Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beneath a Marble Sky, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2014)
Допълнителна корекция
vog (2018)

Издание:

Автор: Джон Шорс

Заглавие: Под мраморното небе

Преводач: Маргарита Терзиева

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експреспринт

Редактор: Димитър Риков

ISBN: 954-9395-62-6; 978-954-9395-62-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3335

История

  1. — Добавяне

Братя или врагове

Нещастието дойде малко след като се прибрахме в Агра. Низам ми връчи тайно писмо без надпис. Въпреки че на листа беше нарисувана само една жаба, веднага разбрах от кого е и късно през нощта поех по множеството тайни коридори под мавзолея към предварително уговореното място за срещи.

Пристигнах по-рано, отключих желязната врата и зачаках. Ладли дойде малко след мен. Огледах след нея, заключих вратата отвътре и я поведох към сърцето на лабиринта. Едва тогава запалих фенер. Стигнахме друга врата, скрихме се зад нея, залостих я здраво и вече можех да прегърна приятелката си. След измисленото предателство тя бе спряла да идва на строежа и цяла година нямах възможност да й се порадвам. Сега ми беше трудно да я пусна. Целунахме се, после отново се прегърнахме. Огледах я от глава до пети и възкликнах:

— Изглеждаш фантастично! Просто си неотразима.

— Ти също, приятелко.

— Добре ли си?

— Доколкото може да е добре мишка в леговище на вампири.

Въздухът в подземията беше прашен и тя се закашля:

— Съжалявам, но нямаме много време. Ако се забавя, бясното куче ще заподозре нещо.

— Кое бясно куче?

— Аурангзеб, разбира се.

Аз отворих уста, но тя се намръщи и продължи:

— Чуй ме, Джаханара, Аурангзеб планира да убие Дара след два дни.

Изтръпнах. Знаех, че тук сме в пълна безопасност, въпреки това се огледах нервно.

— Как мисли да го направи?

— Баща ти ги изпраща на север, за да подпишат мирен договор с Персия. Аурангзеб е платил на убийци да се преоблекат като персийци и да ги нападнат. Трябва да убият Дара и охраната му. Така червеят ще разчисти пътя си към трона. Междувременно ще продължи да воюва с Персия и ще предотврати подписването на договора.

Въпреки че продължавах да треперя, умът ми се избистри като кристал. Обмислих спокойно ситуацията. Очаквах такъв удар, но не мислех, че ще е толкова скоро.

— Щом толкова много жадува трона, защо не убие и баща ми?

Ладли плю презрително.

— Въпреки че не може да се мери с теб, той не е глупак. Знае много добре, че все още няма достатъчно влияние в двора. Съветниците са верни на императора. Ако баща ти умре, те ще застанат на страната на Дара. Аурангзеб владее армията и би могъл с нейна помощ да се наложи, но такава стъпка крие голям риск, а той не обича да рискува. По-лесно е да убие Дара и да изчака естествената смърт на баща ти.

— Ами Шах и Мурад?

— Безобидни са като котенца. Вече толкова време са по граничните райони, че и дворът, и армията са забравили за тях.

Тя се наведе и премести един щурец далеч от краката ни.

— Аурангзеб не се страхува от тях. Знае, че единствената пречка между него и трона, е Дара.

— Казваш, че имаме два дни?

— На третия заминават.

Приседнах на една дървена каса. Въпреки че умът ми препускаше като жребец, краката ми трепереха и едва стоях права.

— Трябва да убедя Дара да не заминава и да измисля такова извинение, че Аурангзеб да не се усъмни в теб. — Замълчах за момент и я изгледах подозрително. — Ладли, защо брат ми ще споделя с теб такива неща? Толкова много ли ти вярва?

Моята приятелка, чийто език беше като необуздан жребец, този път наведе смутено глава.

— Реших, че… ако му дам тялото си, ще мога по-лесно да се добера до тайните му.

— Не! — извиках ужасена.

— Каква друга възможност имах, за да ти помогна? Не можеш да очакваш, че ще спечеля доверието му с печени кифлички, нали?

— Но аз никога…

— Не си ме молила, знам — прекъсна ме тя. — Но аз не съм глупачка, така че не се отнасяй с мен като с такава, моля те! Просто… се случи. Една нощ дойде при мен и аз го оставих… оставих го да прави каквото иска. Знаех, че ще мога да съм по-полезна на моя император и на теб, ако му стана любовница.

Протегнах ръце да я прегърна, но тя се отдръпна. Успях да хвана ръката й и попитах със свито сърце:

— Бие ли те?

— А ти как мислиш?! — избухна тя и разбрах, че съм права. — Но не се случва често. Страхливецът знае, че съм достатъчно силна и няма да се поколебая да го напусна.

— Кога започна?

— Преди четири или пет месеца.

— Пита ли…

— Често пита за теб и аз споделям неща, които няма да му помогнат с нищо. Той е убеден, че те мразя. Когато му казвам, че хората те обичат и ще се обърнат срещу него, ако те убие, ми вярва.

— Изглежда, брат ми…

— Търси всяка възможност, за да ви унищожи — заключи тя и изруга като хамалин. — Бъди нащрек, Джаханара. Злото в него расте с всеки ден. Чу ли какво стори на християните?

— Не.

— Португалците влезли в Бенгал. Провинцията е отдалечена и те решили, че са в безопасност. Убили хората там и отвлекли децата им в робство. Аурангзеб разкрил злодеянията им и хукнал натам с най-добрите си хора. Докопал португалците, затворил ги в построената от тях църква и я подпалил.

— Аз бих направила същото. Та те са убили нашите хора!

— Да, но би ли изгорила и нашите деца заедно с тях? Според Аурангзеб християните промили мозъците им, затова убил и тях. Разбираш ли сега с какъв човек си имаш работа?

Видях пред очите си пищящи деца, горящи телца и ужасени очи и едва не се свлякох на земята.

— Трябва да го убия! — извиках отчаяно. — Той ще унищожи империята.

— С удоволствие бих го нахранила с арсеник, ако беше възможно, но как? Балки опитва всяко негово блюдо. Дори спи до нас. А през деня го пазят най-опитните воини. Станал е параноик, всеки непознат за него е убиец, изпратен от Дара.

В помещението стана горещо и аз свалих теменужения воал от челото си.

— Дара никога няма да направи такова нещо — въздъхнах. — Нито пък аз за съжаление. Но ми се иска да го накажа, да го заточа на някой пуст остров в морето.

— Но нека да е малък. Да няма нито вода, нито сянка, само отровни змии.

— Отивам при Дара — реших и станах. — Каквото и да му кажа, бъди сигурна, че няма да те издам. Но ти внимавай, моля те, направи се на изненадана, когато разбереш какво се е случило.

— Бъде спокойна, сестричке. Той е моето кученце и никога няма да ме заподозре.

Ладли заоправя сарито си и както винаги прокле „тази ужасна дреха“.

— Имаш ли нужда от нещо? — попитах я аз.

— Да бъдеш любовница на принца, моя малка заговорнице, си има и добрите страни. Аз съм добре гледана жена. Имам пари да живея безгрижно до края на живота си.

— Тогава го напусни. Избягай довечера и никога не се връщай.

— Не е толкова лесно. Повечето от парите давам за построяването на хиндуистки храм. Един ден сигурно ще го напусна, но не преди да съм сигурна, че ти си в безопасност. Освен това искам да се похваля, че съм накарала един мюсюлманин да построи с парите си храм. Искам да заслужа уважението на народа си.

— Внимавай, Ладли! Не го провокирай!

— А ти престани да се тревожиш. Мисли си как брат ти ще се храни с мърша в следващия си живот, а ние ще пием вино и ще се радваме на всякакви удоволствия.

Но как да не се тревожа? Би ли останала спокойна мама при такива обстоятелства?

— Благодаря ти, приятелко! — Прегърнах я. — Ти си най-верният ми човек.

— Надхитри го, Джаханара! — притисна се в мен тя. — Виж му сметката и тогава ще бъдем отново заедно!

Ръцете ми я придърпаха още по-здраво към гърдите ми. Разбирах много добре какво бе пожертвала, за да спечели доверието на Аурангзеб. Разбирах също, че ще продължава да страда. Но тя бе твърдо решена да ми помогне и аз трябваше да потисна тревогата си.

Поехме назад по плетеницата от тунели и скоро се разделихме. Нощта беше безлунна и щеше да опази тайната ни. Метнах се на коня и поех към Червената крепост. Щом пристигнах, го оставих в императорската конюшня и тръгнах към апартаментите на Дара. Бях сигурна, че никой не ме е видял, защото се придвижих по коридорите, използвани от робите. Преминах необезпокоявано край кухнята, чух слугите да се препират кое носи по-голямо удоволствие — виното или жените, и влязох в покоите на Дара.

Дори сега, когато имаше жена и син, брат ми продължаваше да спи сам, защото обикновено работеше до късно през нощта. Намерих го приведен над древен ръкопис. Единствената светлина в стаята идваше от мъждукащата до него свещ. Предположих, че работи над „Упанишадата“, макар че като повечето мюсюлмани не знаех санскрит. Беше ми споменал, че е свършил с превода и сега редактира текста.

— Къде са жена ти и синът ти? — попитах и духнах свещта.

— Защо гасиш…

— Тихо, Дара! Нощта има уши.

— Но защо трябва да седим на тъмно? Да не би да има и очи?

— Колко проницателно!

Той въздъхна. Присъствието ми не предвещаваше нищо добро.

— Какво те тревожи? — попита ме разсеяно.

Разказах му всичко за заговора. Той ме изслуша равнодушно и попита:

— Откъде знаеш всичко това?

Вярвах на Дара, но опасността за Ладли беше твърде голяма и реших да мълча.

— Не мога да ти кажа, но повярвай ми, информацията е сигурна.

— Кой ти я даде?

— Моля те, Дара, не ме питай!

— Но как да преценя дали е истина, като не знам източника й?

Потиснах раздразнението си и попитах остро:

— Вярваш ли ми? Ако ми вярваш, тогава слушай: Аурангзеб ще те убие по пътя до границата.

— Не мога да повярвам!

— Чу ли за християните? — Той кимна. — Защо вярваш в един убиец на деца?

— Добре, стига вече! Ще взема мои хора за охрана. Те няма да знаят за заговора, но ще ме предпазят.

— Твои хора или на Аурангзеб? Кой контролира армията? Не разчитай на лоялност, Дара, рискът е прекалено голям!

— Аз съм следващият император — повиши глас той. — Техен дълг е да ме пазят.

— Защо? Аурангзеб също може да бъде…

— Стига, Джаханара! Много те обичам, но Аллах ми е свидетел, късаш ми нервите.

Затвори книгата като отбеляза с пауново перо докъде е стигнал и отсече:

— Ще взема двайсетина доверени мъже и това е достатъчно. Стига вече сцени!

— Сцени? Опитвам се да ти спася кожата!

— И аз съм ти благодарен. Просто нека всичко свърши дотук!

Кимнах, но умът ми вече кроеше планове как да осуетя пътуването, без никой от братята ми да ме заподозре.

— Добре — постарах се да изглеждам примирена. — Двайсет мъже ще са достатъчни. Ако са повече, ще събудят подозрения, ако са по-малко, може да не успеят да те предпазят.

Дара сложи ръка на рамото ми.

— Благодаря ти за грижата, сестричке!

Не се отдръпнах, но и не отговорих на нежността му.

— Правиш грешка, като се осланяш на братските си чувства.

— Може би, но той е мой брат и аз няма да застана срещу него. По света има достатъчно война, не е нужно да откривам ново бойно поле, и то срещу брат си.

Разтрих слепоочията си, за да се успокоя. Бях се провалила. Не успях да намеря достатъчно аргументи, за да убедя Дара.

— И все пак ти благодаря — повтори той, за да покаже добрите си чувства. — Искам да знаеш, че никога не бих те заменил за друга сестра.

— Нима не те привлича идеята за сестра с отрязан език?

— Ти си същата като мама. И тя не можеше да си мълчи.

Не, различна съм, казах си наум. Тя беше толкова силна, толкова уверена в себе си! Моята сила, ако въобще я притежавах, бе родена единствено от необходимостта.

— Мама би те убедила да действаш — казах хладно аз. — Явно не притежавам нейната воля.

— Притежаваш я, разбира се. Просто моята философия е друга.

— Нима мислиш, че искам да се пролива кръв?

— Не.

— Тогава спри да се държиш по този начин!

Той се извини. Не ми се тръгваше още. Взех книгата и я разлистих. Удари ме миризма на стара хартия. Защо брат ми си вадеше очите над тези текстове, когато времето изискваше да заговорничи? И защо аз заговорничех, когато беше време да обичам?

— Знаеш ли колко ми липсва детството? — казах уморено. — Тогава нещата бяха… ясни и прости. Дали някога ще бъдат пак такива?

— Индусите биха отговорили с „да“, защото вярват, че някога пак ще бъдем деца.

— Това ми харесва — казах, но не бях сигурна, че го вярвам.

— И на мен.

Целунах го и тихо напуснах стаята. Умът ми вече търсеше решение как да го спася от Аурангзеб.

 

 

Един ден преди заминаването планът ми беше готов. Предишната вечер бях стигнала до такова отчаяние, че едва устоях на изкушението да разкажа всичко на татко. Но това означаваше да разкрия източника си на информация, защото той щеше да разследва случая до най-малкия детайл. Тогава Ладли щеше да умре, а Аурангзеб… Ако татко просто убиеше Аурангзеб, проблемът щеше да е решен, но той никога нямаше да посегне на сина си.

Както обикновено прекарах целия ден на строежа. Успях да прошепна на Иса за тревогите си и той се опита да ми помогне, но съветите му бяха полезни колкото моите по въпроса за вътрешното сечение на минаретата. Но той се изплаши за мен. Убедих го, че Аурангзеб няма да посмее да ми направи нищо, и повторих доводите на Ладли. Въпреки това той едва не се поболя от мисълта, че не може да ме защити по никакъв начин. Очите му се изпълниха с тревога и любов. За да го успокоя, му казах, че след като премине опасността за Дара, ще измисля начин да отидем отново за няколко дни в Делхи.

Но сега вниманието ми беше заето с Аурангзеб. Аллах най-сетне чу молбите ми и даде отговор на въпроса ми. Планът беше опасен и преди да пристъпя към изпълнението му, трябваше да говоря с нашия стар лекар. Облякох дрипави дрехи и плътен воал, прегърбих се, за да изглеждам по-стара, и тръгнах към дома му. Почуках и щом ми отвори, изтичах, спуснах завесите на прозорците и едва тогава повдигнах воала. Бръчките на лицето му се изгладиха от изненада.

— Как си, старче? — попитах го мило.

— Толкова съжалявам за майка ти, детето ми!

— Моля те, не говори за това!

Където и да го срещнех — на улицата, на пазара или пред джамията, той винаги ми се извиняваше за мама.

— Ти направи всичко, за да я спасиш — опитах се да го утеша. — Не бихме могли да желаем повече.

— Тя беше най-прекрасната жена в империята.

— Така е — поклатих глава. — Тя също те уважаваше и обичаше компанията ти.

Той се опита да се усмихне и аз забелязах, че му бяха останали само два предни зъба. Някъде навън виеше куче.

— Баща ми също те споменава с добро, оценява лоялността ти. Все още ли си му предан?

Думите ми го засегнаха.

— Разбира се, дете. Че как иначе?

— Ще се довериш ли и на мен като негов пратеник? Ще изпълниш ли волята ми, без да се поколебаеш?

Старецът наведе почтително глава. Тюрбанът му изглеждаше толкова тежък, че се зачудих дали ще успее да я повдигне отново.

— Не е нужно да ме питаш, господарко. Готов съм да отрежа ръката си, ако ми заповядаш.

— Запази си ръката, приятелю! Не искам да ти заповядвам, а да те помоля за нещо.

— Само кажи!

— Тази нощ моят брат Дара ще се разболее тежко. Болестта ще го спаси от друга, по-ужасна съдба. Ще спаси и империята.

— Само Аллах може да предвиди…

— Ще му бъде сервирано развалено месо. Ще страда ужасно, но няма да умре — погледнах го за потвърждение и той кимна замислено. — Щом те извикат, прегледай го и кажи, че има признаци на малария. Добави, че може да се възстанови до седмица, но може и да умре.

Приведох се по-близо до него и прошепнах:

— Разбираш ли, старче, той трябва на всяка цена да остане в леглото си няколко дни. Ако видиш, че се подобрява по-бързо, дай му разхлабително. И направи така, че да се уплаши за живота си.

— Мога да го направя, но цялата работа не ми харесва.

— Знай, че по този начин ще спасиш живота му.

— Тогава ще направя всичко, принцесо!

Бръкнах в робата си и му подадох един шал от пашмина, толкова тънък, че можеше да мине през пръстен.

— За твоята любима — казах и се усмихнах хитро.

Знаех, че няма да вземе пари, но с удоволствие би зарадвал любовницата си. Жена му бе починала преди няколко години, но той не се отказваше от радостите на любовта.

— Но аз съм толкова стар…

— Ш-шт! Аз знам много тайни — подкачих го, опитвайки се да повдигна духа му. — Повярвай ми, тя ще се зарадва.

Той ми се поклони и ме погледна с обич. И как иначе, нали неговите ръце ме бяха довели на този свят?

— Ти придаваш смисъл на съществуването ми, дете мое.

— Глупости. Твоята любовница прави това, не аз.

— Тя е…

— Щастливка. Ще се радвам да бъдеш до мен, когато Аллах ме благослови с дете.

— Ще бъде чест за мен.

— Довиждане, старче — хванах ръцете му аз. — И помни, никой не бива да знае за нашия план!

— Дори Аллах не би изтръгнал тайната от мен!

Намигнах му и отново покрих лицето си с воала. Излязох и забързах по тясната пътека към града. Преди да стигна до харема, свалих старата роба и останах с обичайните си дрехи. После оседлах един от конете на татко и препуснах да намеря Низам. Той беше на строежа, разбира се. Буташе един каменен блок с останалите работници. Ръцете му бяха разкървавени, но лицето му излъчваше спокойствие и задоволство.

Дадох му знак да ме последвах и тръгнах към отдалечения край на градината. Спряхме пред един от мраморните басейни, из които весело подскачаха разноцветни рибки, и му обясних какво да направи, без да го запознавам с намеренията на Аурангзеб. Всяка вечер моят приятел опитваше храната ни, за да се убеди, че не е отровна. Въпреки че имахме специални порцеланови чинии, които се пукат, когато се сипе отрова в тях, те не бяха много надеждни и Низам беше натоварен със задачата да наблюдава приготовлението на храната, а после да опитва от всяка чиния. Тази вечер той трябваше да добави развалено месо към порцията на Дара, след като разсипят храната по чиниите, и да сложи силни подправки, за да не усети брат ми миризмата. Както винаги той с готовност се включи в заговора. Предупредих го да внимава и да пази тайната, после посочих към Тадж Махал и се престорих, че му давам инструкции за работата. Разделихме се и аз се отправих към харема. Не бях стъпвала там от доста време, но сега имах нужда да си почина и да обмисля още веднъж плана си.

Времето не бе променило нищо в женското царство, само жените ми се видяха по-стари и по-дебели. Зачудих се как може да стоят тук ден след ден и да не правят нищо, освен да клюкарстват? Нямаха ли желание да докажат на мъжете, че и ние сме достойни за уважение? Щом се появих, те се втурнаха към мен, приветстваха ме и ме увериха, че съм им липсвала безкрайно, но в очите им прочетох завист и ревност.

Влязох в някогашната си стая, легнах на дебелия килим и се опитах да поспя. Дори звуците в харема бяха същите като в детството ми — музикални инструменти, чуруликане на птички, женски смях. Мирис на тамян, опиум и пот. Празни думи, празен живот. И тогава се сетих за най-голямото преимущество на този малък свят. Тук нямаше мъже. Защо нападах това място толкова остро, когато единствено тук можех да се скрия от съпруга си? Би трябвало да идвам по-често, замислих се аз. Повечето жени тук нямаха съпрузи, сигурно затова изглеждаха толкова спокойни, дори щастливи.

Преди да заспя, прехвърлих наум още веднъж всички подробности от плана. Всичко беше направено, всичко беше предвидено, въпреки това не се чувствах спокойна. Страхувах се, че Дара може да се разболее по-тежко, отколкото предвиждах. Или Аурангзеб да заподозре нещо. Трябваше да изиграя добре ролята си, защото сега всичко зависеше от мен.

След почивката се присъединих към татко, Дара и Аурангзеб за вечеря. След смъртта на мама татко избягваше развлеченията, но тази вечер бе повикал танцьорки. Ние коленичихме на килима и те започнаха своя танц. Както винаги дрехите им бяха прозрачни. Към глезените им бяха прикрепени малки сребърни звънчета. Нежният им звън отмерваше ритъма, а момичетата извиваха телата си и поклащаха сластно бедра.

Обичах да гледам изящните им движения, но тази вечер съзнанието ми бе погълнато от друго. Заговорихме за предстоящия мирен договор с персийците и аз се опитах да кажа мнението си. Аурангзеб веднага се намръщи. Реших, че е добър знак и той не подозира нищо. Не разбирах защо му трябваше тази война, изглежда просто обичаше кръвта.

Аурангзеб и Дара имаха еднаква осанка, но колко различни бяха иначе! Лицето на Дара беше кръгло като диня, докато скулите на Аурангзеб бяха ясно очертани. Той нямаше брада, а само мустаци и белегът на брадата му се набиваше в очи. Обикновено нямаше никакви украшения, носеше семпла бяла туника, черен пояс и червен тюрбан. От измачканата кожена ножница до бедрото му се подаваше дръжка на ятаган. Когато говореше, мускулите на лицето и тялото му оставаха неподвижни.

Татко беше в дълга до глезените лимоненожълта роба с набродирани по нея слонове, а Дара беше с черна, с кипарисови дръвчета. И двамата имаха дълги до кръста нанизи от перли. На тюрбана на татко бе прикрепен рубин, голям колкото орех. Сабята на Дара бе украсена със смарагди. През цялото време я опипваше и наместваше, явно не бе свикнал с нея. Подозирах, че острието й никога не бе опитвало вкуса на кръвта.

Аз също обичах да се кича със злато и сребро, но напоследък все по-рядко слагах накити. Освен че ми пречеха при работата в Тадж Махал, имах чувството, че работниците, които никога не бяха докосвали скъпоценен камък, ме гледат някак обвиняващо. Започнах да се обличам скромно и мисля, че това им хареса.

Аурангзеб отказа предложеното от татко вино и сякаш прочел мислите ми, се обърна към мен:

— Къде зарови златото си, сестричке?

Понечих да отговоря, но той ме спря с жест и продължи:

— В светата книга се казва: „Бог не обича непризнателните за благата, които получават.“

Дара побърза да ме защити:

— Но там се казва и друго: „Виждате ли онзи, който не приема вярата със сърцето си? Отхвърля сирачетата и не мисли за храната на бедните? Тежко му, който се моли, а остава глух за техните молитви.“

Аурангзеб пребледня. Като много други ревностни мюсюлмани, той вярваше, че Коранът е създаден за негова лична употреба.

— Сигурен ли си, че тълкуваш правилно свещените думи? — изръмжа.

Усетил напрежението между братята, татко се намеси:

— Всички познаваме добре Корана. Ако искате да цитирате пасажи от него, трябва да станете и да се обърнете към Мека.

Никой от двамата не отговори и той смени темата:

— Как върви строежа, Джаханара?

Отпих от виното и нарочно облизах устните си, за да покажа на Аурангзеб, че се наслаждавам на забраненото от Аллах питие.

— Завършихме…

— За да сразим персийците, деканите и всички врагове на империята, ни трябват пари — прекъсна ме той. — Не бива да ги разхищаваме за мавзолеи!

— Парите не са яйца — възрази татко. — Те могат да се разделят и да се използват за много неща. Освен това нима не искаш майка ти да получи достоен дом за вечната си почивка?

Макар че с удоволствие би нахранил кучетата с костите й, Аурангзеб побърза да каже:

— Разбира се, че искам! Но твоят архитект е прекалено амбициозен.

— Прекалено амбициозен ли? И Аллах ли е бил прекалено амбициозен, когато е сътворявал света?

— Не сравнявай този глупак с Аллах!

Вярата на Аурангзеб беше като болест. Никой друг нямаше право да се сравнява с Аллах. Разтревожена, че Иса може да си навлече гнева му заради коментара на татко, аз побързах да се намеся:

— Архитектът наистина е добър, но не и съвършен. Повярвай ми, той разчита на майсторите си много повече, отколкото си признава, татко.

— Наистина ли? — вдигна вежди татко.

Умен е, но ленив.

Аурангзеб, когото подозирах, че един ден ще обяви Тадж Махал за най-голямата грешка на татко, добави:

— По-лошо. Той няма и капчица въображение.

Наложи се да прехапя устни, за да не се изсмея. Ако Иса нямаше въображение, то тогава Аурангзеб беше сляп, глух и ням.

— Въображението на творците — намеси се и Дара — не може да се сравнява с това на воините. Какво въображение ти трябва, за да грабиш, изнасилваш и убиваш?

— Омръзнаха ми приказките ти, братко. Винаги си бил досаден — раздразнено отвърна Аурангзеб.

Татко се канеше да се намеси, когато в стаята влязоха Низам и един дългокрак слуга. Всеки от тях носеше по два сребърни подноса. Трети слуга покри килима с чиста покривка и Низам сложи първия поднос пред татко. Вторият беше за Дара. Другият служител постави поднос пред Аурангзеб. Моят беше сравнително по-малък от техните и го получих последна. Аурангзеб произнесе кратка молитва и ние се захванахме с вечерята.

Вечерята включваше раан — агнешко бутче, печено в кисело мляко, гарнирано с чили, кокосово мляко, джинджифил и канела. За гарнитура имаше тънко нарязани краставици и тиква в масло. Татко благодари на Низам. Той се поклони и излезе. Забелязах, че подправките са повече от месото, но никой друг не се оплака. Порцията на Дара изглеждаше нормално, но аз знаех, че не е така.

— Утре трябва да тръгнем рано — каза Аурангзеб. Говореше на Дара, но не си направи труда да го погледне. — Можеш ли поне веднъж да станеш като войник преди изгрев?

— И петелът става рано, братко, но нима съществува по-глупаво същество от него?

Подобни обидни подмятания бяха нещо нормално между братята и татко не им обърна внимание, но аз слушах с интерес словесната им битка.

— Пътят е дълъг и уморителен — предупреди Аурангзеб. — Поетите ще изостанат.

Макар и наивен като девица, Дара не беше страхливец, нито беше физически слаб.

— Но не и аз — отвърна той.

Продължихме да се храним мълчаливо. Подозирах, че на татко щеше да му е по-приятно да вечеря само с мен, както често ставаше напоследък. Тогава имахме възможност да разговаряхме за Тадж Махал и за мама. Тази нощ въздухът тежеше от напрежение заради Аурангзеб и Дара.

Слугите сервираха десерта и напуснаха стаята. Татко се обърна към братята ми:

— Момчета, приличате ми на кобра и мангуста, затворени в обща клетка. Оставете настрана търканията поне докато трае пътуването. Персийците искат мир и ще го получат, но само ако Аурангзеб смири чувствата си. А ти, Дара, ще оставиш на брат си военните въпроси.

Татко продължи със съветите си и когато те си тръгнаха, чиниите и на двамата бяха празни. Той ги изпрати с поглед и въздъхна дълбоко:

— Не знам, какво да правя с тях, детето ми. Страхувам се, че зад взаимните обиди се крие нещо много по-лошо.

Приближих се към него и се облегнах на една от кръглите възглавници, нахвърлени по края на килима.

— Ти все още си млад и в добро здраве. Има време нещата между тях да улегнат.

— Дано си права, защото… Какво да прави баща с такива синове?

Той свали очилата си, отпи от виното и прошепна:

— Обичам Дара, но не съм сигурен, че има достатъчно твърдост да управлява империята. Винаги съм мислил, че той трябва да заеме мястото ми, но може би греша. Може би Аурангзеб, въпреки своята раздразнителност, ще бъде по-далновиден император. Враговете ни притискат от всички страни и навярно е уместно начело на държавата да застане воин, не човек на науката.

Заслушана в звънчетата на танцуващите девойки, аз също се запитах дали е прав да се колебае.

— Какво беше мнението на мама?

— Тя бе избрала Дара.

— Значи не грешиш.

Целунах го, пожелах му лека нощ и се оттеглих в покоите си. Легнах на килима и се опитах да поспя, защото знаех, че скоро ще се наложи да стана. За да успокоя съзнанието си, започнах да рецитирам любими пасажи от Корана и скоро пулсът ми забави ритъма си.

Свещите в стаята вече догаряха, когато на вратата се почука. Веднага скочих и я отворих. Беше Низам, в очите му се четеше страх.

— Брат ти, господарко! Много е зле.

Нямах време нито да се преоблека, нито да сложа сандали. Изтичах в стаята на Дара, както си бях по спална роба. Заварих съпругата му и татко, коленичили пред постелята. От тапицираното гърне до него се носеше воня на изпражнения и повръщано. Потънал в пот, Дара стенеше и се държеше за корема.

— Какво му е? — попитах тревожно. В този момент се появи и Аурангзеб.

— Пратих за лекаря — каза татко и погледна към вратата. — Дано Аллах даде сила на краката му!

Дара изпъшка отново и от устата му изригна фонтан. Беше толкова неочаквано, че не успя да се наведе към гърнето и смрадта се изля върху него. Жена му се сви гнусливо. Аз коленичих до него, сърцето ми биеше толкова силно, че сигурно всички в стаята можеха да го чуят.

— Какво те боли, братко?

— Коремът ми… Сякаш вътре има пожар.

Старият лекар влетя в стаята. След себе си мъкнеше платнена торба с лекарства, а главата му бе увита със същия тежък тюрбан. Отдръпнах се и той зае мястото ми.

— Къде те боли, принце? — попита той.

— Че… червата ми…

Старецът огледа щателно съдържанието на гърнето и отново се обърна към него:

— Треската ти гореща ли е или студена?

— Студена.

Лекарят поклати глава, измери пулса му и огледа бялото на очите. Погледна езика и сви устни.

— Сух като пила.

— Какво значи това, старче? — напрегнато го погледна баща ми.

Лекарят се престори, че обмисля диагнозата:

— Рано е да се каже, господарю. Може да е малария, може и да е нещо по-безобидно. — Той извади някакви билки от чантата си. — Нека да пие от този чай.

Низам пое билките и незабавно излезе от стаята. Аурангзеб се приближи и за моя изненада гласът му беше пълен със съчувствие:

— Можем ли да направим нещо за него?

— Чаят ще му помогне да преодолее треската. Би трябвало за няколко дни, най-много седмица, да се оправи. Но ако диарията не спре, принцът може да ни напусне без време.

При тези думи татко изстена, а жената на Дара заплака. Аз завих с одеяло гърчещото се тяло на брат ми и попитах с отпаднал глас:

— Може ли да яде и да пие?

При всеки гърч на Дара вината в мен растеше.

— Никаква храна, само от моя чай. Ще пие цяла нощ, независимо дали го задържа или веднага го повръща.

Той стана и ни изгледа строго:

— Сега всички трябва да напуснете стаята. Ако това е малария, заразеният въздух може да попадне в дробовете ви. Аз ще остана с него.

— Моля те, старче! — спуснах се към него аз. — Моля те, нека остана и аз!

— Не и тази нощ, момичето ми! — намеси се татко. — Лекарят ще остане. Всички други се връщат по стаите си.

— Но аз…

— Върви, детето ми!

— Моля те…

— Върви!

Всички напуснахме мълчаливо и се отправихме към стаите си. Въпреки успешното си развитие планът ми се оказа твърде болезнен за Дара. Сигурно Низам му бе сложил прекалено много месо. Какво бях направила? Колко самонадеяно от моя страна — да реша, че ще улуча точната доза и няма да застраша живота на брат си!

В коридора някой говореше. Долепих ухо до вратата и чух гласовете на татко и Аурангзеб. Татко беше категоричен — Аурангзеб трябваше да замине сам. Пътуването беше от изключителна важност за империята. Брат ми не оспори решението му, напротив, сигурна бях, че вътрешно ликуваше. Имаше надежда Дара да умре без никаква намеса от негова страна и съответно, без никакъв риск. Освен това, вместо да подписва мирен договор, можеше спокойно да нападне персийците.

Татко се отдалечи и малко след това звънна гласът на Ладли. Защо беше в царските апартаменти? Но преди да се задълбоча в причината, съобразих, че това е удобен момент да заблудя Аурангзеб. Предполагах, че и тя е излязла от покоите му с това намерение.

Изхвръкнах от стаята и се озовах на три крачки от нея. Щом видя гнева в очите ми, на лицето й се изписа истински страх.

— Махай се оттук! — креснах възмутено и се опитах да я перна през лицето, но Аурангзеб хвана ръката ми. Стисна ме толкова силно, че извиках от болка.

— Не я докосвай, грешнице! — изсъска той.

— Чу ли го, чума такава? Предателка! — озъби се Ладли.

— Предателка? Ти ме предаде, мръснице!

— Но не съм крадла.

— Ах, ти…

Ладли плю в краката ми.

— Радвай се, че си дъщеря на императора, иначе щяха да ти наложат гърбината като обикновен крадец. О, как бих се радвала да видя това! Колко удара щеше да издържи гърчавото ти тяло, а?

— Може да съм крадла, но поне не съм курва! — нахвърлих се аз и отново се опитах да я докопам, но Аурангзеб ме хвана и ме избута в стаята.

Ударих си крака в масата и паднах на земята. Изведнъж ми стана мъчно. Макар че Ладли играеше роля, омразата в очите й ме обърка. Колко грозно беше всичко — две приятелки да си говорят такива неща! И докога щяхме да се преструваме? Цял живот? Неочаквано лицето ми се обля в сълзи и аз си обещах в най-скоро време да се срещна с нея.

От стаята на Дара продължаваха да се разнасят охкания. Мислите ми отново се насочиха към него. Колко много ми се искаше да се промъкна в стаята му, да го утеша и да му кажа истината. Но знаех, че няма да го направя. Той щеше да се ядоса и никога повече нямаше да ми се довери, независимо че го бях направила, за да спася живота му.

Опитах се да забравя за състоянието му и закрачих из стаята като лъвица в клетка. Крачих, докато петите ме заболяха, а краката ми натежаха като камъни. Нощта не свършваше и не свършваше, сякаш беше в заговор срещу мен. Когато най-после утрото настъпи, аз все още бях будна, молех се за Дара и търсех прошка от Всевишния.

Слънцето вече достигаше своя зенит и Аурангзеб отдавна беше отпътувал, когато изтощеният лекар дойде и ни съобщи, че треската на брат ми е отминала. Смяташе, че до няколко дни ще се оправи. Свлякох се на земята, а с мен и съпругата му, и двете заплакахме.

Дара, все още вонящ на повръщано, се смя от сърце на женските ни страхове.