Джон Шорс
Под мраморното небе (3)

Първото предателство

Баща ми може и да не разбираше омразата и ревността, но един от неговите синове беше съвсем наясно. Няколко месеца по-късно, точно преди пролетното слънцестоене, се уверих напълно какви чувства таи в сърцето си Аурангзеб. Отнасяше се с нарастваща враждебност към нас, размахваше недоволството си, както размахваше сабята, с която напоследък не се разделяше. Беше сигурно, че един ден Дара ще стане жертва на гнева му, а след него и аз. И двамата не заслужавахме такова отношение, но яростните му изблици ни връхлитаха все по-често.

Никога не можех да предусетя настроението му. Един ден споделих с Дара, че Аурангзеб ми прилича на пчела — готов е да ужили без никаква причина! Боях се от тези малки жилещи насекоми. И те като брат ми пиеха кротко нектар от цветята, а след миг забиваха жилото си в плътта ти.

За пръв път усетих отровното му жило в един топъл пролетен следобед.

Аз и братята ми залягахме над учебниците в харема. Мама подреждаше бележките на баща ми за предстоящия имперски съвет. Другите жени си бъбреха тихо, разменяха клюки, пиеха вино и похапваха плодове от позлатени подноси. Зелени и червени чинки в златни клетки огласяха двора с песните си. Из въздуха се носеше аромат на опиум.

От мен се очакваше да чета свободно и на скута ми лежеше дебела книга. Текстът беше на персийски, официалния език в двореца. Въпреки че в момента персийците ни бяха врагове, те имаха голямо влияние в Индостан. Всичко започнало, когато дядо се оженил за красивата персийска принцеса Нур Джахан. Именно тя наложила персийската култура в имперския двор. На практика Нур Джахан управлявала империята, а за дядо останала само титлата.

Разбира се, можех да говоря и хинди. Обичах този непретенциозен език и го използвах, когато разговарях със слугите и местните хора. Не бяха много тия, които говореха персийски, повечето предпочитаха хинди.

Персийският е приятен за очите, най-често се изписва от майстори, посветили времето си на калиграфското изкуство. Текстът в скута ми беше истинско произведение на изкуството и се отнасяше до историята на нашата империя, възхваляваше делата на владетелите преди баща ми. Четях и запаметявах какво е постигнал всеки от тях и какви трудности е срещнал. Мама щеше да ме изпита по-късно вечерта, както правеше винаги.

Бях стигнала до дядо, когато чух виковете на мюезина. Представих си го на кулата на джамията, извисил глас към небето да призовава всички за молитва. Много от обитателите на харема развиха специални малки килимчета за молитва и стъпиха на тях. Ние се молим прави, с лице на запад, към Мека, но дланите ни сочат към небесата. След известно време се навеждаме почтително и докосваме килимчетата с челата си. Щом свърши молитвата, ги прибираме и продължаваме заниманията си.

Върнах се към историята и не затворих книгата, преди да запаметя предназначените за днес страници. После се обърнах към мама и с поглед я помолих да ме изведе на разходка. Тя кимна и аз забързах след нея, следвана от Низам. Скоро бяхме извън харема и се отправихме към пазара.

— Кой е написал „Акбарнама“? — попита отривисто тя.

„Акбарнама“ описваше живота и делата на прадядо ми Акбар, най-почитания император сред дедите на баща ми.

— Ами… един писател.

— Джаханара!

— Писател на име Абу’л Фазл.

— Ето това е отговор — каза тя и оправи воала ми.

— Ти отговаряла ли си някога на такива въпроси?

Тя се отпусна и лицето й се смекчи. Прегърна ме и каза с усмивка:

— Само за да доставя удоволствие на баща ти.

Стигнахме до пазара. Под сянката на различни платнища и палатки седяха дузини уморени старци. Пред тях имаше железни теглилки. Масите им бяха отрупани със сушена риба, топове с коприна, статуи от сандалово дърво, тамян и на първо място кошници, пълни с най-различни подправки. Индусите обожават подправките. Ако козето сирене или спанакът не плуват в къри и шафран, не си струва да ги ядеш.

Пикантният аромат от кошниците се смесваше с миризмите, присъщи на всеки пазар. Носеха се различни благоухания — на пресен хляб, печено овнешко, цветя, намаслена кожа и парфюм. Понякога се усещаха и по-неприятни миризми. Между високите стени на укрепения град вятърът трудно успяваше да разнесе смрадта на пот, горена тор, барут, урина и животински изпражнения.

Мама разгледа почти всички сергии, но купи само сандали за Низам. Щом напуснахме базара, тя се обърна към мен:

— Изглеждаш ми разсеяна, Джаханара. Вместо да блееш наоколо, задай въпроса си.

Не знам как успяваше винаги да прочете мислите ми.

— Ами… — запънах се. — Просто… тези дни не правихме нищо, само учехме…

— И ти предлагаш?

— Приятелката ми Ладли…

— Дето помага в кухнята ли?

— Тя ще ходи на реката следобед и ме покани да отида с нея.

— Днес?

Аз кимнах и тя спря. Прахът около краката й се уталожи.

— Добре, но само ако вземеш и братята си. По-добре е да сте заедно.

— Но Аурангзеб се държи грубо с нея.

— Вие ще бъдете настрани. Няма да влизате във водата заедно — отвърна мама. — Не е прилично момичета и момчета да се къпят на едно място.

Сарказмът й беше едва забележим, но аз знаех, че го има. Тя не обръщаше много внимание на подобни предразсъдъци. Докато мъжете можеха да правят, каквото си поискат, жените трябваше винаги да са в сянка, да се крият на тъмно и да следват безропотно съпрузите си. Мама мразеше тъмнината. Тя беше една от малкото жени в империята, които правеха почти всичко, което си наумяха. Естествено, не се обличаше като мъжете, но говореше открито като тях и не се страхуваше да нарича нещата с истинските им имена. Татко поощряваше държанието й и тя се чувстваше свободна във всяко отношение. Мечтаех да съм като нея, но бях още малка и се страхувах да не засегна възрастните.

— Ние жените трябва да бъдем предпазливи — каза тя и се спря до една сергия с лимони. — Да си имаш работа с мъж е като да жонглираш с горещи въглени. Ако вземеш съответните мерки, ще откриеш, че са безобидни. Но ако не внимаваш, ще те изгорят до кости.

— Ти някога жонглирала ли си с въглени?

— Не, но жонглирам с мъже всеки ден и съм убедена, че въглените създават по-малко главоболия.

Засмяхме се и поехме към харема. Низам беше на обичайното си място зад мама. Косата му беше черна и къдрава, а лицето и носът му — плоски като чиния. Странно, но дясното му око беше малко по-голямо от лявото. Още момче, той беше по-висок от много от татковите войници.

Когато и да погледнех към него, той винаги извръщаше очи, но аз усещах погледа му с гърба си. В много отношения го чувствах като по-голям брат, имах ли нужда от нещо, той винаги беше насреща, готов да ме защити. Низам беше роб, но мама се държеше с него като с наш родственик. Тя ненавиждаше жестокия обичай робите да се кастрират, смяташе го за осакатяване. Богаташите не допускаха нескопени мъже до своите съпруги и любовници. Мама настояваше за отмяна на обичая, но дворът отхвърли искането й.

Майка ми не обичаше да минава два пъти по един и същ път и ние решихме да се приберем през квартала на занаятчиите, известен като Карканас. Това беше огромен площад, изпълнен с множество дюкяни на занаятчии — индуси, персийци и дори европейци. Мястото ми напомняше за медена пита, беше наситено с малки криви улички и кръгли постройки. Имаше художници, майстори на оръжия от всякакъв вид. Тук багреха платове, ковяха сребърни и медни съдове и изработваха бижута за почти всяка част на тялото. Най-престижните дюкяни бяха тези на издателите на книги. Там беше пълно с преводачи, художници, калиграфи, производители на хартия и специалисти в подвързването. Всяка година те издаваха хиляди книги, някои от тях на португалски, английски и китайски.

Мама се движеше с лекота между занаятчиите, камилите и голите до кръста хиндуистки проповедници. Следвах я неотлъчно. Едва когато преминахме площада, беше възможно да се хванем за ръка и да вървим една до друга.

— Все по-рядко си правим такива разходки — каза неочаквано тя. — Признавам, че ми липсват.

— И на мен.

— Баща ти скоро ще ти намери съпруг и тогава ще ги спрем завинаги.

В гласа й долових тъга. Тя зарази и мен и аз мрачно изрекох:

— Как ще открия любовта като теб, ако татко ме омъжи за непознат?

Тя оправи диамантената диадема в косите ми и каза:

— Много бракове, изпълнени с любов, са били сключени по политически причини. Може и при теб да стане така.

— Дано!

Мама отпусна рязко глава, което беше нейният начин да изрази съгласие.

— Понякога ми се ще думата дълг да няма това свещено значение за нашата вяра, Джаханара — призна тя. — Мъжете умират, изпълнявайки дълга си към императора, а жените… страдаме заради дълга към семейството. Нашият дълг, също като на мъжете, е да следваме най-добрия път за народа ни. Ако щастието за теб е да се омъжиш за шивач, това може да не е най-доброто за Индостан. Как би помогнала ти на своя народ, ако можеше сама да чертаеш пътя си?

— Щях да живея като обикновен поданик — опитах се да я впечатля с прозорливост. — Щях да стана приятел на народа си.

— Добре, но да бъдеш нечий приятел означава да жертваш себе си заради него. Като жена от благородно потекло имаш прекрасна възможност да помагаш на другите, да се жертваш заради тях — например да се омъжиш по политически причини. И да правиш така, че да засилиш властта на баща си. Да прославиш името му и да направиш законите ни по-силни, защото неговите закони са добри за народа ни и ти знаеш това.

— Но нямаме ли задължения и към себе си?

— Разбира се. И аз ще се моля да намериш любовта, като мен. Ние с баща ти я открихме и аз нямам никакво намерение да ти отказвам това щастие.

— Обаче…

— Повярвай ми, Джаханара, твоят съпруг ще бъде подбран много внимателно. Няма да бъде грубиян, въпреки че ще следим да е важен и за империята. Като негова съпруга ти също ще притежаваш власт. Съществена власт. И аз се надявам от сърце някъде между дълга и властта да откриете в сърцата си и любовта.

— Но как ще се влюбя в непознат?

За моя изненада тя се усмихна.

— А аз как успях?

— Ти?

— Точно така. Баща ти се влюби в мен от пръв поглед, но мислиш ли, че и с мен е било така? Той беше един разглезен принц, толкова чужд за мен, колкото белите коси за главата ми. Защо да се омъжвам за него, когато по цял ден мечтаех да целуна Ранжит?

— Ранжит? Никога не съм чувала за него.

— Шшт! — прошепна заговорнически мама. — Това е друга история, за друго време. Но обърни внимание на посланието ми, Джаханара. Щом аз и баща ти се запознахме при такива условия, а сега сме неразделни, защо твоята съдба да е по-различна?

Съгласих се с нея и страховете ми изчезнаха. Заключих мислите за любовта и брака дълбоко в сърцето и попитах за Ранжит. Мама ми разказа всичко шепнешком и аз бях щастлива, че споделя с мен тайната си. Щом пристигнахме у дома, тя ме целуна и каза:

— Сега иди да си поиграеш на реката.

Забързах по алеята и извиках братята си. Щом им казах, че ни е разрешено да избягаме за малко от уроците, те подскочиха развълнувано. Изтичах към покоите си и смених копринените дрехи с проста роба. Отдавна бях разбрала, че приятелката ми се чувства по-свободна, когато съм облечена като нея.

Ладли влезе в стаята ми и се закиска, като видя простата памучна одежда и лишените от гривни ръце. Беше с една година по-голяма и моя най-добра приятелка. Въпреки че изповядваше хиндуистката религия и беше слугиня, знаеше всяка моя тайна. И тя като Низам имаше тъмна кожа, но докато неговото лице беше плоско, нейните черти бяха фини и изящно оформени. Беше много красива и ако бе родена от императрица, а не от шивачка, щеше да е прекрасна принцеса.

Намерихме братята ми пред харема. Всички бяха с тъмни памучни дрехи, но не и Аурангзеб. Той носеше жълта копринена туника като конниците от армията на татко. Шах и Мурад, обикновено тихи и кротки, сега бъбреха като стари вдовици. Дара, безспорен лидер при всяко наше пътешествие, ни поведе с уверена крачка и ние скоро прекосихме Червената крепост.

В тези дрехи хората не можеха да ни познаят и се покланяха само на Аурангзеб. Той не отвръщаше на поздравите, кимна единствено на група войници. Един от тях се присмя на униформата му, твърде голяма за неговия размер, както и на сабята — тя почти се влачеше по земята. Брат ми смръщи чело и забърза напред.

Докато си пробивахме път през тълпата, аз се обърнах и забелязах Низам. Следваше ни по петите, за миг се скри зад някакви сергии, после го мярнах зад една камила. За мен беше загадка как един роб без майка и баща, без надежда за бъдещето, може да е толкова лоялен към господарите си. Сигурно добротата на мама някак бе запълнила празнината в сърцето му.

Минахме през сергиите с плодове и зеленчуци. Жените крепяха върху главите си плата с пъпеши, грозде, чили и бадеми. Навсякъде се водеха пазарлъци, купувачите отминаваха, а по-младите търговци хукваха след тях с нови, по-изгодни предложения.

Прекосихме пазара и се спуснахме по спираловидната стълба. На каменистата алея настигнахме един йезуитски свещеник. Кадифената му роба смърдеше на развалено овнешко.

Дадохме монета на един сляп просяк и се отдръпнахме, за да пропуснем малка процесия, която отнасяше мъртъв индус към мястото за изгаряне.

Краката ни скоро стъпиха на широката, покрита с камъни рампа на изхода на крепостта. Под рампата имаше ров, пълен с вода. Той ограждаше цялата крепост, беше по-широк от самата улица и много дълбок. Извън Червената крепост хаосът беше още по-голям. Реката не беше далече, но беше трудно да се доберем до нея сред гъмжилото от хора от всякаква раса и толкова много нюанси в цвета на кожата, колкото са монетите в джоба на търговеца. Срещу мен вървяха лица с безброй комбинации от очи, носове, устни и цветове. По тях можеше да се проследи историята на империята, нашествията на гърци, арийци, хуни, афганци, монголи, персийци и турци.

Животните създаваха допълнително безредие. Кравите са свещени животни за индусите и бяха оставени да се разхождат свободно из улиците на Агра. Вървяха или се излежаваха на най-неподходящи места. Из боклуците се ровеха гарвани и плъхове. Слугите ги пъдеха от пътя на господарите. Те пък водеха други домашни животни на каишка — пауни, маймуни и леопарди.

По улиците на Агра можеха да се видят и най-различни одежди. В зависимост от вярата и националната си принадлежност мъжете носеха препаски през слабините си, униформи или туники. Богаташите бяха облечени с най-ярки и фини платове, а фермерите и работниците често бяха без ризи. Жените рядко се появяваха на публични места, но тук-там из пазара можеха да се видят женски групи. Както и при мъжете, колкото по-бедна беше жената, толкова по-тъмно и незабележимо беше сарито или робата й.

Брегът на Джамна беше опасан с пясъчни диги и ние се спуснахме по една от тях, сякаш беше стена на някоя египетска пирамида. Бях чела за тях наскоро и си ги представях точно по този начин. Брегът беше задръстен от стада с говеда и рибарски лодки. Носовете на повечето от тях бяха украсени с издялани в дървото змии, слонове, тигри и маймуни. Но самата река излъчваше мир и спокойствие. Около скалите водата беше пълна с жени, които перяха дрехите си и удряха големите парчета плат в камъните. Наоколо се мотаеше цяла тълпа деца. Някои помагаха в прането, други играеха на воля. Повечето бяха по-малки от нас, но вече работеха на полето или правеха хляб за Червената крепост.

Ладли влезе първа във водата, без да сваля сарито си. Тялото й вече беше оформено и аз гледах със завист как се люлееха гърдите й. Моите бяха все още плоски като паници и това ме притесняваше. Нагазих в реката напълно облечена и я последвах, докато водата се покачи до ребрата ми.

Внезапно в крака ми се забиха остри нокти и аз писнах, убедена, че ме напада крокодил. Писъците ми още отекваха, когато Дара изплува на повърхността. Ухили се и попита невинно:

— Какво става, сестричке? Да не настъпи нещо?

Знаех, че ще ми се карат, ако играя с момче, но без да му мисля, се гмурнах след него и го изненадах. Сграбчих го, двамата се потопихме под водата и вплетохме телата си като водни змии. Държах го здраво и той успя да се откопчи едва когато достигнахме дълбоката до колене тиня. Добре, че отворих очи навреме и видях, че устата му е пълна с кална вода. Засмях се, а Ладли доплува до нас и се присъедини към играта ми. Забелязах, че Дара не откъсва поглед от нея.

— Знаеш ли, че Дара е хлътнал по теб? — засмях се.

Брат ми винаги знаеше какво да отговори, но този път направо си глътна езика.

— Аз… — започна, но смехът ни го прекъсна. Той хвърли шепа тиня по нас и тя залепна за гърбовете ни. После заплува към брега.

— От него ще стане чудесен император — отбеляза Ладли на хинди. — Точно като баща ти.

— Твоето присъствие радва очите му, Ладли.

Приятелката ми замълча. Това се случваше извънредно рядко, обикновено езикът й беше толкова остър, че дори и войниците се впечатляваха.

— Не — изрече след дълга пауза тя. — Той не ме вижда по този начин. За него аз съм просто една слугиня и нищо повече.

Изтрих тинята от гърба й и казах:

— Дара приема хората каквито са. Не ги дели на слуги и господари.

Тя сбърчи носле, сякаш беше глътнала лимон.

— Вие живеете в огледална къща, приятелко. Сега всичко около вас блести. Но когато огледалата се счупят, ще остане само купчина тор.

— Ладли!

— Дара може наистина да ме харесва, но това не ни прави равни.

— В неговите очи сте равни — изрекох някак отбранително.

Дара се беше изкачил на камъните и може би гледаше към нас, а може би към слоновете на отсрещния бряг. Досадните животни пълнеха хоботите си с вода и пръскаха себе си и всичко наоколо.

— Иди при него — прошепнах и се огледах, за да се уверя, че сме сами. Хората щяха да се мръщят, ако ги видеха заедно. — Той ще се зарадва.

Устните й се приготвиха за протест, но аз я целунах по бузата и казах бързо:

— Дара наистина те харесва, Ладли. Винаги те е харесвал.

— Но защо един жребец би харесал камила?

— Ти не си камила, а… — за миг се замислих как би могъл да я възприема Дара, — а бял слон.

— Бял слон? Наистина ли, Джаханара?

— Ти носиш в себе си нещо екзотично. Ти си индуска, виждаш нещата по по-различен начин от нас, а ние не познаваме по-умен и красив индус от теб.

— Ти да не си изпила виното на баща си?

— Иди при него!

Тя се поколеба, после ме прегърна и попита:

— Ами ако отхвърли компанията ми?

— Ако е глупак, ще го направи, а Дара не е глупак.

Ладли изтри ръцете си от тинята и тръгна към брега. Мина край Аурангзеб. Той ловеше риба в плиткото и измърмори нещо към нея, но тя не му обърна внимание. Щом се приближи, Дара скочи от камъка, където седеше. Брат ми беше истински кавалер и сърцето ми се изпълни със сестринска гордост заради него. Те седнаха на една ръка разстояние един от друг и се заприказваха.

Отпуснах се във водата по гръб и затворих очи. И аз исках да поговоря с някое момче, да се смея и да се чувствам харесвана. Какво ли правеше сега това момче, ако изобщо съществуваше? Сигурно беше син на уважаван гражданин и живееше близо до Червената крепост. Би могъл да е дърводелец или дори войник. А може да е роден в някоя далечна страна и един ден случайно да попадне в Агра. Щях ли да го срещна някога? Или щяхме да остареем непознати един за друг, без да сме изпитали любов? Подозирах, че някъде из огромния свят живее сродна на моята душа, но се страхувах, че никога няма да я открия.

Веднъж татко ми каза, че обречените да се обичат са като планините. Два върха, удивително еднакви и равностойни във всяко отношение, може да са високи чак до небето, но никога да не засвидетелстват почитта си един на друг поради голямото разстояние между тях. Както мъж и жена са от различни градове, те може никога да не се открият. Но ако върховете са благословени като майка ми и баща ми, може да се окажат два хълма от една и съща планина и да се наслаждават завинаги един на друг.

„Моля те, Аллах, занареждах аз, не ми отказвай тази радост!“ Позволи ми да срещна любовта. И моля те, нека бъде скоро! Какво би станало, ако татко реши да ме ожени за някой чужденец? Можех никога да не позная това нежно чувство, никога да не изпитам каквото изпитва мама, щом ръката на татко обгърне раменете й.

Все още се губех в мечти, когато нещо засенчи слънцето над мен и някой потопи главата ми във водата. Огромна сила притисна гърдите ми и ме повлече надолу към тинята. Замятах се бясно, отворих очи, но не видях нищо, освен кафявото одеяло на стелещата се над мен кал. Борех се с всички сили да вдигна главата си над него — ритах, дращех и хапех.

Изведнъж тежестта се вдигна от гърдите ми. Бързо изплувах на повърхността. Носът ми гореше, гърдите ми се надигнаха и от устата ми излезе мръсна вода. Съвзех се и осъзнах, че до мен стои Аурангзеб. На устните му играеше злобна усмивка.

— Какви отвратителни буболечки! — посочи гърдите ми той.

Погледнах надолу. За мой ужас видях, че робата ми се е смъкнала и гърдите ми са покрити само с тънката памучна риза. Под нея ясно се очертаваха зърната ми — твърди и черни.

— Искам да ги смачкам — добави той.

Изпълнена с ярост, свих юмрук, както бях видяла да правят мъжете при бой, и се прицелих в носа му. Ударих, но той се извъртя и ръката ми попадна върху бузата му. Медният пръстен на палеца ми се вряза в скулата му. Кръвта потече и една капка падна във водата пред нас. Той ме плесна през лицето. Шумът от плесницата се чу ясно и няколко жени вдигнаха погледи към нас.

Аурангзеб оголи зъби и повтори пасажа от Корана за отмъщението:

— „Ще съжаляваш за делата си!“

— Мразя те! — извиках в лицето му, макар че това не беше истина. — И мразя глупавите ти цитати!

— Бъди сигурна, че ще съжаляваш! — повтори той и пое отново към мястото си край брега.

Стигна до плитчините, загреба шепа тиня и я сложи на бузата си. Доплака ми се, но знаех, че ще приеме сълзите ми за своя победа, затова прехапах устни, оправих робата си и се потопих във водата чак до врата. Трябваше да го държа под око. Знаех, че ще опита да си отмъсти. Стоеше до брега и не сваляше очи от мен. Изведнъж ми се прииска Дара да е по-наблизо.

Тъкмо мислех да се връщам в харема, когато дочух далечен писък. Първата ми мисъл беше, че е някакъв номер от страна на Аурангзеб, и огледах внимателно реката. Отначало видях само слонове и плаващи клони, но след малко забелязах една ръка да маха отчаяно от водата. Чух нов вик. Беше дете, течението го влачеше по реката към мен. Сърцето ми се сви. Огледах се за някой възрастен, но наблизо нямаше никого.

Поколебах се само за миг, после съблякох робата и заплувах към средата на коритото, с надеждата да го достигна. Заработих бързо с ръцете и краката. Изглежда, детето се държеше за нещо и когато се взрях по-внимателно, забелязах, че е изсъхнал клон. С всички сили се спуснах към него. Останах без дъх, но успях да се вкопча с една ръка в клона, а с другата сграбчих детето. Беше малко, на седем или осем години.

Течението ни повлече надолу и скоро щеше да бъде невъзможно да ни настигнат. Опитах се да викам, но дробовете ме боляха от напрежението и гласът ми бе слаб. Аурангзеб беше най-близо до нас и ни видя. Предположих, че ще повика помощ, но той не помръдна. Дори ми се стори, че се усмихва. Шансовете ни намаляваха с всеки удар на сърцето ми. Въпреки болката поех въздух и извиках още веднъж. Слава на Аллаха, двама рибари ме чуха и се развикаха. Лодката им беше на брега. Бързо я вкараха във водата и загребаха към нас.

На завоя течението се усили. Държах здраво клона и детето за дрехите. На едната му ръка имаше голяма кървяща рана, а лицето му беше бледо като платно. Скоро силите го напуснаха и то започна да потъва, повличайки след себе си и мен. Надолу водата беше леденостудена. Тялото ми започна да измръзва.

Тъкмо когато надеждата започна да ме напуска, видях, че лодката ни настига. Рибарите въртяха веслата, а две други фигури стояха на носа й. Бяха Низам и Аурангзеб. Брат ми държеше въже. Детето съвсем се отпусна, но със сетни сили успях да го издърпам над водата. Ръцете ми тежаха като олово, едва задържах главата си над водата.

Вече си мислех, че дните ми свършват, когато въжето пльосна по водата до мен. Пуснах клона и го хванах. Аурангзеб ни издърпа към лодката, Низам изтегли момчето, после и мен. Строполих се в краката му и заридах. Сълзите на облекчение се смесиха със сълзи от страх и мъка. Разбрах, че Аурангзеб е готов да ме остави да потъна и бе дошъл само защото рибарите бяха вдигнали тревога.

Исках да кажа нещо, но бях като парализирана. Няколко пъти изпадах в безсъзнание и идвах на себе си. Изглежда, рибарите ни бяха откарали до брега. Нечии ръце ме понесоха нанякъде, после над мен падна мрак. От време навреме виждах сенки, но не знаех дали са реални или плод на въображението ми. Накрая усетих топлината на одеяло и ръката на мама. Тя заговори, но смисълът на думите й ми убягваше. Потъвах в небитието, после бавно, непоносимо бавно изплувах. Не знам колко време мина, преди светът около мен отново да придобие ясни очертания. Отворих очи. Родителите ми и всички роднини бяха до мен. Бях заобиколена от одеяла, килими и меки възглавници.

— Мамо! — промълвих едва.

Мама ме чу и покри лицето ми с целувки.

— Ох, Джаханара, колко се тревожехме за теб!

Татко също се наведе над мен.

— Боли ли те нещо, детето ми?

— Не… не.

Видях сълзи в очите им и също се разплаках. Двамата ме държаха в прегръдките си, сякаш все още можех да се удавя. Мама стискаше ръцете ми, а татко промълви:

— По-лесно ще се разделя с империята си, отколкото с теб, Джаханара. Може ли небето да съществува без звездите си?

— Ще се чувства самотно без тях — казах тихо. Въпреки грижите им, не чувствах нищо друго, освен самота.

— Днес прояви голяма смелост — изрече той и погали бузите ми.

— Наистина — ласкаво добави мама. Знаех, че се гордее с мен дори повече от татко, защото никой не очакваше една жена да прояви смелост. — Успя да спасиш едно дете.

— Живо ли е?

— Да, скъпа. А брат ти спаси теб.

— Но той…

Аурангзеб излезе напред и побърза да ме прекъсне:

— Не се безпокой, друг път ще ми благодариш.

От раната на бузата му се процеждаше кръв.

Разтрих слепоочията си с надежда да изгоня спомените от днешния ден.

— Уморена съм — казах, неспособна да го погледна в очите.

Татко ме целуна и тихо излезе от стаята. Мама и братята ми го последваха. Дара също се обърна, но аз му направих знак да остане. Той затвори вратата и се върна при мен.

— Защо плачеш?

— Защото… Аурангзеб ме видя. — Гласът ми премина от шепот в ридание. — Той искаше да се удавя.

Дара надигна тюрбана си и се почеса по челото.

— Как така е искал се удавиш? Не може да бъде!

— Но е така! Истина е! Беше готов да ме остави да умра.

— Той те спаси, Джаханара. Пръв се качи в лодката, каза…

— Излъгал те е.

Дара отстъпи назад.

— Видях го да те спасява със собствените си очи. Дори си поряза бузата.

— Аз го порязах.

— Трябва ти почивка, Джаханара. — Той тръгна към вратата. — В момента си объркана, но ще си починеш и нещата ще се оправят.

Но аз знаех, че почивката нямаше да ме успокои.

Чувствах се толкова самотна и нещастна, че стените на стаята едва не ме задушиха. И пак потънах в студените води на Джамна.