Лорънс Уат-Еванс
Градът на нощната страна (9)

9.

Нямах никакви свежи идеи, така че се заех с очевидното: и естествено установих, че Саюри Накада не приема обаждания.

Отначало опитах да се свържа направо с нея, като заявих, че трябва да разговаряме лично. Натъкнах се на някакъв заядлив софтуер, който едва ли не искаше да узнае генната ми формула, преди да ме допусне по-нататък.

Отговорих на всичките му въпроси и дори се опитах да съм любезна и в края на краищата програмата ми каза, че да, попаднала съм на правилното място, но г’ Такада не разговаря с непознати.

Използвах друг подход: позвъних на друг номер в къщата, за служебни повиквания, и се опитах да убедя поредната програма, че трябва да разговарям с човек относно една имотна сделка. Каза ми да оставя името и номера си, както и подробности за сделката, и че ще ме потърсят.

Нямах никакво намерение да оставям каквато и да било информация за себе си, още повече че щеше да бъде засечена с предишния разговор — не исках някой да разбере какво се опитвам да направя. Бях блокирала изходящите данни на моя компютър и бях прехвърлила сигнала така, че да изглежда, сякаш е генериран от някоя улична будка, за да не може програмата да види с кого разговаря.

Вместо да си съобщя името, попитах може ли пак да позвъня и побързах да прекъсна връзката.

След това отново прибягнах до директен подход — само за да видя какво ще се случи. Обадих се на номера за връзки в указателя и казах:

— Казвам се Карлайл Хсинг. Имам лично съобщение за г’ Саюри Накада във връзка с наскорошно закупуване на земя. Мога ли да разговарям с нея, ако обичате?

Програмата бе любезна, но въпреки това ми отказа.

— А бихте ли й предали, че съм се обаждала? — Преструвах се на невинна кротка женица. — Става въпрос за имоти в Западния край.

— Ще се постарая г’ Накада да бъде информирана, г’ Хсинг — отвърна програмата. Затвори ми, преди да успея да кажа още нещо.

Известно време гледах екрана с празен поглед, после си казах: да върви по дяволите всичко това, поне за малко. Не се сещах за други общоприети начини за връзка, а още не бях готова да опитвам нелегален достъп до семейство Накада — животът ми и без това не беше безгрижен. Реших да изчакам и да видя какво ще се случи.

Часовникът показваше, че е 23:00, и тъй като бях на крак от 6:30, беше време да обявя край на работния ден. Нуждаех се от почивка.

Освен това трябваше да анализирам записите, които бях направила в Западния край, а това отнема време. Може да не бях видяла нещо интересно и важно с очите си, но човек не бива да се уповава само на сетивата си.

Изключих компютъра от мрежата, за да не позволявам на неканени гости да видят с какво се занимавам, и го захраних с информацията, която бях събрала, а после му казах да търси аномалии, потенциални ценности или възможности за търговска печалба и го оставих да действа.

Което означаваше, че най-сетне имам време за себе си. Екранировката на прозореца все още беше активирана и я оставих така, изтегнах се на леглото, включих се на нощен режим и заспах, с програма, настроена да не компресира. Тялото ми имаше нужда от заслужен отдих, а поне засега не бързах да потъвам в сънища. Освен обичайния подбор имах някои много приятни сънища за един човек, с когото живях, когато бях на двайсет — в реалността той се оказа гадняр и се разделихме, но обичах да го сънувам такъв, какъвто си го представях, когато се запознахме. Оттогава бяха изминали двайсетина години и животът ми бе дал един-два урока, но все още вярвах в истинската любов и докато я чаках, се задоволявах с красиви сънища.

Не си направих труда да проверя какво прави камерата — знаех, че не се е разкарала. Честно казано, това дори ми действаше успокояващо — мисълта, че някой ме следи в един свят, в който иначе никой не дава пукната пара за мен.

В седем сутринта ме събуди сигнал откъм компютъра — някой ми беше пратил съобщение. Без да ставам, превключих от програмата за сънища към компютъра.

— Карлайл Хсинг. — Гласът дори не претендираше да е човешки. — Г’ Саюри Накада не се интересува от вас и предложенията ви по какъвто и да било въпрос. Тя не се занимава с неудачници. Имате три повиквания на три различни номера. Ако позвъните отново на тях, или на други, ще бъдете обвинена в тормоз. Ако все още нещо не ви е ясно, можете да позвъните веднъж — и само веднъж — на програмата за обслужване на клиенти в „Игрална корпорация «Ню Йорк»“.

Това вече си беше удар на камък. Ако се съдеше по намека за неудачниците, бяха направили проверка на досието ми, но дори не знаех дали са се съветвали с Накада, тъй като в наши дни програмите имат ужасно голяма самостоятелност и могат да се възползват от това, ако потребителят не внимава. Реших засега да не се обаждам в „Ню Йорк“ и да запазя тази възможност за по-късно. Ако се пропуснеше тази незначителна пукнатина, се бях озовала в задънена улица.

Което ми напомни за разходката край кратерната стена. Станах, изключих се, сипах си чаша чай и поисках от компютъра да ми покаже какво е направил с данните от Западния край.

Нищо. Никакви аномалии, никакви данни за добре скрит търговски потенциал, нищо, което да има каквато и да било стойност. Всичко си беше точно както го бях видяла — рухнали сгради, изоставени имоти, които не стават за нищо и чакат деня, в който слънцето ще надзърне от ръба на кратера. Ако имаше нещо скрито там, трябва да беше скрито наистина добре и вероятно дори екранирано.

Мисълта за екранировката ми напомни за моя верен спътник, така че проясних прозореца и надзърнах навън.

Камерата си висеше на мястото и запречваше половината от гледката ми към Капана. Няколко рекламизатора кръжаха пред обектива, опитваха се да фокусират холоизображенията в полезрението на потенциалния наблюдател, но камерата не им обръщаше внимание. Очевидно не й правеха впечатление също вятърът, шумът на уличния трафик и всичко останало. Когато видя, че прозорецът става прозрачен, тя премести обектива от вратата към мен, но иначе не помръдна и милиметър. Махнах й за здрасти и отново затъмних прозореца.

Надявах се, че нещастната машинка не е в състояние да изпитва досада. Предположих, че й липсва тази опция, след като е лишена от собствена воля.

Върнах се към обмислянето на случая.

До вчера имах три възможни пътя за разследване, но два от тях сега бяха блокирани поне временно, защото в случая с Накада не знаех дали не става въпрос за прекалено усърден софтуер. Що се отнасяше до Западния край, там никой не възпрепятстваше разследването ми, просто нямаше накъде да върви.

Оставаше само Поли Орхид.

Предположих, че в 7:30 вече трябва да е станал, и набрах номера му. За моя изненада отговори веднага, при това лично, а не чрез програма — екранът премигна и се появи сънено лице.

Косата му беше черна, лъскава и гладко сресана, очните му орбити бяха реконструирани и имаха почти правоъгълен профил, а на бузата му блестяха сребристи жички. Лицето му бе щателно епилирано; още жици блещукаха по контура на брадичката, всяка пета — златна.

Не можех да кажа със сигурност дали носът и устните му са естествени, но ако беше така, имаше добро генетично наследство — съмнявах се да са били преправяни, тъй като това е доста солена хапка за дребен мошеник на Епиметей.

Трябва да призная, че видът му пробуди интереса ми. Бях го виждала и преди, но не му бях обръщала внимание, а сега ми се струваше променен — имплантираните жици и прическата бяха нови и не бях сигурна дали няма други корекции. Изглеждаше доста шик, лъскав и гладко причесан — не само заради косата: маниерите му изобщо. Със сигурност се беше изкатерил в йерархията — вероятно не чак толкова, колкото му се искаше, или дори колкото си въобразяваше, тъй като несъмнено не беше нищо повече от подставено лице, но беше с няколко класи над моята. В „Луи“ няма такива шикозни типове.

Доколкото познавах биографията му, бих предположила, че ще завърши в Западния край, а ето, че очевидно се движеше в противоположна посока. Зачудих се дали не е имал достатъчно средства, за да си купи образователен имплант или дори да си направи промяна на личността.

Той ми се усмихна. Перфектни зъби.

Не зная защо, но ми призля — под лустрото долових нещо особено неприятно. Личеше си, че не вярва в човека, за който се опитва да се представи. Лъскавата кал си остава кал.

— Да, г’, какво мога да направя за вас? — попита той все така широко ухилен.

— Здравейте, г’ Орхид. Обаждам се във връзка с „Крайстенно развитие“. Надявах се…

Млъкнах, защото усмивката му изчезна. Лицето му стана гладко и безизразно.

— Какво се надявахте? — попита той.

— Надявах се да ми разкажете какви са плановете ви за тази компания.

— Нямам планове. Коя сте вие всъщност? Не виждам откъде се обаждате.

Което си беше така, защото аз го исках, естествено — по навик блокирах всякаква информация и прехвърлях разговора през други канали, за да не може номерът ми да бъде засечен.

Преди да успея да кажа нещо, той продължи:

— Чакайте малко, аз ви познавам. Вие сте Хсинг, детективката, ако не се лъжа? — Усмивката му се върна, но този път изобщо не изглеждаше добронамерена. По-скоро зла и заплашителна. — Ваша беше програмката, която спипах вчера при мен, нали?

Усмихнах се и аз. Ред ми беше. Вече не изглеждаше така шик. Повече приличаше на хищник. А с такива знаех как да се справям.

— Радвам се, че се позадържах вкъщи — продължи той. — Иначе щях да пропусна обаждането ви.

— Така ли?

— Точно така, Хсинг — или Карли? — Не отговорих и той продължи: — Както и да е, имам да ти кажа нещо.

— Тъй ли? — Повдигнах вежди. — И какво по-точно?

— Да ме оставиш на мира. Не съм лъжица за твоята уста, госпожичке. Може и да бях преди, но вече не.

Не му вярвах, ала и не смятах да споря, защото не исках да го подтиквам да ми доказва каквото и да било. Поне засега. Затова продължих да му се усмихвам.

Голямо усмихване падаше, нали разбирате. И никой от двама ни не влагаше каквото и да било чувство в това, освен ако не смятате усмивката за израз на враждебност.

Неговата обаче изведнъж изчезна.

— Чуй ме — заговори той. — Не се шегувам. Не желая да си пъхаш носа в делата на „Крайстенно развитие“. Стой настрана от моите работи, инак може сериозно да пострадаш. — Направи пауза за допълнителна тежест и продължи: — Говоря само за работата, разбира се, защото ако искаш да се срещнем за нещо друго, винаги съм на твое разположение. Няма да те счупя, най-много малко да те понамачкам. — Захили се и изключи връзката.

Не обичам да ми говорят по този начин. Не съм красавица, вярно е и че не съм грозна, но не ми е приятно, когато ставам обект на нечии нездрави помисли. Което не ми се случва чак толкова често. И точно затова смятам, че всеки, който ме гледа така и ми отправя подобни предложения, или се преструва, или е перверзник. Предположих, че Орхид клони към втората категория, и то защото е развратен до патологични размери.

Прекъснах връзката и откъм моята страна. Имах три възможности за разследване на този случай, и трите бяха ударили на камък.

Когато се блъснеш в стена, обикновено отстъпваш и опитваш друг подход. Ако пък не стане, се мъчиш да пробиеш дупка. Изглежда, бе дошло време да размахам чука.

Поли Орхид беше нащрек и очакваше да види какво ще предприема. Беше ме предупредил да внимавам, щеше да следи действията ми и едва ли си мислеше, че ще се откажа. Това означаваше, че ако отново се опитам да се добера до него, може наистина да пострадам. А поне засега не исках да излагам живота си на риск.

Освен това все още не можех да повярвам, че е нещо повече от наемник.

Западният край беше гробница, а ровенето в костите едва ли можеше да ми донесе успех. Просто не виждах какво още може да се изстиска оттам.

Оставаше Саюри Накада.

Ако някой дърпаше конците, това бе тя. Жена с много пари и сериозни връзки не можеше да не оставя следи. Знаех поне десет начина да науча разни неща за нея, без дори да си давам зор. Ако съберях достатъчно информация, може би щях да успея да разкрия плановете й. Тази история със Западния край може да не беше нейна идея, но тя със сигурност бе въвлечена, след като купуваше въпросните имоти. Дори без директен достъп бих могла да си създам известна представа за начина, по който й работи умът.

Не можеше да пази всичко в тайна, би било глупаво дори да се опитва. А не мислех, че Саюри е глупачка. Беше прокарала черта, отвъд която не позволяваше да я безпокоят, и бе поставила програми да я охраняват. Все пак разполагах с известни сведения от обществените архиви — с адреса й, с данъчни извлечения — поне с официалната им част. Бих могла да поработя върху тези неща.

Плъзнах пръсти по клавиатурата и първо проверих кредитния си баланс, за да се уверя, че мога да си го позволя — всъщност не можех, но щях да съм в границите на допустимото затъване. След това започнах да се свързвам с всички база данни, до които имах достъп, и да изсмуквам цялата налична информация за Накада.

Получи се истински поток, океан от сведения. Саюри Накада беше голямо име в икономиката на нашата жалка планета и в обществения живот на Епиметей, което означаваше, че хората се интересуват от нея и записват всичко, до което се доберат.

Прехвърлих събраното към сортираща програма, откъдето лесно можех да потърся каквото ми е нужно, и го оставих да се трупа там.

Докато вървеше този процес, потърсих някоя нейна кратка биография, за да си освежа паметта.

Саюри Накада се бе родила на Прометей на 30 октомври 2334 по стандартния земен календар, което означаваше, че е на трийсет и две без малко — по-млада от мен. Това ме изненада. Знаех, че е млада, естествено, и че не е от основателите на „Накада Ентърпрайзис“, а от ордата наследници, но въпреки това не мислех, че е чак толкова млада. По моето скромно мнение семейството трябваше да прати на Нощната страна някой по-възрастен и по-опитен.

Поисках да ми направят малка селекция на новините — или слуховете, — свързани с пристигането й в града, и получих над десет статии. Избрах няколко напосоки и ги зачетох.

Тъй като нямаше нищо интересно, се върнах на Прометей и прегледах информацията там — тази част от изследването излезе доста скъпичка.

Към обед вече имах сравнително добра представа за стила на действие на Саюри, но все още не знаех какво може да търси в Западния край. Не бях открила дори намек за това. Предполагах, че става въпрос за някой грандиозен план, който неминуемо бе обречен на провал. Беше нещо, което напълно съответстваше на нейния характер, ако се съдеше по събраната информация.

Какво имам предвид ли?

Саюри се беше родила богата, много богата — родителите й бяха втори братовчеди и същевременно основни наследници на истинските Накада и бяха поделили по двайсет процента от главния пакет акции на компанията. Саюри бе единствено дете и те естествено я бяха глезили с каквото могат — цял щаб възпитатели и гледачки, неограничен кредит, имплантирано образование, софтуерни и киборгизирани другарчета — пълната гама.

А след това я бяха зарязали.

О, не без причина — и то след сериозни предупреждения. Саюри станала почти неуправляема още щом стигнала пубертета, истинско малко зверче — горяла мозъка си с постоянен поток от психоактивни вещества от всякакъв сорт, репрограмирала личността си през няколко дни, отглеждала или конструирала незаконни секспартньори за лично ползване, влачела всякакви улични отрепки във фамилното имение и прочее. Според информацията поне веднъж бе допуснала нелегално съзнание в ума си и прекарала цяла седмица в разговори с него, след което го убила. Прибягвала до синестезия, болкостимулация, неврални тапи — какво ли не.

Родителите й на свой ред опитали всички познати средства, за да я вкарат в правия път, но тя отказвала всички по-директни намеси от събеседване — отстоявала правата си на човешко същество (което си беше почти абсурдно, като се имаха предвид нещата, които бе правила с и в мозъка си, при това само за забавление). Принудили я да ходи редовно на психоаналитик и тя се съгласила, само за да не й спрат средствата. Накрая, когато навършила осемнайсет — земни години, не прометейски, била на шест тамошни — родителите й заявили, че им е писнало, и я изхвърлили.

Всичко това ми беше до болка познато — моите родители бяха постъпили с мен по същия начин.

Тяхната причина обаче беше съвсем различна. Никога не съм страдала от самоунищожителни наклонности, харесвах ума си в естествения му вид и срещах на улицата предостатъчно отрепки, така че не държах да ги водя у дома. Освен това никога не съм разполагала с финансовите възможности на Саюри Накада, за да си позволя пищния й упадък. Нещо повече, причината да се отърват от мен бе тъкмо в недостига на пари. На родителите ми им писна да издържат мен и другите си деца, писна им и от Епиметей с неговите несъществуващи дългосрочни перспективи. Искаха да харчат парите си за нещо друго, а не само за трите си деца. Ето защо ни зарязаха веднага щом най-големият от нас — Себастиан Хсинг — навърши осемнайсет. Бях на петнайсет тогава — земни, разбира се — разликата в дължината на годината е само дванайсет дни. Не създавах никому никакви проблеми, само дето струвах пари. По-малката ми сестричка Алисън беше на дванайсет земни, единайсет местни, и също не бе успяла да причини вреда никому, но също гълташе средства, а брат ни Себастиан вече можеше да се води за пълнолетен — поне на Епиметей.

И тъй любящите ни родители ни зарязаха и с парите, които спестиха от издръжката, баща ми си купи перманентен сън някъде в Подкапана, където слънцето няма да огрее никога, каквото и да се случи отгоре, а майка ми отлетя за далечни светове и оттогава нямаме вест от нея.

Родителите на Саюри Накада не бяха заминали за никъде. Единственото, което им беше омръзнало, беше самата Саюри. Бяха я зарязали, но цялото семейство бе останало на Прометей.

Разбира се, от правна гледна точка тя си оставаше Накада, с всички произтичащи от това последствия. Освен това въпреки всичко, което бе направила с живота, младостта, тялото и ума си, тя очевидно продължаваше да храни доста високо мнение за себе си, което винаги помага, особено когато е подпряно със солидни банкови авоари. Какво направила Саюри със свободата ли? Решила да тегли чертата на досегашния си живот. Изтеглила известна сума и се подложила на прочистващи процедури, а когато престанали да я спрягат за палавница в новините, се явила пред дядо си, стария Йошио Накада, и поискала работа.

Предполагам, че старецът има старомодни представи за семейна чест и прочее. Взел я за посредник при извънсистемните сделки и скоро тя изненадала всички с това колко послушна може да бъде. Бързо израсла в професията и показала дори известен управленчески талант. Е, объркала някои неща, като търгувала според моментните си прищевки, но нищо чак дотам сериозно, докато не решила да впечатли дядо Накада и да му покаже колко е умна, като купила голяма пратка нови генентоми, която той вече бил отказал. Големи генентоми, не микроби, с размери от човешка длан до купе на такси, но твърде глупави, за да вършат квалифицирана работа — били предназначени за домашни любимци или прислуга. Като малка Саюри имала доста такива, та вероятно затова събудили интереса й. Решила, че е по-добре запозната с тези неща от стареца, че ще направи бърза печалба и ще шашне всички със способностите си.

В края на краищата не се оказала по-умна от него — генентомите хич не вървели на пазара, повечето измрели, преди да ги продадат, а някои се измъкнали на свобода и изпочупили доста неща. По-умните дори се добрали до нелегален софтуер и направили постъпки за гражданство, но не успели да издържат тестовете. В края на краищата Накада трябвало да плати за всичко.

Милият дядо бил ужасно ядосан на внучката, но все пак решил да й даде още един шанс — нищо чудно, след като все още той дърпа конците в семейството.

След около година или две Саюри внезапно била споходена от идеята, че пазарът за психоактивни бактерии ще се свие, и отказала да купи голяма партида първокачествен продукт, въпреки че ги предлагали на изключително изгодна цена. Слухът се разнесъл бързо и други едри купувачи също оттеглили поръчките, но уличният пазар не реагирал според очакванията им и когато стигнала дотам, стоката утроила цената си — спечелили всички с изключение на „Накада Ентърпрайзис“.

След този случай старецът решил, че е време малката Саюри да замине далече от очите му, и я пратил на Епиметей, за да наглежда семейния бизнес в Нощния град. Само дето този семеен бизнес се състоял от едно-единствено казино и няколко дребни предприятия. Става дума за „Ню Йорк“, разбира се, където нещата и без това вървели добре от само себе си под вещото ръководство на Виджей Во. Очевидно старецът бил твърдо решен да не й позволи да оплита повече конците.

Пратили я в изгнание, но само временно, тъй като всички знаели, че градът скоро ще загине и че ще си я приберат на Прометей още преди „Ню Йорк“ да види светлината на деня. Предполагам, че са й дали възможност да се поусмири, да улегне.

Поне засега, изглежда, имаше ефект. Откакто бе тук, Саюри пазеше поведение и малкото сделки, с които се бе захванала, й бяха донесли известна, макар и незначителна печалба.

Въпреки това ме глождеше усещането, че тази история с имотите в Западния край наподобява малко предишните й грандомански проекти като генентомите и психобактериите. Подозирах, че отново е замислила някой подобен план за бързо и бляскаво забогатяване, за да може най-сетне да покаже среден пръст на семейството си; таен и самостоятелен замисъл, след който да се завърне на Прометей като герой.

Но все още нямах представа какъв може да е този план. Бях прегледала всичко, свързващо Накада със Западния край, но напълно безрезултатно. Потърсих връзката между Западния край и генентоми, или психобактерии, но отново не открих нищо освен разни реклами за нелегални плантации, контрабандни доставки на психоактивни ферменти и всякакви други съмнителни деяния, с които се слави подземният свят на нашия град. Не виждах нищо особено освен едно, очевидното — Западният край беше безполезен, тъй като щеше да се изпържи пръв, когато пукне зората.

Хапнах за обяд пастет с чай и отново потънах в размишления, все още на пряк достъп, за да мога да проследя и развия всяко на пръв поглед обещаващо хрумване. Бях включена, но не бях в мрежата, просто седях и гледах с празен поглед димящата чаша чай.

А може би нямаше нищо скрито-покрито в тази история, помислих си. Може би тя купуваше имоти в Западния край само защото са евтини. Може би искаше да купи целия обречен град и бе започнала от Западния край, защото можеше да си го позволи.

Грандиозен план дори за нея — да купи целия град. Но й подхождаше напълно. Може би се опитваше да притисне бездомниците да й плащат наем, за да финансира купуването на още имоти — ако семейството й бе наложило ограничения или се страхуваше да сподели с тях с какво се е захванала.

Но… но в перспектива градът бе обречен, защото това, което привличаше туристите, беше разположението му на нощната страна. Когато пресечеше терминатора, градът щеше да бъде окъпан в ултравиолетова светлина, което означава изгорени ретини и тежки слънчеви изгаряния, да не говорим за различните видове кожен рак, с които даже симбиотите не могат да се справят. Температурите — които дори сега бяха високи за моя вкус — щяха да продължат да нарастват главоломно. Слънчевите лъчи щяха да променят поведението на псевдопланктона във водопречиствателната станция — а тези малки гадинки могат да са силно токсични. Да не говорим, че всеки километър на изток бе километър по-далече от дъждовния пояс, който е единственият източник на прясна вода на планетата.

И постоянният ослепителен блясък — непоносим за жителите на града, родени и израсли във вечна тъмнина. Знаех, че хората могат да привикнат към това, че Ета Кас, наблюдавана от Епиметей, изглежда почти като Слънцето от Земята, но лично аз едва ли щях да свикна. Не исках да опитвам дори и за ден.

Да не говорим какво правят с електрониката слънчевите и ултравиолетови ветрове. Човешките болести са едно, но същите тези лъчения щяха да са смъртоносни за незащитения софтуер. Не съм голям специалист по въпроса, но цялата тази необуздана енергия, която щеше да се сипе върху повърхността, щеше да доведе до разни последствия, нали? Нали точно затова на планетите с нормален денонощен режим всичко е защитено и изолирано.

Куполи, щитове и скафандри — капиталовложения, които едва ли си заслужават усилието. Нямаше човек на планетата, който да не е наясно с това. Когато се завъртеше изцяло към слънцето, Нощният град щеше да стане безполезен и Саюри Накада трябваше да го знае не по-зле от всеки друг.

Докато предъвквах последната хапка, ми хрумна една мисъл. Да речем, че тя виждаше всичко това малко по-различно. От досието й за Прометей си личеше, че има своеобразен подход към живота и действителността. Може би не си казваше „когато градът се завърти към дневната страна“.

Може би казваше „ако градът се завърти на дневната страна“.