Лорънс Уат-Еванс
Градът на нощната страна (13)

13.

Едно бяло маршрутно такси, нашарено с розови райета, откарваше пияни миньори обратно през Портала, към мините. Някой, който се бе вкопчил в перилата отзад, успя да ми помаха със свободната си ръка и аз отвърнах на поздрава, макар че не го познах. Не се срещах с много миньори. Можеше да сме се виждали при „Луи“ или в Капана, в старите щастливи времена, но лицето не ми се стори познато и кой знае защо, това не ме разтревожи ни най-малко.

Погледнах нагоре, очаквах по навик да видя увисналата над улицата камера, после си спомних, че я бях гръмнала. Все още ми беше малко кофти за това, но все някак щях да го преживея.

Таксито ми върна картата след кратка пауза, колкото да напомни, че заслужава малък бакшиш. Предполагам, че не ми беше проверило баланса, иначе щеше да знае защо не получава нищо отгоре. Навярно вече бях на червено, живеех на кредит, който засега нямаше начин да покрия, и ми оставаха не повече от три дни, преди банката да замрази сметките ми. Прибрах картата и тръгнах към института.

Който очевидно бе виждал и по-добри дни. Може да бе виждал и по-лоши, но по нищо не си личеше. Всъщност на пръв поглед изглеждаше почти такъв, какъвто го помнех от младежките ми години, когато родителите ми хранеха надеждата, че ще направя научна кариера и ще изкарвам достатъчно, за да ги гледам на старини.

Навярно това бе най-старата сграда в града — нищо чудно да стърчеше тук отпреди самия град. Беше построена от тъмен, рязан с лазер местен камък — онзи тип градеж, който се извършва от лишени от разум роботи по стандартни планове и без човешка намеса. Прозорците бяха пробивани след това, съобразно вътрешното разположение, и отвън изглеждаха разхвърляни и нееднакви по размери.

Не личеше никакъв опит да е търсена естетика или симетрия — огромна грозна правоъгълна постройка, покрита със засъхнал прах.

Главният вход бе приблизително в центъра, скрит под сянката на почерняла козирка — всъщност трудно беше да се каже, че сградата има фасада или задна страна. Никой не влизаше или излизаше. Приближих се към вратата.

Над нея мъждукаше познатото лого на института. В сенчестите ъгли бяха монтирани скенери. Когато застанах отпред, синтетичният глас, който бях чула на компютъра, произнесе:

— Съжаляваме, но Институтът за планетни изследвания е затворен за обществен достъп до следващо решение.

— Защо? — поисках да узная.

— Поради текущото финансово състояние се наложи да съкратим административния и поддържащ персонал, а също лицата, отговарящи за връзки с обществеността. Надяваме се, че положението ще се промени скоро.

— Не съм турист, дявол го взел — троснах се. — Праща ме Поли Орхид, нося съобщение от Саюри Накада.

Гласът едва забележимо промени интонацията си, от механично вежлив до презрително надменен.

— Мога ли да попитам с кого искате да се срещнете?

— Не ми дадоха име — отвърнах, като се престорих на ядосана. — Поли ми каза да донеса съобщението и ето ме тук.

— Момент, моля — отвърна гласът. — Ще се посъветвам с началниците.

Знаех, че разговарям с някакъв доста глупав портален софтуер, съществуващ резидентно в компютърната мрежа на сградата или свързан с полуразумна плесен, обитаваща някой от близките ъгли. Дори плъх би се справил по-добре с вземането на решения. Зачаках.

Следващият глас беше различен и спокойно можеше да мине за човешки.

— Какво е съобщението?

— Записано е в микроорганизъм и Поли ми каза да дойда тук и да го предам на някого. Тази глупава програма на вратата не ми изглежда подходящ получател.

— Момент — рече новият глас.

Разкопчах си сакото и зачаках.

— Добре — обади се отново гласът. — Ще пратя някой да го получи. Заповядайте в централното фоайе. Право напред.

Знаех къде е.

Вратата се отвори, блеснаха светлини и се разнесе музика и аз пристъпих напред. Стараех се дясната ми ръка да е на сантиметър-два от дръжката на пистолета.

Минах по коридор с голи каменни стени и пластмасови тръби на тавана, подминах няколко затворени врати, влязох във втори коридор и оттам се озовах във фоайето. Стените бяха скрити от обемни холограмни изображения на морски широти, а подът бе застлан със син мокет. Музиката следваше ритъма на прибоя. Таванът бе скрит от златиста мъгла, наоколо се рееха сини мехури на различни неоформени мебели.

Улових един от тях и се облегнах на него, той поддаде и бързо зае позицията на тялото ми, без да издаде нито звук. Институтът не беше закъсал чак толкова, щом можеха да поддържат толкова фина мебелировка. Музиката и холограмите не бяха последна мода, но въпреки това също бяха доста високо качество.

От холограмите изникна жена, която или бе по-стара от дявола, или не вярваше в чудото на съвременната козметика, защото имаше снежнобяла коса, повехнала кожа и набръчкани ръце.

— Какво е това съобщение? — попита тя. — Защо Орхид не дойде сам, като е толкова важно?

— Малко ви поизлъгах — казах, отлепих лакти от оформилите се подложки и се надигнах. — Не нося никакво съобщение. Исках да поговоря с някого за онова, над което работите по поръчка на Саюри Накада.

Тя спря насред помещението и ме погледна с присвити очи. После произнесе с глас, който малко напомняше гласа на глупав робот:

— ЕИПИ е частна организация без право на търговска дейност и няма никаква връзка с „Накада Ентърпрайзис“. Ако искате да узнаете подробности за дейността на Саюри Накада, попитайте самата нея. Не можем да ви кажем нищо повече.

Това вече го бях чувала.

— Съжалявам — рекох. — Но аз вече говорих с г’ Накада и никак не ми хареса това, което чух от нея. Известно ми е с какво се занимавате, поне в най-общи черти, но имам няколко въпроса, чиито отговори бих искала да узная. Ако не ги получа от вас, ще ги потърся другаде — но се съмнявам, че г’ Накада ще остане доволна от това. Така че ще можем ли да обсъдим темата, която ме вълнува?

— Не — рече тя. — Няма да можем. Вървете си. — И понечи да се обърне.

Не горях от желание да прибягвам до следващия си ход, но не виждах какво друго бих могла да направя. Те категорично отказваха да разговарят с мен, а трябваше да зная какво се готвят да направят. А може би нежеланието им се дължеше на факта, че уреченият ден наближава? Нищо чудно да беше дори след броени часове.

Докато изваждах пистолета, си помислих, че ако в сградата има въоръжена охрана или системи за защита, нещата могат да излязат изпод контрол. Можех само да се надявам, че не са чак толкова параноични.

— Искате или не, ще се наложи да разговаряте с мен — казах.

Тя видя пистолета и възкликна:

— Да не сте се побъркали? Това е частна собственост. Нямате право да носите това нещо тук!

Усмихнах се.

— Е, вече съм го внесла. Само да ви предупредя — зареден е с експлозивни бронебойни куршуми с топлинно насочване, които имат допълнителна тяга, така че ще ви заковат дори ако сте киборг с ускорени реакции. Така че или ще разговаряме, или като за начало ще ви прострелям в крака. — Насочих пистолета към слабините й и щракнах копчето с палец — с което не направих нищо, тъй като оръжието бе на автоматичен режим, но жестът ми трябваше да подсилва общия ефект.

— Вие сте луда! — викна тя. Погледът й бе втренчен право в цевта. Ококорените й очи бяха доста интересна картинка на фона на спокойната морска шир зад нея.

— Никога не съм твърдяла друго — отвърнах с привидно нехаен тон. — А може да съм симулация, генентом или конструкция. Всъщност какво съм и каква съм няма никакво значение. Важното е, че съм тук, със зареден пистолет, насочен към вас. И тъй, ще поговорим ли за работата, с която се занимавате по поръчка на Саюри Накада, или да дръпна спусъка?

— Какво искате да знаете? — попита жената и забелязах на челото й ситни капчици пот.

Обичам си го моя сони-ремингтън. Убедителен е като самия дявол. И съвсем оправдано.

— Първо — казах, — вярно ли е, че възнамерявате да спрете въртенето на планетата с един-единствен насочен заряд?

Тя преглътна.

— Не зная — отвърна. — Не е по моята специалност. Аз отговарям за определяне последствията върху околната среда при внезапно преустановяване на ротацията, а не как ще се случи това.

— Последствията върху околната среда? — Това ми звучеше интересно. — И какви по-точно ще са тези последствия?

— Още не ни е известно. Работим по въпроса.

— Какво например ще е въздействието на отделената топлина върху планетното ядро?

— Нямам представа. — Тя отново повдигна рамене. — Аз се занимавам с изследване измененията на повърхността — възможни промени в климатичните условия, водните запаси, кислородната продукция на псевдопланктона. — На носа й увисна капка пот.

— И какво ще стане с тях? — продължих да разпитвам.

— Нали ви казах. Работим над това.

— Това вече го чух. Все трябва да имате някаква представа обаче.

Тя преглътна отново.

— Поне засега не изглежда, че ще има сериозни последствия. В края на краищата атмосферата вече се движи много по-бързо от повърхността.

— Но все пак става въпрос за внезапно спиране на въртенето. Не постепенно или в ограничен район.

— Да — отвърна тя, но не продължи.

— Добре де. Тогава бих искала да разговарям с човека, който се занимава със самия процес. Кой е той?

— Трябва да е доктор Лий. — Тя махна с ръка наляво.

— Това помещение има ли връзка с вътрешната ви компютърна система?

— Уф, не знам — въздъхна тя. Направи ми впечатление, че има страшно много неща, които не знае.

— Ако ме чува — продължих високо, — бих искала доктор Лий да дойде да поговорим.

— Вече съм тук — отвърна мъжки глас и цяла една секция от морския пейзаж изчезна.

Той стоеше пред сива каменна стена — висок, прегърбен, с дълга черна брада и най-важното — с оръжие в ръка. Странно, че тези типове се разхождаха въоръжени в сградата, а ми се сърдеха, че правя същото. Оръжието му не можеше да се сравнява с моя ВГ-2, беше местно производство за домашни нужди, сериен модел, изработван от няколко различни фирми. Нямаше интелигентен софтуер, често дори не бе зареден с куршуми, а с упойващи стрелички. Но не можех да съм сигурна в последното, тъй като вървеше с няколко различни вида муниции. Всъщност най-важната подробност бе, че беше насочено към мен.

— Вие сте Карлайл Хсинг, нали? — попита брадатият.

Започвах да си мисля, че твърде много хора знаят коя съм. Реших да не отговарям.

— Вие трябва да сте — продължи той. — Поли ми каза, че си пъхате носа където не ви е работа.

Продължавах да мълча. Вече знаех поне откъде ме познава. Какво пък, рекох си, градчето ни не е чак толкова голямо, сигурно е нормално.

Доктор Лий — ако това бе той — намести пръст на спусъка и се покашля. После каза:

— Мисля, че ще е най-добре да си вървите. Никой не ви е разрешавал да влизате тук и ми се струва, че нарушавате законите, като насочвате това пушкало към един от нашите учени.

— Не виждах друг начин да получа някои отговори.

— Няма да ги получите. Вдигнете ли оръжието, ще ви застрелям. Нека да уточня, че ще действам при самозащита, на територията на института, докато вас ще ви обвинят в опит за убийство. А сега, ако обичате, напуснете мирно и тихо нашето скромно учреждение и ще забравим за инцидента.

— Нищо не смятам да забравям — опънах се. После реших да сменя тактиката. — Вижте, нуждая се от някои отговори и пистолетът бе най-бързият начин да ги получа. Поне така смятах. Не може ли просто да приберем железата и да си поговорим?

— Няма за какво да разговаряме — заяви той презрително. Тонът му никак не ми хареса.

— Мисля, че има — възразих ядосано. — Освен ако не желаете всичко, което знам за намеренията на Накада да спре въртенето на планетата, да стане обществено достояние в мрежата.

Пистолетът му потрепери едва забележимо. Не мисля, че беше заради софтуерна корекция.

— Е, ще свалим ли оръжията? — попитах повторно.

— Не. — Той поклати глава. — Ако изкарате всичко това в мрежата, ще ви съсипем.

— Че какво толкова имам да губя? Щом знаете коя съм, проверете къде живея и с какво се прехранвам. Надникнете и в банковата ми сметка — сигурно го можете. Нищо не можете да ми направите, докато аз мога да ви създам ужасно сериозни неприятности. Пак питам, ще стане ли разговорът?

Този път двоумението му бе по-продължително.

— Не сега. Трябва първо да го обмисля — да го обсъдя с другите.

— Ами хубаво де. Мога да почакам.

— Не зная колко време ще отнеме — посочи той.

— Аз не бързам. — Дарих го с безгрижна усмивка.

— Чуйте — рече той. — Не мога да ви оставя да се размотавате на воля из института, особено с този пистолет и това поведение. Излезте навън, вървете си и ние ще ви потърсим до… до двайсет и четири часа. Ако не го направим, ваша воля — изкарайте всичко, което знаете, в мрежата.

Замислих се върху предложението му, но ще призная, че не ми хареса. Всичко можеше да се случи през тези двайсет и четири часа. Като например да задействат голямата си бомба и да обезсмислят заплахите ми. Можеха да напуснат планетата дори само след час.

Изглежда обаче той категорично отказваше да обсъдим нещата тук и сега, а някой вече можеше да вика ченгетата или да пуска през вентилацията нещо, с което да ме приспи. Да не говорим какво можеше да се случи, ако нервите на брадатия тип не издържаха и започнеше пукотевица.

— Два часа — отвърнах. — И никой да не напуска града.

Той погледна към жената.

— Добре, два часа.

Кимнах и заотстъпвах към вратата.

— Никой да не напуска града — повторих заплашително.

Той отново кимна.

— Никой.

Излязох в коридора, обърнах се и тръгнах към вратата. Чувствах се ужасно беззащитна и едва се сдържах да не хукна.

Не побягнах, но и походката ми не се отличаваше с кой знае какво достойнство. Но най-важното беше, че се измъкнах, преди да дойдат ченгетата — ако някой наистина ги бе повикал. На вратата спрях, изключих пистолета и го прибрах в кобура. Излязох в сенките на обагреното в червено нощно небе и повиках такси.