амстердам, исках да видя мястото, където бях роден.

Къщата вече не бе същата, от нея не падаше портокалова боя, а беше пребоядисана в червено и аз може би нямаше да я позная, защото акациите пред нея бяха изсечени. Вратата бе друга, почуках, а от нея се появи един сляп старец.

— Господине, тук ли живее Габриел Спиноза?

— Извинете — каза, — аз дойдох тук преди година със семейството на сина си и не говоря холандски, нито друг език, освен испански. И иврит.

— Тук ли живее Габриел Спиноза? — попитах на испански.

— Може би е живял тук, но вече не — отговори старецът. — Тук преди нас живееше един човек, който е имал магазин за подправки, сушени плодове и вино. Чух гласа му, преди да замине — беше бавен, а в същото време като че ли се плъзгаше по думите, които изговаря.

— А знаете ли къде е той сега?

— Струва ми се, казваше, че ще отиде на някакъв далечен остров. Мисля, че се казва Барбадос или Брабадос. Така каза. Влезте, господине, ако искате, разгледайте къщата — и сочеше с ръка навътре, подканяйки ме да вляза, докато слепите му зеници гледаха някъде над главата ми.

Влязох. Вътре вече не миришеше на нашия дом.

— Казват, че тук — рече и посочи към огледалото — се намира единственото нещо, останало от семейството, което е живяло преди нас, всичко друго е разпродадено. Да, тук е, чувствам гладката му повърхност.

Погледнах се в огледалото — лицето ми беше землисто. Отместих поглед, не можех да се гледам. Направих две крачки назад.

— А вие, господине, вие трябва да произлизате от Испания, щом така добре говорите испански.

— Не — казах, — роден съм тъкмо тук — и се сетих, че стоя на мястото, където някога беше големият червен ледикант, на който съм роден.

— Значи сте роден в Амстердам, но вероятно вашите родители са от Испания; точно това исках да кажа — рече старецът и се усмихна, прекарвайки ръце по главата си. — Тук рядко срещам хора, които знаят испански. Впрочем тук въобще рядко срещам хора. Синът ми е търговец, а жена му и децата умряха по време на чумата. Синът ми отива на работа рано сутрин и се връща късно вечер — каза и с ръка напипа един стол, на който седна. — Знаете ли какво, ако искате, можете да купите огледалото или дори го вземете просто така; на мен вече не ми трябва, а също и на сина ми.

Погледът ми отново се насочи към огледалото, но пак се върна върху треперещите зеници на стареца.

— Не — казах. — Имам огледало.

— Но това наистина е хубаво — рече старецът. — Понякога аз го докосвам. Когато ми е тъжно, когато съм сам, когато се замисля, че съм далеч от Испания и от всичко, което беше моят живот, когато знам, че не мога да виждам, а и да виждах, не бих могъл да видя онова, което искам да видя, тогава се приближавам към огледалото — каза и стана от стола, закрачи към огледалото — и го докосвам — и постави пръстите си върху гладката повърхност.

— Почувствайте, господине, колко гладко е. Докоснете, моля ви.

И с другата ръка взе моята ръка, а аз му я подадох. Хвана пръстите ми и ги постави върху огледалото. Гледах своите пръсти.

— Помислете, господине, колко образи са се оглеждали в това огледало. Тях вече ги няма върху него, нито в него, но все пак са оставили някаква следа. Това го чувствам, това го чувствам с върховете на пръстите си. Чувствате ли и вие тези остатъци от огледалните образи върху вашите пръсти?

Въздъхна.

— Липсва ми зрението, господине. Но все пак съм благодарен на Бога, че все още мога да докосвам, да мириша, да слушам и да усещам вкуса. Помислете колко трудно би било в свят, в който съществуват само идеи. Представете си свят, в който не съществува виждане, чуване, докосване, няма вкус, мирис. Само идеи, които преминават една край друга. Но запомнете, само преминават една край друга, а не се докосват, не знаят нищо една за друга. Идеи, които нито могат да се видят една с друга, нито да проговорят на другите идеи, нито пък да чуят тях, не могат да се докоснат, нито да се помиришат, нито да се вкусят. Това би бил един много… един много… — старецът се опитваше да намери подходящата дума, — това би бил един такъв свят, господине, ах, би бил един такъв свят, който аз не бих могъл да назова. Защото аз съм сляп, а тези идеи също са били слепи една за друга, аз първо бих нарекъл този свят тъжен свят, но този свят не може да бъде дори тъжен, тъгата се появява, след като имаме познание за нещо друго, за нещо, което е не-аз, моята тъга се поражда от допира, вкуса, слуха, мириса, защото знам, че има нещо, което е не-аз, и в определени ситуации това съзнаване на не-аза поражда моята тъга; а този свят не би могъл да бъде тъжен, господине, защото тези идеи не биха знаели нищо една за друга, а биха ли могли да знаят поне нещо за себе си, ако не познават другите?

Старецът спря, отдръпна пръстите си от огледалото.

— Извинете, господине, може би говоря прекалено много. Знаете ли, преди аз преподавах философия и мистика на младите евреи в Испания, но това бе някога… — И се изчерви някак по детски. — А огледалото — вземете го, наистина ви казвам да го вземете, господине, нещо толкова странно премина от вашата ръка, когато поставих пръстите й на повърхността на огледалото.

Забелязах, че пръстите ми все още са върху огледалото.

— Трябва да тръгвам, господине — казах и прибрах ръката си до тялото.

— Ах, останете още малко; зная, че съм досаден, така казва синът ми, когато някой дойде тук и аз започвам да говоря, аз винаги говоря едно и също, а вие не ми казахте нищо за себе си, не ми казвате дори как сте научили толкова добре испански, щом сте роден тук.

— Баща ми и майка ми са от Португалия — казах, — а аз научих испански тук.

— Защо не седнете поне за кратко, господине?

Старецът говореше и показваше с ръка там, където предполагаше, че има стол.

— Трябва да тръгвам — казах. — Вече не живея тук — и погледнах стълбите, които водеха към таванските стаи. — Вече не живея в Амстердам.

— А къде живеете, господине? И ви моля — все пак седнете…

— В Хага — казах и тогава погледнах през рамо в огледалото и ми се стори, че видях своя някогашен образ, когато се бях видял за първи път в огледало, видях онова смутено лице, когато бях петгодишен.

— А защо вече не в Амстердам? — питаше старецът.

— Не зная — казах, а след това смутеното лице от детството ми изчезна и отвъд него се появи образът, когато се видях за последен път в това огледало, онази нощ, когато веднага след отлъчването напуснах дома, виждах извитите вежди, остротата на погледа, сдържаната усмивка.

— Откакто не виждам, вече ми е все едно къде живея — говореше старецът и тогава като че ли в огледалото се появи смъртният одър на мама и аз до нея, видях, както тогава гледах в огледалото, мъртвия й поглед, почувствах как губя нещо в този миг, осъзнавах нещо изгубено преди много години, беше като ново преоткриване на някога изгубено чувство.

— Извинете, господине, аз говоря толкова много, а вие мълчите, сигурно ви е скучно…

— Не — казах с изменен глас, като че ли някаква тежка топлина обливаше гърлото ми и стапяше думите, които изговарях. — Трябва да тръгвам — казах, обърнах се и излязох.

* * *

Старецът закрачва след теб, той мисли, че е бил много досаден, че е прекалил с обясненията и въпросите, той не знае нищо, но все пак може би предполага всичко, ти излизаш, а той идва до вратата.

— Вземете огледалото, господине — казва, но ти не го чуваш, ти бързаш по улицата.

Той прави още няколко крачки след теб, а след това ще спре. Ще се върне към дома си, опирайки се на стената на къщата, ще мърмори нещо тихо за огледалото. Ти тази вечер ще отпътуваш за Хага и повече никога няма да дойдеш в Амстердам.