Анатолий Алексин
Прости ми… (8)

7

На мама й „подхвърлили“ Николай Евдокимович, когато той бил вече в зряла възраст. Преди това работил много години по строежите като инженер без диплома, нямал завършено висше образование.

— Не исках да приключа живота си с незавършено образование — казваше Подхвърления — и на тридесет и пет години постъпих в четвърти курс.

Там срещнал мама, която била почти тринадесет години по-млада от него. Мисля, че затова тя се обръщаше към Подхвърления на „ви“. В отговор той също й говореше така. Баща ми и поради тази причина ги поглеждаше с подозрение.

— Защо не е завършил института на младини? — попитах аз веднъж. — Не се ли е учил добре?

— Как можеш да допуснеш, че той не се е учил добре?! — обиди се мама заради Подхвърления. — Родителите му са били тежко болни и той е издържал семейството. Ти мъчно ще разбереш това.

Подхвърления обичаше „старците“ си всеотдайно. Случило се така, че и двамата били приковани на легло дълги години. В тяхното семейство всички били привързани един към друг до болка. В буквалния смисъл: когато бащата бил повален от паралич, майката не понесла тази мъка и сърдечните пристъпи не я оставяли на мира. Семейство Елизарови като че ли се абонирало за лекарите и лекарствата… Поради това Николай Евдокимович не се оженил. А после срещнал мама и останал ерген завинаги.

— Именно любовта го направи вечен ерген… Изглежда малко старомодно — каза на мама една съседка. Тя мислеше, че аз, по онова време още първокласник, няма да разбера: възрастните често грешат в това отношение.

— Не наричай старомодно онова, което е недостъпно за теб — отвърна мама. — Ние често бъркаме съвременността със себе си. А рицарството, имай предвид, винаги е съществувало!

Значи тя смяташе Подхвърления за рицар… И той беше тъкмо такъв.

Погребали родителите му във Ваганковското гробище.

— И моето място е там — казваше Николай Евдокимович, като че ли мечтата му беше по-скоро да стигне до това място. — Само там… Това е единственият пункт в моето завещание.

От всичко на света Подхвърления обичаше най-много Москва. А след нея — мама.

Той познаваше и най-малките улички на Арбат, на една от които живеехме и ние. Можеше безпогрешно да каже у кого и за колко дни е гостувал Пушкин, къде е умрял Гогол и къде са ходили Веневитинов или Вяземски.

— Ти караш ски по Гоголевски булевард, нали? Ще имаш ли нещо против, ако ти предложа някога да се поразходим по тия места без ски? Там, близо до Кропоткинските врати, има такива светини…

— Знаете ли, веднъж през зимата близнах бронза на паметника. Исках да опитам снега!

— И езикът ти се залепи на бронза?

— По-добре да беше взел езика на Гогол, отколкото да му подаряваш своя! — намеси се мама.

— По този булевард аз се спускам и от „могилите“ — съобщих на Подхвърления.

— „Могилите“! — тъжно повтори той. — Някога ще разбереш, че това са заледени малки възвишения. С времето нашите представи се изменят толкова много!

— Защо говорите за това с печал? — попита мама.

— „Моята печал е светла…“ Тя е породена от съжалението, че само зрелостта определя толкова точно разликата между могили и възвишение.

Той цитираше Пушкин постоянно, като смяташе, че поетът е казал всичко за всичко на света.

— На моята възраст това вече може да се постигне! — твърдеше Подхвърления.

Той вплиташе цитатите в своята реч много естествено, защото те изразяваха точно и неговите собствени разбирания.

На фронта не го бяха взели главно поради слабото му зрение. Стъклата на роговите му очила бяха толкова дебели, че аз изобщо не успях да определя какъв цвят имат очите на Николай Евдокимович. Виждаше се само, че са много добри.

Подхвърления се срамуваше от своя „бял билет“^[1].

— На медицинския преглед ми откриха още куп болести — призна ми той. — Председателят каза: „На практика само ушите ви са здрави“. Имаш ли нещо против такава диагноза? Но на Катюша не казвай!

Той наричаше мама Катюша.

— Имате ли нещо против, ако и утре намина към вас? — питаше той мама.

— Ако се върнем от обекта преди полунощ, моля, заповядайте!

— Значи нямате нищо против?… Може и да съм ви омръзнал: толкова „белези тъжни на сърцето“ помня — каза той.

— Аз имам „размислите хладни на ума“, тъй като утре трябва да посрещаме следващия ешелон. Вие имате „белезите тъжни на сърцето“. И се получава търсеното равновесие.

На другия ден по правило те с мама се връщаха след полунощ. И на втория, и на третия ден също… А след седмица пак успяваха да отделят час-два. Аз много обичах тези вечери, защото си спомняхме Москва, мирните години, които изглеждаха нереални, спомняхме си татко…

Една сутрин, в шест и петнайсет, когато мама вече се приготвяше за работа, Подхвърления се втурна при нас без каквото и да било предупреждение.

— Нали нямате нищо против? — И веднага се вмъкна. — Пред Москва врагът е разгромен. Вие го предвиждахте, Катюша. И говорехте… Ето че стана!

— А как узнахте?

— От радиото.

— Сега току-виж… че дошло и писмо!

— Разбира се… Без съмнение! Ставай и ти — дърпаше ме интелигентният Подхвърлен.

А вечерта се събрахме, за да отпразнуваме този ден.

Уморените сиви лица като че ли оживяха и в бараката стана по-уютно. Мама винаги е била гостоприемна домакиня. В Москва ако някой дойдеше у нас неочаквано, без да е поканен, тя го посрещаше сърдечно в коридора и после в кухнята не се хващаше за главата, а казваше откровено:

— Ами сега, каквото имаме…

Ако случайно у нас беше Подхвърления, духовното богатство на семейството, естествено, се увеличаваше. Той разправяше подробно какво е било по-рано на мястото на някоя станция на метрото или на мястото на сградата, в която живееха нашите неочаквани гости, и те бяха много доволни. Мама слагаше на масата всичко, което висеше на куката пред прозореца. И обираше всичко от бюфета с такова изражение на лицето, като че ли той беше претъпкан с храна. Тя даваше, делеше с другия, а не късаше от себе си.

Тази вечер, в бараката, мама предложи всички „да обединят запасите си от продукти“, да свалят някогашните покривки, старите ковьори и пердета, които ни разделяха. Бараката изведнъж стана дълга като дървен тунел. Режеха втвърдилите се от студа големи хлябове, които изглеждаха неистински, бутафорни, мажеха филийките с толкова тънък слой масло, че през него ясно прозираха и цветът на хляба, и всичките му шупли.

Някой извади половин бутилка спирт и го смеси с вода така, че от него остана само мирисът.

— „Приятели мои, прекрасен е нашият съюз!“ — възкликна Подхвърления.

Това прозвуча твърде приповдигнато и аз наведох глава, загледан в пода, като в театъра, когато на сцената се играеше нещо неестествено, фалшиво.

Но всички отговориха с ръкопляскане. И тогава мама каза:

— За Москва! И за да се върнат нашите мъже… — Погледна жените и бързо добави: — … братя и синове!

Стана ми страшно. Усетих тъпа болка в корема. Свих се и приседнах на дървеното легло. Тогава улових втренчения поглед на Николай Евдокимович. Усетих го дори през дебелите стъкла на очилата му.