Джон Гришам
Теодор Буун — Отвличането (8)

8

Тео предпочете да не остава в училище след часовете, за да гледа футболния мач на момичетата. Самият той не играеше футбол. Всъщност нямаше и друг избор. Имаше астма и не можеше да участва в подобни дейности. Дори и без болестта обаче Тео се съмняваше, че някога би избрал този спорт. Като шестгодишен, още преди астмата, бе започнал да ходи на тренировки, но скоро се отказа. Когато беше на девет, припадна на трета база по време на бейзболен мач. Така приключи кратката му кариера в отборните спортове и той се запали по голфа.

Господин Маунт обичаше футбола. Беше играл в колежа и определено бе по-благосклонен към децата, които присъстваха на мачовете. В тяхното училище съществуваше неписаното правило, че момичетата викат за момчетата и обратно. Всеки друг път Тео би наблюдавал с удоволствие мача от трибуните. Обикновено не следеше много внимателно самата игра. Вместо това не спираше да оглежда двайсет и двете момичета на полето и резервните скамейки. Но не и днес. Сега той искаше да се качи на колелото и да раздава флайъри със снимката на Ейприл. Трябваше да направи нещо, за да помогне на приятелката си.

Денят беше напълно неподходящ за всякакви спортове. Децата в Стратънбърг бяха разсеяни. Играчите и феновете нямаха необходимата енергия. Дори противниковият отбор от Елксбърг — градче на шейсетина километра от там — не можеше да се съсредоточи. Десет минути след началото на мача над сградата прелетя хеликоптер. Момичетата на полето замръзнаха на място и вдигнаха разтревожено очи.

Както се очакваше, господин Маунт постепенно се приближи до група жени. Напоследък се носеше слух, че той е хвърлил око на госпожица Хайлендър, красивата преподавателка по математика, която бе завършила колеж само преди две години. Всяко момче в седми и осми клас въздишаше тайно по нея. Класният ръководител на Тео също не оставаше безразличен. Беше в средата на трийсетте, необвързан, и децата го смятаха за най-готиния учител. Шестнайсетте момчета в класа му постоянно го насърчаваха да покани на среща госпожица Хайлендър.

Когато господин Маунт предприе решителния ход, Тео последва примера му. Той правилно предположи, че вниманието на преподавателя скоро ще бъде съсредоточено на друго място; беше настъпил моментът да се измъкне незабелязано. Тео и трима негови приятели напуснаха игрището и се качиха на колелата си. Днес групата им беше в намален състав. Предишния ден в търсенето на Ейприл бяха участвали твърде много деца с различни мнения. Този път момчетата не искаха да се набиват на очи и да дават излишни обяснения на полицаите. А и в сегашната акция, организирана от Тео и Уди, се бяха включили доста по-малко доброволци. Не всички съученици на Тео споделяха ентусиазма му. Те се притесняваха за Ейприл, но повечето смятаха, че група деца на колела едва ли ще постигнат особен резултат. Полицията разполагаше със специални отряди, хеликоптери, кучета и безкрайни човешки ресурси. Ако властите не можеха да открият Ейприл, издирването й беше безсмислено.

Тео, Уди, Арън и Чейс се върнаха в „Делмонт“ и обиколиха улиците, за да се уверят, че полицията не дебне наоколо. След като не забелязаха никого, четиримата започнаха да раздават флайъри и да ги лепят по свободните стълбове. Претърсиха няколко празни сгради и апартаменти, преровиха една обрасла канавка и провериха района под два моста. Момчетата напредваха бързо, но бяха прекъснати от по-големия брат на Уди, който му се обади по телефона. Уди спря на място, заслуша се внимателно и докладва на останалите:

— Намерили са нещо в реката.

— Какво?

— Не знам, но брат ми следи полицейските честоти. Според него са претоварени от съобщения. Всички ченгета са се насочили натам.

Без да се колебае, Тео заяви:

— Да тръгваме.

Те се качиха на колелата и с бясна скорост напуснаха „Делмонт“. Минаха покрай колежа „Стратън“, влязоха в центъра и наближиха източния край на Мейн стрийт. Там забелязаха множество патрулни коли и десетки униформени полицаи. Улицата беше блокирана, а районът под моста — отцепен. Въздухът бе натежал от напрежение. Наоколо се чуваше оглушителният шум на два хеликоптера, които кръжаха над реката. Продавачи и клиенти стояха пред магазините и наблюдаваха с любопитство случващото се. Полицията пренасочваше движението в обратната посока.

Изведнъж до момчетата спря полицейска кола. Шофьорът свали стъклото и изръмжа:

— Какви ги вършите тук, хлапета?

Те разпознаха полицай Бард.

— Просто обикаляме с колелата — обясни Тео. — Не нарушаваме закона.

— Не се прави на остроумен, Буун. Ако видя, че се навъртате около реката, ще ви вкарам в ареста. Заклевам се.

На Тео му хрумнаха няколко доста оригинални отговора, но той не искаше да си навлича неприятности. Ето защо стисна зъби и любезно отвърна:

— Да, сър.

Бард се усмихна самодоволно и продължи с колата към моста.

— Последвайте ме — заяви Уди и четиримата се отдалечиха с колелата.

Уди живееше в квартала „Ийст Блъф“, недалеч от реката. Домът му се намираше на малко възвишение до водата. Мястото се славеше с тесните пътища, тъмните алеи и задънените улици. Въпреки че районът не беше опасен, за него постоянно се разказваха странни истории. Бащата на Уди беше опитен зидар и бе прекарал много години тук. Уди имаше безброй лели, чичовци и братовчеди, които живееха наблизо.

Десет минути след срещата с полицай Бард момчетата влязоха в „Ийст Блъф“ и тръгнаха по тясна криволичеща пътека, минаваща над реката. Уди въртеше педалите като луд и останалите едва го настигаха. Намираха се на негова територия — Уди караше колело по тези места от шестгодишен. Пресякоха покрит с чакъл път, изкачиха някакъв стръмен хълм и полетяха във въздуха, преди отново да стъпят на земята. Тео, Арън и Чейс бяха леко уплашени от скоростта, но не намалиха. Не трябваше да изостават прекалено много — в противен случай Уди щеше да ги скъса от подигравки. Накрая спряха на малка поляна. Между дърветата под тях се виждаше водата.

— Последвайте ме — каза Уди и момчетата слязоха от колелата.

Хванаха се за едно увивно растение и пропълзяха до близката скала. Отдолу се простираше река Янси. Гледката беше отлична.

На няколко километра на север се открояваха белите бараки на „водните плъхове“. Мостът гъмжеше от полицейски коли. На другия бряг пристигна линейка. Полицаите претърсваха водата в лодки; повечето носеха екипировка за гмуркане. Ситуацията беше напрегната, почти истерична. Наоколо обикаляха униформени служители, а хеликоптерите летяха ниско, за да следят операцията.

Бяха открили нещо.

Момчетата седяха дълго на скалата, без да продумат. Издирването, спасителната акция или изваждането на тялото отнемаше време. Тео и приятелите му си мислеха едно и също — те присъстваха на истинско местопрестъпление, а жертвата беше приятелката им Ейприл Финмор. Явно някой й бе причинил нещо ужасно, след което я бе хвърлил в реката. Изглежда, беше мъртва, тъй като полицаите не бързаха да я извадят от водата и да я закарат в болница. Скоро пристигнаха още полицейски коли и напрежението нарасна.

Чейс наруши мълчанието.

— Мислите ли, че е Ейприл?

— А кой друг да е? — отвърна Уди. — Реката не донася трупове толкова често.

— Не знаем кого или какво вадят от там — възрази Арън.

Арън винаги се противопоставяше на Уди, който имаше мнение по всички въпроси.

Телефонът на Тео иззвъня в джоба му. Той погледна дисплея. Госпожа Буун го търсеше от кантората.

— Майка ми е — каза нервно Тео и отговори на обаждането. — Здрасти, мамо.

Марсела Буун попита твърде нервно и остро за един опитен адвокат:

— Къде си, Тео?

— Тъкмо си тръгнах от футболното игрище — обясни той и се намръщи на приятелите си. Не беше излъгал напълно, но думите му бяха доста далеч от истината.

— Полицията е намерила труп на срещуположния бряг на реката, до моста — добави тя.

На един от хеликоптерите, боядисан в червено и жълто, пишеше с едри букви: „Канал 5“. Очевидно екипът изпращаше актуална информация в телевизията и целият град следеше случващото се.

— Идентифицираха ли го? — попита Тео.

— Още не. Но новините едва ли са хубави, Тео.

— Това е ужасно.

— Кога ще дойдеш в кантората?

— До двайсет минути.

— Добре. Моля те, внимавай.

Линейката се отдалечи от реката и се качи на моста, където бе ескортирана от полицейска колона. Конвоят изчезна бързо в далечината, следван от хеликоптерите във въздуха.

— Да тръгваме — предложи Тео.

Момчетата бавно се изкатериха нагоре и потеглиха с колелата си.

Адвокатска фирма „Буун и Буун“ разполагаше с огромна правна библиотека на първия етаж. Намираше се близо до рецепцията, където Елза държеше всичко под око. Библиотеката беше любимата стая на Тео. Той обичаше рафтовете, отрупани с дебели книги, големите кожени кресла и дългата махагонова маса. В помещението се провеждаха важни срещи, на които адвокатите обсъждаха показанията по дадено дело или водеха преговори. Госпожа Буун често се усамотяваше там, за да се подготви за предстоящите си явявания в съда. Господин Буун никога не влизаше в съдебната зала. Занимаваше се с недвижими имоти и рядко напускаше кабинета си. От време на време обаче ползваше стаята за сключване на сделки.

Всички чакаха Тео в библиотеката. На големия плосък екран се излъчваха местните новини. Родителите му и Елза не откъсваха очи от телевизора. Марсела прегърна сина си, когато той влезе при тях. Същото направи и Елза. Тео седна между двете жени. Те го потупаха по коляното, сякаш току-що бе оцелял в критична ситуация. В новините се говореше единствено за намереното тяло и транспортирането му до градската морга, където властите щяха да направят необходимите изследвания. Репортерката не беше сигурна какво точно ще се случи в моргата. Освен това не бе успяла да намери свидетели, които да интервюира, и бе принудена да запълва времето с празни приказки.

Тео понечи да сподели с останалите, че е наблюдавал отблизо акцията край реката, но реши да не усложнява допълнително ситуацията.

Репортерката изтъкна, че полицията работи с инспектори от щатската криминална лаборатория, и изрази надеждата, че ще научи нещо повече в близките часове.

— Горкото момиче! — възкликна Елза.

— Защо го казваш? — попита Тео.

— Моля?

— Откъде си сигурна, че е Ейприл? Никой не е потвърдил нейната самоличност. Все още не знаем нищо, нали?

Възрастните се спогледаха. Двете жени отново потупаха Тео по коляното.

— Тео е прав — намеси се господин Буун, но той просто искаше да успокои сина си.

На екрана за пореден път се появи снимката на Джак Лийпър. Един глас зад кадър запозна зрителите с подробности около живота му. Когато стана ясно, че за момента няма нищо ново, Тео и родителите му изгубиха интерес. Господин Буун заспа. Госпожа Буун отиде при своята клиентка, която я чакаше във фоайето. Елза трябваше да се обади по телефона.

Тео отиде в кабинета си в задната част на кантората. Джъдж го последва. Момчето гали дълго време кучето по главата, като не спираше да му говори. И двамата се почувстваха по-добре. Тео качи краката си на бюрото и се огледа. После прикова очи в любимата си рисунка на стената. Представляваше красив портрет на младия Теодор Буун като адвокат, облечен с костюм и вратовръзка. Над главата му летеше съдийско чукче, а съдебните заседатели се заливаха от смях. Отдолу пишеше: „Възражението се отхвърля!“. В долния десен ъгъл художникът бе поставил името си: Ейприл Финмор. Тео бе получил рисунката като подарък за последния си рожден ден.

Нима артистичната й кариера бе свършила, преди дори да започне? Нима тринайсетгодишната Ейприл наистина бе отвлечена и убита само защото родителите й не се бяха погрижили за нея? Ръцете на Тео затрепериха. Устата му беше пресъхнала. Той заключи вратата, приближи се до рисунката и докосна името на Ейприл. После рухна на пода и се разплака неутешимо. Джъдж лежеше до него и го наблюдаваше с тъжни очи.