Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beneath a Marble Sky, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2014)
Допълнителна корекция
vog (2018)

Издание:

Автор: Джон Шорс

Заглавие: Под мраморното небе

Преводач: Маргарита Терзиева

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експреспринт

Редактор: Димитър Риков

ISBN: 954-9395-62-6; 978-954-9395-62-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3335

История

  1. — Добавяне

Последици

На следващата сутрин се разделихме със сълзи на очи. Арджуманд се разстрои и заплака, но когато й обещах тържествено, че скоро ще отида при тях, сълзите й пресъхнаха. При нас с Иса не беше толкова лесно. Погледите ни тежаха от любов, от мъка, от страх, но и от надежда.

Раздялата разкъса сърцето ми на две и докато вървях по коридорите на крепостта към стаята си, умът ми продължи да търси нови решения и да се колебае. Може би Иса беше прав. Може би трябваше да замина с тях на юг, както много от нашите хора. Може би въпреки хитрия ни план Аурангзеб щеше да надделее. Ако това станеше, бях уредила лодка за мен, татко и Дара. С нея щяхме да избягаме и да намерим Иса. Попаднехме ли в ръцете на по-малкия ми брат, смъртта ни беше неминуема.

Потънала в мисли, влязох в стаята и огледах входа за тунела. Балки бе затворил вратата на шкафа зад себе си и никой не бе разбрал какъв ужас бяхме преживели с Арджуманд. Всъщност никой не се интересуваше от друго, освен от настъпващата към Агра армия.

Доволна, че тайната ни ще остане скрита, аз забързах към стаята на татко. Болестта все още разваляше въздуха в стаята. Завесите бяха спуснати и вятърът си играеше с тях, но не успяваше да прогони миризмата. Поздравих младия лекар, помогнал за раждането на Арджуманд, и го помолих да ни остави насаме. Коленичих до главата на татко. Той се зарадва и се опита да ми се усмихне.

— Ти остана.

— Моето място е тук — изрекох, но не толкова убедено, колкото исках.

— Сигурна ли си, дете мое? Империята може да загине, но бъди сигурна, все някога ще се възроди и ще живее дълго след теб.

— Но ти няма да си жив. Нито Дара.

Той се закашля, скръцна със зъби и промълви:

— Не съм сигурен, че си струва… да живея без майка ти. Има дни… в които се радвам, че съм жив, но по-често ми се иска да… се наслаждавам на сладостта на гроздето… с нея в рая.

Закашля се отново и притисна гърдите си с ръце.

— Може би… трябваше да заминеш с тези, които са най-близко до сърцето ти.

Пригладих косата си с ръка. Днес не носех воал, нито накити.

— Моля те, татко. Не прави нещата още по-тежки за мен. Трябва да съм тук заради Дара. Той е…

— Тигър без зъби.

— Не е воин.

— И ти не си.

— Но съм по-силна от него. Как да го оставя самичък?

Татко кимна, но очите му бяха тъжни. Преодоля още един пристъп на кашлица и попита:

— Кажи ми какво става?

Оправих възглавниците и одеялата и му предадох каквото бях чула. Низам и двайсет хиляди конници бяха поели на юг още с първите утринни лъчи. Дара събираше войската си и скоро щеше да се отправи на север, към един близък хълм. Валеше вече втори ден и Низам се надяваше бурята да скрие хората му от зорките очи на Аурангзеб. Съгледвачите ни се завърнаха и съобщиха, че врагът е на половин ден път от Агра. Ако се хванеха на въдицата, вероятно щяха да атакуват късно следобед.

— Дара трябва вече да тръгва… нужно му е време, за да разположи оръдията — тревожеше се татко.

— Всеки момент ще напусне крепостта.

Оправих одеялото му и отново коленичих до него. Опитвах се да мисля за предстоящата битка, но не можех да откъсна мислите си от Иса и Арджуманд. Къде ли бяха сега? Щяха ли да се спасят или Аллах щеше да ме изостави?

— Нали не мислиш да тръгнеш с Дара?

— Не — отвърнах бързо. — Няма да има никаква полза от мен.

— Това е по-вярно, отколкото си мислиш — каза високо, доколкото му позволяваха силите. — Искам да останеш при мен. Дара си има опитни офицери.

Никога не си бях позволявала да противореча на татко, но как да остана до него, когато съдбата на империята щеше да се реши далеч от Агра? Дали мама щеше да си остане вкъщи? Никога! Въпреки че пътуваше с войската само когато имаше разрешението на татко, тя самата ми бе казвала, че в много случаи нейните съвети са били решаващи за изхода на битката.

Не бях военен гений, но част от плана на Низам изискваше присъствието ми. Ако не бях там, за да предизвикам на всяка цена схватката, Аурангзеб би могъл да подмине войската ни и необезпокоявано да влезе в незащитената крепост. Разбира се, не бях споменала идеята си на Иса, иначе той би ме метнал на раменете си и би ме отвел пеша в Аллахабад.

— Ей сега ще се върна — изрекох меко.

— Не се бави, дете. Може да имам нужда от съветите ти.

— Разбира се, татко.

Но лъжех. Още преди слънцето да се изкатери по планината, аз се намерих на гърба на най-бързия татков жребец. Свърнах в съседния двор, за да потърся захвърлени войнишки дрехи. След като мълвата за многобройната армия, напредваща към града, се бе разпространила, много от хората на Дара се изпокриха из дворовете, захвърлиха оръжията и униформите, както дървото захвърля листата си по време на буря, и след потеглянето на войската избягаха на юг.

Обикновено дворовете на крепостта гъмжаха от хора, но днес, дали заради поройния дъжд или от страх, срещнах единствено един гол до кръста хиндуистки свещеник. Скочих от коня и си сложих жълта офицерска туника.

Беше толкова голяма, че ми стоеше като рокля, но щом я прибрах с пояс и се качих на коня, заприличах на истински войник. Взех щита, лъка и колчана със стрели и ги прикрепих към седлото. Нямаше да ги използвам, разбира се, но те, както и черният тюрбан, бяха задължителна част от камуфлажа ми. Зад стените на Агра павираният път се бе превърнал в безкрайно море от кал. Тръгнах по следите на четирийсетте хиляди войници и стотиците слонове. Беше трудно, защото на много места дъждът бе успял да ги заличи и вятърът връхлиташе право в очите ми, фучеше като бесен и започваше да се извърта от югоизток, което ме разтревожи. Най-лошите тайфуни идваха именно от Бенгал.

Конят ми беше млад и силен и бързо настигнах армията на Дара. Ориентирах се по миризмата на животинска тор, слама и немити тела, която дори и бурята не бе успяла да разсее. Наредих се в края на колоната и се загледах в сандалите на пехотинците. Краката им бяха до глезените в кал. Напредвахме бавно под тежките удари на тъпана. Офицерите не спираха да ругаят войниците, слоновете пръхтяха, оръдията зад тях скърцаха и тракаха.

За щастие мястото, избрано за сцена на бойните действия, беше наблизо. Беше малка могила, дълга колкото Червената крепост, но по-ниска. Почти нямаше дървета, само две-три групи от назъбени скали и ниски храсти. Не предлагаше нито заслон от дъжда, нито естествен щит срещу стрелите на врага.

Войниците се заеха да организират защитата си. Без да обръщат внимание на силния дъжд, те отсякоха няколкото дървета и с помощта на слоновете ги наредиха между камъните. Изкопаха дупки и ги покриха с клони и храсти. Макар и малка, тази бариера щеше да спаси няколко войнишки живота. Оръдията бяха поставени зад дървената преграда. Разположиха ги в кръг около основната база на върха и подсилиха защитата с пехотинци и слонове.

Дара изглеждаше като непознат в шлема и желязната си броня на черни и червени ивици. Наблюдаваше изграждането на барикадите, покачен върху великолепен слон, на чиято глава също имаше шлем. Бивните му бяха облечени в сребро, а на гърба му беше метнат лилав плащ.

Имаше малко коне, понеже по-голямата част от конницата ни беше с Низам, така че, когато моят жребец изцвили, той се обърна към мен. Свалих тюрбана и всички замръзнаха на място. Пришпорих коня и се приближих към брат си.

— Защо, защо, в името на Аллах, си тук? — стъписа се той.

Дръпнах юздите, спрях пред него и на свой ред попитах:

— Кога очакваш Аурангзеб?

— Защо си тук, Джаханара?

Внезапно усетих гняв. Беше ми омръзнало да се отнасят с мен като с дете или с куче, което можеш винаги да изриташ. Трябваше ли да стоя настрана, само защото Аллах ме бе създал жена?

— Защото така реших! — отвърнах твърдо.

— Така реши? Татко знае ли за това решение?

Видях, че е готов да ме върже за коня и за мой срам да ме върне в Агра, така че се наложи да излъжа:

— Дойдох да видя как ще започне битката, ще се върна да му докладвам.

— За това си има вестоносци.

— Да, но можеш ли да се лишиш дори от един човек сега?

Той поклати упорито глава и се наложи да му разкрия истинската причина за присъствието си.

— Помислил ли си какво ще стане, ако Аурангзеб реши да заобиколи този хълм и директно да атакува Агра? Защо да се бие с теб, като може безпрепятствено да завземе пауновия трон, а с теб да се справи по-късно?

— Честта на воина…

— И ти очакваш да откриеш чест у този плъх? — прекъснах го аз.

Знаех, че е недопустимо жените да показват чувствата си, но бях извън себе си от гняв. Наивността на Дара ме вбесяваше повече дори от предателството на Аурангзеб.

— Нима офицерите ти затънаха до шия в калта, че не могат да видят опасността? — сопнах се аз. — Повече от ясно е, че той ще избегне битката. Аз бих я избегнала, а дори не разбирам от война.

— И какво предлагаш?

— Той ме мрази много, Дара. Винаги ме е мразил. Когато дойде с предложение да се предадете, аз ще го принудя да атакува.

Приближих коня си плътно до неговия слон и го попитах:

— Обичам те, Дара, но наистина ли си толкова сляп? Не разбираш ли, че в него няма нито чест, нито милост?

Брат ми се сви, сякаш някой го бе ударил.

— Мислиш ли, че моят път е по-лесен, Джаханара? Че само ти си жертвата?

Не отговорих и той разсеяно опипа дръжката на сабята си, после сви устни и продължи:

— Да, наистина бях сляп. И направих много грешки… грешки, заради които умряха хора. Грешки, които гонят съня от очите ми нощ след нощ…

— Щом си знаел, защо не дойде да поговорим?

— Исках, но всичко стана много бързо.

— А защо си чакал толкова? Можех да ти помогна.

— Исках… първо да обединя хората — промълви тъжно той.

Бурята беснееше около нас. Проливният дъжд огъваше чадъра над главата му и се стичаше върху гърба на слона.

— Исках мюсюлманите и индусите да живеят като равни. Изучавах религиите вместо бойното изкуство, защото вярвах, че разбирателството и взаимното уважение ще ни направят по-силни. Посветих целия си живот на обединяването на народа ни. Но се провалих. Сега трябва да се изправя срещу собствения си брат. Щом братята не могат да живеят в мир, как ще успеят останалите?

— Днес сме тук заради делата на Аурангзеб, не заради твоите.

Брат ми поклати глава. Изглеждаше изгубен върху големия си пищно украсен слон.

— Ще ми се сега да съм далеч от тук. Ти… ти трябва да си при дъщеря си и баща й, а аз — при моя син.

Ето как разбрах, че Дара знае за Иса.

— Ако победим…

— Какво общо има тук победата? — прекъсна ме той. — И да победим, днес ще умрат десетки, може би дори стотици хиляди мъже. Империята никога няма да се възстанови. Никога! А ако Аурангзеб победи, ще стане още по-лошо. Ще започнат гонения на индуси и ние ще се върнем векове назад. Той ще воюва срещу всички друговерци и империята ще рухне.

Нямах какво повече да му кажа. Дара беше разбрал всичко, знаеше много повече, отколкото си представях.

— Как ми се иска да сме отново деца! — въздъхнах и се загледах в калта под копитата на коня си.

— Онези времена ми се струват толкова далечни, сякаш са били сън — отвърна той. — Исках децата от всички религии да играят като братя и сестри. Исках мир.

— Може би нашите деца ще постигнат мир.

Дара облиза дъждовните капки от устните си.

— Може би, но се съмнявам, че ние ще доживеем да го видим.

Далечен рог изсвири и той моментално се изпъна по войнишки.

— Ако Аурангзеб дойде с ултиматум, действай, но ако нападне, бягай в Агра.

Исках да му кажа, че го обичам, че за мен е гордост да съм негова сестра, но той вече даваше нареждания на своя махалт да обърне слона на север. Погледнах натам и сърцето ми се сви от страх. Към нас напредваше море от воини. Аурангзеб имаше само пет хиляди души и петстотин слона повече от нас, но армията му изглеждаше три пъти по-голяма. Равнината почерня от шлемовете им, докато нашите войски, струпани на върха, изглеждаха не повече от две шепи хора. Тропотът от копитата на трийсетхилядната конница заглуши тътена на бушуващата буря. Кавалерията най-много плашеше нашите офицери, защото те даваха бързина и подвижност, каквато ни липсваше, поне докато се появеше Низам.

— Моля те, Аллах, нека дойде навреме — прошепнах към Мека, — без него сме загубени.

Щом приближи, армията на Аурангзеб се разгъна в дълга зловеща верига. Слоновете му нададоха див тръбен звук и затеглиха оръдията нагоре по склона. Врагът все още беше далече и нашите офицери дадоха заповед да не се стреля. Нашите слонове пристъпваха нетърпеливо от крак на крак и бронзовите звънци на вратовете им огласиха хълма с неритмичния си звук. Едно момче със знаме се приближи неразумно близко до тях. Слонът от лявата му страна завъртя глава и го намушка с бивниците си. Изпищях от ужас. Момчето не умря веднага, но никой не посмя да се приближи до нервното животно. Изведнъж се почувствах зле. Никога досега не бях виждала какво е да си на война. Нито пък исках.

След малко група конници понесе знамето на примирието към върха. Слонът на Дара пое надолу по склона. Дъждът се усили и трябваше често да бърша водата от очите си. Смушках коня и се присъединих към Дара и офицерите — смели мъже, готови да умрат за татко и за империята. Сигурно съм будила смях у тях с размъкнатата си туника, но когато се приближих, всички до един ме поздравиха с уважение.

Двете групи се срещнаха в подножието на хълма. Аурангзеб яздеше красив бял ат, шлемът му беше очукан и подбит от многобройни сражения. Като ме видя, се засмя, но аз го познавах твърде добре и видях гнева зад усмивката му.

— Криеш се зад полите на жените, а? — подигравателно подметна към Дара.

— Предпочитам женската пола пред твоя щит.

Нашите офицери се засмяха на шегата. Аурангзеб извади глава лук и отхапа едно парче.

— Моите условия, еретико — каза и изплю люспите върху Дара, — са прости. Искам главата ти. Искам и главата на твоето кутре.

— А не искаш ли един хубав бой с камшик? — извика Дара. Гласът му затрепери от гняв. — Защото ще получиш именно това.

Аурангзеб сви рамене.

— Може би е по-добре да продължа напред. Ако искаш, можеш да ме последваш по пътя за Агра и да ме атакуваш.

Той понечи да си тръгне, но аз побързах да сритам коня си така, че да се блъсне в този на Аурангзеб.

— Май ти треперят гащите от страх, а братко? — изрепчих се насреща му. — Защото само страхливец може да прати злодей като Балки да ме убие. Истинският мъж щеше да го направи собственоръчно. — Спрях и плюх в краката на коня му. — Но твоят главорез не можа да го направи, едва ли мъж, който пищи като жена при вида на змия, ще намери сили да го стори.

Аурангзеб измъкна сабята си и острието й прободе въздуха. Офицерите и от двете страни се хванаха за оръжията, насочиха мускетите си и заредиха стрелите. Аурангзеб прецени, че първият загинал ще бъде той, и върна сабята в ножницата.

— Ти ще бъдеш чудесна играчка за мъжете ми, грешнице! — изсъска той. — А ти, еретико, ще нахраниш зверовете ми!

Дара погледна към небето:

— Ще се моля за душата ти.

— Не искам една изтривалка за краката на индусите да се моли за мен!

Той лапна и последното парче лук. Усещах гадния дъх дори от три крачки разстояние.

— Свещеният Коран казва: „Ако само знаеха тези неверници за времето, когато не ще избягат от огъня по лицата и гърбовете си! Той ще дойде върху тях, когато най-малко го очакват, и няма да могат да избягат от него, и няма да има милост за тях.“

— Но Коранът казва още — припомни му Дара, — „Всеки, който сее омраза и смърт, ще бъде изложен на силата на огъня, а това е лесно за Бог.“

Той се обърна, застана зад офицерите си и тръгна нагоре по хълма. Аз му махнах с ръка, но в този момент видях, че конниците на Аурангзеб се разгъват около хълма. Противно на предварителните ни очаквания, че ще се концентрира върху слабите точки в защитата, злият ми брат бе решил да атакува от всички страни.

— Качи се на върха! — извика Дара, когато чу предупреждението ми.

Тръгнах, обзета от внезапен страх. Слоновете на Аурангзеб вече разполагаха оръдията. Щом приближиха достатъчно, Дара откри огън. Нашите оръдия бяха заредени и подскочиха заедно със стоманените топки. Експлозията беше оглушителна. Очите ми успяха да пробият през дъждовната завеса и аз различих залитащите като пияни слонове на врага и купчина безжизнени мъже, проснати в калта.

— Бързай, Низам! — прошепнах и вперих поглед на север.

Нашите презаредиха и отново стреляха. Долу, под прикритието на кавалерията, врагът напредваше бавно, но сигурно. Сега вече бяхме в обсега на техните оръдия и след миг земята около мен потрепери от ударите на гюлетата им. Един слон остана без крак, катурна се на земята, премаза ездачите си и уби неколцина пехотинци. Няколко наши оръдия бяха уцелени и експлодираха, хората около тях загинаха.

Врагът напредваше и ужасът нарастваше. Въздухът се изпълни с пушек. И в двете посоки летяха куршуми и стрели и носеха смърт. Навсякъде умираха мъже или притискаха кървящи рани. Някои от нашите войници напускаха прикритията си, смело атакуваха врага и оставаха незасегнати, други трепереха от страх и се криеха, но бяха прободени от хиляди стрели. Всичко беше лишено от логика.

Бурята гърмеше в унисон с оръдията, вятърът и дъждът се усилваха. Тайфунът ме подхвана и едва не ме събори от седлото. Дъждът плющеше по лицето ми. Предпазих очите си с ръце и се опитах да открия Дара. Успях да съзра слона му в подножието на хълма. Животното се свличаше по хлъзгавия склон, а брат ми крещеше нещо на махалта и сочеше надолу.

Погледнах натам и ми притъмня. Те носеха зелени щитове, пъплеха нагоре по хълма с високо вдигнати саби, обграждаха ни и скоро ни притиснаха, както реката притиска дигата. Нямаха чет и брой, море от ревящи, побеснели мъже, чиято ярост ме изплаши много повече от тътена на оръдията. Нашите войници стреляха до последния куршум, после извадиха сабите. Грандиозен сблъсък, звън на стомана, и знамената на Дара започнаха да падат едно след друго.

Затърсих изход за бягство, но Аурангзеб атакуваше по всички фронтове. Можех да се опитам да се промъкна между войниците, но най-вероятно нямаше да изляза жива от обръча.

— Иса! — пророних в отчаянието си. Никога повече нямаше да видя нито него, нито Арджуманд.

Къде беше Низам? Ако не пристигнеше скоро, с нас беше свършено. Мъжете се биеха храбро, но враговете бяха многобройни и изглеждаха обезумели от ярост. Бяха калени в десетките битки с персийците и деканите, докато войниците на Дара или бяха твърде възрастни, или влизаха за пръв път в битка. Дара се опита да сплоти редиците ни, неговият огромен слон затръби яростно към враговете. Сега разбрах, че съм се лъгала. Въпреки своята наивност той не бе слаб воин. Биеше се смело, като истински предводител. Вдигна мускета си и призова хората да се бият до последна капка кръв. И те се хвърлиха срещу врага с неговото име на уста.

Армията на Аурангзеб наближаваше върха. Изблъскваха редиците ни все по-нагоре и спираха само за да доубият някой ранен войник. Атакуваха и мен, явно мислеха, че съм един от офицерите на Дара. Конят ми бе засипан с дъжд от стрели. Повдигнах с мъка тежкия щит и се прикрих. Редом със стрелите летяха и куршуми. Да остана тук означаваше да умра. Но имах ли избор?

Изведнъж конят ми се спъна. Изцвили неистово, падна напред и ме изхвърли от седлото. Аз извиках и цопнах по гръб в калта. Успях някак си да се обърна и застанах на колене. Тялото ми се тресеше от ужас. Извадих сабята и запълзях към коня, с надежда да му помогна да се изправи. Уви, на врата му зееше огромна рана, а очите му вече бяха изцъклени.

Когато най-сетне в далечината изсвири приятелски рог, дори не разбрах какво стана. Нашите мъже се ободриха, възобновиха силите си и едва тогава осъзнах, че Низам най-сетне е дошъл. С Аурангзеб беше свършено. Той бе хвърлил всичките си сили срещу нас и нямаше защита откъм гърба си.

Бойните викове на двайсетхилядната ни кавалерия пробиха грохота на бурята. Конниците се нахвърлиха върху вражеската армия, пехотинците от върха се юрнаха надолу с удвоени сили и Аурангзеб се оказа в капана на кръстосания огън. Войниците му гинеха под нашите куршуми и стрели. Станах и отправих молитва за победа към Аллах. Скоро дочух победоносните викове на нашите воини.

В този момент Аллах ни изостави. При един удар на сърцето Дара беше върху слона си и вървеше напред, а при следващия, едно оръдие стреля срещу животното и ние загубихме битката. Слонът изрева и се срути върху стената от дървета. Дара падна от платформата си. Няколко дънера се стовариха върху него, а след тях и трупът на животното.

Вече тичах към него, когато се появиха първите признаци на паниката.

— Принцът е мъртъв! — извика някой.

— Мъртъв! — разнесе се от всички страни.

Страхът завладя хората ни, както огънят завладява мазнината. Започнаха безредно да се изтеглят от бойното поле, мислейки повече за собственото си спасение, отколкото за съдбата на империята. Ако принцът беше мъртъв, беше мъртва и каузата, защото той беше бъдещето на Индостан. Офицерите си деряха гърлата, за да спрат бягащите войници, но дисциплината беше умряла заедно с Дара. Затичах с всички сили надолу по хълма към мястото, където бе паднал брат ми, но дългата туника се заплете в краката ми и аз се затъркалях надолу по калния склон. В тялото на слона зееше голяма колкото главата ми дупка, но все още беше жив. Животното се опита да се изправи, успя, но само след миг рухна на земята и затисна трима вражески войници. Запълзях нагоре по хълма и намерих Дара сред съборените дървета. Главата му кървеше под смачкания шлем, но сърцето му все още биеше.

— Жив е! — извиках. — Принцът е жив!

Но беше късно. Положих главата му в скута си и се загледах в бягащите мъже. Някои се спасиха, но повечето бяха съсечени и застреляни в гръб. Други, не намерили изход, се обръщаха с лице към преследвачите си и се биеха като демони, но и те падаха, покосени от многобройните орди. Гърлата им бяха прерязани, а джобовете им — изпразнени с ужасяваща прецизност.

Свалих шлема на Дара, откъснах ивица плат от туниката си и превързах раната му. Тъкмо затягах превръзката, когато видях един кон да препуска към мен. Бях на сантиметри от копитата му и стиснах очи. Силна ръка ме хвана и ме издигна над земята. Надарен с нечовешка сила, ездачът ме метна на коня си. Ноктите ми посегнаха към очите му, но преди да се забият в тях, разпознах Низам.

— Ами Дара? — извиках.

Той зърна пролука в бойните редици на врага и пришпори коня си натам. Един воин се прицели в нас и стреля, но оръжието му отказа. Ятаганът на Низам беше по-бърз и се стовари върху рамото му. В същия миг една стрела прободе бедрото на приятеля ми. Той изрева като звяр и срита коня, но в този момент дългата ми коса се развя и нови двама войници се спуснаха към нас. Със страничен удар на сабята Низам посече единия. Другият извика и цяла глутница мъже му се притекоха на помощ. Опитаха се да ме свалят от коня, но Низам зави като животно, острието му не спираше да сече. Изглежда, този ден Аллах го бе благословил, защото нито един куршум не го засегна и стоманата не успя да пробие бронята му. Ръката му се издигаше и падаше, чертаеше безкрайни арки и оставяше противниците ни без ръце, крака или без дъх.

В устрема си конят ни налетя на разбито оръдие и аз паднах на земята. Отхвръкнах като топка и пред очите ми затанцуваха звезди. Свих се, с ужас очаквах войниците да се нахвърлят върху мен и да съдерат дрехите ми. За щастие пръв притича един офицер. Сабята му беше червена от кръвта на нашите войници, но очите му не бяха жестоки и в мен затрептя надежда, че може би ще ме защити.

Низам обърна коня си и се опита с бой да си пробие път до мен, но между нас поне дузина мъже вече зареждаха стрелите си.

— Бягай, Низам — извиках. — Остави ме!

Той повали един воин и успя да избегне удар със сабя. Острието й се стовари върху седлото му.

— Бягай! В името на Аллах, бягай!

Той изрева като ранен звяр и поведе коня си право през войниците на Аурангзеб. Те се разбягаха и неочаквано пътят пред него се разчисти. Низам препусна между купчините мъртви и ранени и повали още двама войници. После дъждът го погълна и аз не разбрах дали е успял да избяга, или загина.

Офицерът се наведе над мен и ми подаде ръка.

— Принцесо Джаханара — поздрави и леко се поклони.

Около нас хвърчаха стрели и куршуми, битката беше в разгара си, но той сякаш не забелязваше това.

Вгледах се в лицето му и смътно си спомних, че съм го виждала при татко. Кимнах му, но изведнъж се сетих за брат си.

— Дара? — извиках и се опитах да застана на треперещите си крака.

— Жив е, принцесо. Аламгир го отведе.

— Кой?

— Брат ти Аламгир. Това е новото му име.

Аламгир означава „завоевателят на света“ и аз потръпнах от скрития смисъл на новото му име.

— За мен той винаги ще си остане Аурангзеб — изрекох тихо.

— Може и така да е, но ако бях на твое място, щях да го наричам Аламгир. Чух какво му каза преди битката и съм сигурен, че гневът му ще бъде ужасен.

Затворих очи и си представих какво би могъл да ми стори. Сега кръвта го бе настървила, откриеше ли ме, със сигурност щеше да нахрани войниците си с мен.

— Не се ли казваше Хумайун, достойни човече?

Той ме погледна изненадано:

— Да, господарко.

— Хумайун, удари ме по главата така, че да загубя съзнание, и ме заведи при Аламгир, защото ако ме открие здрава, ще… — замлъкнах и прехапах устни, за да спра напиращите сълзи. — Ще умра в ужасни мъки.

Хумайун кимна с разбиране.

— Винаги съм го съветвал да ви остави жива, принцесо.

— Благодаря ти!

Той се поклони отново, после хвана сабята за острието си и я вдигна над главата ми. Имах време единствено да се обърна към Мека. След миг чух тъп звук и болката завладя съзнанието ми. После всичко потъна в мрак.