Лорънс Уат-Еванс
Градът на нощната страна (3)

3.

Компютърните охранителни системи варират. Някои хора не си правят труда да поставят каквито и да било защити, тъй като от векове е общоизвестно, че ако някой реши да се добере до нещо, рано или късно ще го направи. Други поставят под тринайсеторна защита, с троянски коне и контравируси, дори списъците си с покупки.

Хората, срещу които предстоеше да работя, изглежда, бяха от втория тип. Пуснах една изработена по моя поръчка паразитна издирваща и проследяваща пирамидална програма, която е в състояние да прониква във всички незащитени открити информационни системи в Нощния град за не повече от час, и с изключение на официалните протоколи, с които вече се бях запознала, не открих нито едно от петнайсетте имена — във всеки случай не и в безопасния период, преди програмата да бъде надушена и подгонена от стражеви програми, или унищожена. Паразитните програми имат слаба самозащита, от тях се очаква да проникнат неканени в системите на други хора и там да изпълнят, каквото им е зададено. Техни качества са бързината и потайността, не и силата. Тази обаче имаше и някои допълнителни тайни страни, така че се съмнявах, че може да бъде излъгана толкова лесно.

Не беше разумна — не вярвам, че една разумна програма ще свърши каквото й е наредено, без някога след това да се възползва от него, защото всичко, което е достатъчно сложно да притежава съзнание, е и толкова сложно, че да не му вярвам. Дори и да не изпуши, или да не изпадне в меланхолично настроение, такава програма може да бъде измамена или саботирана. Ето защо използвам пирамида вместо мрежа. Моята пирамида може да не притежава и капчица изкуствен разум, но е бърза и хитра и върши каквото пожелая.

И въпреки това се върна с празни ръце.

Все пак ставаше въпрос за открита, незащитена система. Тези имена трябваше да фигурират някъде, не можеше просто така да изчезнат. Честно казано, дотук не бях особено изненадана. Просто не можех да повярвам, че ще съществува подобно ниво на секретност за един толкова маловажен случай. Сега излизаше, че ще трябва да се намеся лично.

Мисля, вече казах, че не обичам да бягам по жицата — давам си ясна сметка, че всяка връзка е двупосочна и никак не ми се нрави идеята да позволявам на когото и да било — човек или машина — да се рови в мозъка ми. Харесвам се такава, каквато съм и искам спомените ми да си бъдат само мои. Ето защо не съм почитателка на директната връзка.

Но когато се опитваш да надвиеш сериозна защита, жицата помага. По дяволите, тя е незаменима. Компютрите оперират със скорост трилиони пъти по-висока от тази на човешкия мозък, но въпреки това повечето от тях са доста тъпички и се нуждаят от човек, който да им казва какво да правят, когато изникне нещо ново и различно. Ние хората естествено сме ги конструирали по този начин със съвсем конкретна цел и тя е да не ни се качат на главите. Когато бягаш по жицата, ако те бива, можеш да се добереш до тези „нови и различни неща“ по-бързо от всяка програма и дори да се измъкнеш незабелязано, преди човекът, седящ от другата страна на връзката, да надуши, че става нещо нередно, и да те спре — или, по-точно, да каже на компютъра как да те спре. Ако имаш късмет, когато компютърът осъзнае, че го е загазил, и съобщи на човека за това, ти вече си изчезнал.

Но това е, когато си в директен контакт. Опитай с глас, кодово поле или клавиатура и няма да си в състояние да подаваш команди достатъчно бързо, за да свършиш каквото и да било, нито да набираш информация с нужната скорост.

И тъй аз се включих и превърнах ума си в поредния интерактивен терминал в компютърната мрежа. Виждах защитните системи на казиното като слоеве от синестетични възли и търсех в тях пролуки, за да изпратя хрътките си. Не програмирах, защото не умея да мисля толкова бързо на машинен език. Разполагам с интерфейсен софтуер, който ми превежда, така че върша всичко в аналогов режим и търся пробойни не с помощта на анализиращи програми, а като изучавам повърхността на тези възли и откривам там неравности — места, в които не са тъй плътни и монолитни — и в тези места пращам хрътките си.

Моите хрътки са като малки работливи пчелички. Отиват там, където ги пратя. Ако никога не сте бягали по жицата, няма как да ви го обясня. Ако пък сте го правили, значи знаете за какво говоря.

Стоях настрана от всички подозрителни места, избягвах да се спускам в дълбочина и се стараех всяка хрътка, която се забави или покаже съмнително поведение, да бъде унищожена, преди да отведе следите до мен. Не исках никой да анализира програмния ми стил, нещата, с които разполагах, идваха от черния пазар, но бяха леко модифицирани от един мой приятел и донагласени от мен, така че да са максимално трудни за проследяване.

Хрътките разполагаха с петнайсет имена за издирване и когато се връщаха, подаваха позитивен или негативен сигнал. Тези с негативен сигнал изтривах моментално, а позитивните пращах на съхранение.

След двайсетина минути работа надуших първите стражеви кучета; бях изтощена и плувнала в пот и бях прибрала в „кошарката“ десетина хрътки. Изключих се, измъкнах кабела от порта и си отворих кутия „Кока-кола III“, за да успокоя треперенето си.

Щом преустанових директния контакт, всичките ми системи автоматично преминаха на максимален обезопасяващ режим и продължавах да наблюдавам екрана, за да проверя дали някой не ме е проследил.

Нямаше никого, или пък ако имаше, бе успял да измами програмите ми. Надявах се да е първото.

Казината непрестанно са подложени на всякакви подобни атаки: хората се опитват да надхитрят шансовете или да източат поне малко от дневната печалба, или просто се забавляват, така че стражевите им кучета са на къса каишка — няма никакъв смисъл да следиш и гониш всеки, още повече, че може да се окаже примамка или нещо подобно. Не бях докосвала нито една от матричните програми, така че се надявах да съм се измъкнала суха.

Поне докато съм жива, казината никога няма да узнаят, че съм прониквала там.

Когато умра, разбира се, пълният запис на всичко, което съм правила на компютъра си, легално или не, отива при градските ченгета — както от охраната на космопорта, така и тези от Капана, или който пази законите по това време на Епиметей. Това е едно от изискванията да получиш лиценз за детективска работа в Нощния град. Опиташ ли се да го заобиколиш, губиш разрешителното, и толкоз.

Интересува ви истинска охранителна система? Проверете градските файлове на отдела „В случай на смърт“. Цялата ВСС система е полузатворена и би трябвало да позволява само входящ достъп — макар че вече ви казах какво мисля за това. Тъй като и те не разчитат, че мярката ще е достатъчна, са оборудвани с пълната гама охранителни програми. Опиташ ли да проникнеш там по жицата, ще чуеш писък, който ще те накара да оглушееш за седмици, без обаче да засегне слуховия апарат, и ще се окъпеш в толкова ослепителен блясък, че ще се вцепениш. Вкусът е на киселина, а вонята — на изгорели трупове. Ще си глух и сляп и няма да можеш да хапнеш и залък цели седмици, след като измъкнеш кабела.

Да, пробвах го веднъж — разбира се, че опитах. Кой би устоял на изкушението?

Така и не стигнах доникъде, но поне не ме заловиха — ако те спипат да се ровиш из ВСС файловете, те чака реконструктивна терапия.

Казината естествено въобще не могат да се мерят с това. Мога да се справя с всичко, което хвърлят по мен, стига да внимавам, а аз винаги внимавам.

Прегледах онова, което ми бяха донесли хрътките.

Точно както очаквах, споменатите девет имена на играчи в казина изникнаха отново. Не бях успяла да се добера до същинските имена на хората, те очевидно бяха заровени много по-дълбоко, зад пластове сигурност, които бях предпочела да не разравям. Бяха все напълно законни названия, регистрирани в „Ню Йорк“. „Бонд, Джеймс Бонд 54563“ беше играл в „Старшайн“ и „Екзелсис“, а „Дарби О’Джил 34“ бе прекарал няколко нощи в „Дилейтс“ и „Шанхай“ и така нататък, но петима от деветимата бяха играли само в „Ню Йорк“ и всички до един бяха започнали там.

Това ми се стори интересно.

Който и да бе купувачът на Западния край, имаше някаква връзка с „Ню Йорк“.

Облегнах се, сръбнах от колата и почаках, докато паразитната програма приключи работата си и ми докладва, че не е открила нищо. Междувременно облегалката на фотьойла подсуши гърба ми от потта и го масажира, а холоекранът извади успокояващ нервите фон.

Все още имах два часа. Дали да не сляза в Капана и да отскоча до „Ню Йорк“?

Не, реших, че още е рано. Исках първо да узная това-онова за местенцето.

Никога не бях прекарвала много време в „Ню Йорк“, дори когато работех в Капана, дори в необузданите си тийнейджърски години. Не си падам по прекомерния блясък, а когато ме привличат опасностите, предпочитам да е поради сериозна причина, а не заради евтиното удоволствие. Профуквала съм доста кредити в „Старшайн Палас“ и „Екзелсис“, както и в трите филиала на КМК, но повечето от другите места се стараех да избягвам. Не съм кой знае колко висока — сто четирийсет и пет сантиметра, ако трябва да съм съвсем точна, и четирийсет килограма живо тегло — а и повечето казина не гледат с добро око на въоръжени клиенти, така че си давам сметка, че ще загазя сериозно, ако се сбия с човек, който си знае работата.

Това не е страх, а обикновена предпазливост. Имам предвид, че дори невъоръжена мога без особени затруднения да се справя с някой обикновен пияница, но не и с цяла тълпа, още повече ако са трезви и умеят да се бият, или ако аз самата съм сръбнала няколко питиета, така че предпочитам да разпускам на места, където охраната гледа на задълженията си сериозно и отговорно.

С други думи, „Ню Йорк“ не отговаря на високите ми изисквания.

Което съвсем не значи, че е някакъв вертеп, „Ню Йорк“ не е като „Бъди’с Лъки Найт“ и няма нищо общо с „Норт Джавадифар“, откъдето досега нито един турист не е излязъл жив и дори повечето миньори го избягват. Не, „Ню Йорк“ е реномирано заведение, прехранващо се предимно от туристически посещения, макар че и миньорите отскачат там, а никога няма да видиш миньори в „Екзелсис“, или „Луна Парк“. Не съм чувала за убийства в „Ню Йорк“, дори временни, и никой не е хващал заведението в измама, въпреки че атмосферата там пресъздава оригиналния декадентски Ню Йорк — стар престъпен град на Земята — и аз го избягвам, защото някои от клиентите губят представа за фантазия и реалност, а управата по право оставя играта да позагрубее, преди да се намеси. Сигурно, за да поддържа съответната атмосфера.

Както и да е, реших да продължа с проучванията по легален път. Натиснах няколко копчета и ето какво получих. „Ню Йорк — хотел и игрална зала“ са притежание на „Хазартна корпорация Ню Йорк“, която пък се държи от „Накада Ентърпрайзис“ с основно местонахождение Прометей. Разбира се, бях чувала за Накада. Всеки е чувал за семейство Накада. Не са много активни на Епиметей, но иначе са доста популярни из цялата система Ета Кас и вероятно на други обитаеми планети, или поне така се говори. Във всеки случай те са една от фамилиите основателки на Прометей.

Не знаех да имат някаква връзка със стария Ню Йорк или със стария Олд Йорк — ако въобще има такъв, както и с други места на Земята, но това не значи почти нищо. Може би просто са си харесали името или пък им е било предложено от отдела по маркетинг, във всеки случай по този въпрос не открих никаква информация във файловете.

Но да се върнем към споменатото казино: името на управителя беше Виджей Во. Бях чувала за него: активист на няколко граждански сдружения и — казваха — ужасно добър бизнесмен, но никога не се бяхме срещали, тъй като не беше нито от моя социален кръг, нито от възрастовата ми група. Оказа се, че работи тук от откриването на казиното през 2258, така че отдавна се бе простил с буйната си младост, ако въобще някога е имал такава. Бе подчинен на семейство Накада и най-вече на Саюри Накада, представителка на фамилията на Епиметей. Името Саюри Накада ми беше познато от жълтата преса и клюките. Внучка на стария Йошио Накада, главата на фамилията на Прометей — ветеран, в сравнение с когото такива като Во все още бяха пъпчиви аматьори.

„Хазартна корпорация Ню Йорк“ не разполагаше с други имоти на Епиметей, нито някъде другаде из системата, но това едва ли значеше нещо. Повечето от имотите на „Накада Ентърпрайзис“ не фигурираха в обществените регистри, така че не можех да се добера до информация за акционерите, нито за състоянието на фирмата. Що се отнася до казино „Ню Йорк“, криминалният архив включваше доклади за кражби, въоръжени нападения, изнасилвания, прониквания в компютърната система и други от тоя род, за периода от сто и осем години, откакто заведението съществуваше, но нищо, с което да се отличава от другите казина. „Ню Йорк“ бе второто казино, предложило на клиентите си да използват съвсем легално сметки с фалшиви имена — като тези, с които работех в момента — по примера на отдавна затвореното казино „Лас Вегас III“.

Лас Вегас — това вече пробуди някои спомени. Когато бях на пет, гледах как огромни багери разриват старата черупка на Вегас — по онова време такива неща ужасно ме плашеха; помня как зъбатите кофи се забиваха в пластмаса и бетон и ги цепеха, сякаш копаят в торф. Тогава ме споходи ужасяващата мисъл, че вътрешните компютърни системи може да са били в ясно съзнание за случващото се през цялото време.

Лас Вегас — ама че странно име. Има само една Вега — проверявала съм звездните карти. Но казиното се наричаше „Лас Вегас III“. Не съм чувала нищо за Вегас I, или II, а името е в множествено число на испански. Никой на Епиметей не говори испански. Може да го знаят някои от големите компютри, но не съм чувала да се използва дори във филмите.

След като разрушиха казиното, построиха на негово място парк, който обаче не просъществува дълго — докараната от друга планета трева повехна доста бързо въпреки яркото осветление и напоителната инсталация. Трябва да е било заради съставките и металите в почвата.

Повече никой не пожела да строи там — пък и защо, след като всички знаеха, че слънцето идва. Това не е новина, знае се още много преди моето раждане.

Но не „Вегас“ ме интересуваше сега, а „Ню Йорк“. Това ми е стар навик, да се отвличам по странични неща, и понякога е полезен. Разсейва ме или ми подсказва нов подход към проблемите, чието решение търся.

Този път обаче май нямаше да ми помогне, а и ми се струваше, че вече съм изчерпала възможностите на следата „Ню Йорк“. Какво пък, преглътнах неуспеха и се замислих за предстоящата среща с Марико Чен. Дано поне там се получеше нещо.

И все пак не се съмнявах, че „Ню Йорк“ има някаква връзка със случая, а това ми подсказваше къде ще заведа г’ Чен, за да му пийнем по едно.

Все още имах известно време в запас, но предпочетох да го използвам, за да се поразтъпча по улиците, вместо да зяпам скучни холофилми. Хвърлих празната кутия от кола в шахтата, извадих пистолета, пуснах системите му да се тестват и тръгнах към вратата.