Джон Шорс
Под мраморното небе (18)

Ръцете на Иса

Не успяхме да се порадваме и една година на Тадж Махал, когато татко се разболя. Треската го повали, отне силите му и той скоро заприлича на скелет. Толкова отслабна, че не можеше да стане от постелята. От сутрин до вечер се мяташе между възглавниците и бълнуваше. Събрахме най-добрите лекари в империята и платихме на изтъкнати европейски лечители. Нашите му даваха билки и се опитваха да изчистят тялото му с клизми, а португалците му пускаха кръв всеки ден. Въпреки това силите му гаснеха.

По това време Аурангзеб беше на север. Войната с Персия продължаваше. Беше присъединил армията на Шах и Мурад към своята и с новата седемдесет и пет хилядна армия изгони враговете високо в планините.

Но вестта за болестта на императора се разнесе из империята и персийците успяха да се спасят. При нас дойде един офицер от армията на Шах. Бе вървял денонощно без почивка, за да ни каже, че щом научил новината, Аурангзеб зарязал враговете ни и обърнал войските си срещу хората на Шах и Мурад. Алчността и желанието да сложат на трона истински мюсюлманин дали сила на воините му, те нападнали през нощта и победили. Взели главите на хиляди наши войници. Шах успял да избяга, но никой не знаел дали още е жив. Мурад бил екзекутиран. Според офицера, загубил едната си ръка в битката, Аурангзеб пътува насам, с надеждата да завземе Агра, преди слухът за предателството му да достигне до нас. Твърдеше, че имаме не повече от два дни, за да подготвим защитата си.

Моментално се събрахме около постелята на татко. Той се топеше като свещ. Лицето му беше восъчножълто, косата му бе започнала да пада и по възглавницата му сивееха цели кичури. Беше с чиста туника, но напоследък повръщаше толкова често, че стаята бе започнала да мирише лошо и ароматизираните пръчици не успяваха да прочистят въздуха. Лекарите забраняваха всякакви натоварвания, но в момента се нуждаехме отчаяно от съветите му. Аз коленичих до него, Дара и Низам останаха прави. Низам бе избягал веднага щом намеренията на Аурангзеб станали ясни и пристигна малко след офицера. Обикновен роб никога не би могъл да присъства на такова съвещание, но татко знаеше, че Низам е наш шпионин и познава по-добре от всеки тактиката на брат ми. Той се бе справил добре със задачата си и дори получи военен чин.

— Колко хора имаме на разположение? — едва успя да размърда устни татко.

Дара тъпчеше неспокойно от крак на крак.

— По-малко от необходимото.

— Не те питах това!

— Аурангзеб има на своя страна най-добрите воини. Армията му е повече от шейсет и пет хиляди. Ние ще успеем да съберем само шейсет, но сме в крепостта и…

Татко го спря с жест.

— Невъзможно е… за нас да победим от крепостта. Така ли е, Низам?

Моят приятел излезе напред. Металната броня и шлемът му издадоха невъобразим шум. На колана му бе запасана извита сабя, а на гърба си носеше щит. Имаше още колчан със стрели и преметнат през рамото лък. Кое превърна нежния младеж, израснал заедно с мен в харема, в страховит воин?

— Така е, господарю — изрече меко Низам, но думите му ни подействаха като леден душ. — Ако Аурангзеб ни затвори тук, няма да удържим дълго. Неговата армия ще се увеличава, а нашата ще отслабва.

— С колко слона разполага той?

— Около сто и петдесет — отговори Дара. Числото беше стряскащо.

— Ще издържим ли?

— Той има повече войници, оръдия и слонове от нас — каза Дара. — Хората му са калени в битките.

Попих потта от челото на татко, умът ми трескаво търсеше изход от положението. Имах идея, но тя можеше да ни струва скъпо. Все пак реших да я споделя.

— Какво би станало, ако потърсим помощ от деканите?

— Деканите? — Гласът на татко моментално се изпълни със сила. — Защо биха се събрали те под нашите знамена?

— Ако ни помогнат и ние победим, бихме могли да им дадем независимост.

Татко се закашля. Едва успя да надвие кризата, изхрачи се в кърпата, която му подадох, и каза:

— Добра идея, дете, но нямаме време за това. Един такъв заговор ще отнеме поне седмица.

— Не можем ли да задържим крепостта дотогава? Когато деканите дойдат, ще го нападнем от две страни.

— И през това време Аурангзеб, Аллах да прости… — Той се запъна и аз помислих, че ще заплаче. — Аурангзеб ще опустоши Агра. Ще сравни със земята всичко, построено от мен. И ще започне от Тадж Махал.

Знаех, че е прав.

— Какво ще правим тогава?

— Нека атакуваме, принцесо — предложи Низам.

— Как и къде? — изръмжа Дара.

— Извън Агра, господарю. На място, избрано от нас.

Лицето на Низам блестеше от пот, вълнението му беше осезаемо.

— Аурангзеб знае числеността ни. Трудно ще го излъжем. Но може би идеята на моята господарка ще ни свърши работа.

— Деканите ли? — попита татко.

Низам направи крачка напред. Ризницата му изскърца.

— Мога ли да говоря свободно, повелителю? — Татко кимна, но той продължи да се колебае.

— Мисля си… Не можем ли да пуснем слух, че сме се договорили с тях? Ако наистина мислехме да го направим, нямаше ли да изпратим един отряд на юг?

— И то от най-отбрани воини.

— За да сме сигурни, че ще се върнат живи и невредими. При това щяхме да пратим най-бързите. Кавалерията.

— Продължавай.

— Ако изпратим утре около двайсет хиляди конници на юг, те биха могли да се отдалечат достатъчно, после да свият на север и да се окажат зад настъпващите войски на Аурангзеб. Останалата част от армията ни ще ги чака отпред на подходящо място, на някой висок хълм например. Ще успеят да ги задържат, все пак имаме стотици оръдия и слонове. Аурангзеб ще си мисли, че нямаме кавалерия. Той жадува за бърза победа и ще хвърли всичките си сили напред. Ще остави гърба си…

— Незащитен — довърши татко и се надигна от възглавниците.

— Да, господарю. Кавалерията ни ще го нападне в гръб. Ще унищожи повечето от оръдията и голяма част от пехотата.

— Опасен план — намеси се Дара. — Ако Аурангзеб усети клопката и реши да атакува и по двата фланга, ние сме загубени.

— Съществува риск, не отричам — призна Низам.

— Но рискът си заслужава — заключи татко. Той посочи приятеля ми с трепереща ръка и заповяда: — Ти… ти ще водиш кавалерията ни.

— Аз? — изненада се Низам. Не бе и сънувал да му гласуват такова доверие.

— Бих могъл да посоча някой с по-голям опит, но между тези стени има прекалено много предатели. Как да разбера кой от хората е мой леопард и кой — скорпион на Аурангзеб? Елате довечера с точен план. Искам да знам кой хълм си избрал… за Дара и как… — Гласът му заглъхна и той се свлече върху възглавниците. — Елате довечера… и двамата.

Низам се поклони дълбоко и тръгна след Дара. От малък беше най-високият от нас, но сега имах чувството, че стърчи поне с една глава над брат ми.

Знаех, че татко иска да остана. Натопих кърпа в легена с вода и отново изтрих челото му.

— Постъпи умно… като го изпрати в армията на Аурангзеб, Джаханара.

— Низам е умният, не аз — казах и му предложих глътка вода, но той отказа: — Ще му дадеш ли парче земя до реката, когато всичко свърши… и ако победим, разбира се?

— И много повече, детето ми. А ти? — попита той и ми подаде ръката си. — Ти какво желаеш?

— Да оздравееш по-бързо — погалих пръстите му аз.

— Искай още, дъще — прошепна той. — Мислиш ли, че Аллах ще хаби чудесата си за дребни работи?

— Ти знаеш какво искам, татко.

Кашлицата отново го задуши. Стиснах треперещите му ръце, безсилна да облекча страданията му.

— Може би… след победата… ще те изпратя някъде… надалеч — едва завърши той. — Имам нужда… от умел дипломат във Варанази. Ако отидеш там с Арджуманд, твоята… твоята сянка ще те последва.

— Моята сянка?

— А не е ли твоя сянка? Нима можете да живеете един… без друг?

Сведох глава.

— Майка ти… и аз можехме да разговаряме без думи. Да се обичаме… без да се докосваме.

Той изпъшка и аз отново сложих кърпата на челото му.

— Тя беше моя… не, аз бях нейна сянка.

Превъзмогнах тревогата си и се опитах да се усмихна.

— Така беше, татко. И никога не е било другояче.

— Никога!

— Оздравявай, татко. Предстоят ни още много разговори.

— Наистина… никога.

Усмихнах се отново и го целунах по челото. Беше време за обяд. Разделих се с него и тръгнах към царската кухня. Бях свикнала да откривам Ладли там и сега по навик я потърсих. Влязох в топлото помещение и готвачите веднага ми предложиха всякакви деликатеси. Напълних една кошница с храна, мислех да я занеса в харема и да обядвам с Арджуманд. Тя беше вече голяма и учеше там. Бях готова да тръгна, когато жената, наричана някога моя приятелка, пъхна в кошницата ми едно парче изгорен наан. Отворих уста да я попитам с кое право дава развален хляб на дъщерята на императора, когато забелязах мушнат в него лист хартия.

Сърцето ми се разтуптя, благодарих и забързах към стаята си. Тук бях на сигурно място и спокойно можех да прочета бележката: „Ще бъда при майка ти.“ Ладли сигурно имаше новини за мен. Метнах се на първия кон, попаднал пред очите ми, и препуснах към Тадж Махал. За пръв път мавзолеят не ми се струваше толкова спокойно място и величието му не ме впечатли. Скочих от коня и забързах към подземията му, като внимавах да не се сблъскам с Иса. Скоро тези коридори щяха да бъдат запечатани завинаги, но днес все още имаше достъп до тях. Винаги носех със себе си ключове и отворих вратата. Влязох и я оставих открехната. След няколко минути през нея се промъкна жена, забулена като персийка. Много жени използваха техните дрехи, за да скрият идентичността си, и Ладли бе дошла дотук, без да привлече вниманието на хората към себе си. Безмълвно продължихме по коридора, влязохме в криптата и я залостихме.

Ладли свали воала си и се хвърли в прегръдките ми.

— Той ще те убие! — извика като обезумяла. — Съвсем скоро…

— Успокой се, приятелко — казах, макар гърдите ми да се стегнаха така, че започнах да се боря за въздух. — Какво е намислил сега?

— Ще изпрати някого, предполагам, онзи малоумник Балки, да те изнасили и да те убие.

— Значи не му е достатъчна смъртта ми.

— Той иска да страдаш. — Стисна ръцете ми тя. — Иска да му донесат ушите ти като доказателство, че си мъртва.

Закрих инстинктивно ушите си с ръце. Краката ми се разтрепериха и трябваше да се подпра на стената, за да не падна.

— А аз спасих живота му!

— Той го отрича. Казва, че ти си оставила кобрата в стаята му.

Ощипах се по бедрото, за да прочистя съзнанието си.

— И за кога го планира?

— Може би още тази нощ. Вземи Арджуманд и…

— Арджуманд?

— Тя също не е в безопасност, сестричке?

— Трябва да отида при нея! Да я защитя…

— Тогава тръгвай!

Събрах сили и успях да стана и да се задържа на краката си.

— Какво щастие е, че те имам, Ладли!

— Бягай, Джаханара!

Инстинктът ми подсказваше, че наистина трябва да го сторя, но аз упорствах.

— Защо не пътуваш с него?

— Аурангзеб ме изпрати заедно с много други напред, за да шпионираме. Най-много след ден армията му ще е тук.

Все още не успявах да събера мислите си и се ощипах още веднъж.

— Тогава можеш да ни помогнеш. Кажи му… не, изпрати бележка по вестоносец… кажи му, че няма да защитаваме Червената крепост. Ще го атакуваме от север. Кажи му още, че кавалерията ни тръгва на юг да търси помощ от деканите.

— Това истина ли е?

— Не, но шпионите на Аурангзеб ще си помислят, че е истина. Нека реши, че сме по-слаби, отколкото сме в действителност.

Ладли ме прегърна силно.

— Не му позволявай да те открие, Джаханара! Той те мрази. Мрази те с цялото си сърце.

Изведнъж ми се приплака. Как исках отново да сме момичета, да си бъбрим за момчета, вместо за омраза и война!

— Знам — казах тъжно. — Отдавна ме мрази, но не по-малко мрази и индусите, така че се пази. Би могъл да се обърне срещу теб.

— Виждала ли си прасенце да се обърне срещу тигър?

Думите й бяха смели, но очите й говореха друго.

— Дано Кришна те закриля! — казах. Знаех, че Ладли обожава индуския бог на войната и любовта. — Моли се на Кришна, приятелко, и двете имаме нужда от неговата подкрепа.

Разделихме се и докато бързах към коня си, се питах дали ще я видя отново. Можехме да сме заедно само ако Аурангзеб умре. Аллах, каква страхливка се оказах! Трябваше да оставя кобрата да потопи зъби в кръвта му!

Влязох в харема и се опитах да изглеждам спокойна. Но не видях Арджуманд и тревогата премина в страх, а страхът задълба във вътрешностите ми като свредел. Събух сандалите и хукнах към царските покои. Краката ми полетяха по стълбите, стените се отдръпнаха, за да ми направят път. Отворих вратата на стаята й, но тя беше пуста.

— Арджуманд! — заплаках аз и се втурнах към моя апартамент. Треперещите ми пръсти едва успяха да намерят дръжката на вратата. Натиснах я и връхлетях в стаята. Арджуманд бе отворила тайния шкаф и се гиздеше с най-красивите ми роби. Затръшнах вратата и се хвърлих към нея.

— Извинявай, мамо, исках да…

— Ш-шт! — залюлях я в прегръдките си. Сълзите ми закапаха и тя се обърка.

— Защо плачеш?

Колко много ми се искаше да съхраня завинаги невинността й.

— Трябва да тръгваме!

На бюрото лежеше обсипаната със скъпоценни камъни кама за отваряне на писма. Грабнах я и тръгнах към вратата.

— Хайде, Арджуманд! — подканих я, отворих вратата и изпищях.

Балки стоеше пред мен. Ухили се зловещо и протегна ръка към мен. Без да се замисля, вдигнах камата и ударих. Той не успя да реагира и острието потъна в бузата му, разряза я толкова дълбоко, че отдолу се показа костта. Балки зави от болка и закри раната с ръце. Използвах момента, затворих вратата и превъртях ключа.

— Шкафът, Арджуманд! — извиках. — Влизай в шкафа!

Моята безценна дъщеря рядко ми противоречеше и изпълни веднага нареждането ми. Грабнах свещника, но прецених, че тъмнината ще затрудни повече Балки, отколкото мен. Захвърлих го и се пъхнах в шкафа. Арджуманд беше вече сред дрехите.

— Накъде да вървя? — захленчи тя.

— Напред! Напред и надолу по стълбите! Знам, че е тъмно, момичето ми, но трябва да влезеш. Трябва!

Промъкнахме се между дрехите и заслизахме по стълбата. Горе Балки напъваше вратата. Тя пукаше и пъшкаше под ударите на сабята му.

— Бързай, Арджуманд!

Мътната светлина от стаята ни помогна да уцелим първите стъпала, после тъмнината се сгъсти като в гроб. Напредвахме бавно, дългите роби, спъваха краката ни. Чу се трясък и Балки нахлу с рев в стаята. Скоро щеше да открие тайния вход. Спънах се на предпоследното стъпало и паднах на рамото си. Дъхът ми излезе и започнах да се боря за въздух.

— Бягай… напред — успях да кажа. — Но не докосвай камъка… Прескочи го.

При падането камата бе изхвръкнала от ръката ми. Опипах наоколо, но в тъмното не можах да я открия.

— Ела, мамо! Хвани ръката ми, моля те!

Балки бе вече на стълбите. Изстенах и се изправих с мъка. Беше тъмно като в рог и аз зашарих слепешката, докато напипам ръката й.

— Следвай ме и мълчи — прошепнах и я поведох напред.

Със свободната си ръка се придържах към стените на тунела. Бързахме, колкото ни позволяваше непрогледният мрак. Не бяхме изминали и трийсетина крачки, когато ревът му ни застигна.

— Знаеш ли какво ще направя с теб?!

— Бързо, Арджуманд! — повлякох я след себе си. Тя настъпи робата ми и двете се озовахме на земята.

— Ще ти отрежа…

— Тичай! — извиках в желанието си да я предпазя от думите му.

— И ще те накарам да гледаш как…

— Тичай, Арджуманд!

— … дъщеря ти.

Гласът му сега беше по-ясен, настигаше ни. Ако камата беше в мен, щях да го нападна, но бях абсолютно беззащитна и единственото, което ми дойде наум, беше да крещя с надеждата, че Иса ще ме чуе. Извиках името му. Виках и бързах напред, но ударих коляното си в камъка. Изпищях от болка. Вдигнах инстинктивно крак да го прескоча, но в следващия момент ми просветна. Пресегнах се, грабнах Арджуманд и с невиждана сила я хвърлих над камъка. Тя изрева, но сега нямах време за нея. Балки ме настигна, пръстите му се вкопчиха в робата ми. В същия момент се хвърлих през каменния блок. Балки политна заедно с мен, също се удари в него и ме изпусна. Нямах сили да се изправя и запълзях напред. Арджуманд хвана ръката ми и ме задърпа по коридора.

— Остави ме! — извиках, но тя продължи да дърпа.

— Чия глава да отсека първо, жено? — изръмжа малоумникът. — Твоята или на играчката ми?

Погледнах назад. Видях искрица огън, после пламък, после горяща дреха. Явно бе запалил ризата си и я бе вдигнал с ятагана си като факла.

— Затвори си очите, Арджуманд! — казах тихо. Не исках да види дявола пред нас.

Той наистина приличаше на чудовище. Лицето се бе превърнало в тресяща се кървава маска. Стоеше на десет крачки от мен и се тресеше от ярост. Между нас беше камъкът.

— Моли се, детето ми! — прошепнах и затворих очи.

— За какво? — изкиска се той и пристъпи още крачка напред. — За бърза смърт или…

— Моли се това нещо да работи — повиках, когато той стъпи на камъка.

Балки усети движението под краката си, спря и погледна надолу. Очите му изскочиха, устата му зяпна. Камъкът пропадна и удари земята като гръм. Коридорът потрепери. Чудовището изрева някъде отдолу. Миг след това таванът се срути върху него и ревът му секна.

Нямах време да тържествувам. Повлякох Арджуманд далеч от пропастта. Черният коридор бучеше като при буря, толкова яростно, че се изплаших за ушите си. Гърлата и дробовете ни се задръстиха с прах. Започнахме да се задушаваме, вероятно щяхме да умрем в този тесен коридор. Болката, ужасът и липсата на въздух затрудняваха мислите ми.

Изведнъж пред нас се появи светлина или навярно сиянието, за което говорят християните. Един тюрбан изплува пред мен, после различих мъжка фигура. Тя заплува към нас в ореол от светлина. Здрава като стомана ръка се пресегна, хвана ме за робата и ме издърпа нагоре. Познавах тази ръка, ръката, изваяла Тадж Махал, ръката, милвала тялото ми безброй пъти. Ръката на Иса.

 

 

— Стой мирно, Джаханара — прошепна той и започна внимателно да почиства раната на коляното ми. Потръпнах при допира и стиснах още по-здраво Арджуманд. Тя все още трепереше и плачеше. Благодарение на Аллах нямаше физически рани, но се страхувах, че образът на Балки ще остане завинаги в съзнанието й.

— Той си отиде, Арджуманд — погалих нежно косата й, — и няма да се върне никога повече.

— Той се канеше да ни направи онези неща — изхлипа тя.

Лицето на Иса се напрегна. В очите му лумна пожар.

— Да, мила моя — отвърнах, — но Аллах не ни е отредил такава съдба. Гордея се с теб, детето ми. Ти се държа храбро.

— Не, не, не!

Притиснах я по-плътно до себе си.

— Това е самата истина. Той беше по-силен от нас, но ние бяхме по-смели.

Тя поклати глава и се разрида. Сърцето ми се сви от жал за нея. Беше толкова млада, имаше достатъчно време да страда. Защо трябваше да страда и заради мен? Неспособна да спра сълзите й, аз я скрих в треперещата си прегръдка и заплаках с нея.

Очите на Иса също се навлажниха. На челото му имаше кървава превръзка, беше се ударил, докато ни измъкваше от подземието. Забравил за собствената си болка, той ни взе в ръцете си и ни държа толкова дълго, че раменете ми изтръпнаха. Прегръдката му изпълни сърцето ми с топлина и спокойствие.

Нощта напредваше. Ние продължавахме да успокояваме Арджуманд. Шепнехме й мили думи, говорехме за бъдещето, милвахме я и с помощта на Аллах най-сетне сълзите й пресъхнаха. Тя се успокои и аз вече можех да мисля трезво. Наблюдавах с внимание отношението й към Иса. Първо тя го гледаше с подозрение. После, осъзнала, че сълзите му капят от жал за нея, се приближи и се сгуши в него. До този момент дъщеря ми никога не бе утешавана от мъж. Татко, разбира се, я прегръщаше, но любовта му, макар и важна за нея, бе лишена от бащина ласка. Сега тя изпита за пръв път тази благодат.

Отдалечих се от тях и се замислих. Не беше ли време да й кажем? Знаех, че разкритията щяха да я объркат, но като я гледах в прегръдките му и виждах колко много се нуждае от него, се изкушавах да й разкажа всичко. Вече не беше малка и след изживяния ужас тази вечер ми се струваше, че има право да научи тайната.

Погледнах Иса. Той ми кимна и всички съмнения изчезнаха.

— Арджуманд — обърнах се към нея сериозно. — Трябва да споделя нещо с теб. Една тайна… Крих я много дълго. Искам да я споделя с теб, но ти също трябва да я пазиш от всички.

— Тайна ли? — попита. Гласът й бе пресипнал от плач.

Целунах челото й и поех аромата на лавандула и прах от косите й.

— Трябваше да се омъжа за твоя… за Кондамир по политически причини. Не го обичах тогава, не го обичам и сега.

— Знам.

— Но не знаеш, че се влюбих в друг мъж. Един прекрасен човек. Той е твоят…

— Истински баща — довърши Иса.

— Моят баща?

— Погледни го, Арджуманд. Не виждаш ли себе си в него?

Арджуманд искаше да ми повярва. Кондамир винаги се бе отнасял се нея като с чуждо дете. Тя се взря в лицето на Иса и в погледа й трепна надежда.

— Иса е твой баща и те обича, колкото те обичам аз.

— Как бих могъл да не те обичам? — усмихна се той, прегърна я и даде воля на сълзите си.

— Наистина ли?

— Обичам те, Арджуманд. Да знаеш само откога искам да ти го кажа!

В този момент светът извън тези четири стени изчезна. Съществуваха единствено моят любим, нашата дъщеря и топлината на телата им. Арджуманд обви ръце около врата му и заплака, но сълзите бяха от щастие. Вече не трепереше, сгуши се в него и го остави да я люлее в прегръдките си и да целува челото й, както правеше, когато тя беше бебе.

Свещите изгоряха една по една, а аз все още не отмествах поглед от тях. Иса я държа, докато умората затвори очите й и тя се унесе в сън. После я положи на постелята и дойде при мен. Едва тогава му разказах какво се бе случило в тунела. Казах му и за предстоящата война с Аурангзеб, и за стратегията на Низам. Иса ме слушаше напрегнато, без да задава въпроси. Когато свърших, ме целуна и прошепна:

— Ако нещо се бе случило с вас, щях да сложа край на живота си.

— Знам, любими.

Той погали косата ми и продължи:

— Ще напуснем Агра утре сутринта. Имам братовчед на юг, в Аллахабад. Той е добър човек. Има собствена конюшня. Ще…

— Не мога да дойда с вас — сведох глава. В съзнанието ми изникна обещанието, дадено на мама преди много години.

— Какво?

— Ти и Арджуманд ще заминете, но аз…

Той се отдръпна от мен. Между веждите му се появиха две дълбоки бръчки.

— Полудя ли?

— Трябва да остана, Иса!

— Искаш да умреш ли?

— Трябва да помогна на татко.

— Аллах, та той е император! Има достатъчно сили и хора да се защити сам.

— Той е болен и аз не мога да го изоставя сега.

— Тогава го вземи с нас.

— И да оставя трона на Аурангзеб? Да му позволя да разруши империята?

— По-добре така, отколкото да унищожи нас.

— По-добре да не получи нищо! — изфучах аз. — Не мога да тръгна сега, Иса. Разполагаме с добър план и ще победим. Веднъж да надвием Аурангзеб, начаса ще долетя при вас. Татко обеща да ни изпрати във Варанази. Там ще живеем спокойно.

— В сегашното си положение не може нищо да обещава.

— Чуй ме! — настоях аз. — Ако ме обичаш истински, ще постъпиш, както ти кажа. Ако дойда с вас и татко умре от ръката на Аурангзеб, сърцето ми ще умре заедно с него. Ще се отчуждя от теб и любовта ни ще…

— Загине? Ако любовта ни се окаже толкова слаба, значи не си е струвало.

Понечих да го ударя, но се удържах.

— Не смей да говориш така! Знаеш, че не е истина!

— Но как можеш да ни изоставиш?

— А ти ще оставиш ли баща си и брат си да умрат?

Той не отговори и аз продължих:

— Мислиш, че не мога да ги защитя, понеже съм жена?

— Никога не съм те подценявал — отвърна той. Лицето му блестеше от пот. — Никога!

— И заради това те обичам повече, отколкото можеш да си представиш. Но ако и ти ме обичаш, не искай от мен да изоставя семейството си.

— Ние сме твоето семейство!

— Не разкъсвай сърцето ми!

— Баща ти…

— … ти даде всичко, Иса! Всичко! Позволи ти да построиш Тадж Махал. Закриляше любовта ни, въпреки че това можеше да му коства трона. И сега ти искаш да го изоставя? Сега, когато най-много се нуждае от мен?

— Тогава ще остана с теб.

— Не! Трябва да заминеш с Арджуманд. Тя вече преживя достатъчно.

Иса изпсува. Никога не го бях чувала да ругае.

— Няма ли някакъв друг начин? — извика и сви юмруци.

— Не.

Той поклати яростно глава, но аз сложих длани на лицето му и го погледнах в очите.

— Съжалявам, мили! Наистина, много съжалявам!

Той отбягна погледа ми и се обърна към Арджуманд.

— Ако битката тръгне на зле… ще ни потърсиш ли?

— Разбира се! Но всичко ще бъде наред.

Останахме за известно време мълчаливи. Когато Иса заговори отново, гласът му идваше някак отдалече, сякаш вече ме беше напуснал.

— Защо, лястовичке, защо трябва винаги ти да ги спасяваш?

— Защото ги обичам.