Лорънс Уат-Еванс
Градът на нощната страна (7)

7.

Досадната шпионираща камера на Големия Джим ме чакаше отвън — не зная дали бе стояла там през цялото време и дали бе забелязала как влязох с Чен и че тя си е тръгнала, но сега висеше пред вратата. Направих се, че не я виждам.

Тя не каза нищо, само се престрои зад и над мен, когато тръгнах по улицата.

Питах се дали има някое друго местенце, където бих могла да отида, докато съм в Капана, приятели, с които да се срещна, или да свърша някоя работа, но когато стигнах Четвърта, вече знаех, че няма. Никой не се интересуваше от мен, откакто живеех на „Хуарес“, а работата си в по-голямата част я върша на компютъра. Включих комуникатора и поръчах такси. В отговор машинката изписука. Простовато устройство, не можех да си позволя дори свестен имплант. Вече ви го споменах, нали, че трябваше да заложа дори ръчния си терминал? Сега имам само предавател, който едва ли знае и двайсет команди и дори не може да говори — само пищи. Но все пак върши работа.

— Къде отиваме? — попита любезно камерата.

— Ще видиш — троснах се, без да вдигам глава.

После промених решението си и вдигнах глава — не към камерата, а към лабиринта от реклами отгоре. Точно над мен жена повдигаше предизвикателно полата си и бедрата й бяха обгърнати със звезден прах; наострих уши и дочух сладострастен шепот, но не успях да доловя думите — ако въобще имаше думи. Между краката й се стрелкаха антиграви.

Лазерни линии рисуваха около нея абстрактни модели и от време на време се кръстосваха и оформяха купчини от чипове. Високо над „Ню Йорк“ се очертаваха силуетите на древни небостъргачи, озарени от жълтеникаво сияние.

Наблизо прелетя аеробус и зърнах притиснатите към прозорците лица на туристите. За миг дори чух гласа на екскурзовода.

Диамант от четири рекламизатора от червен кристал ме беше забелязал и кръжеше над мен в очакване да издам по някакъв начин намеренията или желанията си. Покрай него профуча сребристобял куриер-антиграв и едва не го отнесе.

Зад всичко това небето имаше причудливо син цвят — тъмносин фон, нашарен от кафеникави линии. Всички звезди освен най-ярките бяха погълнати от сиянието.

Търсех някакъв намек сред всички тези светлини и образи — намек за това какво би могъл да очаква който и да било от Западния край, каква е ролята на този Орхид и по какъв начин е обвързан с „Ню Йорк“, но всичко това поне засега ми се струваше необяснимо като песента на сирени. Никой не рекламираше туристически обиколки до изгрева, нито някое друго извратено забавление, за което да не бях чувала досега.

Разбира се, тази улица не беше целият Капан, още по-малко целият град; имаше стотици рекламни агенции, всяка от които държеше права върху някакъв участък от градския небосвод.

Появи се таксито, яркожълто, спусна се безшумно пред мен и отвори врата.

Този път не изглеждаше никак ново — тапицерията бе износена, а седалката бръмчеше, докато се нагаждаше към тялото ми. Пак хюндай, разбира се. Но не от фирмата на Киао, а „Среднощни таксита и лимузини“. Не че имаше някакво значение, просто още бях под впечатление на разговора с предишното такси.

— Накъде, г’? — попита машината.

Съобщих адреса и се облегнах назад.

Кристалните рекламизатори заобиколиха колата, възпяваха в нестроен хор нов развлекателен център, но аз не им обръщах внимание — беше по-лесно да ги игнорирам, отколкото да моля таксито да се освободи от тях, тъй като имах доста неща, които да обмисля.

Наистина интересни неща.

Големия Джим все още го беше яд на мен и тази новина никак не ми се понрави. Погледнах през задния прозорец. Камерата беше там, увиснала зад колата, на опашката на ятото рекламизатори.

„Крайстенно развитие“ — компания, обгърната в тайнственост, която наема хора, определяни от многоуважаемата Марико Чен като „боклуци“. Не знаех дали тази новина е добра, или лоша, но беше новина.

Пол Орхид — това име ми се струваше смътно познато. Мъж с остри черти и мазна пригладена коса.

Зар Пикънс бе споменал, че новият събирач на наеми бил с пригладена коса, но това не означаваше нищо — този град е пълен с контета, а брилянтинът е на мода открай време. Пикънс не бе казал нищо за чертите му, но това не пречеше Орхид да е въпросният събирач. Може пък просто служителите в „Крайстенно развитие“ да обичаха да се издокарват.

Лично аз държах на естествения цвят и блясък на косата си, но това беше по-скоро заради хроничен недостиг на средства, отколкото поради някакви други причини. Зачудих се кои ли сега са най-известните фризьори и дали имат някаква връзка с „Накада Ентърпрайзис“.

После се сепнах. Това вече надминаваше всякакви разумни граници. По-добре да оставя издирването на компютъра, отколкото да си блъскам главата над толкова много случайни фактори.

Ярко святкане отгоре привлече вниманието ми — вдигнах глава, но беше късно, за да мога да определя дали бе изгорял метеор, антиграв, или смахнат пилот, който форсира двигателите в небето. Един от рекламизаторите се извиси над покрива и се опита да фокусира хололъч пред лицето ми — беше малък фалически символ, щръкнал над щорите на купето.

Бях се нагледала на подобни неща във фоайето на „Манхатън“, така че се облегнах и затворих очи. Останах така, докато таксито обяви:

— Пристигнахме.

— Благодаря. — Пъхнах картата в процепа, изчаках трансферът да бъде регистриран и я извадих. Този път колата не отвори и дума за бакшиш и се озовах навън без никакви проблеми.

Бях точно пред моята сграда. Доближих вратата, тя ме позна, пропусна ме и се качих право в офиса. Когато влязох, камерата на Мишима вече бе увиснала зад прозореца — озъбих й се, отново й показах среден пръст, поколебах се дали да не докладвам в полицията за тормоз, после повдигнах рамене, седнах на бюрото и погледнах екрана.

Нищо ново. Никакви загадъчни послания и предложения. Никакви обаждания.

Не бях и очаквала, разбира се, освен ако Мишима не беше решил да се прави на остроумен.

Не бях очаквала и тази проклета камера да ме проследи чак дотук — беше ми казала, че не съм добре дошла в Капана, но вече не бяхме в Капана, а в милите ми бордеи. Какво търсеше зад прозореца, по дяволите?

Завъртях се с все стола към нея.

— Ей, чуваш ли ме?

— Да, Хсинг. Чувам те. — Гласът идваше от предавателя и нищо чудно, тъй като прозорецът беше затворен. Имах стандартен имплантиран приемник в главата: естествено, след като не можех да си позволя ръчен имплант.

— Какво правиш, по дяволите? — попитах.

— Държа те под наблюдение — отвърна машината.

— Или по-точно ме шпионираш.

— Ами такава ми е работата — отвърна машината с безизразен глас. — Нищо не мога да направя.

— Мислех, че ще ме следиш само докато съм в Капана — възразих. — Сега не сме в земите на Големия Джим, тук съм си у дома.

— Има промяна в нарежданията — обясни камерата. — Трябва да те следя, докато не узная какво си правила в Капана.

— Нарушаваш правото ми на личен живот — посочих.

— Ни най-малко, тъй като аз не съм легализирана личност и нямам свободна воля. Ако някой го нарушава, това е моят шеф.

— Е, значи все някой го прави, а не бива да го допускам, нали? — Затъмних прозореца и включих пълно екраниране.

Почаках малко, после отворих тясна цепнатина. Камерата висеше там; не правеше нищо, просто чакаше зад прозореца.

Щях да му го върна тъпкано на Мишима за това, но когато му дойдеше времето. Първо трябваше да се заема с по-важните проблеми.

Въведох името „Пол Орхид“ в една от издирващите програми и след миг получих файл с название „Пол (Поли) Орхид“.

Това вече беше нещо по-конкретно и внезапно си го спомних. Никога не бях чувала за Пол, но с Поли се бяхме срещали. Тогава обаче не бях проявила особен интерес към личността му. Дребен оператор в едно от казината, с напразни мечти някой ден да порасте в службата. Преди няколко години пътищата ни се бяха пресекли неколкократно, макар че не се срещнахме очи в очи. Нямахме и лични сметки за уреждане. Бях го търсила няколко пъти по видеовръзката, но се оказа, че няма какво да ми каже.

Сега обаче, изглежда, здравата се беше забъркал.

Проверих адреса — сегашният бе на много по-добро място, отколкото очаквах, апартамент в един небостъргач на Пета. Допълнителната проверка на адреса донесе сведението, че има съквартирант на име Бюрегард Ригмус, известен още като Бобо — това име не ми говореше нищо, но пък бях малко изненадана, че живее с мъж. От кратките ни разговори бях останала с впечатлението, че Орхид си пада по жени. Дори този Ригмус да не беше любовник, сигурно щеше да е досадна пречка в случай, че Орхид реши да си покани някоя дама за среднощна компания. Освен ако двамата не си деляха и жените, което изглеждаше напълно възможно. Или пък апартаментът бе по-голям, отколкото си мислех.

Продължих с досадното натискане на копчета и поисках да ми направят кредитна проверка от най-общ характер, но ударих на камък — не се допускаше достъп до информацията без специално разрешение.

Пуснах втора програма, която веднага генерира код на фалшиво разрешение и на която законоопазващите органи в града едва ли биха погледнали с добро око. Като всяка незаконна програма и тази носеше съответните рискове, затова не бях започнала с нея, но сега нямаше начин.

Програмата изчезна. Напълно. Никакъв отговор, легален или друг. Не успях да се сдобия с името на неговата банка, нито да узная кой му е работодател, нито да намеря някакви препоръки. Никаква информация — и точка по въпроса. Не само това, но програмата бе изчезнала и от моята страна — просто се сви и издъхна, напусна системата, сякаш никога не е била там. Не можех да проверя дали в нея е бърникано и дали някой я е засякъл — направо се беше изпарила, без да разбера дали е задействала нечия аларма.

Това вече никак не ми се понрави. Каквото и да бе намислил този Орхид, очевидно не искаше никой да задава въпроси. Вече знаех, от това, което бях чела, и от задочните ни срещи, че не е кой знае какъв умник, което означаваше, че програмата не е негова, а купена, при това от доста сериозна фирма.

Това поставяше някои въпроси. Например: откъде е взел пари? Орхид си беше дребен мошеник.

И защо му е необходимо подобно ниво на сигурност?

Каква беше тази история?

Каквато и да беше, вече бях вътре. Дори някой да ме помолеше да изляза, бих помислила два пъти, преди да го направя, независимо дали ще опита със заплаха, или подкуп.

Почаках още няколко минути, втренчила поглед в екрана, но не излезе нищо повече. Докато се мотаех, усетих, че съм изгладняла и че стомахът ми стърже. Беше време за вечеря. Намазах си дебела филия с пастет, долнокачествена местна продукция, но какво да се прави. Не можех да си позволя вносна храна, а на Епиметей освен пастет се произвежда само парниково соево сирене, което е още по-гадно. Опитваха се да правят храна от местния псевдопланктон, но биохимията му е коренно различна, с твърде много токсини, та почистването му да е рентабилно, а им трябва евтин хранителен продукт за работниците, така че в края на краищата биоинженерите се спряха на пастета. Сортът, който купувах, беше най-евтиният и имаше вкус на стара обувка, но поне се задържаше в стомаха и ми осигуряваше енергия. Нахраних се, почаках храната да слегне в недоволния ми стомах и отново седнах пред компютъра.

Не можех да се мотая вечно.

Проследяването на Поли Орхид не беше единствената възможност да продължавам работата по случая и след като програмата ми бе изчезнала така мистериозно, реших да подходя към проблема от друг ъгъл, както навярно трябваше да направя от самото начало. Да проследя парите.

Ето това им е хубавото на парите — винаги оставят следи. Понякога пътечката е замаскирана доста добре, но никога не изчезва напълно. Ако се заровиш достатъчно надълбоко, вероятно ще успееш да проследиш всички финансови операции между Епиметей и старата Земя, назад до двайсет и втори и дори до двайсет и първи век.

Повечето информация отпреди това вече отдавна е изгубена, защото хората тогава са използвали примитивни пари — неелектронни. Всъщност кой би се връщал толкова далече назад? На мен ми стигаха и шест седмици.

Работата не беше от сложните. Тези шест вероятно фиктивни компании полагаха огромни усилия да запазят бизнеса си в тайна. Повечето техни служители бяха програми, написани тъкмо за тази цел и без лични досиета, което е стандартна практика на фалшивите компании от близо век. Липсваше и указан адрес, което също допринасяше за общата картина. Нямаше дори достъп до имената на акционерите, но и това не беше изненадващо. Не можех да се добера до компаниите чрез хора или адреси, ако се изключеше споменатият Поли Орхид.

Но те бяха платили с пари за тази собственост. Пари, които все трябваше да са дошли отнякъде. Ако успеех да ги проследя, можех да науча нещо повече.

Въздъхнах и отново втренчих поглед в екрана. Не исках да се включвам директно, така че просто внимателно преглеждах излизащата там информация.

Избрах напосоки една трансакция: „Поземлени имоти Нощна страна“ купува ипотекирана собственост от Първа банка на Ета Касиопея, и тръгнах по следата.

Отворих сметка в Първа касиопейска, купих акция от капитала на „Поземлени имоти Нощна страна“ и като акционер поисках стандартна проверка на фирмата, с оглед защита на интересите си. Имах файл, който го правеше автоматично и подаваше всички верни отговори на анкетата, а междувременно направих някои незаконни маневри, като прехващах запитванията в други посоки и ги захранвах с необходимите отговори. След двайсетина минути разполагах с номера на сметката на „Поземлени имоти Нощна страна“ в Епиметейска търговска банка.

Това беше странно, тъй като Епиметейска търговска банка не беше управлявала сделката като вътребанков трансфер. Което означаваше, че сметките на всички тези фиктивни компании са разпръснати.

Сдобиеш ли се с номер на сметка, нещата стават по-лесни — нужни са само десетина минути, за да се проникне в счетоводния архив на банката. Разбира се, всичко това е абсолютно незаконно — докато действията ми в Първа касиопейска бяха само въпрос на изучаване на естествен процес.

Повечето банкови охранителни системи са достойни за съжаление — заради непрестанните трансакции винаги има множество вратички за проникване.

Освен това има поне десетина легални причини да се сдобиеш с информация — процедура на фалит, съдебен процес, каквото и да е — така че те не си дават зор да налагат сериозни защити.

Разбира се, това важи само за информацията: опитайте се да им пипнете парите и ще откриете, че не става без пряка намеса на техен служител, а там играта винаги загрубява.

Все пак бях успяла да се добера до счетоводния архив. „Поземлени имоти Нощна страна“ разполагаше с неактивна сметка — нулев мрежов баланс. Сметката съществуваше от трийсет и два дни, три депозита и три равностойни тегления. Накратко, някой бе сложил там пари броени часове преди да се осъществят сделките, или точно за времето, необходимо да се извърши трансакцията — от предварителния депозит до финализирането.

Въпросът отново беше: откъде идваха тези пари?

Тук нещата се усложняваха и дори ми се стори, че вече съм под наблюдение на банковия софтуер и че защитните програми, които досега бях избягвала, няма да се преструват вечно на глупаци, но въпреки това продължих да се ровя.

Третият депозит беше пристигнал от личната сметка на Поли Орхид в Първа касиопейска и това ми се стори интересно, макар че едва ли можеше да ми е от полза, освен ако отново не се заемех с него. За всеки случай прехвърлих номера на тази сметка в моя компютър и продължих.

Другите два депозита идваха от сметка без име, само с номер, разкрита в местната Банка на доверието.

Отбелязах и нея, после излязох от системата.

Почаках известно време, за да се уверя, че никой не е тръгнал по дирите ми, и отново влязох, този път директно, по жицата — сметките, които имат само номера, са трудни за разкриване, тъй като са зорко охранявани.

Знаех, че няма да успея да се докопам до име, то щеше да е в някой файл, пазен толкова добре, че отварянето му би представлявало неоправдан риск. Тъй като повечето хора се насочват тъкмо натам, защитните системи пазят именно тази информация. Имах известен опит с тези неща и направих нещо не толкова очевидно. Прегледах финансовия отчет на банката, в търсене на адрес, който да съответства на размера на интересуващия ме трансфер. Намерих такъв, но беше компютърен адрес, а не уличен. Изключих се, въведох адреса в моя компютър и го оставих да поработи. След минутка вече разполагах и с уличния адрес.

В този момент взех да си мисля, че е наближило време да зарежа софтуерното издирване и да изляза на улицата — не можеш да откриеш точно коя е стаята или апартаментът, без да идеш на място — но се оказа, че греша. Уличният адрес беше на къща. Еднофамилна постройка в Източния край.

Не можах да получа името на притежателя от който и да било указател — пълна забрана за всякаква информация. Тогава влязох в архивите на данъчния отдел и ударих шестицата.

Къщата бе на името на Саюри Накада.

Гледах името дълго, много дълго, усещах почти физически присъствието на шпиониращата камера зад затъмнения прозорец — можех само да се надявам, че не са открили някой начин да преодоляват екранирането на прозорците, но поне досега не бях чула нищо подобно. Ако щях да си имам работа със Саюри Накада, не исках да е чрез обществения начин за достъп.

Вече споменах Накада, когато говорех за „Ню Йорк“, разбира се, но не бях очаквала следата да ме отведе при нея. Дори никога да не сте чували за „Ню Йорк“, името Накада би трябвало да задейства алармата на вашата система, а Саюри беше единственият член на фамилията в нашия град. Естествено в качеството си на официален представител на семейство Накада, който ръководи тукашните инвестиции. Беше отскоро на планетата и въпреки това несъмнено бе част от елита на Нощния град.

Изглежда, вече знаех кой купува в Западния край. Това поне обясняваше връзката с „Ню Йорк“.

Въпросът, на който все още нямах отговор, бе защо, по дяволите, й трябва да купува имоти там. Знаех кой, но още не знаех защо.

А точно това сега ме интересуваше най-силно.