Анатолий Алексин
Прости ми… (7)

6

Мама се прибираше от работа късно вечер. Понякога нощем. И сутрин… Поотдръпваше чаршафа, който отделяше нашето жилище от коридора. Другата ни „стена“ беше стар поизлинял ковьор. Мама влизаше безшумно, но аз се събуждах. Задаваше ми няколко основни въпроса… Преди да ми разкаже шепнешком за своите работи, отваряше издутата си чанта, натъпкана с хартии и чертежи. Измъкваше от дъното нещо за ядене, завито във вестник, и ми го подаваше. В чантата непременно имаше бутилка мляко, която също се полагаше на мама „заради работа при вредни условия“. Седнал на дюшека, аз ядях хляб с кюфте и пиех мляко.

— Вредно е да се яде толкова късно — казваше мама. — Но войната обърна всичко надолу с главата.

— Ами ти хапна ли?

— Разбира се — отговаряше тя.

И набързо ми разказваше как е успяла да намери поредното „уютно местенце“ за някакви многотонни „детайли“, пристигнали отдалече. Говореше толкова тихо, че едва я чувах, но от другата страна на „езерото с лебедите“ някой непременно се обръщаше в леглото и въздишаше.

— Трябва всичко да се приеме, да се разтовари, да се сортира. Да се опази от дъжда и снега — шепнеше ми мама, като се приготвяше да поспи малко.

Уморен вид тя нямаше. Дори си навиваше косите на смачкани хартийки и си мажеше лицето с вазелин:

— Изпръхнало е… Трябва да се грижа за себе си. Че току-виж татко ти се върне и не ме познае!

Тя често ми обясняваше колко е важно да се спазва техниката на безопасността.

— Да бързаме, но да я спазваме! Ако това правило съществуваше и там, дето е баща ти…

В такива моменти аз закривах лицето си с одеялото или казвах, че трябва да изтичам за малко навън.

Всеки път мама питаше още от прага:

— Ходи ли в пощата?

— Ходих.

— Няма ли нищо?

— Засега няма.

Когато се връщаше у дома по-рано, от другия край на бараката при нас идваше Николай Евдокимович.

Ние с него на два гласа й обяснявахме, че писмото може да се е загубило, че пътят от фронта до Урал е много дълъг.

Не казах за известието дори на Подхвърления — това беше наша тайна — на мен и на Олег. И на онази болнава девойка, която все искаше да напусне своето прозорче.

На строежа Николай Евдокимович всячески се мъчеше да облекчи участта на мама.

— Ние с него комплектуваме въздушни резервоари. И помпи — шепнеше ми през нощта мама.

— Какви помпи?!

— Каквито в тази барака едва ли биха се побрали. Предлага ми своята млечна дажба… А за какво ми е тя? За да се състарявам ли, за да дебелея? Татко ти ще се върне и няма да ме познае. Ние, жените, сме къде по-издръжливи от мъжете… Че аз никога през живота си не съм ходила на зъболекар! — и блесна мамината усмивка, за която съседите в Москва казваха, че е „като на Любов Орлова“. — На мъжете им трябват много повече калории!

Тя навярно имаше предвид и мене.