Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conversation with Spinoza, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2017)

Издание:

Автор: Гоце Смилевски

Заглавие: Разговор със Спиноза

Преводач: Божидар Манов

Език, от който е преведено: Македонски

Издание: Първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: Роман

Националност: Македонска

Печатница: Печатница „Симолини“

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Шели Барух

ISBN: 978-954-529-803-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1741

История

  1. — Добавяне

Шеста нишка

Виждане

Когато се върнах в своята стая в Хага, първото, което направих, бе да се видя в огледалото. За първи път се виждах в огледалото след толкова години, дотогава само се гледах — дали косата ми е сресана, имам ли гурели в ъглите на очите, да нямам бели „мустаци“ над устните след сутрешното мляко. Сега отново се виждах и беше като че ли виждам лицето си за първи път — изглеждах като някой, който стои на някакъв ръб — не бях нито на безопасно разстояние, нито падах в бездната — само стоях на ръба: така изглеждах в огледалото. Започнах да докосвам лицето си, след това помирисах дланите, дъвчех кичури от косата си, а след това произнасях П и слушах гласа си, произнасях Р и слушах гласа си, произнасях А и слушах гласа си, произнасях З и слушах гласа си, произнасях Н и слушах гласа си, произнасях О и слушах гласа си, а след това от само себе си излетя от мен някакъв продължителен вик, нещо, което ми бе трудно да чуя, и видях как падам, как докосвам пода, а след това вдишвам праха.

Обхвана ме някакъв силен страх за отминалите неща, исках да си припомня всичко отминало и да го запечатам някак си, да го съхраня. Сещах се за неща, които бяха, но вече ги нямаше, опитвах се да докосна отново всичко, което някога е било, да го видя, помириша, вкуся, да го чуя в спомените си.

И така търсех утеха по следите на миналото.

Докато трае споменът, Клара-Мария ще повдига кичура коса, паднал върху челото й, Йоан ще се смее, седнал на столчето до моето легло. Понякога не мога да си припомня движението или покоя на въздуха около техните тела, не мога да си спомня начина, по който въздухът около тях се движеше, начина, по който беше в покой, има моменти, когато не мога да видя през затворените клепачи очите на Йоан, виждам го как се движи като на картина, а някой е изрязал очите му; понякога не мога да чуя в спомена гласа на Клара-Мария, повтарям си нейните думи, но гласът й бяга от възприятието. Измъчват ме забравените неща, измъчва ме забравата. Аз, който някога вярвах, че споменът е непотребно съхраняване на сетивните отпечатъци от миналото, сега гледам в ъгъла на стаята и се опитвам да си спомня цвета на гласа на Клара-Мария, когато ми каза: „И какво след това?“, напрягам се да чуя отново този глас, вече не чрез ушите, а в моя вътрешен слух, как идва от спомена, докато запушвам с пръсти ушите си; опитвам се да видя отново Йоан как крачи към мен, усмивката му, ръката, която поставя на рамото ми, опитвам се да видя отново това през своите затворени очи, да почувствам докосването. Болят ме забравените неща, онези следи от видимото, които са изчезнали в спомена. Все пак някои неща все още съществуват и запълват моето време между събуждането и заспиването, някое събитие ненадейно се появява в спомена ми, докато се храня у Спийкови, две топли очи ме поглеждат, докато продавачката ми подава самун хляб, а след това разбирам, че моята потребност от спомена е залепила топлите очи на Клара-Мария върху изпитите очи на хлебарката, в таверната „При счупения рог“ погледът ми е тъпо закован в масата, а след това виждам как силната ръка на Йоан изведнъж се превръща в суха старческа ръка. Връщам се у дома, гледам бялата стена и на нея виждам миналото; да, така запълвам своето време. Стигам дотам, че виждам потрепването на Клара-Мария, виждам го в спомена по-близо, отколкото го бях видял в реалността, виждам го от разстояние по-малко от диаметъра на косъм; виждам корените на косата на Йоан над челото му, очите ми почти докосват неговото чело и първия ред косми, след това се опитвам да си спомня някое движение на тялото на Йоан, как прекарва пръсти през косата си или как крачи към вратата, и отново, и отново повтарям в спомена това движение, той хиляди пъти прекарва пръсти през косата си, хиляди пъти крачи към вратата. Връщам в спомена всички събития, а след това се опитвам да си припомня всички аромати, всички докосвания и движения, които някога съм пропуснал, без да си давам сметка, че съществуват, без да ги изживея. Понякога пък искам да знам как щеше да продължи онова, което никога не започна, когато минавам вечер край нечии домове, поглеждам през прозорците им и си мисля, че би било възможно тъкмо през един такъв прозорец да се видят нещата, които можеха да се случат, а не се случиха, че тъкмо през такъв прозорец би могла да се види цялата продължителност от събития, които приключиха още преди да започне първото от тях; заставам край тези прозорци и вече съм достатъчно умел да изчистя образите от другата страна на прозореца: мъж, жена и три деца вечерят, едно от децата се опитва да яде супа, бащата му удря шамар, но ти казвам, ……………, аз не виждам това, остава само рамката на прозореца, а в нея празно платно с неизползвани възможности и в тази рамка се появява Клара-Мария, появявам се аз, вечеряме, тя и аз, от време на време край нас се появяват деца, ту изчезват, ту отново са тук и пак ги няма — не влизат и не излизат от рамката на прозореца, а само се появяват от въздуха и след това изчезват във въздуха. Клара-Мария ме пита дали наистина нищо не може да се опознае чрез сетивата. „Всичко, казвам аз, всичко може да се опознае чрез тях.“ Тя повдига синята фуста, разтваря краката си и аз заглеждам розовината в междукрачието й. Отпускам главата си там, ближа я с език, там е безкрайно топло, да — безкрайно топло, дори сега изживявам (въпреки че с разума си много отдавна осъзнах) същността на думата „безкрайно“, сега, докато треперя от студ от тази страна на прозореца, а си представям как там, от другата страна, езикът ми преминава по безкрайно топлото й междукрачие, а всичко, което се случва след това, докосванията, движенията, звуците, които изстенват нашите гърла, цялото това съединяване, което свързва нашите тела, е като завръщане у дома, като пристигане в някой съвършен дом, напуснат още преди самото раждане. В миг изразът върху лицето на Клара-Мария се сменя, тя поставя ръка на устата ми, обръща се към прозореца и ми казва: „Децата ни гледат.“ Обръщам се и аз, поглеждам през прозореца, а там, от другата страна, виждам себе си как треперя от студ. И отново ставам онзи, който в нощния студ гледа през нечий прозорец, а в този прозорец вече я няма нито Клара-Мария, нито мен, няма го вече нашето семейство, което вечеряше — свещта е изгаснала. След това се сепвам, мисля си, че ще се появи някой минувач по улицата, ще ме види как гледам в нечий прозорец и закрачвам в мрака. Понякога веднага се връщам у дома, понякога, когато краката ме болят по-малко, крача още дълго. Наближавам къщата на семейство Спийк, нито един прозорец не свети, всички спят. Влизам в къщата, отивам до моята стая, но не влизам в нея. Приклякам и поглеждам през ключалката — там е Йоан, но някак странно голям и все пак такъв, какъвто си беше. И аз съм до него. „Какво ще правим с нашата ограниченост“, пита ме. „Безкраен си“, му казвам. С ръка напипвам този безкрай, така както никога не успях да докосна безкрайността на субстанцията, а след това този безкрай навлиза в мен.

След това се стряскам, изправям се и влизам в стаята. Лягам да спя.

Понякога искам да гледам Клара-Мария, докато сънува. Не искам да я видя наяве, не искам да видя как се буди сутрин, не искам да видя как поглежда към Теодор да види дали е буден, или все още спи, не искам да знам дали желае да бъде далеч от него, или пък иска да е постоянно до него, не искам да знам дали я отблъсква мирисът на неговото тяло, или пък когато той е на път, тя държи постоянно до себе си част от дрехите му и от време на време доближава това парче дреха до своите ноздри, не искам да видя как става от леглото, не искам да видя как крачи боса из стаята, не искам да видя как се мие, как сяда след това пред огледалото, поглеждайки точно в зениците си, не искайки да види израза на своето лице, не искам да видя израза на нейното лице, не искам да видя в него дали е тъжна или весела, и тя гледа в своите зеници, защото има нещо в тях, което е отвъд тъгата и отвъд радостта, а е по-тъжно и по-радостно от двете, не искам да видя как прекарва гребена по дългата си коса, върху която падат отблясъци от слънцето, не искам да видя как се заглежда в облаците, които се появяват в огледалото, не искам да видя как се храни заедно с Теодор, не искам да чуя за какво разговарят, нито пък искам да знам дали въобще разговарят, не искам да я виждам как запретва ръкавите си, когато той излиза от дома, и започва да мие съдовете, не искам да я видя как след това се качва до таванските стаи, застава до прозореца и дълго гледа някъде през улицата, през къщите, през града, отвъд крайната линия на хоризонта, не искам да видя как оставя прозореца отворен, а тя отива до леглото, подпира лакти на коленете, а глава — на дланите, косата й пада надолу, до под коленете, вятърът разклаща пердето, повдига чаршафите, а все пак всичко е толкова мъртво в тази стая, не искам да знам защо с часове седи така неподвижна, не искам да знам дали в тези мигове я боли затова че няма деца, затова че предполага, че никога няма да има, или пък я боли безсмислието на съществуването, не искам да знам дали я измъчват всички прочетени изречения от книгите, не искам да знам дали я бодат всички мисли, които не могат да излязат от нея, които няма с кого да сподели, както глътнати игли бодат стомаха; а след това, когато чуе чукането по вратата, знае, че това е млекарката, обърсва очите си, спуска се по стълбите, дръпва резето, отваря и взема две шишета с мляко. Не искам да видя как с въздишка влиза в стаята с музикалните инструменти, посяга към всеки от тях, но това е само полудвижение, това е само опит, след половин посягане ръката й се връща обратно до тялото, не искам да знам дали в тези мигове в ушите й все пак отеква ехо от звука на някога изсвирените композиции. След това излиза от стаята, отива на пазар, сигурен съм, че винаги купува някои сладки неща, сушени смокини и сухо грозде, мед и сладко от ягоди, а аз не искам да знам това, не искам да знам как крачи по забутаните улички и върви все така до края на града, до безсъзнание се пита коя е и си отговаря, че е Клара-Мария, ако е есен, събира листа и ги пъха в джобовете, ако е пролет — някакви дребни цветя, а след това се връща у дома и преди да влезе, се сеща, че там, на края на града, е забравила сушените смокини, меда и сладкото от ягоди, не искам да видя как прекрачва прага, как от ъгъла на стаята Теодор я съглежда и й казва: „Носът ти е зачервен“, а тя си мисли „И пръстите премръзнали“, но не докосва с тях страните му и се отправя към рафта с книгите, докосва книгите една по една и си спомня нашата игра, но не искам да знам дали сега, преминавайки от книга на книга, казва по едно изречение от всяка от тях, не искам да видя усмивката на лицето й, докато играе тази игра, нито пък искам да видя как тъга покрива лицето й, когато ще се усети, че се усмихва, когато ще се досети от какво е предизвикана тази усмивка, а след това взема една книга, „Анатомия на меланхолията“, книгата сама се отваря там, където е разгъвана многократно от препрочитане на тези страници, и чете: „Гледам живата смърт, насеченото, кърваво, мъртво тяло, забавения или прекъснат ритъм, заличеното или празно време, унищожено от мъката.“ Не искам да знам нито какво желае, нито какво мрази, нито пък искам да знам на какво се надява и от какво се плаши, не искам да видя дали вечер у нея се събужда желание за тялото на Теодор, или пък й е противно, че въобще спи до него, не искам да видя дали с удоволствие обвива крака около него, или го прави с гърч и погнуса, или пък техните тела лежат отдалечени едно от друго като душите им — далечни. Не искам да знам дали си спомня за мен в тези моменти, дали се сеща за онази нощ в стаята, на ледиканта, когато ме питаше дали едно нещо може да се осъзнае с допир, с мирис, с вкусване, слушане и гледане, не искам да знам дали когато за първи път е усетила миризмата от спермата на Теодор, си е спомнила миризмата на моята сперма онази нощ и дали е помислила, че я лъжех онази вечер, а още повече че лъжех себе си, искайки да бъде преходна. Не искам да я виждам как се бори с безсънието, не искам да гледам как се опитва да заспи. Искам да я гледам как спи. И я виждам как спи, обърната с глава към съня, който идва, а аз си представям нейните сънища. Искам да има много син цвят в сънищата й, син, червен и бял. Не знам защо, но единствено цветовете са ми важни в нейните сънища, а онова, което се случва, е съвсем неважно, съвсем ми е все едно, когато, представяйки си нейните сънища, виждам как Клара-Мария държи пепел в лявата ръка, а с дясната стиска главата на една риба, така че да й поотвори устата, и изтърсва пепелта в устата на рибата, и започва да потъва в небето, нито пък обръщам внимание на голямото въже, чиито краища завързва около вратовете на две тела, които са напълно идентични, а те са идентични с моето тяло, а след това съблича своето тяло и започва, така безтелесна, да върви по въжето от едната моя глава към другата и обратно. Всичко, което ми е важно, е тези сънища да започват в син цвят, да продължават в червен и да изчезват в бял. И така всяка сутрин, когато се събуждам, когато се опитвам да си спомня какво съм сънувал в тези кратки часове сън, когато разбирам, че не мога да си спомня, започвам да си представям нея, гледам я как обръща глава към стената и започва да сънува в синьо.

Питах се къде е Йоан и какво прави, търси ли все още цветя под снега и разсъждава ли все още за ограничените неща? Мислех си колко силно отблъсквах другите от себе си заради собственото аз.

Кой аз, какво аз? Откъде и накъде аз? Защо аз? Но преди всичко: кой аз? Този аз, който в това зимно утро отрива в джобовете дланите си, които се потят; онзи аз, който тръгва по пътя извън Хага и продължава някъде в равнината — там, където синевата на зората пада върху снега, покрил поляните; дали аз Спиноза е онзи аз, който се заглежда по формите, които ятата птици очертават по сивото небе; кой аз, дали онзи аз, който крачи в снежните коловози от някоя впрегатна кола и гледа следите от копитата на двата коня, които са я теглили, а след това се заглежда в парата, която излиза от ноздрите ми при издишване? Къде да се открие онзи аз, докато си спомням онова утро, когато майка ми обясняваше какво е да се вдишва и какво да се издишва, и се питам: бях ли точно този аз? Загребвам сняг и правя топка — студеният сняг ми припомня студените пръсти на Клара-Мария, когато веднъж ме докосна по лицето и ми каза: „Виж колко студени са“, бях ли тъкмо този аз — онзи, който се опитваше с дъха си да стопли премръзналите пръсти на Клара-Мария? Хвърлям снежната топка колкото мога по-далеч и продължавам по пътя — вятърът ме блъска в лицето и ме кара да притворя очите си така, както ги притварях една студена лятна вечер пред въпроса какво по-нататък, какво след отлъчването, докато крачех по улиците на Амстердам, така както ги притварях една сутрин, когато казах на Йоан, че трябва да си замине за Лайден, както ги притварях, чистейки гроба на татко.

Кое аз да се избере от всичките аз, разпилени във времето, разхвърляни из пространството, или пък трябва да се отвърне глава от тази разпиляност и разхвърляност и да се тръгне обратно, да се потърси едно-единствено аз, което може би съществува въпреки всички тези разделени аз, но не някъде от обратната страна на вятъра, а тъкмо там, където няма нито обратна страна, нито вятър, там, където няма време и пространство?

Или все пак аз е в тези аз, във всички отминали аз, аз е в онова дете, което за първи път чува от майка си какво е вдишване и издишване, аз е и в думите на майката, аз е и във вдишването и в издишването; аз е в моето лице, но и в пръстите на Клара-Мария върху него, и в нейните думи: „Виж колко студени са“; аз е в онзи, който трябваше да напусне дома си и крачеше из Амстердам, аз е в онзи, който принуди Йоан да замине, и в онзи, който почистваше гробовете, обраснали с бурени.

Но как да се достигне до този миг, в който ще се съберат всички тези аз, как да бъда в този миг на обединяване? Тогава знам (въпреки че този миг ми се струва толкова непостижим), знам, че тогава ще бъда там, където винаги съм искал да бъда, тогава ще докосна част от вечността и безкрайността, може би затова, защото, изживявайки изведнъж всички отминали и невъзвратими неща, ще мога да осъзная по-добре от когато и да е било лепкавата болка на преходността и ограничеността.

На пътя пред себе си виждам патица, паднала и замръзнала в снега. Обръщам се — мътното зимно слънце се подава над покривите на къщите в Хага. Тръгвам обратно към града.

А след това се редуваха и други утрини, имаше дни, в които изпитвах единствено отчаяние. Предчувствах тези дни предварително, така както животните предчувстват някое нещастие, предчувствах тяхното приближаване, снабдявах се с бутилка мляко, няколко хляба и тютюн и се заключвах в стаята. Спийкови знаеха за този мой навик и не ме безпокояха, така че оставах за няколко дни сам, а може би и по-близо до себе си, и по-близо до другите, отколкото през останалите дни. В такива дни вече дори не се опитвах да избягам от спомените, да ги заменя с адекватни идеи, да мисля за Бог и да се отдавам на интелектуална любов към него, тогава мислех за пръста на едно момиче, който се движи като откъснат лист по гърба ми, мислех за онази нощ с Клара-Мария, когато бях само на крачка от това да бъда нещо различно от онова, което бях в тези самотни часове на самоизтезание, спомнях си аромата на нейното тяло, спомнях си гласа на Йоан, онези особени тонове, които тласкаха кръвта към моя фалос, спомнях си неговото тяло; в такива дни и още повече в такива нощи, тъй като, когато ме застигаше отчаянието, не можех дори да спя, седях на пода в някой от ъглите, премествах се в друг ъгъл на всеки три часа, и така престоявах във всеки ъгъл по два пъти на денонощие, в тези денонощия чувствах единствено ъглите като някаква защита, единственото пространство, в което можех да седя без страх, че ще изчезна, в такива денонощия ме обземаше страх дори от самата мисъл да изляза на улицата, дори от мисълта да напусна стаята, струваше ми се, че ще попадна в някакво пространство, където няма съществуване, където всичко се стреми към своя край, и което беше най-страшно — някъде, където не съществува безкрайната субстанция. В такива денонощия само временно напусках ъглите, колкото да отида до средата на стаята, за да отпия глътка мляко, да взема залък хляб, щипка тютюн за дъвчене или пък когато отивах до масата за шлифоване на лещи, но не за да работя, а за да докосна изшлайфания стъклен прах — в тези дни на отчаяние изпитвах някакво особено удовлетворение от допира с този прах — като че докосвах нещо подобно на мен, на моето съществуване. Трудно ми е да призная — в тези мигове ме нараняваше чуждото щастие, не можех да слушам нито смеховете от улицата, понякога, когато чувах звуците, които идваха оттам, напусках ъгъла, в който седях като в нечия прегръдка, и се приближавах до прозореца, до неговия долен перваз, гледах през него като крадец, като злосторник, като някой, който се крие, гледах с част от окото, с част от зеницата. Гледах хората на улицата и се питах дали това е щастието и защо никога не успях да го постигна и ако през целия си живот мислех, че с това, което пиша, ще науча хората да живеят щастливо, спокойно и свободно, то аз не само че не успях да изживея щастието, но в дните на отчаяние нямах нито спокойствие, нито свобода, затискаха ме мислите за нещата, които можех да направя, а не направих, и това ми създаваше ужасно безпокойство и отново се довличах до някой от ъглите, запушвах ушите си с пръсти и тогава можех да чуя онзи особен звук, който все по-често идваше от гърдите ми, като че ли някъде далече виеше вълк.

Тези денонощия на отчаяние завършваха в първия миг, когато успявах да си повторя, че и отчаянието е само афект и може да бъде преодоляно чрез неговото разбиране, когато нещо ми позволяваше да повторя това, тъй като в денонощията на отчаяние, колкото и да се опитвах да сторя това, някаква част от мен пресичаше мисълта, прекъсваше я наполовина, казвах си само „Отчаянието е афект, появил се като последица от…“, а след това като че ли някакво острие от отчаяние прекъсваше тази мисъл, а исках отново да се чувствам спокоен, през деня да шлифовам лещи и да пиша, да играя с децата на Спийкови, да крача по улиците или пък да свърна в таверната „При стария котарак“ на чаша вино, да мога спокойно да взема телескопа и да насоча поглед към небето, към звездите.

В един от тези периоди на голямо отчаяние някой все пак почука на вратата ми. Не отворих, седях като истукан в ъгъла и гризях ставите на пръстите си, но чукането се повтори, а след това чух и гласа на госпожа Спийк:

— Някой иска да ви види.

Те знаеха, че който и да ме търси, не трябва да ме безпокоят, и това нарушение ми подсказваше, че ме търси някой специален човек. Станах, погледнах зачервените си очи в огледалото, пооправих косата и отворих вратата. Госпожа Спийк вече си бе отишла, на прага стоеше Клара-Мария. Когато ме видя, се усмихна някак особено и издаде още по-странен звук, като че ли изтърколи топка тъга от слънчевия сплит към гърлото си:

— Дойдох в Хага да видя леля си и пожелах да се срещна с теб.

Тогава смущението ми изчезна, посегнах с ръка и докоснах лявото й ухо, направих две движения около него, след това докоснах лявата й и дясна ноздра, после устата и накрая челото. Клара-Мария се засмя и в този смях отново видях дванайсетгодишното момиче, каквато беше, когато я видях за първи път, и върна поздрава ми — протегна ръка, докосна лявото ми ухо, направи два кръга около него, след това докосна лявата ми и дясна ноздра, после устата и накрая челото. Поздравът прехвърли мост през десетте години, изминали от нашата последна среща.

— Заповядай, седни — казах, показвайки стола до масата.

Беше много променена: косата й вече нямаше някогашния блясък, походката й, начинът, по който куцаше някога, бе изпълнен с някаква радост, сега това бе накуцване с някаква тегоба, предизвикана не от тялото, не от физическото, накуцваше тегобно, като да носеше на гърба си торба пълна с колебания, с неизпълнени очаквания и тъга. Но все пак миришеше по същия начин. Седяхме един до друг на масата, тя запълваше мълчанието с оправяне на кичурите коса, които падаха по челото й, с някаква смутена усмивка, с повдигане на рамене, а аз вдишвах мириса на тялото й, мирис, който подсещаше за някаква белота, върху която дори и да капнеше капка друг цвят, щеше да бъде погълната от белотата.

— Знаеш ли — рече, — често се сещам за… — погледна към големия червен ледикант. — За онези първи изречения от „Анатомия на меланхолията“ от Бъртън…

— „Не би имало смисъл да се пише за онези, които меланхолията унищожава, освен ако писането произлиза от меланхолия. Опитвам се да ви говоря за бездната на тъгата, за неизказаната болка, която понякога, а често и трайно, ни обзема чак докато не изгубим вкуса на всяка дума, на всяка постъпка, самия вкус на живота“ — припомних си любимия й пасаж от книгата.

— Да — и се засмя.

В този миг ми се стори, че не може да отдръпне погледа си от ледиканта, и знаех, че винаги, когато си припомня изреченията от „Анатомия на меланхолията“, тя си спомня и една нощ с пълнолуние, когато бяхме сами в нейния дом, когато тя дойде в моята стая и седна до мен на ледиканта, а аз миришех на сперма и тя ме попита защо не е възможно да се осъзнае битието чрез мириса, допира, вкуса, видимостта.

— Избелял е — каза, докосвайки с пръсти ледиканта. — Удобно ли ти е тук?

Питаше, опитвайки се да огледа стаята, а погледът й отново и отново се връщаше към ледиканта.

— Да — отговорих, а погледът ми бягаше към краката й, отиваше между тях, воден от моята обсесия по невинността и осъзнаването, че тя вече не е там, в нейното междукрачие, исках да видя разликата между невинността и липсата й.

— Пишеш ли?

Питаше, а аз отговарях, че пиша, не съзнавайки, че въобще казвам нещо, но осъзнавах, че погледът ми отново и отново пада от зениците й към нейното междукрачие, така както нейният поглед се отклоняваше от моето лице към ледиканта.

— За какво пишеш? — питаше ме и отново се заглеждаше в ледиканта, а аз си спомнях как някога гледаше хората, гледаше ги като че ли наблюдава десетина точки и като че ли преценява коя е по-интересна, така бързо и с любопитство преместваше някога погледа си от нечии очи на нечии вежди, после към дясното ухо, а оттам към долната устна и поглеждаше към средата на челото; а сега забелязвах, че погледът й беше някак натежал и описваше някакъв странен триъгълник, гледайки в моите зеници, в ръцете ми, в ледиканта.

— За отсъствието и липсата — казах, без да осъзнавам какво казвам, а тя отново очерта триъгълника между моите зеници, ръцете ми и ледиканта, докато питаше:

— За липсата?

А аз отговорих:

— А не, изобщо не пиша за това.

Когато спря погледа си на моите зеници, видя как моят поглед отново пада от нейните очи към мястото, където се съединяват краката й.

И тогава още веднъж, както когато беше момиче, ми показа, че за да се постигне третият вид познание, не е нужно да се използват методите, наложени от разума.

— Теодор не може — каза.

Мълчах.

— Не може — повтори. Обхвана с длани коленете си. — Искам да имам дете — каза.

Мълчах. Както преди няколко мига отмествах погледа си от нейното междукрачие, сега той сам бягаше от зениците й. Гледах към края на челото й, там, където започваше косата, гледах ръцете й, опрени на коленете, и пръстите, които разтваряше, а после скриваше в сгъвките под коленете.

— Искам да имам дете — повтори, а мен ме измъчваше това странно изчакване, като че ли гласът й бъркаше в моя слънчев сплит, а в него имаше и молба, и очакване.

Измъчваше ме липсата на този звук в мен, а плачът на едно от децата на Спийкови, който долиташе някъде от долните помещения, ми подейства като моментно облекчение, но след това видях, че предизвика вцепененост върху лицето на Клара-Мария.

— Сега трябва да тръгвам — каза и стана от стола.

Исках да кажа нещо, но сам не знаех какво. Станах след нея, слизаше мълчаливо по стълбите.

— Ще дойдеш ли пак? — попитах я, отваряйки външната врата.

Не си спомням какво ми отговори, тогава дори не чух какво каза може би защото в ушите ми отзвучаваше молбата и очакването от едно нейно предишно изречение; гледах лицето й, нещо потрепваше върху него, някаква пречупена надежда, затворена като въпрос, който не знаеше дали да тръгне към мен, или да се обърне към нея. Усмихна се повече за да не позволи да се свият устните й надолу, отколкото за да изкаже любезност, прошепна, че пак ще се видим или пък да ги посетя, нея и Теодор, в Амстердам, а след това се обърна и закрачи между двата реда къщи. Останах да я гледам как се отдалечава по улицата, ходеше бавно, накуцвайки с единия крак, а за мен това крачене остана като най-прекрасното движение в спомените ми. Знам, че чувстваше моя поглед върху тялото си, дори ми се стори, че в един момент малко поспря и леко изви врата си, като че искаше да се обърне да ме види, но след това все пак продължи, забързвайки крачките. Тези отдалечаващи се крачки бяха последното нещо, което чух от нея; образът й и по-късно се появяваше в моето въображение в часовете, когато лежах свит в ъглите на стаята, но винаги беше безмълвна, без молба и очакване в гласа си и въобще без глас, и всичко около нея беше беззвучно.

Едно жълто цвете

Никога повече няма да те срещне. Ще си спомня често за теб и винаги, когато чуе думите „вечно“ и „вечност“. Когато ще мисли за теб, за твоя избор да отсъства от живота ти, ще те оправдава с липсата на вечност в нейния живот.

В миговете, когато за нейната тъга ще е необходимо присъствие на звук, ще приплъзва пръсти по клавишите на чембалото (на което е гравиран надпис „Музиката е спътник на радостта и лек за страданието“, но тогава музиката ще бъде само потвърждение на нейното страдание) и винаги, след всеки изсвирен тон, ще мисли колко кратка е вечността на звуците.

И онова, което не знаеш, Спиноза (а как би могъл да знаеш това ти, който винаги бе питан от нея „Какво пишеш сега?“, но никога не я попита „А ти пишеш ли нещо, Клара-Мария?“, ти никога не попита себе си — не пише ли и тя, най-начетената, нещо?), докато вечер ще чака да дойде сънят и ще брои изминалите часове по ударите на черковната камбана, през мисълта й ще преминават изречения, ще се появяват образи, ще се случват събития, у нея ще се раждат романи, но ще умират, преди да отворят очи и преди да бъде отрязана пъпната им връв; тя никога няма да запали свещта и да запише думите, които ще изпълват времето преди идването на съня — не за да не събуди Теодор, а защото твоята обсесия от вечността ще стане и нейна, а незаписаните текстове ще погребва с думите: „Думите не изчезват в нищото, но и не попадат във вечността. Думите са преходни.“

Когато една вечер, след като научи от един свой пациент, Теодор ще й каже, че си починал, тя ще поклати глава и ще каже: „Не е възможно да е мъртъв. Той е вечен.“ Тъй като не би повярвал, че Клара-Мария се шегува, съпругът й би помислил, че е луда. Но тя нито се шегува, нито пък е луда — тя вярва в твоята вечност, Спиноза.

Скоро след твоята смърт ще се сдобие със син, но смъртта ще побърза да я увери в преходността и ограничеността на нещата, които могат да бъдат видени, чути, помирисани, вкусени, докоснати — Ейуиг (Eeuwig на холандски означава Вечен; така ще кръсти рожбата си) ще почине, когато стане на девет години.

След това Клара-Мария ще пътува сама из Италия, а изборът на тази страна няма да е случаен — ще се сближи с аристократи само защото в техните дворци ще й покажат току-що открити антични скулптури и ще й обясняват, че някои неща все пак са вечни; но погледът й ще се задържа върху детайлите, които ще й напомнят преходността — на статуята на Венера липсва лявата гърда и пръстите на ръцете, на Аполон липсва фалосът и дясното ухо, на Амур — стрелата, и ще се пита още колко време ще отмине, докато всичко се превърне в прах.

Когато ще крачи по площадите и улиците на Флоренция и Милано, децата бездомници ще я дърпат за ръкавите, отгатвайки по мътния й поглед, когато среща техните погледи, че точно тя е онази, която ще изпразни джобовете си, за да напълни техните протегнати ръце.

Веднъж дори ще се запита дали не е възприела твоята идея за вечността само като защита от гнева, който би могъл да се породи у нея към теб, като спасение от омразата към теб заради изтерзаните очаквания. „Не е ли това само страх, че ако не приема неговата нагласа към вечните неща, ще го намразя, защото не споделя с мен преходните неща?“, ще си каже едно утро във Венеция, замислена пред отражението на лицето си във водата на един от каналите.

Ще умре едно утро на 1709 година, гледайки как върху дланта й вехне едно току-що откъснато жълто цвете, в Рим — Вечния град.

Сън

Тази вечер сънувах за първи път след смъртта на майка си. В съня можех да видя себе си. Имах празен поглед. Една птица летеше около мен. Протегнах ръка, кацна на дланта ми. Гледах как бавно умира, пърхайки по пръстите ми. След това изведнъж изгни, започнаха да я ядат червеи. Исках да я отърся от ръката си, да я хвърля на земята, но не можех. Като да беше залепена за мен. Тръгнах към къщата, към нашата къща, към къщата, от която падаше портокалова боя. Пресрещаха ме много хора, даваха ми птици.

— Вземи ги — казваха, — за теб са.

Не ги поглеждах. Бързах към къщата, измъчваше ме мъртвата птица в ръката ми. Минах през вратата, но след това, вместо да вляза в стаята, се оказах на покрива.

Погледнах надолу. Пред къщата, между входната врата и канала, на големия червен ледикант лежеше мама.

— Много си остарял — ми каза. — Сега изглеждаш по-стар от мен.

— Ще скоча — казах.

— Недей — рече. — Ако скочиш, ще останеш жив. Остани там — и се обърна на другата страна, към канала, да не ме гледа.

Не скочих. Събудих се. Дълго държах главата си с длани. Ръцете ми миришеха ту на акация, ту на мъртва птица.

Почувствах, че ми трябва някой в този миг, някой за разговор. Не, не исках да разговарям за субстанцията и същността, нито за атрибутите и модусите. Исках да говоря за някои много прости неща. Представих си, че Клара-Мария стои до прозореца. Можех да я питам какво мисли за природата на афектите или пък за приликите и разликите между втория и третия тип познание. Не беше необходимо да разговарям за такива неща. Не че не можех да ги произнеса, просто не ми идваха в главата.

— Колко е килограм риба? — питах.

— Не знам — казваше. — Не ям риба. Не мога да ям нищо, което има очи. Теодор понякога ми казва: „Ако не можеш да ядеш нищо, което има очи, тогава яж къртици.“

— Как е Теодор?

— Има мазоли на краката. Много работи. Търсят го пациентите.

— А ти?

— Нямам мазоли — казва и поглежда стъпалата си. Боса е.

— Как си ти?

— Не знам — поглежда ме и се засмива. — Сънувах те — ми казва. — Седиш в ъгъла с майка си и си говорите. Да не ви преча, казах. Не, казва майка ти, и без друго не сме вечни. А ти мълчеше… И сега мълчиш.

— Знам. Би трябвало да кажа нещо. Не знам какво.

И пак мълчах, а тя изчезна.

Трябваше ми разговор и с това си обяснявах появяването на Клара-Мария в мислите ми, въпреки че се изплаших, че я виждах толкова ясно с отворени очи. След това мина дълго време, докато някой пак така да се появи. Седях на пода в ъгъла и до мен седна мама.

— Това е много странно — казах й.

— Кое? — попита ме.

— Това, че си те представям — казах. — Да не помислиш, че съм луд, защото ти говоря, а ти не си тук — казах.

— Не се тревожи — рече — не мисля така. Как майка ще помисли така за своето дете — и лудо да е, нейно си е.

— Странно е как те виждам толкова ясно — казах.

— Защо странно? — попита.

— Откакто си умряла, не можех да си припомня лицето ти.

— Не си искал да си го спомниш — рече.

— Да. Не исках да си го спомня — казах. — Сърдиш ли се за това?

— Не — рече. — Защо да се сърдя?

Мълчах.

— Беше ли ти тъжно, когато умрях? — попита. — Малък беше тогава, шестгодишен.

— Не помня — казах. — А тогава и не исках да помня. Исках да забравя, че си мъртва. — Мълчеше. — Пристигна дядо от Ротердам. Сигурно тъгуваше за теб, но пред нас, пред децата, не плачеше. Само очите му бяха зачервени. Но не те споменаваше. Даде ми нещо, не се сещам какво — нещо за ядене или пък нещо за обличане. Не можех да го взема. Аз протягам ръка, но не отварям пръстите. Всичко, което получавах като подарък, мислех, че ще изчезне, знаех, че всичко ще изчезне. Като да не е било. И затова исках още отначало да нямам нищо. Да не ме боли един ден, когато го изгубя. Затова пожелах да открия вечните неща. Затова реших да се влюбя в Бог, а не в човешко същество. И все пак привличаха ме мъртвите тела. Само мъртвите тела. Мастурбирах, мислейки за тях. Денем ходех в Theatrum Anatomicum, гледах дисекциите, а нощем мислех за тях. Не ме привличаха живите тела. Чак до онзи ден, когато…

Нещо изшумя в другия край на стаята. Там, до прозореца стоеше Клара-Мария.

— Да не ви преча? — пита.

— Не — рече мама. — И бездруго не сме вечни.

— А безкрайни? — пита Йоан, влизайки в стаята и затваряйки врата след себе си.

— Също не — рече мама. — Вижте, вижте как избледняваме.

И наистина — цветът им изчезваше, ставаха все по-бледи, превръщаха се във въздух.

Въздъхнах, отхвърляйки глава назад, удряйки с тила стената, и се питах дали съм луд, дали съм луд, дали съм луд?

Питах се дали и умът ми е болен, чувствайки болестта на тялото. Едва дишах, гърдите ме стягаха, нощем се задушавах и след това забождах игла във вената, пусках си кръв. Така ни учеха докторите тогава, от това ще ви мине, казваха.

Мрежа

За да се скриеш от лудостта, седиш и рисуваш. По-късно, години след твоята смърт, когато Колерус ще дойде в къщата на Хендрик ван дер Спийк, разпитвайки го за твоя живот, защото ще пише книга за теб, хазяинът ще извади от едно чекмедже рисунките ти и Колерус ще запише: „Сам се е учил да рисува, можел е да скицира някого с мастило или с въглен. В ръце държах купчина такива скици на хора, които са го посещавали или пък които е срещал случайно. Сред рисунките намерих една — рибар, в риза и с мрежа, преметната през дясното му рамо.“ Колерус внимателно гледа рисунката, но не забелязва, че нарисуваният не е рибар, а това си ти, и че преметнатото през твоето ляво рамо не е рибарска мрежа, а паяжина.

* * *

Паяжината ми бе по-скъпа от всички форми, с които се изразяваше загубата на похабените неща в универсума. Наистина паяжината има някаква близост с лабиринта и с дървото на живота, но разликите са много повече от приликите.

Лабиринтът е създаден от човек, който искал да е Бог; дървото на живота е създадено от хора, които искали да осъзнаят как се осъществява сътворението от Бога; мрежата е направена от Бог. Не, не се смей, ……………, паяжината наистина е създадена от Бог. Кой пуска тази нишка от тялото на паяка, кой създава вятъра? Кой води паяка и му помага да завърже нишка с нишка, кой, кой, ако не Бог, ако не вечната и безкрайна субстанция учи паяка как се плете мрежа?

В дървото на живота съществува йерархия, има подялба на горе и долу, горните сефироти[1] са по-близки до небето, а долните — до земята; има и още една привидно интересна подялба: мъжки, женски и андрогинни[2] стълбове, но какво от това — нима победата, символизирана от седмия сефирот, принадлежи само на мъжкия принцип; нима славата, символизирана от осмия сефирот, принадлежи само на женския принцип; и нима само красотата е двуполова? И в лабиринта съществува йерархия: там няма горе и долу както при дървото на живота, там йерархията не определя близостта до небето и земята; йерархията там е установена от играта на живот и смърт: ако вървиш по верните пътеки, които ще те отведат до изхода от лабиринта, можеш да продължиш своето съществуване, ако избереш грешната пътека — можеш да намериш смъртта. А творението на паяка, макар и да има среда — тя не е най-важното място: всяка част е център на мрежата.

И накрая — входът и изходът. В лабиринта има един или повече входове, но винаги само един изход. При дървото на живота се знае точно от кой сефирот може да се влезе и по кои пътеки трябва да се върви — от Кетер[3] има само три прави линии, по които може да се тръгне: към Хохма[4], Бина[5] или Тифарет[6]. А при паяжината откъдето и да се тръгне, може да се достигне навсякъде — там всяка точка е вход и изход.

Затова рисувах паяжини, рисувах ги преметнати през рамото ми, през лицето, разпънати върху небето.

21 февруари 1677 г.

Двадесет и първи февруари е, Спиноза, същата дата, когато бе създаден в една нощ преди четирийсет и пет години в Амстердам. Двадесет и първи февруари е и също е нощ, само че в тази нощ ще умреш. Предчувстваш ли това, докато кашляш, отпиваш глътка мляко, чийто вкус вече не разпознаваш? Връщаш чашата на масата, но ти се струва, че не държиш нищо в ръката, като че допираш празнота. Ставаш и отиваш към прозореца. Отваряш го, „Навън би трябвало да мирише на зима“, си мислиш, но само някакъв горчив мирис прониква през ноздрите ти. Погледът ти е мътен — виждаш всичко: улицата, снега, покрива на черквата, но все пак — всичко е празно пред теб. До теб достигат звуци, но не те докосват; чуваш ги, но не знаеш какво слушаш. Чувстваш ли безпокойство, Спиноза? Знам, смъртта е последното нещо, за което мисли свободният човек, но все пак, може би има нещо, което те кара да се обърнеш, да погледнеш към нещата, останали зад теб, или още повече към нещата, които можеха да останат зад теб, но не си сторил нищо, за да ги има. Чувстваш ли някаква тъга заради ненаправените неща, Спиноза? Оставяш прозореца отворен и отиваш към ледиканта.

Умираш, Спиноза, и аз трябва да те оставя насаме със смъртта, защото срещата със смъртта е винаги очи в очи.

Бележки

[1] Сефирот — елемент от Дървото на живота според Кабала — Б.пр.

[2] Андрогин — двуполово същество. — Б.пр.

[3] Кетер — първият сефирот, означава безпределното пространство. — Б.пр.

[4] Хохма — сефирот от Стълба на милосърдието, означава безкрайната разумна дейност. — Б.пр.

[5] Бина — сефирот от Стълба на строгостта, означава разумното действие. — Б.пр.

[6] Тифарет — сефирот от Стълба на „обратния път“ (пътя на изкуплението), означава красотата или добротата. — Б.пр.