Лорънс Уат-Еванс
Градът на нощната страна (16)

16.

Не помня кога най-сетне съм паднала и не съм могла да стана. Не зная кога се е случило, нито колко път съм изминала. Зная само, че бях почти ослепяла, че кожата ми се белеше на люспи, до кръв, и че краката ми бяха безчувствени, целите в пришки. Предполагам, че симбиотът е потискал болката, доколкото е било по силите му, но въпреки това се измъчвах ужасно. След известно време обаче телесната болка започва да губи остротата си, защото я заместват емоционалните терзания.

Та както казах, не помня да съм падала, но когато се свестих, лежах с лице, заровено в пясъка, и знаех, че този път няма да мога да стана. Нито да тръгна отново срещу вятъра.

И въпреки това още не бях готова да умра.

Чукнах с пръст импланта в китката си и се опитах да повикам такси. Не знаех дали се намирам в обхват; може би просто бях толкова объркана, та си въобразявах, че отново съм в града.

Но това едва ли имаше някакво значение, тъй като не успях да промълвя нито дума. Устата ми беше пълна с пясък. Задавих се.

С което се изчерпват спомените ми от престоя ми на дневната страна. Следващият ми спомен е, че лежа по гръб върху мека и хладна повърхност, която е заела формата на тялото ми. Не виждах нищо, но усещах кожата си влажна и не ме болеше никъде. Вместо вятър чувах музика. Лежах така доста дълго, сетне се унесох в сън.

Когато се събудих — не зная дали е било за втори път, или след поредица от пробуждания и заспивания, които така и не са оставили следа в дълготрайната ми памет — очите ми смъдяха, но ги чувствах необичайно чисти, сякаш някой бе промил натрупаната в тях мръсотия и секрети. Отворих ги и установих, че мога да виждам толкова добре, колкото и преди.

Гледах в някакъв бежов таван. Свиреше тиха, едва доловима музика.

— Уууфф — промълвих и се изненадах, че чувам гласа си, макар да бе пресипнал и слаб.

Някой се раздвижи до мен. Извърнах глава и за миг ми се зави свят. После примигах и видях лицето на брат ми.

Себастиан Хсинг ме гледаше с неизменното си спокойствие.

— Здрасти, Карли — каза. — В какво си се забъркала този път?

Той беше единственият човек на Епиметей, на когото позволявах да ми казва Карли, и при това нямах нищо против. Усмихнах му се, или поне се опитах.

Преглътнах част от сухотата в гърлото си и отвърнах:

— Нищо сериозно. Преглътнах отново и добавих: — Радвам се да те видя, ’Чан.

Той се засмя.

— Зная цял куп места, на които срещата ни щеше да е много по-приятна.

— Сто на сто. Къде се намирам всъщност?

— В болницата, тъпачко. Ти къде си мислеше?

Опитах се да повдигна рамене, но не се получи много добре.

— Знам ли? — Реших да сменя темата. — Да си се виждал наскоро с Али?

Той поклати глава.

— Не. Тя е заминала на Земята, поне така ми казаха, но не съм сигурен. Може да е забравила да ми пише, или пък писмото да се е загубило някъде.

Защо ли трябваше да се изненадвам? Сестра ни не поддържаше връзка с нас. Всъщност същото можеше да се каже и за нас двамата. Дано да се беше измъкнала от Епиметей.

Аз не бях успяла… но поне се разходих за малко до дневната страна.

— Как ме намери? — попитах.

— Не съм аз. Повикаха ме, защото съм единственият ти близък роднина, но не аз те открих.

Изчаках го да продължи, но той мълчеше. Настоях нетърпеливо:

— Добре де, кой ме е намерил тогава?

’Чан се усмихна и посочи.

— Той.

Извърнах глава и там, на прага, в другия край на стаята, стоеше огромен грозник. За миг си помислих, че е Бобо Ригмус и че е бил споходен от внезапни и непреодолими угризения на съвестта, но после видях черната коса и гладкото лице, както и трите сребърни антени, които се поклащаха над лявото му ухо.

— Ама кой… — подхванах и изведнъж го познах. — Мишима?

Той кимна. Разбира се, че беше Големия Джим Мишима. Бях го виждала няколко пъти на екрана на компютъра, след годините, през които работехме заедно в центъра. Не се бяхме срещали лично след онзи случай в „Старшайн Палас“, но ето, че сега бе пред мен.

— Здрасти, Хсинг — каза той. — Дължиш ми пари. Цял куп. Простреля ми камерата и въпреки това, тъй като съм с добро сърце, те прибрах в града. Освен това ти платих престоя и лечението в болницата.

— И защо го направи? — попитах.

— Защото ако умреш, няма кой да ми плати камерата — отвърна той с голяма мазна усмивка на голямото си мазно лице.

Понечих да отвърна нещо, но се подхлъзнах на лакътя си и паднах на леглото. Реших, че това е подходящ начин да приключа разговора.

Никой не възрази срещу решението ми, пък и да го бяха направили, била съм извън играта, поне за момента.

Събудих се почти оздравяла, но този път бях сама.

Зачудих се дали не съм сънувала разговора с ’Чан и Мишима. Надигнах се. Леглото ме последва и ме подпря отзад грижливо.

Стаята беше стандартна — четири стени, врата, приятна успокояваща холограма на някакъв парк, тиха музика, пастелни тонове.

Тъкмо се готвех да повикам някого, когато вратата се отвори и влезе Мишима.

— Здрасти, Хсинг.

— Здрасти, Мишима.

— Преди да попиташ — рече той, — съобщиха ми, че си готова за изписване, но поне за известно време трябва да го даваш полека. Има нещо важно, което е добре да знаеш, преди да си запретнала ръкави. — Млъкна и ми се стори, че е обезпокоен. — Симбиотът ти е мъртъв.

— Така ли? — попитах изненадано. Не го бях очаквала. Симбиотите са ужасно издръжливи, в края на краищата нали се хранят с всякакви токсини и отпадъчни вещества. Тъкмо по тази причина ги вземат хората.

— Така ми казаха. Сигурно го е довършила радиацията.

Вдигнах ръка да прокарам пръсти през косата си… но не напипах коса.

— Ти също си поела доста голяма доза, Хсинг — каза Мишима. — Не само ултравиолетово лъчение, но от целия слънчев спектър. Вървяла си върху радиоактивна повърхност, включително дирята от реактора на таксито. Успяха да промият всичко от организма ти и да те закърпят, където бе нужно, така че сега си чиста и здрава, с регенерирана кожа и костен мозък. Косата и ноктите ти ще израстат отново и всичко ще е както преди, но не е никак евтино и не можех да си позволя да ти поръчам нов симбиот. Аз бях дотук, нататък си ти.

Кимнах. Не беше никак малко. Най-важното обаче беше, че съм жива. Всъщност с моя симбиот не бяхме големи дружки. Радвах се, че го притежавам, мисълта за него ми действаше успокояващо, но той не беше от разумните — другите имат от тях, но аз не можех да си го позволя.

— Е, наистина съм ти благодарна. Ще бъдеш ли обаче така добър да ми обясниш как съм се озовала тук и защо ме навестяваш толкова често?

Той дръпна един стол от стената, изчака го да се оформи под него и се отпусна на седалката.

— Ще ти разкажа всичко. Но в замяна искам някои отговори.

— Какви по-точно?

— Различни. Като например, с какво си се занимавала, как се озова на дневната страна и прочее.

Сигурно трябваше да го очаквам, но не бях подготвена. Имах нужда да помисля.

Не ми отне много време. Каквито и да бяха мотивите на Мишима, той ми бе спасил живота. Бяхме обвързани един с друг, поне докато не си уредим сметките.

— Е, добре — въздъхнах. — Но ти пръв.

И той ми разказа.

Пратил камерата да кръжи из Капана с надежда да открие нещо интересно. Камерата ме имала на файл, в случай че се покажа, като част от нещата, за които трябвало да следи. Мишима ме вкарал във файла много отдавна, веднага след историята със „Старшайн Палас“, и след това ме забравил. Програмата щяла да нареди на камерата да ме проследи и да се опита да разбере с какво се занимавам, ако случайно ме засече в Капана. Това горе-долу е предисторията.

Но когато най-сетне наистина съм се появила в Капана, а после съм се измъкнала на камерата в „Манхатън“, Мишима се заинтригувал, още повече че не бил чувал някой да ме е наемал на работа. В момента не работел над нищо сериозно и сметнал, че ще е интересно да разбере с какво мога да се занимавам, така че заръчал на камерата да не се отделя от мен.

Започнал да придобива смътна представа за ставащото около мен, когато камерата ме проследила в Западния край, но не знаел нищо конкретно. Не можел да разбере какво общо имат с това бездомниците и събирачите на наеми.

И тогава аз прострелвам камерата, с очевидното намерение да скрия от него какво се случва. Той решил, че с каквото и да се занимавам, сигурно си заслужава усилията, и във всеки случай ще е много по-важно, отколкото да изхвърляш пияни туристи и миньори от „Гинза“ — което бил главният му източник на приходи.

Вече не разполагал с камера, която да ме следи, но решил, че това в никакъв случай няма да го спре. Купил си шепа разумни следотърсачи и накарал куриер да ги разпръсне пред входа на офиса ми. Пратил по дирите ми нова камера, последен вик на техниката, камуфлажен дистанционен модел, който ме следял отдалече — по това време вече карал на кредит, защото средствата му привършили.

Не знаел къде съм ходила, когато прострелях първата камера, но ме засякъл, когато съм се върнала в офиса, за да изчакам двата часа, които бях дала на доктор Лий — не че знаел нещо за отредения срок. Видял двама типове да влизат в офиса ми, после да ме изнасят, като дефектен генентом. Повреденото такси излетяло и се понесло право на изток, като едва се разминало с горния ръб на кратерната стена.

Изгубил ме някъде над дневната страна. Новата камера не издържала на ултравиолетовите лъчи, вятъра и топлината.

Следотърсачите обаче били полепнали по дрехите ми и той наел кораб и тръгнал да ме търси. Открил таксито, по което също имало търсачи, които междувременно успели да се скупчат, за да излъчат достатъчно силен сигнал, но от мен нямало и следа. Вятърът бил заличил дирите ми и той не знаел накъде съм тръгнала.

И през ум не му минало да се отказва — сигурно защото е страшен инат. Знаел, че съм се измъкнала от таксито жива и че съм се насочила на запад, тъй като всички останали посоки били немислими, и започнал да ме издирва в този район.

И очевидно ме намерил, след като ви разказвам всичко това.

Но знаете ли какво го отвело при мен? Не следотърсачите, защото моят симбиот сметнал, че са безвредни, и ги изял, за да набере енергия, така че те въобще не могли да сглобят предавател. Не могъл да ме открие и визуално, тъй като снаряжението му било предназначено за работа на тъмната страна и излязло от строя от силната светлина, а топлинните ми следи се заличавали върху нагорещената повърхност.

Чул гласа ми, когато за втори път се опитах да повикам такси. Предавателят имал авариен режим, за който дори не съм знаела, и когато съм го включила, без да се обаждам или да приемам сигнал, той проверил пулса ми, открил, че е твърде слаб, и потърсил медицинската служба. Единственият приемник в района — този на кораба на Мишима — засякъл повикването и съобщил на Големия Джим.

Който предположил, че трябва да съм аз. Нямало кой друг да се мотае по това време на дневната страна. А дори и да не съм била аз, корабът бил длъжен да реагира на повикването, защото в противен случай според закона щели да отнемат разрешителното на електронния мозък.

Ето така ме намерил Мишима — в безсъзнание, полузаровена в пясъка, с тежки изгаряния по кожата и с лъчева болест, напълно ослепяла. Бях вървяла по един от най-богатите на рудни залежи райони на планетата.

Така че Мишима ме откарал в Нощния град, регистрирал ме с фалшиво име в болницата и платил лечението ми от взетия кредит, после се обадил на ’Чан да го попита дали знае с какво може да съм се занимавала, за да се докарам до това положение.

’Чан естествено не знаел нищо, но веднага дошъл да ме види. Изглежда, чувствата между нас все още не са угаснали напълно. Пък и след като баща ми си купи перманентен сън, а мама отлетя, ние тримата сме си единствените роднини на този свят. Не сме особено близки — сигурно се опасяваме, че ако се сближим твърде много, ще се опарим един от друг — но държим връзка. Е, Али все пак ни напусна и останахме само двамата с ’Чан. И тъй, той дошъл да ме види, после се върнал на работа. Работи като крупие — не зная в кое казино, защото често се мести, но трябва да е в някое луксозно, щом използват хора за крупиета.

Както и да е, Мишима вече бил инвестирал доста средства в мен и не защото очаквал да си ги получи — говоря за шпиониращата камера и прочее. Вече знаел, че финансовото ми състояние е окаяно. Не, просто искал да разбере какво става. Каза, че това му се струвало по-ценно от парите.

Напълно го разбирам. Е, сигурно се е надявал, че работата е дебела и че ще получи своя пай, но е имало и голяма доза любопитство. И така да е, дори да е любопитство, примесено с известна алчност, все още не бях сигурна дали мога да му разкрия всичко.

И му го казах.

Мислех, че ще кипне, след като ми бе разказал цялата си история, но той не се ядоса, или го прикриваше твърде добре. Изглеждаше спокоен и изпълнен с търпение.

— Виж, Хсинг — каза само, — изглежда, здравата си го загазила. Някой се опитва да ти види сметката. Единствената причина, поради която не успя, е, че аз се намесих случайно. Който и да е и каквото и да си му направила, когато разбере, че си жива, вероятно ще опита отново. И този път, ако не ми кажеш какво става, няма да мога да ти помогна.

— Зная. — Опитах се да не прозвучи изплашено.

— Така ли? — Той се престори, че плюе презрително — ако наистина се беше изплюл на пода, болницата щеше да го изхвърли. — Виж, мога да разкажа на всички къде си и да те оставя да се оправяш сама. Но ако се съгласиш да играеш с мен, обещавам да пазя тайната и да ти осигуря известна протекция. За моя сметка.

— Много щедро от твоя страна. — Подсмихнах се саркастично.

Той игнорира това.

— Няма да крия, наистина те бива. Когато пипна онзи хитрец в „Старшайн“, дето ме беше измамил — вярно, тогава извади късмет и ме изпревари, въпреки че си пъхаше гагата не там, където й е мястото. Не беше много етично, защото аз вече работех по случая. Но се справи отлично. А и от години успяваш да се прехранваш с трохите от голямата трапеза, което не е никак лесно. Но сега мисля, че си се забъркала в нещо доста голямо и няма да се оправиш сама.

— Кой казва, че не мога да се оправя? — попитах ядосано.

— Аз го казвам — отвърна той със същия тон. — Вярно, отново си в играта, но не със собствена помощ, и го знаеш добре. Щеше да си мъртва, ако не те бях открил. — Спря за момент, погледна ме и добави: — По дяволите, много други на твое място вече отдавна да са ритнали камбаната. Корава жена си, признавам. Симбиотът ти умря, за бога! Виждал съм да изпомпват живи симбиоти от миньори, които са предали Богу дух преди повече от седмица, но ти изтощи своя до смърт и още дишаш! Мамка му! — Той поклати глава, очевидно объркан, пое си дъх и продължи: — Чакай, че се отклоних от темата. Искам да кажа, че разбирам защо не си склонна да ми разкриеш какво става и се надяваш да продължиш сама. Притесняваш се да не объркам нещо, а и аз бих се притеснявал за теб. По-добре забрави за това. Предлагам ти пълноправно партньорство по този случай, какъвто и да е той — ще работим заедно, вместо да се конкурираме. Делим всичко поравно, забравяме за шпионската камера и разходите за лечението ти. По дяволите, ако се получи, може да продължим така и занапред. „Мишима и Хсинг. Поверителни разследвания“. Как ти звучи?

— Като евтино видеозабавление — отвърнах пренебрежително. Истината беше, че ми звучеше добре. Беше твърде оптимистично да се опитвам да се справя сама, а и с Големия Джим щях да мога отново да работя в Капана.

Но изведнъж си спомних, че ако планът на Накада не успее, до няколко години от Капана няма да остане и следа. Във всеки случай поне никакви хора. Щеше да дойде вечният ден.

Бях се нагълтала с достатъчно дневна светлина, за да ми стигне до края на живота. Не ми трябваше повече. Исках градът да си остане на нощната страна. Единственият начин това да се случи нямаше нищо общо с Мишима, всичко зависеше от института.

А все още не знаех защо Лий, Орхид и Ригмус се бяха опитали да ме убият. Не знаех и дали пазеният в дълбока тайна номер на Саюри ще успее.

Не надушвах никакви пари в този случай, независимо как щеше да свърши. Ако решах да продължа с Мишима, трябваше първо да го информирам за това.

— Виж — казах, — ще ти разкрия една малка тайна. Ще ти кажа какъв ми е хонорарът за тази работа, която едва не ме уби и ти коства няколко десетки килокредита. А после ти ми кажи дали предложението ти за партньорство още е в сила, дали искаш да участваш, или би предпочел да ме върнеш на дневната страна.

— Хубаво — каза той. — Съгласен. Какъв ти е хонорарът?

— Двеста и пет кредита. За всичко, без допълнителни разходи или премия.

Той ме изгледа внимателно, после лицето му разцъфна в усмивка.

— Благотворителна работа, а, Хсинг? За онези бездомници? Затова ли е цялата тази история със събирачите на наеми?

— Горе-долу — отвърнах уклончиво.

— Бездомници, а? За Бога, Хсинг, да не искаш да кажеш, че си била готова да умреш заради тях? — Усмивката му продължаваше да расте.

— Е — отвърнах със същата усмивка, — когато живееш в бордеите, вземаш каквото ти се предлага.

Той продължи да се усмихва, после прихна и накрая избухна в смях, облегна се назад, отметна глава и започна да се смее толкова гръмогласно, че столът едва успяваше да се задържи и да не се прекатури.

Доста интересна сцена. Радвах се, че го приема по този начин, че може да се смее на това. В края на краищата щеше да ми струва ужасно много пари — с шпионската камера и лечебните разходи.

Така че наистина се радвах, че се смее, вместо да заяви направо, че му говоря глупости и се опитвам да го метна.

На мен обаче не ми беше до смях. Не че не виждах смешното в ситуацията, но бях от другата страна на нещата. Вече не ставаше въпрос само за пари, бяха се опитали да ме убият. Лежах в болница, затънала в дългове чак до оплешивялата си глава, и дори да виждах нещо смешно в ситуацията, не намирах сили да се засмея.

— О, Хсинг — въздъхна той. — Отсега предчувствам, че ще ми е доста интересно да работя с теб — ако не ме докараш до фалит преди това!

Ухилих се, дори успях да се посмея малко с него и смехът ми бе съвсем искрен. Част от това се дължеше на облекчението ми от реакцията на Мишима. Имаше и други причини.

Мислех си, че наистина ще ми е приятно да работя с него. Твърде дълго бях работила сама.

С рамо, на което да се облягам, щях да изкарам повече.