Джоузеф Хелър
Портрет на твореца като стар (17)

Тази вечер ще говорим за писатели, за литература и за живота, посветен на литературата… (започна Юджийн Пота в една от аудиториите на университета в Южна Каролина, където го бяха поканили да изнесе поредната си хонорувана лекция, точно като Клемънс, Харт и Мелвил преди време). За Пота парите не бяха решаващ фактор, но, както той сам обичаше да споделя — винаги бяха фактор!

Ще ви запозная с онова, което наричам „литература на отчаянието“ (говореше импровизирано, без да поглежда предварително нахвърлените си бележки, мисълта му се лееше леко и артистично).

Вероятно сте изненадани и си мислите, че това название е свързано с изтерзаните и отчаяни герои, като Джей Гетсби, господарят Джим, Грегор Замза или Джоузеф К.; или пък с Бартълби писаря, капитан Ахав, мадам Бовари, Ана Каренина или Альоша Карамазов, или с който и да е друг от изумителната, свръхенергична фамилия Карамазови… Тук Пота направи пауза с израз на лека изненада, сякаш заглъхващата реплика бе спонтанно хрумнала му мисъл, каквато всъщност си беше, и изчака аудиторията да отговори в знак на съгласие с тихо хихикане. То не закъсня… Не, не е така. Изчакайте какво следва по-нататък.

Тази идея ми хрумна, след като в последно време прочетох няколко книги и рецензии за книги, най-вече новоизлезлите биографии на трима изключително известни писатели — Ф. Скот Фитцджералд, Чарлс Дикенс и Хенри Джеймс. Биографиите се появиха на пазара, ако мога така да се изразя, почти едновременно и аз бях неочаквано поразен от трагичния елемент, присъстващ в живота на всеки от тях, особено в края на дните им.

За Дикенс бях чел в предишни публикации, знаех за Фитцджералд и прекаленото му пиене. Но Хенри Джеймс, признавам си, за мен беше съвсем непознат. Че този човек, излъчващ завидна ерудиция, интелектуална самодисциплина и сдържаност, абсолютният авторитет, който според несравнимото описание на Т. С. Елиът притежава „ум, толкова фин, че не може да бъде наранен от никаква идея“ (в този миг залата реагира и Пота ядно си помисли: „По дяволите, изглежда те разбират какво означава това, а аз все още не съм наясно!“), изведнъж се оказва уязвим за психосоматични болести и в края на живота си става жертва на периодични депресии, всичко това, признавам си, ме потресе…

Трима писатели, трима нещастни мъже!

Друга изненада за мен беше Джоузеф Конрад. От неговата биография научих, че е печелил парите си с цената на сериозни усилия, а в края на живота си е получил тежък нервен срив.

Горе-долу по същото време бяха отпечатани и дневниците на Джон Чийвър, посмъртно. Тъжна, толкова тъжна лична изповед, че по-добре изобщо не я четете.

Позволете ми да изброя набързо имената на още неколцина добре известни писатели, които обикновено свързваме с понятието отчаяние, ако не изцяло, то поне в определени периоди от живота им и творческата им кариера.

Нека започнем с тези, живели през миналия век. Признавам, че използвам услугите на един предварително подготвен списък:

Едгар Алън По, алкохолик, страдащ от тежко умствено увреждане.

Натаниъл Хоторн и Хърман Мелвил също имат остра нужда от пари и кариерите им се провалят, в резултат на което изпадат в депресия.

Нека се прехвърлим в настоящия XX век, за да разберем дали се е подобрил живота на хората, занимаващи се с литература. Вече споменах за Хенри Джеймс, сега ще добавя и Хенри Адамс от Вашингтон, страдащ от болест, която навремето при мъжете се е наричала неврастения, а при жените — хипохондрия, докато днес със сигурност бихме я нарекли… депресия.

Известно е, че на млади години Джоузеф Конрад поне веднъж е прави опит за самоубийство — стреля в гърдите си с очевидното намерение да улучи сърцето си, но ръката му трепва.

Пота замълча, докато изчакваше да утихне неуместния смях на някой от присъстващите.

Джек Лондон, този добре продаван автор, цял живот е тежък алкохолик, дори пише роман за своя порок. От по-новото поколение подобна участ има Малкълм Лоури, чийто великолепен роман „Под вулкана“, разказващ за един непоправим алкохолик, съдържа автобиографични елементи.

В днешна Америка също не липсват писатели-алкохолици. Подготвил съм един списък и възнамерявам да ви го прочета (не казах ли същото преди малко — упрекна се Пота):

Юджийн О’Нийл.

Едмънд Уилсън.

Синклер Луис, нашият пръв Нобелов лауреат по литература, къркащ толкова яко, че Х. Л. Менкен, който също не е въздържател, не може да понася неговата компания.

Уилям Фокнър, също известен със своите запои, умрял от раните си, след като пиян пада от кон.

Теодор Драйзър — още един писател, впечатлил Менкен със сериозното си пиене.

Ф. Скот Фитцджералд, за него вече споменах.

Сега нека видим как стоят нещата в добрата стара Англия:

Ивлин Уо — направо отявлен алкохолик, прочут с раздразнителния си нрав и хулиганското си поведение.

Кингсли Еймис — пияч на твърд алкохол, пада по стълбите, явно след здраво поркане, и умира на място. Аз самият съм бил на крачка от подобно падане, след като бях гаврътнал едно-две мартинита.

Пак в Англия, май вече споменах, живее и работи писателят Малкълм Лоури, който е не само хроничен алкохолик, но и още един вероятен самоубиец. Животът му приключва след злоупотреба с лекарства, смятана от мнозина за умишлена.

Между другото, същото подозрение важи и за Джек Лондон.

Що се отнася до англичаните, вероятно има още цял полк самоубийци и алкохолици, чиито имена не знам или просто съм забравил. В момента се сещам за Греъм Грийн, после, разбира се, за Дилън Томас, който след тежък и продължителен запой в Ню Йорк просто пада и умира, ненавършил още четиридесетте.

Сещам се и за Брендън Беън, той всъщност не е англичанин, а ирландец, което съвсем не му пречи да е заклет пияница.

Ако не ме лъже паметта, Джеймс Джойс също пие сериозни количества вино, след което нерядко се търкаля по улиците.

В тази категория попада и Труман Капоти — както заради прекомерното си поркане, така и заради успокоителните, които непрекъснато гълта.

Не можем да не споменем и Тенеси Уилямс — още един пияч… Смъртта го застига, след като се задавя с капачката на шишенце с хапчета. Никой не се самоубива по този начин и едва ли има трезвен човек на този свят, който да умре по този начин…

Ърнест Хемингуей — също жертва на алкохола. Именно пиянството му докарва параноичната депресия, завършила със самоубийството.

И Джон О’Хара е тежък алкохолик.

Да не говорим за Джон Стайнбек.

Колкото по-трудно им върви писането, толкова повече се наливат. Тук някъде те губят литературната си слава.

Ако оставим пиенето настрана и спрем вниманието си върху поведението на съвременните американски писатели, несъмнено ще забележим, че някои от тях се държат доста странно.

Дж. Д. Селинджър например напуска Ню Йорк и се отказва от всякакви социални контакти, предпочитайки да се превърне в неподправен и непоколебим отшелник.

Томас Пинчън не се появява на обществени места и не позволява дори да го снимат, въпреки спечелените литературни награди.

За какво става въпрос във всички тези случаи? Може би за нещастни писатели, които въпреки безспорните си успехи се чувстват неразбрани, провалени, нещастни?

Уилям Гадис, отличен с авторитетни литературни награди за два романа, всеки път се изживява като дълбоко обиден от издателите, смятайки, че впоследствие те веднага го забравят.

Следващите в списъка са или по-точно бяха мои връстници — Йержи Козински и Ричард Бротигън. Те, за съжаление, сами сложиха край на живота си.

Преди време — повечето от вас сигурно не знаят, защото не са били родени — същата участ сполетя и Рос Локридж, автора на бестселъра „Окръг Рейнтрий“^[1], както и Томас Хеген, написал романа, а после и нашумелия сценарий за Бродуей — „Мистър Робъртс“^[2].

Защо за тези хора смъртта е по-желана от живота? Честно казано — аз не знам и не искам да гадая.

Що се отнася до жените, Емили Дикинсън е саможива и невротизирана особнячка; Вирджиния Уулф пък се самоубива, след като съзнателно влиза в някаква река, напълнила джобовете си с камъни.

Ан Секстън и Силвия Плат също сами слагат край на живота си.

Ако включа в списъка и поетите, не съм сигурен къде щеше да му излезе края. Все пак, ще спомена няколко имена:

Харт Крейн скача от борда на пътническия кораб и намира смъртта си в океана, още ненавършил тридесет и три.

Мисля, че Рандъл Джарел изпадаше в депресия и изскачаше на пътя пред движещата се с висока скорост кола. Не съм сигурен, може да е и друг.

Робърт Лоуел — многократно хоспитализиран заради алкохолизъм и опасно маниакално поведение.

Делмор Шварц — издател, поет и майстор на късия разказ, смятан от съвременниците си за едно от най-ярките дарования на литературния небосклон, получава дълбоки психически увреждания и умира в лудница.

В апогея на творческата си кариера Джон Бериман изненадва всички и се хвърля от покрива на някаква сграда или, не съм сигурен — от някакъв мост.

Съзнателно или не, Джеймс Дики прави всичко по силите си, за да се пропие до смърт: това му отнема известно време, но той е упорит и в крайна сметка успява.

След като започнах да изреждам, не би било трудно да продължа и нататък. Мнозина от моите връстници откровено признават, че страдат от пристъпи на депресия, достатъчно сериозни, за да се обърнат към специализираните медицински заведения (дали вече не ги споменах). Техните имена не са тайна за никого, но аз бих предпочел да не ги назовавам. „Ако някога отново ми се случи да изнасям лекция, по-добре да я напиша цялата, пък после ще чета каквото ми хареса в момента“ — реши Пота, докато разместваше записките си, за да печели време.

И все пак сред тях е Арт Бъкуалд, пожизненият хуморист, който и до днес е в състояние да намира смешното в нашия тъжен свят…

Марио Пузо на няколко пъти обяви в официални интервюта, че дължи последните години от живота си, както и последния си роман, на облекчаващото въздействие на антидепресанта „Прозак“.

Имената, които изброих дотук, принадлежат без изключения на писатели, постигнали определени успехи и слава.

Но какво да кажем за емоционалното състояние на онези, които имат скромни постижения на литературното поприще? За хилядите, чиито първи книги получават сравнително благосклонни оценки от критиката, но въпреки благосклонните оценки никога не издават следващи книги и в крайна сметка изчезват от литературния небосклон?

Защо тогава, питам аз, биографичната справка за мнозина от тях се превръща в основа на литературата на отчаянието?

Отговорът ми отново е: „Не знам“.

И смятам, че едва ли някой знае.

Съзнавам, че нито използваната от мен информация, нито заключенията ми почиват на солидна статистическа база.

Преди всичко защото няма контролна група, с чиято помощ да измерим честотата на тези психически отклонения спрямо населението изобщо. Възможно е например тук, в тази зала, да седят и да ме слушат голям брой пиещи и депресирани люде, които може би са на прага на самоубийството. (Забележката предизвика оживено хихикане, към което се присъедини и Пота.)

На второ място, доколкото знам, има и други писатели, повече или по-малко известни, справящи се с житейските трудности ей така, с едно изщракване на пръстите. Въпреки това обаче аз не мога да си представя друга професионална група, чиито прославени и реализирани представители да са белязани толкова силно от нещастието и страданието.

Казаното дотук е повече от достатъчно, за да се смрази сърцето на всеки родител, който разбира, че детето му желае да се посвети на писателското поприще!

Незабавно спасете това дете! Спрете го, стига да можете! Убийте в зародиш тази амбиция!

Предложете му да стане барабанист или жонгльор.

В некролога на своя добър приятел Ринг Ларднър, Фитцджералд пише, че Ларднър престава да се забавлява от своята работа цели десет години преди да умре. Напомням на нашите по-млади приятели, че Ринг Ларднър е хуморист и също много сериозен пияч, направо алкохолик. Та по повод писателската професия Фитцджералд отбелязва нещо, което държа да подчертая: „Практикувайки своя занаят, ти беше осъден на вечно… неудовлетворение“.

Споменах вече май и Кърт Вонегът (споменах ли го наистина?), в книгите си той намеква за своята лична борба с депресията и публично се зарича, че повече няма да се залавя с писане. Според хората, които го познават отблизо, подобен отказ несъмнено би облекчил и освободил съзнанието му. Нещо, което почти разбирам и на което бих завидял (последните думи Пота изрече със замечтан шепот и полуспуснати клепачи).

Уилям Стайрън е автор на известната и популярна книга за депресията „Потънете в мрак“. И Стайрън, и Вонегът обаче, та дори и аз, все още сме тук и продължаваме активно да творим!

Което изобщо не означава, че ние, тримата, лесно можем да възприемем и да откликнем на болезнените усещания, за които говорих… и ще продължа да говоря.

Според мен факторите в художественото слово се основават, първо, на самата природа на занаята; второ, на някакво нещастие в ранните преживявания на индивида, което предшества писането; трето, на тенденцията още от дете да се мечтае за далеч по-богат и екстравагантен живот, различен от живота на нормалните хора; четвърто, на натрапчивото желание да бъде значим, бих казал дори — център на вниманието, да блесне буквално във всичко с единствената цел да получи възхищението на семейството, приятелите и обществото като цяло, а именно писането дава най-добрата възможност в това отношение. И накрая, четвърто — не казах ли току-що четвърто? — както и да е, четвърто, на някаква комбинация от факторите, изброени дотук, или на всички фактори, взети заедно.

Ф. Скот Фитцджералд е типичен пример. От най-ранното си детство той се стреми да изпъква, да се изявява като футболна звезда, като писател, като театрален актьор — попрището няма значение. На крехката възраст от двадесет и четири години той вече е известен американски белетрист, току-що оженил се за красиво момиче от Юга. Малко по-късно се прочува и като пияница, нервен алкохолик без задръжки, смущаващ фукльо… едно наистина тежко бреме за приятелите си.

Искате ли да разгледаме младия Уилям Фокнър, преди да е станал писател.

След края на Първата световна война той се завръща от Канада, пременен в специалната униформа на Кралските канадски военновъздушни сили, ушита по поръчка, в ръцете си върти елегантно английско бастунче. Но външният му вид е нищо в сравнение с измислените истории, които разправя на близки и познати за въображаеми въздушни битки и експлозии. Развинтената фантазия бързо му печели прякора Граф Безчет лъжи.

Всички ние с положителност познаваме не малко потиснати, чувствителни и бленуващи млади хора, които обаче никога не са посягали към перото. Значи, нещо съществено не им достига: талант, заложби, може би някакъв порив или онази склонност към претворяването на преживяванията във фантастични събития и ситуации и пресъздаването им на хартия. Мисля, че талантът сам по себе си не може да бъде причина за развитието на живота в една или друга посока. Навярно той е само благословен отдушник на недоволството, което вече съществува — благословен отдушник, поне за известно време.

Уви, действително върху живота на самия писател влияят фактори, които почти неизбежно създават усещането за поражение, разочарование, безнадеждност… и най-вече за неудовлетвореност.

Първият от тези фактори е самата работа или по-скоро съмнението, че тя може да бъде продължена. Успелият съвременен автор никога не е напълно сигурен в своята позиция, никога не е съвършено спокоен, защото не знае дали и в бъдеще ще го оценят толкова добре, колкото в миналото.

А и литературният успех се съпътства от редица факти, оказващи своето влияние върху биографиите на мнозина писатели. Именно тези биографии аз нарекох — литература на отчаянието.

Какво се случва на практика?

Първото, което почти неизбежно се случва, е, че ранният успех неизменно води до по-големи, до грандиозни очаквания и по тази причина, рано или късно, се стига до по-малки успехи, до намаляваща популярност. Следва по-взискателно разглеждане на сътвореното и по-строга критика (към която никой от нас не е безразличен), за да се наложи накрая чувството за провал, дори когато новите постижения се радват на признание.

В крайна сметка откриването на един нов талант става само веднъж, изгряването на една нова звезда е еднократен акт.

Следващият проблем са парите — приходите намаляват. Дори когато са много, парите неизменно ни се струват значително по-малко от това, което сме очаквали и което сме готови да пропилеем. Нека само за миг да си представим — колко често в писмата на известни автори се съдържат отчаяни молби за пари, пари, които им трябват или не им достигат. Фитцджералд иска заеми от литературния си агент, от издателя си, в същата ситуация изпадат Джеймс Джойс, Конрад, Дикенс, дори Хемингуей, за да покрие разходите си след поредния развод.

Следва трето, ако правилно броя… на трето място е страхът от изчерпването на таланта. Повечето от нас не обичат да разказват една и съща история два пъти. Приемаме го като недостатък, като безсилие и безпомощност.

И четвърто — пак ли четвърто?! (В залата се разнесе съучастнически смях, в който Пота отново се включи.) Накрая неизбежно опираме до процеса на самото стареене, на забавянето на темпото, на отслабващите амбиции, особено след като по-голямата част от тях са били удовлетворени. Но възрастта, а често и съпътстващата я депресия, не влияят върху онези, споменати в началото, защото те са приключили живота си относително млади.

И накрая, отново накрая, мисля, че стигам до едно фройдистко разочарование: какво са очаквали да постигнат те, респективно ние, когато в началото са се надявали (или сме се надявали), че ще успеят в писателското поприще?

Каквото и да е то, те (ние) не го получават напълно. А положителното влияние от него е краткотрайно. Първоначалните желания не са удовлетворени до край от литературния успех; в техните (нашите) души продължава да потрепва болката, съмнението, самотата. А статутът, славата и самоуважението, които са очаквали да получат за цял живот, не стигат дори за мъничка част от него.

Това може да се случи на всеки от нас, нали? Тези чувства са присъщи на всеки характер, на всеки жив човек. И именно те ни връщат там, откъдето сме тръгнали: ние сме си все същите, по-възрастни и по-мъдри, но все толкова бедни и уязвими.

Фитцджералд вероятно е бил въодушевен от хвалебствените отзиви за „Великият Гетсби“, но и смазан от слабите продажби на книгата.

Хемингуей положително е бил във възторг от огромния успех на „За кого бие камбаната“, но и дълбоко наранен от пренебрежителното отношение на критиците.

В същото време излизат нови книги на нови писатели, които привличат вниманието на критиката и читателите. Светлината на прожекторите е насочена другаде. Ние вече не сме основната атракция, не сме на авансцената. И постепенно ни обзема меланхоличното усещане, че отново сме на същото място, откъдето някога сме тръгнали, че отново сме същите хора, макар и леко променени или, ако повече ви харесва, леко поостарели.

Цитираха някъде тъжните размисли на Фитцджералд след кратката му последна среща с Ърнест Хемингуей. Тогава Хемингуей е на върха на славата си и може да говори от позицията на успеха, докато той, Фитцджералд, е напълно забравен и говори единствено от позицията на неуспеха. Разбира се, нито Фитцджералд, нито някой друг, е могъл да предвиди, че носеният от крилата на славата Хемингуей е орисан да изпадне в тежка депресия и в края на краищата да завърши живота по един непорядъчен начин, пръсвайки черепа си с ловна пушка.

Докато се подготвях за настоящата лекция, случайно попаднах на една великолепна творба от безспорно великолепния писател Джон Барт — „Историята продължава“^[3]. Главната героиня е университетска преподавателка, която води курс по художествено слово. И изказва следната мисъл: „Съветвам студентите си да четат биографиите на великите писатели, които обичат, но им препоръчвам да прескачат последните глави… да пропускат края на биографиите“.

Защо?

Вече изложих причините. В повечето случаи тези книги завършват печално и се превръщат в литература на отчаянието.

Но нека вървим нататък. Имам чувството, че в мига, в който приключа монолога си, вие ще ме попитате за самия мен.

Отговорът ми е: не, тези проблеми все още не ме засягат, слава Богу… Не и докато всички вие сте тук тази вечер. Не и докато все още има хора като вас, проявяващи интерес към моята личност, към онова, което казвам; докато има хора, изпълнени с желанието да ми задават въпроси за моята работа и за разни други неща.

Благодарен съм за това. Сега нека преминем към другите ви въпроси…

Сред двата въпроса, които Пота по-късно си спомни, видимо в добро настроение, беше и следният:

— Господин Пота, вие пишете от дълги години и имате опит с проблеми от най-различен характер. Аз самият пиша или по-скоро се опитвам да пиша… Искам да ви попитам — как се справяте с проблема „зацикляне“?

Пота отвърна без колебание:

— Никога не съм имал подобен проблем.

И другият въпрос:

— В романите ви винаги има изобилие от секс. Героите ви от мъжки пол непрекъснато мислят и говорят за секс. Вие самият все още често ли мислите за секс?

Пота отново отвърна без колебание:

— Всеки Божи ден! Стотици път на ден! Непрекъснато, повярвайте ми!

Отговорът му предизвика смях и бурни аплодисменти.

„Те просто не са наясно — измърмори си Пота, внезапно обзет от мрачна меланхолия, докато с престорено безгрижие слизаше от катедрата. — Мислят, че си правя майтап…“