Джоузеф Хелър
Портрет на твореца като стар (1)

Том

— Том!

Никакъв отговор.

— Том!

Никакъв отговор.

— О, по дяволите! — простена леля Поли. — Къде ли се е дянало пак това момче?

Момчето беше Том Сойер. Облечен в ново спортно сако от фин кашмир на „Армани“, той се беше отпуснал в едно от креслата в хола и небрежно изчисляваше последните си банкови акции и облигации, докато чакаше четирима свои приятели. Те трябваше да го вземат с наетата издължена лимузина с тъмни стъкла и да го отведат в ложата на стадиона за поредния интересен мач. Том не помнеше какъв точно е мачът — баскетболен, футболен или професионален бокс, но това нямаше значение. Важното беше да са там. Беше облякъл риза от „Търнбул & Асер“ на отвесни райета с цвят на патладжан, небрежно беше разкопчал снежнобялата си яка. Широките му тиранти бяха на червени и черни капки. Вече знаеше как да убеди наивните си приятели, че ще спечелят, ако заложат по триста долара, а те, естествено, щяха да загубят. Още в началото щеше да подхвърли замислено, сякаш разсъждава на глас: „Знаете ли, трудно ми е да приема, че…“

„О, по дяволите!“ — въздъхна възрастният писател и със съжаление реши да зареже поредния си роман.

Равнодушно остави химикалката. Защо не можеше да измисли нещо ярко и убедително, което да подкрепи загатнатото в текста до този момент и да придаде жизненост на историята? Изведнъж се сети — това, което възнамеряваше да постави за начало, вече го бе използвал в предишен роман, а именно че и Рино, Невада, и Спокейн, Вашингтон, се намираха доста по на запад от Лос Анджелис. Вероятно никой не би забелязал повторението. Той обаче щеше да знае! А това беше достатъчно, за да се настани в душата му самопрезрението, че я кара през просото, че провалът е неизбежен и не си заслужава усилията и угризенията. Безспорно, пародията на „Том Сойер“ — типичния американски народен роман, с един съвременен Том Сойер, дипломиран юрист от Йейл или с докторска степен по бизнесадминистрация от Харвард, определено не се вместваше в днешния свят, нито в морално-етичните представи на писателя.

„Не и сега“ — поклати той глава и на лицето му изплува тъжна усмивка. Със сигурност не и в това произведение, което бе започнал да обмисля тайничко, с ужасна ирония, като последния литературен портрет, създаден от твореца на стари години. Макар че нито за миг не го бе имал предвид сериозно. Дори Джеймс Джойс не беше успял да постигне така желаното метафизическо съвършенство в своя „Портрет на художника като млад“^[1]. А иначе току-що написаните редове, по негова преценка, си бяха обикновена, банална сатира и в нея нямаше място нито за обширни естетически експерименти, нито за противоречиви домашни конфликти, нито за сълзливи трагедии — все неща, които талантливи и чевръсти журналисти можеха да напишат за половин ден в рамките на осемстотин думи, докато той самият се нуждаеше от три-четири години и поне четиристотин страници.

Дългогодишният жизнен опит го беше научил никога да не изхвърля изписан лист хартия, преди да редактира текста поне веднъж, за да го прибере накрая в някоя папка или в паметта на компютъра си. За тези страници обаче не изпита и миг колебание.

„О, по дяволите!“ — изруга той на глас, откъсна горните листа от жълтия си бележник, смачка ги на топка и ги захвърли в плетеното кошче за боклук. С мъка преодоля желанието да си полегне за кратка предиобедна дрямка, която щеше да му бъде втората за деня. Отново въздъхна, после посегна за шала и ръчноплетената жилетка и напусна кабинета си.

Надяваше се, че разходката до брега ще го разсъни, ще освежи главата му и ще прогони умората и апатията от умореното му тяло. Бавно се повлече по алеята за коли. Зърна жена си отвъд ливадата, тя го гледаше от ъгъла на къщата, стискайки лейка в ръцете си. Нямаше нужда да напряга взор, за да улови изражението й, то си беше все същото: съчувствено и леко разочаровано от очевидния провал на поредния му опит да пише, а може би донякъде и пренебрежително, защото той така се вживяваше.

Казваше се Поли — Поли, както…

Изведнъж осъзна, че бе написал същото женско име върху току-що смачканите и изхвърлени листове, но го възприе като случайно съвпадение. Докато отминаваше, й помаха отпуснато и равнодушно с ръка и се насили да се усмихне. Ускори крачка, за да завие в края на алеята и да изчезне от погледа й. Тогава отново започна да се влачи, сигурен, че вече никой отникъде не го наблюдава.

Стигна до брега след тридесет и пет минути. Не беше бързал, но се улови, че диша тежко. Е, не прекалено тежко за човек на неговата възраст. Дървената скамейка, на която обикновено сядаше при разходките си, беше свободна. Втренчи се с умишлено изпразнена глава в спокойния пейзаж, сякаш очакваше да му се случи нещо хубаво. Малко по-късно очите му безизразно опипаха няколко далечни фигури, които разхождаха кучетата си по брега. Повечето бяха жени. Напоследък жените по-често приковаваха вниманието му, отколкото преди години, когато на мода излязоха плътно прилепналите панталони и миниполите, под които ясно се очертаваха долните им гащи. Сега жените на плажа му изглеждаха някак си по-ниски и по-трътлести от обикновено, явно се разхождаха по пясъка боси. А как изглеждаха мъжете и как се обличаха — изобщо не го интересуваше.

„Къде, по дяволите, се дяна остроумието?“ — чудеше се той.

Досещаше се за възможните отговори, особено за онези, които важаха за него и за връстниците му, както и за повечето прочути негови колеги, които отдавна вече ги нямаше. Някога умствената мощ и енергията на младостта довяваха в главата му литературни идеи и вдъхновения, винаги щом пожелаеше. Бликаха като извор, сякаш никога нямаше да пресъхнат. А сега се налагаше да размишлява и да чака. И докато размишляваше и чакаше, отегчено гледаше свободните птичи ята наоколо, чайките и гларусите, носещи се във въздуха, кюкавците, които се суетяха по мокрия крайбрежен пясък сред отдръпващите се вълни и си търсеха храна. Отчаяно копнееше да го озари някоя блестяща и годна за литературна употреба идея, изневиделица да кацне на рамото му като ослепително красива и волна птица, както някога, в по-продуктивното му минало. Една натежала от пулсиращи възможности идея, която да съживи въображението му… Мислите му се рееха надалеч. Очите му се изцъклиха, главата му започна да клюма. Клепачите му се затвориха. Може би дори си подремна. Събуди се бавно. Умът му работеше, устните му помръдваха в беззвучен диалог. Протегна се ободрен, сякаш дългите му молитви най-сетне бяха чути, и рязко тръгна.

Обратният път измина с десетина минути по-бързо. Насочи се директно към ниската дървена постройка, която беше негов работен кабинет и понякога спалня, но само в редките случаи, когато канеха гости с преспиване. Дишаше доста по-тежко отпреди, но това сега не беше важно. Поли подкастряше с ножиците розовите храсти и лехите около тях, очите й не пропускаха нищо. Отбеляза чевръстия му ход и целеустремената му стойка. Отвърна на енергичното му помахване с ръка, на лицето й грейна доволна усмивка, очите й оптимистично проблеснаха.

Той леко се потеше. Първо отиде в банята. Наплиска се със студена вода, избърса врата си и забърза към въртящия се стол до бюрото му. Включи радиото, после измъкна химикалката и бележника с жълтите листа. Смътно си даде сметка, че си тананика мелодията на карибската песничка „Блу канари“, въпреки класическата музика, която се лееше от транзистора, настроен както винаги на една от местните станции, които предаваха класика. Постепенно нещата си дойдоха на местата. Имаше щастието да хване божествените финални акорди на популярния концерт за чело от Хайдн и с удоволствие се потопи във величествената музика. Това беше добро предзнаменование.

Душата му ликуваше.