Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Portrait of an Artist, as an Old Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
ventcis (2017)
Корекция и форматиране
ventcis (2017)

Издание:

Автор: Джоузеф Хелър

Заглавие: Портрет на твореца като стар

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 1992

Издание: Първо

Издател: ИК „Емас“; ИК „Глобус“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман (не е указано)

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Балкан Прес“ АД

Художник: Борис Драголов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3087

История

  1. — Добавяне

Зевс

Това е нейната версия. Сигурен съм, че и до днес сляпо вярва в нея. Аз наистина я избудалках, но не по този начин.

Когато Хера си отиде, аз с изненада и удоволствие установих, че се чувствам много добре. Напрежението ми изчезна, на негово място се появи приятно отпускане. Не след дълго ми хрумна нелошата идея, имайки предвид особеното ми положение, че би било разумно да си взема за съпруга една простосмъртна жена, която винаги да е на мое разположение. Веднага се сетих за онова мило момиче Ликра от Беотия. Красиво, възпитано, готово да се подчинява и да доставя удоволствие, тръпнещо от желание да забременее от мен. Имаше приятно закръглени, пухкави форми — белег на обилната женска плодовитост. Организирахме страхотна сватба. Всичко вървеше по план до мига, в който се появи Хера.

Чух ураганния рев, още преди очите ми да доловят очертанията на формите й. „О, Господи!“ — рекох си аз като всеки уплашен съпруг. Зъбите й бяха оголени, ръцете й — протегнати напред и готови за бой, дългите й остри нокти — насочени към красивото лице на Ликра. Реагирах за частица от секундата. Още съм горд от гениалния начин, по който разреших кризата. Отървах се от Ликра буквално за миг. Замених сладкото й тяло с дървена фигура, а нея самата превърнах в звезди и изкусно я запратих на небето като ново съзвездие.

Оттогава насам я виждам всяка нощ, а Хера дори хабер си няма.

 

 

— Наистина ли все още си сигурен, че искаш да напишеш сексуален роман на този етап от кариерата си? — попита Пол.

— А трябва ли да бъда?

— Ти как мислиш?

— Не, кажи ти как мислиш.

— Всичко зависи от теб.

— Ти си мой редактор и аз очаквам предложения от теб — сопна се Пота. — Затова дойдох тук. Струва ми се, че във въпроса ти долавям сянка на съмнение.

— Действително ли го искаш? Това е единственият въпрос, който има значение. Ти си голям чешит, Джийн. Никога не мога да отгатна какво си намислил.

— Добре, Пол, ще ти обясня. Наистина искам да напиша книга с шансове да се продаде в Холивуд.

— Никога не сме работили в тази посока.

— Но винаги сме го искали, нали?

— Е, може би. Но негласно.

— Освен това не съм убеден дали изобщо мога да сътворя подобно нещо — рече с въздишка Пота. — При последния си опит открих, че вместо да пиша сексуална биография на жена си, аз задълбавам в сексуалната история на Зевс, след което (абсолютно без да зная защо) се прехвърлям на финалните страници на „Илиада“ със смъртта на Хектор и сълзите на баща му…

— Любопитни залитания — кимна Пол. — Много бих искал да видя как ги правиш.

— Никога няма да ти ги покажа.

— Вие, сериозните автори, май винаги имате проблеми с фабулата?

— Да, имаме, но невинаги. Аз самият мога да призная, че мразя фабулите. Не си падам особено по действието, защото то пречи на сериозните мисли и сполучливите идеи.

— Идеите, от своя страна, също пречат на действието. В това се състои и основната разлика между американския и европейския роман. Но нека се върнем на конкретния въпрос — какъв филм според теб може да се получи от книгата, която възнамеряваш да напишеш? Поредица от замръзнали пози или може би портретен албум? Признавам, че съм леко учуден. Сигурен ли си, че не реагираш нервно по силата на навика, може би повлиян от скорошното ми напускане?

— За какво говориш? — погледна го втренчено Пота.

— Защо си толкова твърд в решението си да продължаваш да пишеш? И двамата знаем, че не си длъжен да го правиш. Само заради навика ли?

— Нямам какво друго да правя — призна с омекнал тон Пота. — Телефонът звъни все по-рядко, а когато го вдигна, насреща са хора, с които не ми е приятно да разговарям. Секнаха факсовете с молби за интервюта, които не желая да давам, няма покани за приеми, на които не искам да ходя. А тези прекъсвания ми липсват, мамка му! Знаеш ли, има дни, в които телефонът изобщо не звънва? Започвам да мисля, че писането е единственият начин да определя себе си. Ако не работя върху някоя книга, със сигурност няма да знам кой съм и какво правя.

— Но защо се стремиш към митологичното, нереалното? Предпочиташ богове, легенди, библейски сюжети. Нерядко изследваш трудовете на други писатели, търсейки нещо ново.

— Нещо ново ли?

— Да. Помисли и ще видиш, че е така. Искаш да бъдеш сериозен и по тази причина си играеш с повърхностни идеи, които не стигат достатъчно далеч. Защо пак не пишеш за истинските хора? За себе си?

— Истинските хора отдавна не впечатляват никого, Пол — въздъхна Пота. — Нито пък могат да бъдат убедителни. Всички ние сме обременени, включително и ти. В момента, в който започвам да пиша реалистично, аз веднага изпитвам усещането, че това вече съм го писал или че съм го чел у някой друг. Освен това…

— Какво?

— Освен това, както вече ти споменах, желанието ми да пиша се дължи на простия факт, че нямам с какво друго да се забавлявам.

— Да се забавляваш, а? Ха-ха!

— Точно така: ха-ха… Бих могъл да си подремвам малко повече, бих могъл да увелича и времетраенето на разходките си. Но това едва ли е толкова забавно…

— Аз също дремя и се мотая на воля. Но това са нормални, неизбежни неща, които идват заедно с възрастта, с прекалено дългото оцеляване, Джийн. Още една цена, която плащаме, защото сме живи. Да не би да мислиш, че се пенсионирам с леко сърце?

— Но си се погрижил да си имаш достатъчно работа, нали?

— Да. Надявам се, че ще продължавам да работя върху книги, които харесвам, а и върху такива, които никой друг дори не ще да погледне. Но вие с Поли бихте могли да пътувате повече. Аз не пропускам да го правя. При първа възможност вземам жената и потегляме нанякъде.

— Накъде по-точно? — направи презрителна гримаса Пота. — Лично аз се надявам, че кракът ми повече няма да стъпи нито в музей, нито в храм. Вече съм бил във Вила Д’Есте в Комо, в Куизизана в Капри, в Сиренузе в Позитано… Може би това са единствените места на света, където бих желал да се върна — Вила Д’Есте, Капри и Позитано. Там бих се излегнал на слънце, заемайки такава позиция, че да оглеждам всички хубави жени наоколо. Прави ли ти впечатление, че колкото повече остаряваме, толкова по-хубави жени се въртят около нас, Пол? Може би защото вече не можем да ги оправяме.

— Вниманието ми е насочено другаде, Джийн — поклати глава редакторът. — Жалко, че не си спечелил парите си на Уолстрийт. Ако беше така, днес щеше да играеш голф, да колекционираш произведения на изкуството, да купуваш къщи и да говориш за качеството на пурите, които пушиш. Разбира се и за парите, които си направил на Уолстрийт…

— Благодаря.

— А също така и да напишеш още някоя книга.

— Още веднъж… благодаря.

— Ако се справиш бързо, може би ще успеем да я издадем. Няма значение дали ще се окаже слаба или не. Провалът й едва ли ще се отрази на твоята репутация.

— С това съм напълно съгласен. А дори и да ликвидира репутацията ми завинаги, това „завинаги“ едва ли ще трае повече от месец-два.

— Времето, което ще използваш, за да се попечеш на слънце в Капри и да оглеждаш хубавите жени, нали?

Пота се усмихна, после поклати глава и с въздишка рече:

— Този вид труд е тежък и в дългосрочен план винаги е губещ, не мислиш ли? В най-добрия случай правиш някаква шеметна кариера, която се забравя още на втория месец след смъртта ти. Да беше ме чул каква лекция изнесох преди известно време.

Мислите му отново се зареяха надалеч. В една от сравнително неотдавна публикуваните си статии беше задал въпроса накъде би могъл да се насочи Джеймс Джойс след излизането на „Бдение за Финеган“… А и онзи астматик Пруст беше извадил достатъчно късмет, за да умре, преди да бъде изправен пред ужасния избор на възрастта.

— Как я карате с Поли? — колебливо попита Пол, сякаш му предстоеше да вземе неприятно решение. — Наред ли е всичко?

— Да — изненадано го погледна Пота. — Аз плащам сметките, а тя поддържа къщата. Никой от нас не си пада по изненадите. Аз лично изпадам в екстаз в момента, в който отворя гардероба и видя акуратно изгладеното бельо. Защо, Пол?

— Това е лошо — поклати глава приятелят му.

— Защо, Пол?

— Не знам, но си запиши някъде тази мисъл. Понякога имам усещането, че от брак като твоя може да излезе хубав роман. За възрастния писател и жена му, написан първо от твоя, а след това и от нейна гледна точка, в редуващи се глави. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че вони! — отсече с категоричен тон Пота. — Освен това вече съм писал книги за брака, при това няколко.

— Това съвсем не ти пречи да напишеш още една — повиши тон Пол. — Стотици писатели пишат за брака, вършат го дори сега, в този миг, докато ние с теб си приказваме. Но твоят роман ще бъде по-различен, нали? Какво ви става, бе хора? Откъде този вечен стремеж да пишете различни книги?

— Вероятно така сме устроени — отвърна с примирителен тон Пота. — Поне аз съм така.

— В такъв случай… — Пол замълча за момент, после прогони колебанието си и продължи: — В такъв случай ще ти кажа, че имам една друга идея за теб, която може би ще се окаже добра. Защо не опишеш това, което правиш и споделяш с мен вече почти цяла година? Въпреки че може би нямаш усещането за нещо цялостно…

— Какво по-точно?

— Защо не направиш един портрет на твореца като стар човек?

— Какво?

— Не се ядосвай. Дори името ти е подходящо. Лота… С малко въображение може да мине за акроним: „Портрет на твореца“… и така нататък. Вече виждам корицата… — Пол очерта един правоъгълник с ръце, погледът му стана вглъбен: „Портрет на твореца като стар“ — Очите му се сведоха надолу, срещнаха недоумението в очите на приятеля му, колебанието отново се появи: — Е, всъщност…

— Какво?

— На титулната страница може да добавим и едно подзаглавие, нещо от сорта на „Или… сексуална биография на моята съпруга“. По този начин бихме привлекли допълнителна аудитория — винаги ще се намерят хора, които ще си помислят, че става въпрос за твоите порнографски откровения. Може би дори ще привлечем вниманието на Холивуд, на което толкова много държиш.

— И ти също.

— Е, то ще се изпари в мига, в който някой продуцент прочете книгата.

— Защо не вървиш на майната си? — попита с умерен гняв Пота.

— Нали каза, че очакваш предложения от мен?

— Не ти ща предложенията! — отсече с престорено отвращение Пота. — Забрави какво съм казал. Искам възхвала и нищо друго. Нима мислиш, че съм по-различен от другите? Ще ти кажа какво искам, Пол. До този момент се срамувах да го призная дори пред себе си. Искам да приключа кариерата си с един истински шедьовър, с една велика книга. Може да е малка като обем, но велика. Искам да увенчая края си с аплодисментите на благодарната публика, а душата ми да триумфира. Като атлет, който умира непобеден на пистата.

— Че кой не иска подобно нещо? — вдигна вежди Пол.

— За целта обаче бих могъл да се заловя поне с половин дузина идеи, които ми изглеждат по-добри от твоята.

— Наистина ли? Много добре. Сигурен ли си? Да? Още по-добре. Радвам се да го чуя. Тогава се залавяй за работа. Избери си една от тях и се концентрирай. Какво чакаш още, по дяволите?

— Хей, Пол! — скочи на крака Пота. — Знаеш ли, че май наистина ще го сторя? — След месеци колебания оптимизмът му най-сетне се отприщи. Изпълненото с надежда вълнение в предизвикателството на Пол му възвърна самоувереността. Изправи се енергично, сякаш току-що го бяха извадили от мръсното блато, в което дълго време бе гъбясвал. — И защо не? Ще се заловя здраво за работа и ще създам нещо наистина различно. Нещо сериозно и напълно ново. Ще нахвърлям идеите си, а след седмица-две ти ще получиш петдесетина страници свеж и оригинален текст. Както го правехме някога, в доброто старо време… — Ухилен до ушите, Пота ентусиазирано добави: — Може би нещата ще се оформят в главата ми, още преди да сляза на моята автобусна спирка. Мозъкът ми вече включи на високи обороти.

— Отлично. Все още разполагаме с достатъчно време.

— Значи, действам!

— Ще чакам.

— И ще дочакаш!

 

 

— Том!

Никакъв отговор.

 

 

— О, по дяволите — въздъхна възрастният писател и отново се изкиска.

Не беше изненадан. Изчака още мъничко, а после се зае сериозно да обмисли книгата, която току-що прочетохте.

Край