Анатолий Алексин
Прости ми… (14)

13

След операцията откараха Николай Евдокимович не в общата зала, а в стаята на старшата сестра. Така нареди Вера Дмитриевна.

— Раняването е смъртоносно — каза тя. — Но понякога и смъртно ранените остават живи. Случват се чудеса.

Пуснаха ни с мама при него.

Миризмата на болницата се чувстваше и там: миризма на кръв, открити рани, гной, лекарства.

Вера Дмитриевна притичваше всеки петнадесет минути: в бялата престилка майката на Олег изглеждаше още по-пълна, но се движеше леко и безшумно. Тя работеше, проверяваше пулса му, оправяше възглавницата, биеше му инжекции. И ни вдъхваше надежда…

Макар че казваше само истината. Говореше толкова тихо, че гласът й не достигаше дори до стените.

— Вътре всичко е разбито… Всичко — съобщи тя само с устни.

 

 

Когато дойде на себе си, Подхвърления помоли да му дадат очилата. Навярно мислеше, че през дебелите стъкла няма да се вижда как страда.

— Болката му е непоносима — пак само с устни продума Вера Дмитриевна. И удари на Николай Евдокимович още една инжекция.

— Сега ще ви олекне.

Той заспа. Вътре в него нещо скърцаше, нещо се преобръщаше. Странно… но това ни успокояваше: ние сякаш общувахме с него, вслушвахме се в него.

Беше ни забранено да се движим из стаята. Аз седях на бялата табуретка, а мама стоеше права.

Веднъж Николай Евдокимович, като дойде на себе си, ни извика. И прошепна:

— Много ми е… мъчно за вас…

— Ти… наш скъпи! — отвърна му мама.

Никога по-рано тя не беше се обръщала към него на „ти“.

Доловил в тези думи отчаяние, Подхвърления поиска да се усмихне.

— „Учете се… да властвате над себе си“ — тихо ни посъветва той.

Или, по-точно, ни помоли.

 

 

Привечер в болничната стая влезе милиционер, с наметната върху униформата бяла престилка. Не можах да разпозная чина му.

Той приседна до леглото, отвори една тетрадка и каза:

— Разрешиха ми… за пет минути. Работата го налага! — Това напомняше сцена от филм. — Така че само няколко думи…

Николай Евдокимович сякаш целият се напрегна.

— Запишете — с твърдост, която мъчно бихме могли да очакваме, каза той. — Стоманените въжета проверявах аз. Лично аз…

— Но нали ръководителка на работата… — внимателно вмъкна милиционерът.

— Не — прекъсна го Николай Евдокимович. — За това отговарях аз. И й докладвах, че всичко е в ред.

Последните думи прошепна припряно, като че се боеше дали ще успее. Той изчерпа всичките си сили. Но после отново се напрегна:

— Ако нямате нищо против, искам да се подпиша.

— Това още не е всичко — каза следователят, докато с грубовата несръчност оправяше възглавницата.

— Това е всичко. Запишете го, моля… По-скоро.

Следователят по-бързо задвижи химическия молив, чийто край от време на време нервно пъхваше в устата си.

— Ще го подпиша на това място — настоятелно помоли Подхвърления.

— Когато завършим целия протокол…

— Не, дайте сега… На това място… Помогнете ми, моля.

Следователят наслюнчи молива и се наведе над Николай Евдокимович. Той се подписа.

А на мене ми се стори, че му олекна.

Вера Дмитриевна влезе, с опитния си поглед прецени обстановката и покани милиционера да излезе.

Лицето на Подхвърления с роговите очила сякаш потъна във възглавницата.

— Уморен е — каза майката на Олег. — Изяснихте ли всичко?

— Би трябвало…

— Не бива! — прекъсна тя милиционера. И провери пулса на Подхвърления.

Следователят махна с ръка и излезе в коридора. И макар че не ни повика, ние с мама също излязохме.

— Аз нужна ли съм ви? — попита мама.

— Че за какво!…

— Трябваше да се презастраховаме — каза тя. — Да проверим още веднъж!

— Ами нали ви е докладвал, че всичко е наред.

— Не помня… Според мен не ми е докладвал.

— Показанията са подписани собственоръчно. Така че… това е.

— Но аз… го…

— Война — каза милиционерът. Заряза ни и закуца нататък по коридора. Сигурно и той беше ранен.

— Защо говориш така! — нахвърлих се аз върху мама.

— Прощавай — каза тя. — Не трябваше… заради тебе. Изобщо длъжна бях да проверя. Техниката на безопасността. Колко пъти съм казвала: техниката на безопасността. И все ми отговаряха: война. Стоманените въжета не се съобразяват с нея.

Докато бяхме в коридора, Николай Евдокимович издъхна.

 

 

Родителите му бяха в Москва, във Ваганковското гробище. Той мечтаеше да лежи до тях.

По някакъв повод веднъж ми разказа, че и Есенин е погребан там, наблизо.

— Той е бил велик философ — уверяваше Николай Евдокимович. — „Лице в лице не виждаш същността. Голямото личи от разстояние…“ Да вземем дори само тези редове! Или „Да, всеки в този свят ще погостува. Ще дойде и ще си отиде той…“.

Подхвърления си отиде, остави нашия дом завинаги.

„На Ваганковското гробище… Това ще бъде единственият пункт в моето завещание“ — казваше той.

Кой на света можеше да изпълни молбата му?

— Войниците се погребват там, дето загинат — каза на другия ден Кузма Петрович. — Пък и той умря във военна болница… Между войници.

А родителите му го чакаха на Ваганковското гробище.

* * *

Вече бях близко до мама… И въпреки това преди срещата ми с нея ми се прииска да се отбия до болницата, дето умря Подхвърления. Спомних си, че там, в стаята на старшата медицинска сестра, той един или два пъти с неимоверно напрежение се понадигаше на лакти. Вероятно искаше да каже нещо на мама. Но аз не се сетих да изляза от стаята. При това и Вера Дмитриевна постоянно правеше опити да го спасява. А после докуца и следователят…

Помолих шофьора да завие към някогашната военна болница. Той за първи път се обърна и ме погледна с интерес, дори със съчувствие.

— Да не сте лежали във военната болница?

— А, не… Тогава бях още ученик.

— А-а — разочаровано проточи той. И отново обърна гръб.

„Това момче сигурно още не се е било родило, когато тук докарваха ранените“ — помислих си аз.

По-рано военната болница беше на три километра от града. Днес тази сграда навярно се намира някъде в центъра. И какво ли е сега? Училище, обикновена болница?… Или някакво учреждение?

„Едва ли ще я намерим“ — помислих си аз. И промених маршрута.