Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beneath a Marble Sky, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2014)
Допълнителна корекция
vog (2018)

Издание:

Автор: Джон Шорс

Заглавие: Под мраморното небе

Преводач: Маргарита Терзиева

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експреспринт

Редактор: Димитър Риков

ISBN: 954-9395-62-6; 978-954-9395-62-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3335

История

  1. — Добавяне

И Аллах ме изоставя

След месец бяхме в Агра. Бях отчаяна от раздялата, но се утешавах с мисълта, че моите любими са на сигурно място и след две години ще се съберем завинаги. Наех квартира далеч от Червената крепост. Платих наема с останалите в торбата на Низам две жълтици. С остатъка си купих скъпа роба, два пъти по-голяма от моя размер и дълга огърлица от перли. Боядисах косата си сива, сложих много грим и заприличах на възрастна съпруга на благородник. Дегизирана по този начин, тръгнах към крепостта. Надменно отблъсквах просяците, както правят възрастните жени, и минах през охраната, без да ги погледна. Сърцето ми се свиваше от страх, но слуховете, че Аурангзеб отново е заминал към Персия, ми вдъхнаха кураж.

Тръгнах направо към осмоъгълната кула — моя петгодишен затвор. С изненада забелязах, че охраната се е увеличила тройно. Един войник ме попита къде отивам и аз уверено отвърнах, че съм от Лахор и идвам да видя детронирания император. Войниците бяха свикнали да се отнасят лошо с жените и отказаха да ме пуснат. Трябваше да пусна в ръката на началника им една сребърна монета, за да отворят портата.

Бързо влязох в стаята и затворих вратата след себе си. Това, което видях, ме накара да стисна зъби, за да не извикам. Бяха изминали само два месеца, откакто бях напуснала тази килия, но едва я познах. Всичко се бе променило. Огромни паяжини висяха от гредите и по ъглите, всичко бе покрито с дебел слой прах. Вътре цареше хаос и мръсотия. Татко седеше близо до прозореца в мръсна туника и с дълга брада. Лицето му беше бледо като на мъртвец. Беше като вкаменен, дори не се обърна да види кой влиза.

— Не! — извиках и се спуснах към него. — Татко!

Той изстена и отвори очи. В първия момент не ме позна, но после нещо просветна в погледа му.

— Ти си жива? — Гласът му трепереше и думите му бяха неясни. — Благодаря ти, Аллах, тя е жива!

Прегърнах го и положих главата му на скута си. Целият миришеше на пот.

— Какво стана, татко?

Той се опита храбро да се усмихне.

— Болестта… върна се…

— Никой ли не се грижи за теб?

— Акбар се опита, но…

Вдигнах поглед и видях сокола на обичайното си място. Бях толкова разстроена, че дори не успях да му се зарадвам.

— Прости ми! — прошепнах през сълзи.

— Няма за какво, Джаханара. Трябва ли Акбар да прости на вятъра?

Той се закашля. Избърсах потта от челото му с опакото на робата си.

— Трябва… да бягаш, дете… Тук е опасно…

— Знам, татко.

— Как са Иса и Арджуманд?

— В плен са, но скоро ще бъдат свободни.

Разказах му накратко за пътуването си и завърших с обещанието на султана да ги пусне. Пропуснах за сделката, която бях сключила с него.

— Надявам се цената да не е прекалено голяма — намигна ми той и се загледа през прозореца. — Винаги спя тук. Понякога, когато се чувствам по-силен, се изправям и я гледам. Изпращам и посрещам Акбар.

Отново се разкашля и изпъшка. Сигурно болката беше ужасяваща.

— Какво казва лекарят?

— Нищо… — Нов пристъп на кашлица. Татко се преви, после се поизправи. — Не… не казва нищо, защото му е забранено да идва.

— Забранено му е?

— По-тихо, момичето ми.

— Как смеят да ти причинят това! На теб, който им даде толкова много! — извиках. Гласът ми се усили заедно с гнева.

Той се опита да отговори, но не можа да се пребори с кашлицата. Гневът ми прерасна в ярост, каквато не бях изпитвала от смъртта на Дара. Знаех, че трябва да запазя спокойствие, но вихърът в главата ми помете и последните останки от здрав разум. Оставих татко, отворих вратата и застанах пред първия войник.

— Защо не е извикан лекар? — попитах възмутено.

Началникът на охраната пристъпи към мен. Беше слаб, строен, с тежък поглед.

— Затворникът ми изглежда добре.

— Като купчина тор. Само на червей може да му изглежда добре купчина тор.

Помислих, че ще се стресне, но той ме изгледа нагло и кресна:

— Дръж си езика зад зъбите, жено!

— Не ми дръж такъв тон! Как се казваш? — опитах се да го сплаша аз.

— Тук аз задавам въпросите!

— Кой ти е дал това право?

— Императорът.

Докато крещеше, нещо в устата му проблесна. Железен зъб. Изведнъж арогантното му поведение и металната усмивка ми се сториха познати.

— Помниш ли ме? — попита ехидно той.

— Никога не съм те виждала — казах и отстъпих назад.

— Богатите винаги забравят за бедните — изсъска и пристъпи към мен. — Ние не съществуваме за вас.

— Нямам представа за какво говориш.

— Така ли? А би трябвало, защото работех на Тадж Махал. И те познавам много добре, нищо че си с побеляла коса и прегърбено от годините тяло. Наблюдавах те всеки ден в продължение на единайсет години и докладвах всичко на Аламгир.

Стомахът ми се сви.

— Б-бъркаш ме, човече. Аз не съм от този град.

— Лъжеш — кресна войникът и плю в краката ми.

— Не, грешиш.

— Не греша, принцесо. Свинята в тая кочина е твой баща. Аламгир нарочно го остави болен, за да те накара да се върнеш. Само дъщеря му би се загрижила за него.

— Дъщерите на този човек са в Делхи — отвърнах и отчаяно затърсих възможност да избягам.

Мъжете се засмяха и ме обкръжиха. Коленете ми се разтрепериха. Началникът им повдигна робата ми. Дръпнах се, но той се приближи отново.

— Внимавай, войнико! — прошепнах отчаяно. — Аламгир може и да ме мрази, но ще убие всеки, който му отнеме възможността за отмъщение.

— Това е вярно — отвърна той и грубо ме изблъска назад в килията.

Вратата зад мен се затръшна, разнесе се кикот. Опитах се да овладея паниката. Сърцето ми се изпълни със страх и презрение. Как можах да постъпя толкова безразсъдно? Толкова глупава ли бях, да не усетя капана? Предадох Иса и Арджуманд със самонадеяното си поведение. Защо не ги послушах?

— Пуснете ме! Моля ви, пуснете ме! — горко заплаках аз.

— Джаханара?

Отворих очи и видях, че татко се опитва да се надигне.

— Какво стана? — попита немощно той.

— Разпознаха ме — изплаках отчаяно.

— Ти все избързваш…

Кашлицата раздра дробовете му и той се сви между възглавниците. Изтичах и хванах лицето му. Той гореше. Треската се завръщаше, по-силна от всякога.

— Не умирай, татко! Моля те, моля те, не ме оставяй!

Той се опита да каже нещо, но страданието му беше прекомерно. Стомахът му се надигна и той повърна с вик. Вонята беше ужасна, но ми помогна да събера мислите си. Разрових купчината мръсни дрехи на пода, измъкнах един шал, намокрих го и го сложих на челото му. Той се опита да протестира, но аз не обърнах внимание и свалих дрехите му. Туниката му беше мръсна и пълна с бълхи. Проврях я през решетка на прозореца и я хвърлих. После погледнах към Тадж Махал, за да поема от енергията му. Стоях там, докато колената ми омекнаха.

С нови сили се захванах да го почистя и да облекча положението му. Разрових вещите, донесени от наши приятели през годините, намерих една медна кана, напълних я с вода и я държах над свещта, докато ме заболя ръката, но успях да стопля водата. Изтърках мръсната му, нахапана от бълхи кожа с мек парцал и я изплакнах. Измих косата и брадата му със сапун, сресах го, изрязах ноктите му и го напръсках с парфюм. После му облякох възможно най-чистата туника и се захванах с постелята му. Мръсните килими и одеяла излетяха през прозореца. За щастие открих по шкафовете нови и ги постлах под прозореца. Надявах се, че свежият въздух ще му подейства добре.

Докато работех, татко не произнесе нито дума. Държеше очите си затворени. От време на време се сгърчваше от нов пристъп и притискаше гърдите си. Сърцето ме болеше, като гледах мъките му. Малко след като го настаних в леглото, вратата се отвори и един войник внесе поднос с ориз, два почернели банана и парче хляб.

Нахраних татко и изядох бананите и хляба. Навън вече беше тъмно. Акбар изкряска, разпери криле и излетя през прозореца. За миг остана на перваза, вгледа се в хоризонта и полетя към умиращото слънце. Помахах му и допълзях до постелята си.

Бях изтощена, но не от работата. Бях си представяла, че ще намеря татко в добро здраве. Исках да поддържам духа му и да подобря живота му в килията, без да се излагам на опасност. Вместо това бях затворена отново и рискувах да не изпълня обещанието си към Арджуманд.

Мислите ми литнаха към моите любими. Бях оставила портрета им в наетата стая заедно с останалия багаж. Щом Низам разбереше, че са ме хванали, щеше да я унищожи, за да ги предпази. Нямаше съмнение, че ще се опита да ме измъкне, но аз не исках да го излагам втори път на такава опасност. Сега стражата беше многобройна и той нямаше шанс.

Постелята ми беше студена и празна. Придърпах възглавниците по-близо около себе си и се сгуших между тях. Сълзите премрежиха погледа ми. Чувствах се безкрайно самотна, като онзи ден, когато едва не се удавих в реката. Опитах се да заспя, но мисълта за Иса и Арджуманд не ми даваше покой. Сигурно Аллах се бе уморил да изпълнява желанията ми и тази нощ забрави за мен.

Няколко часа по-късно вратата на килията рязко се отвори. Нечии стъпки се приближиха и един лунен лъч попадна върху неясна мъжка фигура. За миг помислих, че Низам идва да ме спаси, но осъзнах, че мъжът пред мен е по-едър от него и походката му беше различна. Призрачната сянка приближи и за мой ужас аз разпознах Кондамир. Бяха минали цели пет години от последната ни среща. През това време той се бе състарил до неузнаваемост. Обиколката на колана му се бе удвоила, а лицето му бе подпухнало като слонски задник.

— Господарю? — надигнах се аз.

Огромният му крак подскочи към мен и аз се превих от болка.

— Аурангзеб… — едва успях да събера въздух аз. — Аурангзеб ще те…

Той стовари юмрука си върху мен.

— Млъквай, кучко! Още една дума и ще отрежа змийския ти език!

Опитах се да кимна, но той ме сграбчи за гушата.

— Брат ти е далече, на персийската граница, пачавро, така че не ме заплашвай. Не се боя от теб. Нищо не можеш да направиш. Онова за кобрата беше чиста лъжа, нали? Той вярва на лъжите ти, но аз — не!

Отново ме удари и аз изплаках.

— Реви колкото си щеш, няма кой да те чуе. Охраната се черпи с моето вино, а никой друг не знае, че си тук.

Той погледна към татко. Използвах момента и забих нокти в очите му. Успях да разкървавя бузите му. Той изскимтя като пребито куче. После стовари юмрука си върху мен. Пред очите ми избухнаха искри, устата ми се напълни с кръв. Кондамир ме удари отново и изсъска:

— Посмей да го направиш пак и ще забия камата в сърцето на тая стара дрипа, баща ти!

„Моля те, Аллах, дай ми сили!“ — мълвях, докато Кондамир разкъсваше дрехите ми. — „Дай ми сили да преживея тази нощ!“

— Помниш ли какво ми каза последния път, мръснице?

Той докопа зърната на гърдите ми и ги ощипа така злобно, че не издържах и извиках.

— Каза ми, че си имаш любовник, и се подигра с мъжеството ми! Я да видим дали ще ми се подиграеш пак?

Свали панталоните си и застана пред мен. Заклатих енергично глава, но това не помогна. Гневът му беше неутолим.

— Колко глупаво постъпи, че се върна! Но аз съм доволен. Сега най-после ще си отмъстя.

Отвратителният му дъх, примесен с винени изпарения, ме задуши.

— Искам да застанеш на четири крака, като разгонена кучка, каквато всъщност си!

Исках да се боря, но заплахата, че ще убие татко, ме възпря. Застанах на лакти и колене. Няма да бъде по-отвратително от всеки друг път, помъчих да се утеша и изтрих сълзите си. Аллах ми е свидетел, беше много по-страшно, защото той проникна в мен, но не през входа, предназначен за това.

Заля ме внезапна и раздираща плътта болка. Имах чувството, че се задушавам, при всеки негов тласък тялото ми агонизираше. Забих зъби в килима, за да не закрещя, ала той започна да се движи по-бързо и по-надълбоко. Искаше да ме боли и наистина, болеше страшно. Беше пиян и свърши бавно, мъчително бавно. Най-сетне се изпъна и отпусна туловището си върху мен. Затисна ме така, че едва успявах да дишам. Но въпреки това не смеех да изплача, ужасена от възможността татко да се събуди и да ме види в това състояние.

Кондамир изгрухтя и най-сетне се надигна.

— Кажеш ли на брат си, ще те посетя отново — изстреля през зъби той.

Бях толкова засрамена, че не смеех да го погледна. Затворих очи и се опитах да мисля за нещо друго. Но болката и ожесточението надвиха.

— Ще открия любовника ти и ще го нарежа на парчета — продължи той, — но преди това ще му разкажа какво направих с теб.

Аз изстенах.

— Кажи ми името му! Кажи го и може би ще ти помогна да си върнеш свободата.

— Той е мъртъв — прошепнах.

— Лъжеш, мръснице! Но нищо, имам достатъчно шпиони и рано или късно ще науча кой е и къде се крие. Ще стигна и до дъщеря му. Ще я изнасиля по всички възможни начини, после ще я продам на някой публичен дом. Сигурен съм, че ще изкарва добри пари. Много повече от теб.

Гневът надви над унижението и аз извъртях глава към него.

— Никога няма да ги откриеш. А когато умреш, ще танцувам на гроба ти, защото с теб ще загине и мръсната ти семка.

Той ме ритна още веднъж, после се облече и изчезна. Събрах последните си сили, смених дрехите си и почистих леглото. Свих се на кълбо и се отдадох на мъката и срама си. Вътрешностите ми горяха, но по-страшното беше, че душата ми бе изнасилена и болеше много по-силно от тялото, физическата болка щеше да премине, но споменът за тази нощ щеше да ме преследва до края на дните ми.

Плаках, а когато сълзите ми се свършиха, продължих да ридая и да скимтя, докато кехлибарената светлина на утрото изпълни стаята. Изпълзях до постелята на татко и легнах до него. Топлината на тялото му ме успокои. Дишането му беше бавно и дълбоко, той все още спеше.

От този ден спрях да се моля. Разбрах, че Аллах ме е изоставил. За Него вече нямаше място в душата ми. Там, където някога живееше Той, се настани непрогледен мрак. И нито топлината на татко, нито болката успяха да го разсеят. Нито любовта.