Джон Гришам
Теодор Буун — Отвличането (4)

4

Групата се събра малко преди четири следобед в Труман Парк, най-големия в Стратънбърг. Децата се срещнаха до прочутата беседка в средата на парка — любимо място за изнасяне на политически речи и летни концерти. Понякога там се организираха и сватби. Издирващите бяха общо осемнайсет на брой — петнайсет момчета и три момичета. Всички носеха каски и нямаха търпение да открият Ейприл Финмор.

През целия ден в училище момчетата бяха обсъждали организацията на търсенето. За пръв път участваха в подобна акция, но никой не си признаваше липсата на опит. Вместо това повечето, включително и Тео, говореха толкова авторитетно, сякаш знаеха много добре как да действат. Един от най-силните гласове принадлежеше на Уди. Тъй като притежаваше айпад, той вярваше, че идеите му заслужават особено внимание. Друг отявлен лидер беше Джъстин, който беше доста самоуверен заради отличните си спортни постижения в училище.

Сред осмокласниците се забелязваха и няколко по-резервирани деца. Според тях Джак Лийпър отдавна беше напуснал града заедно с Ейприл. Защо би останал на място, където снимката му не слизаше от новините? Скептиците твърдяха, че търсенето на Ейприл ще бъде напразно. Момичето навярно беше в друг щат или дори в чужбина.

Но Тео и останалите не смятаха да стоят със скръстени ръце. Вероятно Ейприл наистина бе заминала надалеч, но те не бяха сигурни. Трябваше поне да се опитат да я открият. Кой знае? Може би щяха да имат късмет.

По-късно през деня най-сетне се стигна до споразумение. Решиха да концентрират усилията си в старата част на града, позната като „Делмонт“. Намираше се до колежа „Стратън“, в северозападния край на Стратънбърг. Кварталът беше беден. Повечето хора там — предимно студенти и безработни художници — живееха под наем. Тео и приятелите му прецениха, че похитителят ще се държи на разстояние от по-заможните райони. Едва ли щеше да тръгне по оживените улици и тротоари в центъра на града. По-скоро би избрал място, на което често се забелязваха нови лица. Ето защо децата стесниха обсега на издирването. Веднага щом взеха това решение, вече не се съмняваха, че Ейприл е скрита в някоя полуразрушена къща или гараж в „Делмонт“, със завързани ръце и запушена уста.

Момчетата се разделиха на три екипа от по шестима души, като неохотно добавиха по едно момиче към всяка. Десет минути след срещата им в парка те спряха колелата си пред хранителния магазин на Гибсън в началото на „Делмонт“. Екипът на Уди се отправи по Алън стрийт, а този на Джъстин — по Еджкъм стрийт. Тео, който негласно бе заел ролята на предводител на операцията, поведе хората си към Троувър авеню, на две преки от магазина. Там те започнаха да закачат флайъри на свободните стълбове край пътя. Спряха пред обществената пералня и раздадоха от тях на клиентите. Говориха с минувачите и ги помолиха да се оглеждат за Ейприл. Разпитаха възрастни мъже, седящи на верандите си, и симпатични жени, които се грижеха за цветните лехи в своите градини. После продължиха бавно по тротоара, като разучиха внимателно околните къщи и жилищни сгради. Постепенно осъзнаха, че няма да постигнат особен резултат. Как щяха да намерят Ейприл, ако тя беше заключена на някое тайно място? Не можеха да надничат през прозорците или да чукат по вратите с надеждата отвътре да се покаже Джак Лийпър. Ако започнеха да я викат по име, Ейприл едва ли щеше да им отговори. Тео си даде сметка, че е по-добре да раздават флайъри и да обясняват на всички за обещаното възнаграждение.

След като приключиха с Троувър авеню, тръгнаха на север по Уитуърт стрийт. Отбиха се в местния търговския център и оставиха флайъри в бръснарницата, фирмата за химическо чистене и пицарията. В магазина за алкохол се забраняваше достъпът на лица под двайсет и една години, но Тео не се поколеба. Искаше да помогне на приятелката си, а не да си купува алкохол. Влезе в магазина сам, подаде два флайъра на мързеливите продавачи зад касата и изчезна, преди те да успеят да му се скарат.

Екипът тъкмо напускаше търговския център, когато Уди се обади по спешност. Полицията ги беше спряла на Алън стрийт и им създаваше проблеми. Тео и приятелите му се отзоваха веднага и няколко минути по-късно пристигнаха на мястото. Там имаше две патрулни коли и трима униформени служители.

Тео мигновено осъзна, че никога не е виждал тези полицаи.

— Какво правите тук? — попита единият, след като Тео се приближи. Бронзовата му значка го идентифицираше като „Бард“. — Май се досещам — добави служителят на реда с иронична усмивка. — Помагате ни в издирването, нали?

Тео му подаде ръка и се представи:

— Аз съм Тео Буун.

Той подчерта фамилното си име с надеждата, че мъжете са го чували. Все пак повечето полицаи и адвокати в града се познаваха. Може би някой от тях щеше да си спомни, че родителите на Тео са високоуважавани юристи. Но за съжаление не се получи. В Стратънбърг явно работеха твърде много адвокати.

— Да, сър. Искаме да се включим в търсенето на Ейприл Финмор — обясни Тео с приятелски тон, усмихна се широко и показа шините си.

— Ти ли си предводителят на групата? — тросна се Бард.

Тео се обърна към Уди, който бе изгубил всякаква самоувереност. Изглеждаше толкова уплашен, сякаш го очакваха затвор и сериозен побой.

— Да — отвърна Тео.

— Кой ви покани да участвате в издирването?

— Никой, сър. Просто сме притеснени. Ейприл е наша близка приятелка.

Тео се стараеше да улучи подходящия тон. Трябваше да звучи самоуверено, макар и да беше убеден, че не са направили нищо лошо.

— Колко мило! — възкликна Бард и се ухили на другите полицаи. После размаха пред Тео флайъра, който държеше в ръката си. — Кой отпечата тези?

Тео понечи да отговори, че последното изобщо не му влиза в работата, но реши да не усложнява допълнително ситуацията.

— Ние, сър. Отпечатахме ги днес в училище.

— Това ли е Ейприл? — попита Бард и посочи усмихнатото лице в средата на флайъра.

Не, нарочно сложихме портрет на друго момиче, за да заблудим още повече хората и да затрудним издирването. Снимката на Ейприл присъстваше във всички новини. Бард несъмнено я беше виждал.

— Да, сър — каза Тео.

— А кой ви разреши да лепите флайърите върху публична собственост?

— Никой.

— Осъзнавате ли, че сте нарушили общинските разпоредби?

Явно Бард бе гледал твърде много филми за лоши ченгета и се престараваше в стремежа си да изплаши децата.

Джъстин и неговият отряд мълчаливо се присъединиха към тях. Приближиха с колелата и спряха зад останалите. Сега на мястото имаше осемнайсет деца, трима полицаи и няколко съседи, които наблюдаваха с любопитство случващото се.

Полицаят очакваше Тео да се съгласи и да демонстрира своето невежество относно разпоредбите на общината. Но Тео просто не можеше да го направи. Ето защо заяви с нужната доза уважение:

— Не, сър, не сме нарушили закона. В разпоредбите никъде не се забранява лепенето на флайъри върху телефонни и електрически стълбове. Прочетох ги в интернет.

Полицай Бард не знаеше как да реагира. Току-що го бяха уловили в лъжа. Мъжът се обърна към колегите си. Те видимо се забавляваха и нямаха намерение да го подкрепят. Децата също не успяха да потиснат усмивките си. Бард беше сам срещу всички.

Тео продължи:

— В тях се твърди съвсем ясно, че разрешително е необходимо за плакати и листовки на политици, участващи в избори. За останалите флайъри не се изисква специален документ, ако бъдат свалени до десет дни. Такива са разпоредбите.

— Не ми харесва отношението ти, момче — сопна се Бард, като изпъчи гърди и докосна служебния си револвер.

Тео забеляза оръжието, но не се разтревожи. Бард просто се опитваше да играе ролята на лошото ченге, въпреки че не му се удаваше особено.

Като единствено дете на двама адвокати, Тео бе развил подозрителност към хората, които разполагаха с повече власт от другите, включително полицаите. Родителите му го бяха научили да уважава възрастните, най-вече по-авторитетните от тях, но същевременно го насърчаваха винаги да търси истината. Когато даден човек — възрастен, дете или тийнейджър — не беше искрен, Тео смяташе, че е грешно да приема безрезервно неговата лъжа или измама.

Децата го гледаха и очакваха реакцията му. Тео преглътна и заяви:

— Отношението ми е съвсем нормално, сър. А и дори да не беше така, нямаше да наруша закона.

Бард извади бележник и химикалка от джоба си и попита:

— Как ти е името?

Тео се беше представил само преди няколко минути, но все пак се подчини.

— Теодор Буун.

Бард го записа енергично в бележника, сякаш някой ден тази информация щеше да има огромна тежест в съдебната зала. Всички зачакаха. Накрая един от другите полицаи пристъпи напред с думите:

— Баща ти да не е Уудс Буун?

Според значката мъжът се казваше Снийд.

Най-сетне, възкликна наум Тео.

— Да, сър.

— И майка ти е адвокат, нали? — добави Снийд.

— Да, сър.

Бард отпусна раменете си и спря да пише. Изглеждаше озадачен. Навярно си мислеше: „Страхотно. Момчето не само познава разпоредбите по-добре от мен, но и родителите му могат да ме осъдят, ако допусна сериозна грешка“.

Снийд се опита да му помогне, като зададе напълно безсмислен въпрос:

— Наблизо ли живеете, деца?

Дарън бавно вдигна ръка и отвърна:

— Домът ми е на няколко преки от тук, на Емит стрийт.

Настъпи мълчание. Никой не беше сигурен как да продължи. В този миг Сибли Тейлър слезе от колелото си и отиде при Тео. Усмихна се на Бард и Снийд и заяви:

— Не разбирам. Защо не си помогнем взаимно? Ейприл е наша приятелка. Полицията я издирва. Ние също. Не правим нищо лошо. Какъв е проблемът?

Бард и Снийд не успяха да измислят отговор на тези прости въпроси.

Във всеки клас има по едно дете, което винаги действа прибързано или дръзко изрича на глас мислите на останалите. В групата за издирване такова дете беше Арън Хелбърг. Той говореше английски, немски и испански и обикновено се забъркваше в неприятности и на трите езика. Без каквото и да е предупреждение Арън подхвърли:

— Не трябва ли да търсите Ейприл, вместо да тормозите нас?

Полицай Бард си пое дълбоко въздух, сякаш някой го бе ритнал в стомаха. Изглеждаше готов да открие стрелба. Снийд се намеси:

— Добре, ето какво ви предлагаме. Може да раздавате флайъри, но не и да ги залепяте върху публична собственост: стълбове, пейки на автобусни спирки и така нататък. Вече наближава пет часът. Искам да се приберете вкъщи в шест. Справедливо ли е?

Полицаят млъкна и се втренчи в Тео. Той сви рамене и отвърна:

— Да.

Всъщност не беше справедливо. Те имаха право да лепят флайърите върху електрически и телефонни стълбове, и то през целия ден. (Но не и на градските пейки.) Полицията не разполагаше с юрисдикцията да променя общинските разпоредби или да заповядва на децата да се прибират в шест часа вечерта.

В момента обаче те се нуждаеха от компромис и предложението на Снийд не звучеше толкова зле. Издирването щеше да продължи, а полицаите можеха да изтъкнат, че са успели да въдворят ред. Тео бе научил, че разрешаването на всеки спор е свързано с компромиси от двете страни.

Екипите се върнаха в Труман Парк, където издирващите се прегрупираха. Четирима си тръгнаха заради други ангажименти. Двайсет минути след като се разделиха с Бард и Снийд, Тео и приятелите му отидоха в квартала „Мори Хил“. Намираше се в югоизточната част на града, възможно най-далеч от „Делмонт“. Там раздадоха десетки флайъри и разговаряха с любопитни съседи. Приключиха точно в шест часа.