Гоце Смилевски
Разговор със Спиноза (5) (Роман-паяжина)

Разказва портретът с мътните очи

Животът или онова, което се нарича живот, а е начало на умирането, за мен започна от една точка. И преди това съществувах, но не живеех, тъй като животът започва с първия знак на смъртта, а този знак за мен бе тази точка. Преди нея, преди този знак на смъртта, съществуваха аромати и вкусове, съществуваха звуци, съществуваха допири и форми, и цветове, но всичко това не бе свързано, всичко това бе едно лутане, всичко това бе един кръг, който подсказваше безкрайна продължителност, а не отсечка със свое начало и свой край.

Преди да започне тази отсечка, докато все още съществувах в кръга, се случваха и неща, за които други свидетелстват, но за които аз не си спомням. Дойдох на този свят на 24 ноември 1632 година; осем дни след раждането си получих името Бенто, а по-късно ми казваха и Барух, и Бенедикт, а и трите имена имат едно и също значение — благословен, въпреки че за моя живот по-подходящо би било моето презиме, което произлиза от португалската дума espinosa — трън. Да бъда благословен трън или благословен сред тръните, или да са благословени тръните, или пък благословеният да се хвърли в тръните.

Майка ми се казваше Хана-Девора Нунес, но къде е родена не зная. Зная, че се е родила в Португалия, двадесет и четири години преди да роди мен, а преди мен беше родила Исак и Мириам.

Вечер преди лягане слушах топлия глас на майка ми да пее псалми. Това са първите неща, които помня: най-напред как тя стои край прозореца, а светлината, която прониква през него, очертава сребърен блясък около контурите на фигурата й, и гласа, който пее нещо, което не разбирам. След това помня, че вече умеех да питам, питах какво е кръв, какво е храм, какво е Ерусалим, какво е слуга, а майка ми обясняваше; питах какво е Вавилон, какво е върба, какво е арфа. Неусетно от този глас идваше сънят, а в незабележимата граница между сън и наяве чувам гласа на майка ми как пее за неверници, които дошли в Божията обител и осквернили светия храм, превърнали Ерусалим в развалини, а аз в съня си започвам да виждам как неверниците дават мъртвите тела на Божиите слуги за храна на небесните птици, а телата на Божиите светии — на земните зверове, сънувам как проливат тяхната кръв като вода край Ерусалим; друга нощ нейният топъл глас пее за реките вавилонски и някъде в мен сънят започва отново, виждам мъже, жени и деца, които седят край реките вавилонски и плачат, окачвайки своите арфи по дърветата; а след това топлината на този глас се превръща в топлина, предизвикана от някакво потъване, от някакво пълно пропадане в нещо без дъно, а едновременно е гмуркане в нещо, което няма горна повърхност; насън изпитвам постоянно отдалечаване в пространство без граници.

Къщата, от която се рони портокалова боя, е нашата къща. Пред нея са посадени акации, както и пред другите къщи на нашата улица. През пролетите и ранното лято се будех с миризмата на акациите, защото децата спяхме в една от стаите под покрива, до чийто прозорец достигаха клонките на разцъфналото дърво. Преди дърветата да прецъфтят, майка ми идваше в нашата стая, достигаше клонките през прозореца и береше цвета, от който пиехме чай през зимите. През зимите всички спяхме в една от приземните просторни стаи в къщата, където до големия червен ледикант със завеси, на който спяха мама и татко, имаше камина, пред която татко често заставаше и започваше вълшебна игра с пръсти, чиито издължени сенки играеха по стената, разиграваше битката на Давид с Голиат, друг път страданията на праведния Йов, а ние най-много искахме с играта на сенките да ни показва потопа — от появата на Бог, през строежа на Ноевия ковчег, спасяването по една двойка от всички съществуващи животни, след това дъждовете и потопа, търсенето на суша, достигането до Арарат и окончателното спасяване. Татко се занимаваше между другото и с търговия на дърва — помня как малки корабчета пренасят отсечените стъбла по амстердамските канали, спират на пристана, после няколко души ги пренасят в магазина с надпис „Михаел Спиноза“, който се намираше на улицата към рибния пазар. По-късно се отказа от тази търговия, казваше, че му е по-лесно да продава сушени плодове, подправки и вино.

Отначало много повече харесвах стаята под покрива; никога не излизах да играя с другите деца пред къщите — исках да гледам, да наблюдавам. Вечер, ако ме разбудеше лаят на някое куче или пък някой лош сън (в детството често се будех от сънища, в които мама и татко се отдалечават от мен, бягат, а когато аз ги настигна, те не ме познават), ставах тихо, за да не събудя Мириам, Исак и Ребека, отварях прозореца и дълго гледах звездите. Искаше ми се да са като отвори, през които може да се влезе в някое друго небе, и оттам, от върха на това друго небе, да видя някой друг град и някой друг Бенто, който от прозореца на своята стая иска да отиде на някоя звезда. Мисълта да наблюдавам сам себе си ми се струваше и привлекателна, и отблъскваща. Помня как голямото огледало, което донесоха един ден в нашия дом и го поставиха до камината, изцяло ме откъсна от прозореца; наблюдаването на самия мен измести наблюдаването на другите. Заставах смутен пред огледалото и бях още по-смутен от израза на своя смут, после се засмивах и се смеех все повече и повече, а когато смехът ми преставаше, започвах да докосвам лицето си и да допирам другото лице, което се отразява върху гладката повърхност. Мама, лежейки на ледиканта и денем, защото често боледуваше, ме гледаше през това време и ми казваше да отида да си играя с другите деца. Аз отказвах, от сутрин до вечер стоях пред огледалото, докато един ден мама ми каза, че то може да ме обсеби, да ме погълне и завинаги да остана от неговата друга страна. Оттогава заставах пред огледалото за малко, само преминавайки, толкова, колкото да видя, че ме има, но все пак достатъчно кратко, за да не изчезна от другата страна.

Помня и първото ми влизане в синагогата, която се намираше в две долепени съседни къщи: в първото помещение имаше чешма, където си миехме ръцете, помня как жените се отделят от нас и се качват нагоре по стълбите, за да седнат в галерията, помня как се опитвах да ги видя, когато влизахме в помещението, и как татко ми дава в ръце някаква книга и ми казва да не гледам нагоре; върху шапките си всички носеха бели шалове, които падаха на раменете им, а в ръце държаха книги. В централната част четирима мъже седяха на подиум три стъпала по-висок от пода, на който седяхме ние. Техните имена научих по-късно: рави Мортеира, рави Давид Пардо, рави Менаше бен Израел и рави Исак Абоаб.

Звънтят монети, смесват се аромати на канела, сухи смокини, фурми, черен пипер, ябълки, дюли, а гласът на човека, който търси алжирски лули, се смесва с моето шептене, докато чета, седнал в ъгъла на магазина на татко. Когато няма клиенти, татко сяда на пода до мен и ми казва:

— Ти ще станеш равин. След две години ще тръгнеш на училище и един ден ще станеш равин.

Прелиствам страниците, чета бавно, но по-добре от брат си Исак, който всеки ден ходи в училището „Талмуд Тора“ и ми показва буквите.

— Ще бъдеш равин — повтаря татко всеки ден.

Един от равините, Мортеира, често идваше в нашия магазин и купуваше синапено семе, черен пипер, тютюн; все разни несладки неща. Тогава аз се увъртах около него, обикалях в кръг равина, който въртеше брадата си с пръсти, гледайки към мен, а аз исках да видя как ще изглеждам един ден, когато стана равин.

Изведнъж точката, която прекъсна моето съществуване и от която започна моят живот, взе да се появява. Започна с тежкото дишане на майка ми, с нейната изнемощялост, с шептенето към татко в тъмата на нощта, когато мислеха, че ние децата спим, а аз все пак чувах:

— Страх ме е да заспя. Плаша се, че ако заспя, ще забравя да дишам.

От този миг сънят и спането загубиха всякакво удоволствие за мен и вярвах, че ако аз не спя, ще помогна на мама и тя да не заспива, плашех се, че ако заспя, и тя ще заспи и ще забрави да диша. Този страх беше толкова силен, че ми трябваха само минути спане през деня, докато мама готвеше или пазаруваше, а когато се връщаше от пазар и казваше „Тази година акациите не цъфнаха“, аз полека отварях очите си, забравяйки това, което бях сънувал, и това забравяне на сънуваното продължи да тича след мен като гладно куче почти до моята смърт.

След това мама престана да ходи на пазар и да готви, в домакинството я заменяше Мириам, която освен това се грижеше и за здравето на мама — приготвяше й чай, поставяше й студени и топли компреси на челото и на гърдите. За няколко месеца видях как някаква сянка на старост се спусна върху деветгодишното лице на Мириам, която освен за домакинството и за мама се грижеше и за току-що родения Габриел.

„Тази година акациите не цъфнаха“, повтаряше мама между две закашляния, между две задремвания на високата възглавница, между два залъка хляб, натопени в мляко. А след това започна да изпада в някакво безсъзнание и когато беше будна, като че ли спеше, зениците й бяха неспокойни, току потрепваха, като че ли гледаше някакво махало някъде на хоризонта и следеше неговите движения наляво-надясно и отново наляво, и отново надясно. Нейното безсилие ме изпълваше с някаква странна тъга, като че ли нещо болезнено човъркаше в гърдите ми, и ми се искаше да заплача както когато се разранява коляното след падане при тичане или както когато при ядене си прехапеш езика, но нещо като че ли задържаше и сълзите, и гласа ми. Постоянно се навъртах около големия червен ледикант, на който тя лежеше, опитвах да се усмихвам, въпреки че устните ми трепереха, и сега малко се учудвам на всички онези постъпки, които вършеше онова шестгодишно дете, което бях, на тези опити да я развеселявам, шепнейки на ухото й части от Тората, или поне да я ядосам, щипейки я по ръката или тропайки силно с крака по пода близо до нейната глава, но тя оставаше все така неподвижна (подвижни бяха само зениците й, които едва забележимо потрепваха, издавайки, че не вижда нищо), дишайки тежко. Една сутрин, след няколко дни мълчание, когато Мириам я нахрани, мама поотвори уста и попита:

— Цъфнаха ли акациите?

— Много късно е, за да цъфнат. Пропуснаха тази година. Вече вали сняг — каза Мириам, загледана през прозореца, а когато се обърна към нашата майка, видя, че зениците, които единствени даваха знак за живот върху лицето на мама, бяха застинали като върху лице на мъртвец.

— Мамо — каза, а след това се опита да я свести, разтръсквайки ръката й и пръскайки лицето й с малко вода.

— Ще отида да извикам татко, а ти остани тук — каза ми и изтърча от стаята.

Откогато се помня, се стараех да не показвам пред другите какво изпитвам, да го скрия там, където никой не може да го види, показвайки някакво друго настроение, така както художникът покрива с нови пластове боя цветовете, които необмислено е нанесъл, така както звездната светлина се променя, пътувайки до нас. Докато Мириам беше в стаята, наблюдавах всичко с някаква смиреност, по-скоро незаинтересованост, но когато излезе от стаята, целият разтреперан, се доближих до мама, поставих глава върху гърдите й, за да бъда сигурен, че диша, и мислех, че докато чувам дишането й, нейният живот ще продължава. Това бе странен звук, като някакво бавно ронене, като тихо, но неудържимо отмиране, а изведнъж нещо силно се открои в тези умиращи шумове, чух някакво прииждане, звук, който се отделяше от гърдите на мама и едновременно внушаваше и страх, и надежда, звук, който беше силен и в неговата сила се преплитаха усещането за край и необходимостта от продължителност. В този миг ми се стори, че чух как мама прошепна моето име, никога няма да разбера дали наистина чух тези две срички, или само исках да ги чуя, помня, че повдигнах главата й и видях как устните на мама са стиснати и посинели, а очите й правеха опит да се отворят. Дясната й ръка правеше едва видимо движение или поне на мен ми се струваше, че го прави, движение, с което искаше да ме задържи и отдалечи едновременно. Тогава странният звук от гърдите й се изкачи достатъчно високо, за да се превърне в кашляне, което повече оставаше вътре в мама, отколкото излизаше от нея, тъй като посинелите й устни едва се отваряха. Очите й се поотвориха и от погледа, който се промъкна под потъмнелите клепачи, за миг почувствах студенина от петите до главата; не можех да разпозная този поглед, беше ми безкрайно чужд, а страхът, който предизвикваше у мен, бе още по-силен, тъй като в зениците на мама можех да видя, че и аз съм чужд за този поглед, че не ме разпознава. Докато посинелите устни се отваряха заради засилената кашлица, си помислих, че тялото, което лежи в леглото, не е тялото на моята майка, че това потъмняло лице, това безсилие да говори, този чужд поглед не могат да бъдат нейни. С кашлицата от устата на тялото, което лежеше в леглото, изхвърча кръв и падна в горната част на гърдите й. Гледах кръвта, която контрастираше на бледността на мама, като да беше останала частица душа в тези капки кръв, посегнах към това червено петно, взех една капка кръв между палеца и показалеца, поднесох я пред очите си, гледайки в тази точка (тази точка, която като че ли пулсираше между палеца и показалеца) като последното нещо, в което мога да видя мама. В този миг почувствах как нещо студено стяга ръката ми, но не погледнах мястото, където чувствах стягането, погледнах в огледалото и там моят поглед срещна мъртвия поглед на мама — беше замръзнал върху огледалото и сега гледаше оттам към мен. Спомних си думите на мама, че огледалото може да ме обсеби и да ме погълне в себе си, затова обърнах поглед към капката кръв между пръстите, към това последно нещо, което свидетелстваше за живота на мама, след това погледнах към нея, към нейните мъртви полуотворени очи, обърнати към огледалото, и тогава отново почувствах студеното стягане около ръката си, погледнах китката си — около нея се бяха обвили мъртвите пръсти на мама. В този миг целият ми страх се превърна във вик, вик, който изскочи силно и раздиращо, като яркочервен цвят, който след това потъмняваше, докато погледът ми описваше триъгълник между очите на мама, пръстите й, които здраво стискаха китката ми и не ми позволяваха да се отдалеча, и кървавото петно между моите пръсти, и в този потъмняващ крясък като че ли нещо се откъсваше, нещо се отделяше от мен, аз не разбирах какво е то, само цветът на моя вик, който потъмняваше затихвайки, ми подсказваше, че губя нещо необратимо и че тялото, което лежеше мъртво пред мен и което ме държеше здраво, е само част от тази загуба.

Когато Мириам, Ребека и татко дотърчаха в къщата, викът ми вече беше замрял, струваше ми се, че повече нямам глас да кажа дори „да“ или „не“. Мириам и Ребека заплакаха край тялото на мама, татко се опитваше да отвори мъртвите пръсти на мама около китката ми, казвайки, че целият съм посинял, че едва дишам, че кръвта в дланта и пръстите ми е спряла, казваше ми да кажа нещо, докато се опитваше да ме освободи, а нейните пръсти бяха прекалено здраво стегнати около китката ми, и в момента, когато исках да остана така обхванат завинаги, в мига, когато исках това свързване да трае вечно, защото тогава загубата би била само частична, видях как татко успява да разтвори достатъчно пръстите на мама, за да мога да измъкна ръката си. Тогава изтърчах към ъгъла на стаята, свих се в него и без да разбера, съм заспал.

Не видях погребението на мама. Не видях как я поставят в ковчега, нито как качват ковчега на лодка в канала, как после тялото й плава така до еврейските гробища, не видях как я спускат в земята. Когато след два дни сън се събудих, палецът и показалецът ми все още бяха здраво стиснати един в друг. Когато ги разделих, между тях видях засъхнала червена коричка. Поставих я в една кърпичка, която носех винаги със себе си. С тази червена точка беше прекъснат кръгът на безкрайното съществуване и животът се превърна в отсечка със свое начало и край. През прозореца видях, че татко е отсякъл акациите пред нашата къща. В първия момент, несвикнал още, че мама е мъртва, си помислих, че щом дърветата ги няма, тя няма да бере акациев цвят, за да ни прави чай през зимите. Оттогава всяка зима, още през първите ноемврийски дни, надвечер започвам да дишам тежко и учестено, както когато на човек му отнемат нещо, както когато губи нещо невъзвратимо. В спомените ми за мама останаха малко неща: ръката й, която ми подава храна, фигурата й, която през отворения прозорец достига клоните на акацията и бере от техния цвят, кракът й, който, без да иска, настъпва и обръща чинийката с мляко, оставена преди това за котето на кухненския праг. Забравих как ми пееше части от Тората, забравих как ми обясняваше думите, как ми казваше каква е разликата между сънуването, паметта и реалността, забравих как ми казваше, че огледалото може да ме обсеби, забравих как умираше; това не стана с някакво усилие или нарочно, всичко това бе забравено през тези два дни сън, бе изчезнало от моята памет и бе загубено почти до моята смърт, както изпада прекалено тежък камък, поставен в лошо съшит джоб. След смъртта на мама престанах да сънувам и чак с наближаването на моята смърт започнах отново да си спомням за сънищата.

През зимата след смъртта на майка ни Мириам и Ребека постоянно плачеха — достатъчно беше някоя от тях да посегне към някое чекмедже и от него да излезе кърпичката на мама или пък когато бурканът с трендафилено сладко, което мама толкова обичаше, падна от ръцете на Ребека и се счупи, и двете започнаха да плачат. Понякога не можех да стоя в една стая с тях, защото пред затворените ми очи преминаваше фигурата на мама как бере акациев цвят, как ми подава храна или как с крака си обръща чинийката с мляко, изтърчава навън и преминава мостовете над амстердамските канали. Оттогава презирам сълзите — аз никога не заплаках. Вечер продължавах да не спя, оставах буден и гледах как татко играе шах сам със себе си или пък си измислях приказки и ги разказвах сам на себе си, но така тихо, че да не може да ме чуе никой, а когато все пак исках да заспя, трябваше да легна така, че да притисна силно глава към възглавницата, а туптенето на кръвта в главата ми да изглежда като звук от краченето на съня към мен.

Прекарвах времето, гледайки през прозореца или гледайки се в огледалото. Престанах да се боя, че огледалото ще ме обсеби и че завинаги ще остана в него, защото бях забравил, че мама ми казваше това, и когато в голямата приземна стая нямаше никого, заставах пред гладката повърхност и гледах лицето си. Вече не бях изненадан, че ме има още веднъж, нито пък се смеех пред огледалото, само наблюдавах изражението на лицето си — тази тиха тъга, изразена в потрепване, което ставаше забележимо само при дълго и внимателно наблюдение, потрепване, което започваше незабележимо от брадата, продължаваше в краищата на спокойно отпуснатите надолу устни и завършваше с веждите. Под веждите единствено спокойни върху лицето ми бяха очите, но тяхното спокойствие, което се предаваше от ириса към зениците и след това като че ли продължаваше дълбоко в тях, още повече засилваше впечатлението за тъга, което излъчваше моето лице.

Започнах да харесвам ъглите, привличаха ме необичайно. С някаква странна нежност докосвах ъглите на книгите, с необяснимо любопитство ме привличаха ъглите в новите помещения, където влизах, в тях намирах убежище, когато заставах в някой ъгъл, ми се струваше, че съм сам със себе си и че никой не може да ме уязви, каквото и да стори с мен. Първата есен след смъртта на мама тръгнах на училище и докато другите деца се надпреварваха да седнат на първите чинове, аз се отдалечавах в един от ъглите на класната стая. По-късно всички забелязваха, че където и да отидех, аз се приближавах към точката, в която се съединяват три линии — и в градината на синагогата, и в преддверието на училището; затова, въпреки че в училищния дневник бях записан като Барух, всички ми казваха Ъгъл. Когато гледах през прозорец, фактически не гледах през прозореца, а покрай прозоречните ъгли, исках да видя отрязъка от външния свят, очертан от ъглите на прозореца. Вече не гледах как облаците се движат по небето, а как приближават някой от горните прозоречни ъгли и след това изчезват зад него; вече не гледах как водата тече в канала пред нашата къща, а гледах как този канал е пресечен от долния десен ъгъл на прозореца.

Една сутрин татко каза, че отново ще се ожени, жената, която доведе в нашата къща и спеше с татко на леглото, където мама умря, се казваше Естер и очите й ми припомняха очите на сърните от гравюрите в книгата на Ликус за копитните животни. Когато се усмихваше, навеждаше мило главата си и от усмивката й се излъчваше някаква нежност, в която като че ли ще се стопят всички черти на лицето. Беше мълчалива, току-що бе пристигнала от Лисабон и до края на живота си не научи никакъв друг език, освен португалски, както и ние не научихме нищо повече за нейния живот. В Амстердам я бе довела сестра й Маргриета, която по-рано бе дошла тук и понякога посещаваше Естер в нашата къща, но когато бяха заедно, и двете мълчаха, като че ли нямаше какво да си кажат, а навярно не искаха да си спомнят миналото. След смъртта на Естер в магазина ни дойде един човек, който разказваше, че в младостта си, когато нейното семейство било принудено да приеме католицизма, тя станала монахиня в манастир, но когато някакъв свещеник от района, където се намирал манастира, се влюбил в нея и бил много настоятелен, тя трябвало да напусне монашеския живот. Майката и бащата на Естер, и братята й, тъй като все пак тайно изповядали юдаизма, междувременно били убити от Инквизицията и единствено сестра й Маргриета успяла да избяга от Лисабон и по-късно с помощта на свои приятели довела и Естер в Амстердам.

Дните ми в училището „Талмуд Тора“ бяха изпълнени с някаква странна трудност. Всичко беше наред, докато равините ни учеха как да се молим, докато ни преподаваха тълкуванията на Тората и докато превеждахме. Моята трудност започваше от мига, когато часовете завършваха. Чувствах се някак си различен от другите деца, те също чувстваха това, навярно не можеха да забележат, че аз се чувствам различен, но затова пък те ме чувстваха различен и в тази моя различност и в моето неумение да говоря с тях така, както те разговаряха помежду си, като че ли виждаха някакъв грях, нещо, което се наказва с презрение и омраза. Затова веднага след завършването на часовете в единайсет изтърчавах у дома, а после се връщах следобед точно в два, само минута преди да започнат следобедните часове, но и в тази минута чувствах безкрайно неудобство, чувствах техните погледи върху себе си и въпреки че винаги гледах чина пред себе си и неговите ъгли, още повече чувах техните гласове и подигравателните им думи, които подхвърляха и които ме караха да правя незабележими движения към ъгъла, а ако не беше възможно по-нататък към ъгъла, се залепвах съвсем до стената. На децата им беше най-смешно, когато от време на време изваждах кърпичката, прехвърлях я от пръстите на едната ръка в пръстите на другата и след това отново я прибирах в джоба. Тогава те се подбутваха, обръщаха се към мен и се подсмиваха, внимавайки да не ги забележат учителите. Един ден след завършване на часовете част от децата, които учеха с мен, се събраха, две от тях ме хванаха, трето извади кърпичката от джоба ми, а останалите се смееха. След това, тичайки, си подаваха кърпичката едно на друго, докато аз се опитвах да я взема. Най-накрая, когато достигнаха до моста над канала пред училището, Йосиф протегна ръката си с кърпичката над канала. Опитвах се да я взема, идеше ми да заплача от болка, но той ме блъсна, отдалечи се на крачка от мен и отвори пръстите си. Протегнах ръка надолу, но беше късно. Докато гледах как кърпичката потъва, си помислих как част от душата на мама, събрана в онази капка кръв, останала върху бялото платно, в този миг се разтваря във водата.

Понякога ходех в Theatrum Anatomicum, където хирурзи правеха публични дисекции на телата на осъдените на смърт ден след обесването им, и тогава се събираше тълпа да гледа как острият хирургически нож разсипа бледата кожа, как изважда вените и ги разделя, как разрязва утробата и вади черва, как от нечии гърди се появява сърцето. Това бяха първите тела, които предизвикваха у мен възбуда: нечия неподвижна ръка, нечии затворени очи, някоя уста, останала завинаги безмълвна и отворена, нечие бедро и стомах. Видените мъртви тела ме преследваха, преди да заспя, сещах се за тях, докато четях тълкуванията на Тората от Исак Слепия, докато се хранех, виждах в ръката си вместо парче хляб някой мъртъв пръст от предния ден. По-късно се питах какво в мъртвите тела така силно ме привлича, защо ми бяха любопитни, защо проникваха в моето съзнание по-силно от живите тела, а знаех, че това е поради моя страх, че ще изгубя желаното нещо, а с мъртвото тяло човек няма какво да изгуби, мъртвото тяло е предварително изгубено, още преди да бъде пожелано и получено.

Никога не узнахме от какво се разболя Исак. Татко казваше, че в онзи следобед в магазина видял как лицето му пребледнява, как по очите му се разбирало, че не знае нито къде е, нито кой е. У дома го донесоха на ръце и го поставиха в ледиканта. Лежеше с отворена уста, гледаше наоколо, без да ни разпознава. Беше забравил да яде, ние дъвчехме храната и я слагахме в устата му, а след това той само я преглъщаше. У дома идваха доктори, но никой не можеше да каже от какво е болен Исак. Един ден престана да гълта храната, тя оставаше сдъвкана в устата му, не я изплюваше, та ние я вадехме оттам с пръсти. Кожата му ставаше все по-бледа и по-бледа. В деня, когато стана прозрачна като най-тънка хартия, Исак умря.

След погребението, събирайки дрехите на Исак, за да ги изхвърли, татко, без да погледне към мен, каза:

— Нямам вече пари, за да плащам твоето училище. Освен това някой трябва да ми помага в магазина.

Не казах нищо. Татко беше особен човек, искаше да му се молят, аз бях още по-особен, не исках никога да моля никого. Знаех, че най-голямото му желание е да стана равин, знаех, че би взел пари назаем, за да ме види един ден как говоря в центъра на синагогата. Но знаех още нещо за него — той винаги поддържаше някого в нещо и желаеше на някого нещо до момента, докато не видеше, че и в подкрепяния, и в желаещия се събужда страстта за изпълнение на онова, което татко желаеше и подкрепяше. Неговото желание да стана равин растеше през всички тези години и ставаше все по-силно и по-силно, докато аз мълчаливо слушах думите му за своето бъдеще, и той никога не чу от мен, че искам да бъда равин, той искаше моето мълчаливо съгласие или по-точно подчинение на желанието му да бъда равин. Но една година по-рано аз самият започнах да казвам:

— Когато стана равин…

Сега знам, че в момента, когато татко за първи път бе чул това от мен, с моето равинство бе свършено. И вероятно бих станал равин, ако не бях казал тези думи няколко пъти. И затова знаех, че неговото решение да не уча повече не бе заради липсата на пари, а затова, защото някой трябваше да му помага в магазина, тъй като той, искайки да покаже на хората, че има пари, плащаше на рави Менаше да ми преподава частни уроци; прекъсването на моето обучение за равин бе изпълняване на неговото удовлетворение да види как желанието ми се превръща в мъртвец. Удовлетворението му можеше да се увеличи, ако аз отчаяно го молех да продължа с училището, а той да ме остави безпомощен, като да тласка някого към смъртта, ако е можел да го спаси само с малко усилие. Дали това произтичаше от неговата потребност да докаже своята значимост, дали искаше да се разпорежда с нечий живот и така да придаде смисъл на своя живот, не мислех за това в онзи момент. Знам само, че преглътнах онова, което каза и на което навярно очакваше да отговоря нещо, поне да попитам, ако не моля и не се съпротивлявам. На следващия ден станах продавач; бях на седемнайсет години и повече никога не споменах равинството.

Няколко години след това, когато Естер се разболя тежко, татко прекарваше цялото време в грижи за нея, кършеше пръстите си, молеше Яхве^[1] за помощ. Една сутрин, докато закусвах, татко говореше на Естер, която лежеше на ледиканта:

— Ще живееш, трябва да живееш. Не можеш да умреш…

Естер, която през цялото време казваше, че не иска повече да живее, че по-добре да умре, отколкото да се мъчи, повдигна главата си и прошепна:

— Трябва да живея. Трябва да поживея поне още една година. Искам да поживея…

В този миг лицето на татко се промени съвсем, като че го обзе някакво раздразнение, което замени неговата безнадеждност, и каза, че тази сутрин няма да ходя в магазина, защото той ще работи там до обяд.

Същата година Естер умря, а след пет месеца умря и татко. Последното, което чу от мен, беше желанието ми да оздравее.

Ако за нещо съм благодарен, че бях и продавач, то е заради запознанството ми с Франс ван ден Енден. Дойде една вечер в магазина за смокини и вино, а след това тръгнах с него към дома му, където разговаряше със своите приятели за Пол Венецианеца, Джордано Бруно и Рьоне Декарт. Обичаше необичайните неща; самият той изглеждаше и се държеше странно, а навярно и аз му бях странен и го смущавах със своето поведение, тъй като бяхме много различни: той беше дребен човек, наближаваше шейсетте; докато говореше, както гласът му се извисяваше и спадаше, така и ръцете му се повдигаха и спускаха, а паузата между изреченията запълваше с удари на крака по пода, а когато слушаше да говори някой друг, щракаше с палеца и средния пръст или пък прекарваше пръсти по главата си, като да приглажда косата си, а нямаше коса. Смущението си издаваше, като започваше да чеше ушните миди, и правеше това особено нервно, когато някой спокойно и внимателно, без патос в гласа и в изражението на лицето, които бяха характерни за него, му задаваше въпроси или му отговаряше, а аз точно така задавах въпроси и така отговарях.

По-късно, когато в Амстердам започна да се говори, че ще бъда отлъчен от еврейската общност, Франс беше този, който ми каза, че когато се наложи, мога да се пренеса в неговия дом. Това се случи онази вечер, когато брат ми се върна от синагогата и каза, че равините са прочели херема.

— Трябва да замина — казах.

Габриел мълчеше.

— Ако остана, ще пропаднеш и ти. Ако замина, може и двамата да се спасим.

Станах от стола и се приближих до големия червен ледикант. Докоснах завесите над него, седнах скрит зад завесите и изведнъж открих лицето си, правейки маймунска физиономия. Габриел се засмя, а след него и аз. Погалих червеното кадифе на ледиканта; на него мама и татко ни бяха създали — и Мириам, и Исак, и мен, и Ребека, и Габриел; и на него умряха.

— Ще взема ледиканта със себе си — казах. — Не ми трябва нищо друго. Само ледиканта.

Помислих си, че бих искал да взема и една гледка от квадрата на прозореца, от който в детството ми започваше светът, и изтърчах по стълбите до таванското помещение. Отворих прозореца, отвън миришеше на студено лято. Погледнах към горния ляв ъгъл на прозореца — някъде далеч в облачната нощ трептеше една-единствена звезда. Помислих си, че не е възможно да се отиде до нея, и почувствах някаква тъга заради това, и си помислих какво ли би било, ако звездите са като отвори и когато би могло да се достигне до някоя от тях — бих погледнал през нея и от другата страна, някъде в далечината, бих видял град, а в него някой друг като мен как гледа през отворения прозорец и се пита какво има по-нататък. Излязох от стаята, оставяйки прозореца отворен, спуснах се по стълбите и застанах до ледиканта. Габриел беше заспал, седнал на стола, с глава подпряна на масата. Край главата му гореше свещ. Взех свещта в ръка и отидох до голямото огледало. Чак от детството си не се бях наблюдавал в огледалото — този предмет оттогава ми служеше да видя как изглеждам, дали косата ми е добре сресана или трябва да я довчеша, дали сатенената яка е правилно поставена, дали тъмното ми лице е пребледняло от простудата или от няколкото дни, прекарани в леглото. Забелязах, че веждите ми са извити в правилна дъговидна форма, която оставяше впечатление за решителност, устните в овладяна усмивка изразяваха надмощие и циничност, а този, който би се загледал в зениците ми, не би имал чувството, че може да проникне в тях, докато не потъне — като че ли някаква сила се излъчваше от зениците ми, която самата беше проникваща. Опитах се да придам друг израз на лицето, но ми се стори невъзможно. Върнах свещта на масата и отроних няколкото капки восък, които засъхваха върху пръстите ми.

— Сега трябва да тръгвам — казах и Габриел се събуди.

Повдигна глава от масата и ме погледна със сънени очи.

— Тези дни ще изпратя някой да вземе ледиканта — казах, докато събирах книгите си в един чувал, а Габриел ме гледаше безмълвен.

Беше студена вечер и крачех по улиците на Амстердам с чувала с книги на гръб. Знаех къде ще отида, Франс ван ден Енден още когато за първи път чу за моите проблеми с еврейската общност, ми каза, че неговият дом винаги ще бъде и мой дом, но аз все пак не се упътих направо към неговата къща. Исках малко да повървя.

Пред нашата къща премина човек, който свиреше на латерна. Тръгнах към Старата черква, а оттам към Йоденбрестрат; бездомниците се настаняваха в своите бъчви, дояждайки изпросената храна; една жена, която ме гледаше само с лявото си око, тъй като дясното й беше затворено от синината над и под него, вървеше подир мен, казваше колко струва за една нощ, повдигаше полата си, дърпаше ме за ръкава; в една картаджийница се биеха двама дебелаци, след като единият разпиля картите на масата; в таверната до нея, около която миришеше на пушена херинга, хората бяха станали от столовете и с чаши в ръка пееха, а една старица седеше тъжно на масата в ъгъла; в театъра се чуваха гласове — артистите репетираха някакво представление, пред театъра децата им правеха хартиени лодки от страниците на една книга, по които бяха изобразени коридори, които не водят никъде, и ги пускаха да плуват по водата на канала, а те потъваха. След това закрачих по някакви тесни улички, чиито имена не знаех, улички, в които миришеше на прясно опечен хляб, на ракия, на печено свинско и лук, на урина и изпражнения. По някоя от тях се носеше тих разговор или смях, по друга от полуотворен прозорец се чуваше силен плач.

След полунощ бях пред къщата на Франс. Две стаи светеха — предположих, че Франс цяла нощ е разговарял със своите приятели. Потропах три пъти. Когато вратата се отвори, видях само зелените очи на Клара-Мария как блестят в тъмнината.

— Трябваше да дойдеш по-рано — каза. — Татко цяла вечер говори за тълкуванията на Исак Слепия.

На другия ден двама носачи донесоха червения ледикант в къщата на Франс.

Не мога да си спомня как започна близостта между Клара-Мария и мен, как стана така, че да сме близки като ножа и хляба, беше още преди моето отлъчване, значи преди моето преместване у Ван ден Енденови, това сближаване започна още в първия час по латински, а може би и преди това, когато я срещах в коридора на тяхната къща преди и след часовете с Франс, когато всичко, което знаехме един за друг, беше да си кажем „Добър ден“ и „Довиждане“. Понякога, когато се събирахме в къщата на баща й, тя оставаше с нас, но не говореше нищо и само ни наблюдаваше с малко див поглед като котка, а когато Франс я помолваше, тя ни свиреше на лютня или чембало. По-късно започна да ми преподава латински. Започна първия час с разказ на съня си от предната нощ, по този начин започваше часовете с мен, а ги завършваше, като искаше от мен и аз да разказвам на латински какво съм сънувал. Когато й казвах, че въобще не сънувам, тя ми казваше, че или се плаша от нея и я лъжа, че не сънувам, или се плаша от самия себе си и не запомням сънуваното. Може би имах някакъв особен страх от нея, някакъв страх, който не може да бъде обяснен с моята дефиниция за страха, написана по-късно в „Етика“, това беше страх, че ако толкова много се доближа до някое друго същество, ще се претопя с него, така както съществува опасност при по-голяма близост между Земята и Слънцето да бъде изгорен целият жив свят; а навярно се страхувах от себе си, страх, който беше естествен и лесно обясним с дефиниции, страх, който обясняваше и моя страх от Клара-Мария. Затова пък не се страхувах от нейните сънища, помнех ги: винаги се случваха в някой град, който не съществува, но за който тя казваше, че трябва някъде да съществува, град в подножието на някаква планина и живот, който се развива по законите на детството. В сънищата си тя винаги беше такава, каквато бе в действителност — дете. Сънищата винаги завършваха еднакво: тя върви по покривите на къщите, не се страхува, че ще падне, но все пак пада. След това става, изправя се, изтупва праха от дрехите си и вижда, че от падането на земята е останала само една кървава следа.

Веднъж ми разказваше своя сън за хора, които се поздравяват помежду си, като допират лявото си ухо и правят две движения около него, след това допират лявата си и дясна ноздра, после устата и накрая челото. Оттогава така се поздравявахме и ние.

Тя беше измислила и една специална игра — един от нас трябваше да каже изречение от някоя книга, а другият трябваше да отгатне кой е написал изречението. Първо питаше тя:

— „Целият космос е съставен от противоположности, но хармонията в него се основава на дисхармонията.“

— Балтазар Грасиан — отговарях аз и задавах своя въпрос:

— „Никога от ясното небе не паднаха толкова гръмотевици, никога не заблестяха над нас толкова комети.“

— Вергилий — казваше тя и задаваше въпрос:

— „Думите не падат на празно място.“

— Мойсей де Леон — казвах името на автора на „Зохар“ и задавах въпрос:

— „Докъдето и да отидеш, на което и място да застанеш, навсякъде в безкраен кръг се простира вселената.“

— Лукреций — отгатваше тя и задаваше въпрос:

— „Докато пиеше, той се опияни от собствения си образ и се влюби в нещо, което не е тяло, а сянка.“

Тя винаги завършваше играта точно с тези стихове от „Метаморфозите“ на Овидий, често играехме тази игра, но Клара-Мария винаги, след няколко верни отговора, казваше стиховете за Нарцис и аз, когато й споменавах, че и предния път, и по-предния е казала същото, тя само се усмихваше, разтваряше пръстите си, поглеждаше тяхната сянка на пода и ме питаше нещо съвсем друго — защо небето е горе, а не долу или пък защо денят не започва с вечер и не завършва с утро.

Вярвай ми, ……………, обичах нейните въпроси. Зная, звучи ти глупаво, но харесвах тази безцелна размяна на думи, може би обичах не толкова нейните въпроси, колкото харесвах това наивно и невинно питане пред простото чудо на съществуването. Винаги задаваше въпросите с някакво начално смущение, а после се оживяваше като да получаваше отговор, преди още да е доизрекла въпроса, като пред нея да се разкриваха пределите на някой безпределен отговор, който продължаваше и от другата страна на търсеното обяснение, който разгадаваше и нещата, които са ни толкова далечни, че дори не можем да питаме за тях, а на лицето й се изписваше радост, каквато изживяваме при първото откриване на нещата, когато светът е нов за нас и го докосваме за първи път с ръката на познанието.

Да, знам, че ми вярваш, ……………, знам, че ми вярваш, когато ти казвам, че и мен ме обземаше подобна радост, когато влизах в нейната стая, докато тя си превеждаше на глас части от „Анатомия на меланхолията“ или пък свиреше на чембало, обръщаше се, поглеждаше ме и ме питаше:

— Бенто — казваше, винаги ми казваше Бенто, никога Барух, никога Бенедикт, — знаят ли тези думи, знаят ли „Така пътищата към своята сегашна пропаст мога да открия в загубите, в смъртта и жалостта по някого или по нещо, което някога желаех“, че аз ги чета в този момент? — и затваряше книгата, и я оставяше настрана или пък ако свиреше, изсвирваше последния тон и ме питаше: — Знаят ли тези звуци, че аз им давам живот?

— Те самите вероятно не знаят, но знае онова, което ги съдържа в себе си.

— Бог?

— Можеш да го наречеш Бог или Природа-създател. Или субстанция. Субстанцията е онова, което е самото себе си; онова, което само себе си осъзнава.

— Значи думите, които чета; звуците, които изсвирвам, не съществуват сами в себе си и не могат сами да се осмислят?

— Самите звуци, самите думи са модификация на безкрайната субстанция; тази субстанция съдържа и думите, и звуците, а една част от тях, онази част, която е самата идея за тях и следователно е част от субстанцията, разбира и осъзнава тяхната същност.

— Каква е разликата между същността и субстанцията?

— Същността на субстанцията се изразява единствено чрез атрибутите и вътре в тях.

— А какво са атрибутите?

— Самата субстанция се състои от атрибути, чрез които изразява своята същност, а след това от атрибутите се появяват вечните и безкрайни модуси. От безкрайно многото атрибути ние можем да опознаем само два: мисленето и пространствеността. Тези два атрибута са в постоянна обвързаност. От всеки атрибут произлизат безкрайно много модуси, които са модификации, състояния на субстанцията; модусите са единичните неща, чрез които се изявява субстанцията, а произлизат от атрибутите, както атрибутите произлизат от субстанцията. Всичко, което произлиза директно от субстанцията и атрибутите, отново е безкрайно и вечно — а такива са и безкрайните и вечни модуси: от атрибута на пространствеността произлиза модусът на движението и покоя, от мисленето произлиза модусът на безкрайния разум, а от срещата на двата атрибута произлиза обликът на целия универсум. Погледнато през атрибута на пространствеността, модусите са тела, погледнато през атрибута на мисленето — модусите са идеи. Безкрайният и вечен модус на покоя и движението е сбор от всички тела, които са ограничени модуси, и в себе си съдържа всички движения и покои. Безкрайният и вечен модус, който е безкраен разум, съдържа в себе си всички единични идеи. Безкрайният и вечен модус, който се нарича облик на целокупния универсум, съдържа в себе си целостта на света и е сбор от законите за отношенията на преходните и вечните модуси. Значи достигнахме до преходните и ограничени модуси, които, за разлика от вечните и безкрайни модуси (три на брой), са безбройни — толкова, колкото преходни и ограничени тела съществуват в света. И при единия, и при другия вид модуси същността не се припокрива с екзистенцията. Така изглежда преходът от съвършеното към несъвършеното: от субстанцията произлизат атрибутите, от атрибутите произлизат вечните и безкрайни модуси, от вечните и безкрайни модуси произлизат безбройните преходни и ограничени модуси — тела. Съвършенството е природата-създател, а това са субстанцията и атрибутите; несъвършенството е създадената природа — модусите. Природата-създател може да бъде осъзната единствено чрез самата нея, създадената природа може да бъде разбрана единствено чрез субстанцията.

— Мисля, че не разбрах съвсем точно как така атрибутите определят дали нещо ще бъде идея или тяло…

— Това е защото атрибутите са като гледни точки. Ти си все същата, но ако те гледам оттук, виждам дясната страна на твоето лице, виждам твоето дясно око, което изразява въпрос, и косата, която е отметната над челото, а ако се преместя от другата ти страна — и аз я заобикалям, — тогава виждам лявата страна на твоето лице, виждам твоето ляво око, което очаква отговор, и косата, която пада покрай лицето, също така мога да видя пръстите ти, които си играят със страниците на книгата, или повдигането на твоите гърди при вдишване и издишане, мога да наблюдавам твоите ноздри или мястото, където се съединяват шията и твоята ключица, или да гледам мястото, където гърбът ти преминава към врата. Тогава аз съм атрибут, аз съм само точка, която те наблюдава, но ти си винаги същата, ти си винаги Клара-Мария, без значение коя част от теб гледам аз. Така и модусите на различните атрибути са една и съща модификация и се различават само по модуса — така тялото и душата са едно и също нещо, едното видяно през атрибута на пространствеността, другото — през атрибута на мисленето.

— Но все пак не ми е съвсем ясна връзката между всички тези неща, между субстанцията, атрибутите, същността, между вечните и безкрайни модуси и преходните и ограничени модуси — каза тя и се облегна на чембалото.

— Да си представим, че субстанцията е светлина, но не такава светлина, която произлиза от едно определено тяло, от Слънцето, от звезда, от свещ; да си представим, че тази светлина, която представлява субстанцията, е самопоявила се, че е всепроникваща, безкрайна и вечна. Бихме си представили атрибутите като безброй призми и то такива призми, които са произлезли от самата светлина-субстанция, и тези призми-атрибути, за разлика от другите, които познаваме, са безкрайни и вечни. Значи единствената прилика, която имат призмите-атрибути с призмите, които познаваме, е тяхната способност да пречупват светлината. Светлината-субстанция изразява своята същност, преминавайки през призмите-атрибути, пречупвайки се през тях, така субстанцията изявява себе си, атрибутите изразяват, а същността е изявена. Тъкмо при това пречупване на светлината през атрибутите се създават нейните модификации. Най-напред се формират три вечни и безкрайни модуса — тях можем да си представим като първи проблясвания, но не проблясванията, които познаваме, значи не краткотрайни и ограничени в пространството, а проблясъци, които са безкрайни и вечни. След това от тях се пораждат разложените цветове на пречупената светлина — ограничените и преходни модуси. И така светлината преминава през призмите, след това се формират първите проблясъци и накрая достигаме до образуването на най-различни цветове.

Погледнах я.

— Сега по-ясно ли е?

Засмя се. Удари с пръсти по клавишите на чембалото.

— Все пак — каза, — все пак тоновете могат да осмислят сами себе си. Също и думите.

След това изсвири няколко такта, погледна ме и добави:

— Освен това разложените цветове на светлината понякога са по-хубави от самата светлина. Независимо от тяхната краткотрайност. Или може би тъкмо поради нея.

Откакто се преместих у Ван ден Енденови, след отлъчването от еврейската общност, спях в стая до нейната.

Същата нощ, след като си тръгнаха всички, дошли в къщата им, за да разговарят с баща й, подреждайки възглавница, чаршаф и одеяло на леглото, на което трябваше да спя, Клара-Мария ме попита:

— Какво иска да каже Балтазар Грасиан, когато отбелязва, че всички неща на света трябва да се гледат обърнати, за да се видят истински?

Не помня какво й отговорих. Помня, че тази вечер не заспах, мислех за това, че спи в стаята до мен.

Месец преди да се преселя в техния дом, почина майката на Клара-Мария. Тя никога не показа тъга, никой не я бе видял да плаче, но често излизаше и дълго не се връщаше вкъщи, до мръкване. Един ноемврийски следобед тръгнах с нея. Стигнахме до края на града, а след това продължихме из полето.

— Коя съм аз? — попита Клара-Мария бавно.

Погледнах я объркан.

— Клара-Мария — каза.

А след това все по-бързо и по-бързо се питаше и си отговаряше:

— Коя съм аз? Клара-Мария. Коя съм аз? Клара-Мария. Коя съм аз? Клара-Мария.

Ускоряваше крачките, както и думите. Изтощена от думите и вървенето, падна на земята и продължи да се пита и да си отговаря. Когато скоростта на изговаряне стана толкова голяма, че езикът й започна да се преплита, а лицето й се сви в гърч, тя само се попита няколко пъти коя е и замълча. Гледах я. След това ми обясняваше за чудесния миг, когато забравя не само името си, не само въпроса, но забравя и кой задава въпроса. Казваше, че тогава има усещането, че наистина е тази, която е.

— Хайде сега ти — ми каза.

Аз отворих уста, но не можех да се запитам. И още веднъж.

Бягах. Мислех, че това ще ми помогне да се запитам кой съм. Тя бягаше до мен. Звукът от нейните крачки като че ли ме гонеше, като че ли ме принуждаваше да си задавам въпроса, а това чувство за насилие още повече ме затрудняваше да кажа „Кой съм аз?“.

— Кой съм аз? — най-накрая се запитах и спрях.

Клара-Мария ме настигна. Застана пред мен, погледна ме в очите. Гледах я с вцепенен поглед, така както гледат онези, които са забравили дори кои са.

— Кой си ти? — ме попита.

Исках да мълча.

— Бенто?… Барух?… Бенедикт?… Не знам — казах.

Обърнах се и започнах да бягам. Нещо силно кънтеше в ушите ми и не чувах нейните крачки, но знаех, че бяга след мен. Паднах. Настигна ме. Помогна ми да стана. След това постави пръстите си на лицето ми.

— Виж колко студени са — каза.

Исках всичко това да трае вечно, исках всеки от тези мигове да се превърне в безкрайна продължителност и те да съществуват едновременно, исках нейното повдигане на пръсти да трае безкрайно, а едновременно да продължава и това полуотваряне на устата, исках изговарянето на виж колко студени са и този студен допир до лицето ми да продължат от другата страна на измеримото съществуване; привличаше ме вечността или още по-точно — плашех се безкрайно от прекъсването.

А трябваше да прекъсне, трябваше да завърши с моето заминаване от дома на Ван ден Енденови. Бях принуден да напусна Амстердам, а последните дни бях сам с Клара-Мария в къщата на Франс, тъй като той и двете по-малки дъщери бяха на посещение при роднини в Антверпен.