Анатолий Алексин
Прости ми… (15)

14

След смъртта на Подхвърления мама безброй пъти препрочиташе писмото от „командира на воинската част“, което Олег напечата на пишещата машина. Страхуваше се от нова загуба, без да знае, че тя отдавна вече… ни бе връхлетяла.

А за гибелта на Николай Евдокимович продължаваше да обвинява себе си. Правеше го често и яростно:

— Какво ми струваше да проверя още веднъж? Какво ми струваше?

Понякога завършваше с думи, които никой не беше чувал дотогава от нея:

— Уморена съм. Много съм уморена.

Струваше ми се, че е уморена най-вече от мислите за татко, за Подхвърления. А в стремежа си да се избави от тая умора се товареше с все повече и повече работа.

По това време нашата барака бе заобиколена от червените кутии на бъдещите цехове. На строежа на един от тях мама се губеше от изгрев-слънце до късна нощ. Вече не се налагаше да посреща ешелони, да разтоварва оборудване, да сортира… Но грижите ставаха все повече. Вкъщи се прибираше за шест-седем часа. Лягаше, когато радиото завършваше своите предавания, а ставаше щом черният кръг на стената оживееше. И така беше всеки ден…

— Майка ти заминала ли е някъде? — попита ме веднъж Олег. Той никога не я заварваше вкъщи.

— На строежа е.

— И татко е там. Но не постоянно…

— А мама е постоянно.

Градът се изпълваше със здания, които си приличаха едно на друго като двойници, прехвърлиха се отвъд реката, заеха позиции на онзи бряг. Дадоха ни стая — осем квадратни метра в истински тухлен блок.

Събрахме всичките си вещи, сложихме ги в бездънния сандък, обкован с железни ленти.

— Как съм могла да накарам Подхвърления да го мъкне? — продължаваше да се измъчва мама. — Той страдаше от толкова болести!

— Ти знаеше ли за тях?

— Разбира се… Но ние ценим нещо, когато го загубим. И жалим, когато го загубим. Казват по-добре късно, отколкото никога. Понякога тази поговорка звучи безсмислено. Късно — значи край… Влакът е заминал. И винаги злоупотребяваме с човешката издръжливост и деликатност. Експлоатираме ги жестоко…

— За какво говориш?

— Ами все за това.

Никога дотогава не ми беше идвало наум, че душевните претоварвания подкопават здравето много по-дълбоко от физическите. А мама търсеше спасение във физическите! И се товареше, товареше…

Аз рядко срещах нашите съседи от бараката: те излизаха в тъмно и се връщаха в тъмно. Но когато почнахме да се сбогуваме, изведнъж стана ясно, че знаех не само нахлупените на очите им мъхести шапки, не само валенките и полушубките им — а без сам да подозирам, познавах и лицата им… Оказа се, че в тази барака се бяхме сродили с тях.

По-късно разбрах: войната не даваше на хората възможност и чисто и просто време за изява на всичките им „разнокалибрени“ качества. На предната позиция на живота се изкарваха оръдията с най-главния калибър. Между онези, които настигаха врага дори в най-далечния тил, беше всекидневната обикновена храброст и готовност да жертваш и да търпиш. Хората започнаха да си приличат по нещо един на друг. Но това не беше еднообразие и безличие, те си приличаха по своето величие.

Така мислех и говорех аз много по-късно, когато войната вече беше свършила. „Голямото личи от разстояние“… Може би моите сравнения звучаха много високопарно. Но нали и геройството на хората, които живееха около нас, в бараката, беше високо…

Онзи съсед, зад „езерото с лебедите“, който мрачно предричаше на мама каторжна работа, се оказа шофьор на петтонен камион. Той пристигна с него, натовари нашия сандък и го откара в осемметровото ни жилище, което ми се струваше необятен палат.

На сбогуване всички молеха: „Не ни забравяйте!“. И ние обещавахме. Макар тогава да не ми минаваше през ума, че тази барака, прилична на дървен тунел, ще помня винаги.

Никой не ни канеше на гости, защото никой нямаше време нито да приема, нито да посещава.

Пролетта, лятото, есента си вървяха, както се следва, едно подир друго.

— Че то сега кое не е нарушено? — питаше някога Вера Дмитриевна, като преминаваше от своята обмяна на веществата към общите проблеми.

Не се нарушаваше редът в природата. Аз винаги съм обожавал зимата с кънките и ските по Гоголевски булевард. А сега се боях от мраза като от безмилостен неприятел. Но в природата нищо не можеше да се измени — и студовете отново настъпиха.

Всеки ден започваше с новините от Информбюро. Ако те бяха лоши, всички знаеха, че трябва да утроят усилията си. А ако бяха добри, още повече трябваше да ги утроят…

Мама утрояваше усилията си безкрайно. При това не се разделяше с писмото „от командира на воинската част“ и не можеше да забрави стоманеното въже, което не би убило Подхвърления, ако бяха „препроверили“ всичко навреме. В края на краищата тя се разболя… Простуди се, когато започнаха да издигат поредния цех през януари четиридесет и трета, в най-големия студ.

Изведнъж усетих, че нашата стая, осем квадратни метра, вече не е толкова голяма. В нея се засели трето същество — болестта с кашлицата и лекарствата. Стана тясно… И много страшно. Аз се вглеждах в лицето на мама, а тя се усмихваше. Усмивката й беше все същата, „като на Любов Орлова“.

— Ти да не се уплаши от една обикновена простуда? Чудак! — говореше ми тя.

Помолих Вера Дмитриевна да намине към нас, тъй като Олег ме убеди, че старшата сестра в една военна болница е по-опитна от всеки професор: има огромна практика.

Тя изпълни нашата стая със себе си… и с увереност и успокоение.

— Възпаление на белите дробове. Организмът е изтощен, разбира се… Съпротивлението му е слабо. Но раняването не е смъртоносно. Не е дори тежко. Повярвай ми! Ние, жените, сме много издръжливи. Ще сложим вендузи, синап — и всичко ще мине, като че не е било. Вярвай ми!

* * *

Шофьорът на таксито, вече излизайки от търпение, мрачно удари спирачката пред нашия триетажен блок.

По-рано ми се виждаше висок, като „могилите“ на Гоголевски булевард. „Да, с годините представите се менят“ — отново се съгласих аз с Николай Евдокимович. Адресът на мама също отдавна се смени…

— Още колко пъти ще спираме? — изрази вече гласно недоволството си шофьорът. — Аз имам план!

— Почти пристигнахме! Това е последната спирка — отвърнах аз.

За да стигна до мама, трябваше да пресечем само две преки.

Казах да кара…