Джоузеф Хелър
Портрет на твореца като стар (4)

Очите на хората, които познаваше — както мъже, така и жени, винаги светваха в нетърпеливо очакване, когато започваше да обяснява с какво се е захванал. Това беше асото в ръкава му, най-силният му коз в задънената улица, в която се намираше. С подобни каламбури той се шегуваше със себе си. Разбираше, че са непохватни и че не би ги споделил с никого, дори и пийнал. Беше наясно, че никога няма да напише подобна книга. Един сексуален роман, дори видян през погледа на жена, не подхождаше на неговите вече немалко години, както и на строгостта, съпътстваща досегашната му репутация на писател. А и не можеше да се освободи от непреодолимото усещане за несигурност, тъй като трябваше да пише за нещо, с което вече нямаше пряк контакт. Как би се чувствал в компанията на гимназистки, които се гордееха с отнетата си девственост, лекуваха се от „срамни“ болести и пиеха транквиланти? Естествено, безнадеждно изостанал от живота, никому ненужен, влачейки се импотентно на опашката. Не, не. Макар и безспорно провокативна и сластно-привлекателна, идеята за сексуалния роман му се струваше практически неосъществима. Но за какво да пише тогава в следващия си роман?

Дали да не напише пък роман за романа, в който разказвачът да бъде самият роман? Той отново се шегуваше със себе си.

Всъщност, защо не?

Макар и абсурдна, за момент идеята му се стори безкрайно възбуждаща. Началото беше ясно. Встъпителните слова светкавично изплуваха в главата му: „Аз бях заченат във въображението на Достоевски, Кафка или Мелвил.“ Първите му думи бяха: „Аз съм лош човек, аз съм отвратителен човек. Имам проблеми с черния дроб…“ Или: „Една сутрин Грегор Замза се събуди и откри, че през нощта се е превърнал в дървеница…“ Или: „Наричайте ме Ишмаел^[1]…“

Но дали читателят щеше да прояви интерес към терзанията, свързани с едно известно литературно произведение, което е приело ролята на главен герой и се бори със зъби и нокти за своето оцеляване?

Ето ви добра идея, но само за страница-две. Например, за хумористичната рубрика на някое литературно списание, чиито читатели (да се надяваме) биха направили разлика между едното и другото.

Тогава какво?

Къде по широката земя би могъл да открие нещо ново и различно, за което все още никой не е писал, или пък не го завършваше в момента, в който самият той едва започваше? Никъде, това беше ясно.

Тогава може би в небесата?

Да, също нелоша идея.

Имаше толкова съзвездия, кръстени на хора или животни и в имената им се съдържаше разказвателен елемент. Голямата мечка, Малката мечка, Касиопея, Орион ловецът. Но това предполагаше задълбочено проучване в областта на астрономията и — още по-лошо — на астрологията. Основателно се опасяваше, че хората, към които би се обърнал за астрологически разяснения, вероятно щяха да са жени, фанатично отдадени на страстта си по звездите и навярно вегетарианки със смущаващо свободно сексуално поведение. Познаваше такива жени. Дори се беше влюбил в две от тях… Напъна паметта си и с изненада установи как годините покорно отстъпиха и пред очите му съвсем ясно изплуваха лицата и на двете — млади, красиви и одухотворени. За едната беше чул, че се е омъжила и е народила куп деца. Другата периодично се появяваше в медиите, тя беше известна фигура в рекламния бизнес. Спомените продължаваха, той се усмихна с умиление.

И двете умееха да гледат на „таро“. С едната в продължение на почти цяла година беше приемал една много специална храна: огромна купа, в която определено количество мая, лецитин, холин и банани се разбиваше с кисело мляко, сметана и мед. Вкусът на този буламач беше несравнимо гаден, но той покорно го беше поглъщал, заслепен от сладката лудост на безкористната любов. Едната от любимите му го научи да разпознава вълнението под повърхността на прелестните мелодии и съзвучия в божествената камерна музика на Шуберт. Другата го въведе в тайнството на тантрическото еротично изкуство. И за двете с радост се подложи на диети за отслабване, убеден, че трябва да изглежда строен и атлетичен не само в очите на околните, но и в своите собствени.

Често си мислеше за тези момичета. Понякога дори си мечтаеше да се срещне отново с тях, макар и за кратко. И се питаше какво би могло да се получи. Всъщност, добре знаеше какво ще се получи: ще се влюби отново и в двете, без да обръща внимание на пораженията, причинени от годините. За ден, за два или за повече. Защото и двете бяха интелигентни и схватливи, с отлично чувство за хумор. Знаеше и друго: те също щяха да се влюбят в него, за ден или два, защото и той беше интелигентен и схватлив, с отлично чувство за хумор. В един от неговите нереализирани ръкописи неочаквано мъжът на едната му се обаждаше, защото тежко болната му съпруга искала да го види за последен път. Той нито за миг не се съмняваше в успешния изход на подобна среща. Защото в крайна сметка беше оптимист. Защото беше писател.

Звездите обаче не ставаха за литературни герои. Не, в никакъв случай! Прекалено много се знаеше за тях, за да е възможна някаква персонификация. Известно бе, че те представляват огромни огнени кълба, които се намират на милиарди години от нас. Ами планетите? Спомни си, че седем или девет неуморно кръжаха около земята и всяка си имаше име, както и съответния мит, свързан с вечните теми на човечеството: война, секс или насилие. В началото стоеше прословутата семейна драма, изпълнена с невероятни жестокости и продължила цели три поколения: Уран изял новородените си деца, докато един от синовете му, Кронос, го отстранил, отрязвайки члена му. След това Кронос със същия трепет погребал всички свои деца, докато Зевс го отстранил. На свой ред и Зевс се заловил с поглъщането на първата си жена, която носела в утробата си неговото дете.

Каквито хората, такива и боговете им.

Същото важеше и за желанията им.

Венера и Марс, чиито хилядолетни орбити бяха разделени от Земята, мечтаеха само за едно — как да се съберат отново в ложето на греха. Дори Земята (Ге или Геа) имаше богата сексуална история в качеството си на първата майка, съвкупяваща се с Небето. Синът й Плутон, кралят на подземния свят, захвърлен някъде в дъното на Вселената заедно с отвлечената си невеста Персефона, получаваше разрешение да се завръща на земята веднъж на всеки шест месеца, за да могат растенията да се раззеленят, цъфнат и вържат. Очевидно бог Плутон (за гърците Хадес) с огромно нетърпение е очаквал тази шестмесечна ваканция без съпругата си. Всъщност Плутон-Хадес създаваше сериозен проблем, тъй като планетите носеха римски имена, а приключенията принадлежаха на гръцките богове и на смъртните.

Той би могъл да преодолее разминаванията с помощта на едно-две обяснителни изречения — точно както ние го направихме. Но се набъркваше и друга обезпокоителна формалност: планетите не обикаляха около Земята (безкрайно или по някакъв друг начин), а обикаляха около Слънцето. Земята просто беше една от тях, нещо, което създателите на първите митове не са знаели. Но и този проблем беше преодолим, тъй като Ге, Геа, Рея или Майката-Земя — майката на всички тях, фигурираше и в първите истории — тя подсказваше на Кронос да резне гениталиите на татко си, а след това даваше подслон на Зевс до момента, в който той бе готов да отнеме властта от своя баща… Седем или девет планети, сред които и Меркурий-Хермес, тясно свързани помежду си, продължаваха да кръжат в безкрая, безпомощно оковани в гравитацията на собствените си орбити. Какво всъщност правеха те, какво си мислеха?

Седем или девет истории, обособени в отделни глави, а може би и повече?

„Това е идея!“ — рекохме си ние, възрастният писател и аз.