Хари Бингам
Наследството на Градли (75)

4

— Хайде на червеното! — скандираше Дарън, помъкнал два доматеночервени стола от рампата за разтоварване към изложбената зала. Бяха на Годишния панаир на производителите на мебели от Северна Англия — най-голямото изложение за сезона, ако не се смята онова в зала „Олимпия“ в Лондон. Още преди месеци Джордж бе ангажирал голям щанд и специално се бе погрижил този път да са на по-централно място.

Дейв измъкна от камиона яркосиня етажерка.

— Да живее синьото, да живее „Гисингс“! — изрева той. Не бе нищо особено като песен, но поне бе от сърце.

Вал седеше на една празна дървена каса и наблюдаваше разтоварването. Бе едва шест сутринта и въздухът беше мразовит. Тя отвори термоса и си пийна глътка чай. Нещата вървяха от само себе си и за нея не оставаше много работа.

Дарън се върна и награби едно детско компютърно бюро с изтегляща се поставка за клавиатурата. Бюрото бе жълто на ярки сини и червени ивици. За миг Дарън се поколеба какво да запее, после, озарен от внезапно вдъхновение, зарева: „Всички живеем в жълтата подводница, в жълтата подводница…“

Следващият товар на Дейв бе нисък бюфет, син, на големи бели и жълти маргаритки. Не му бе известен нито един футболен отбор в подобни цветове, но Вал се смили и му подсказа:

— „Маргаритке, маргаритке…“

— Става! — съгласи се Дейв и зави фалшиво като вълчица: — „Маргаритке, маргаритке, още ли ме люби той…“ — Част от текста му се губеше, но той веднага запълни празнотите с цветисти мръсотии за радост на околните.

Вал измъкна сандвичи с пържен бекон. На излизане от къщи тя ги бе увила в кухненски салфетки и станиол и още бяха топли. Браво на мен, каза си тя. Джордж щеше много да се зарадва, ако беше с тях.

До камионетката на „Гисингс“ спря по-голям камион с емблемата на „Аспъртън“. Това напомни на Вал за провала с бояджийския цех и за изчезналия им вдън земя шеф. Тя въздъхна.

Дарън и Дейв се явиха пред нея като двама ученици. Може ли да си хапнат от сандвича, моля? Толкова хубаво мирише, а те просто са забравили да си приготвят закуска… Същински хлапета, помисли си тя. Даде им да си поделят единия й сандвич, но чай не им се полагаше.

Внезапно, както си преживяше до нея, Дарън подскочи във въздуха.

— Глей ги тия мръсни крадци! — Сандвичът му сочеше към камиона на „Аспъртън“. Вал и Дейв се обърнаха. Двама носачи в комбинезони с емблемата на „Аспъртън“ сваляха от камиона мебели, боядисани в ярки основни цветове, напълно еднакви по стил и външен вид с техните. Рекламните пана с името на серията също се виждаха. „Представяме ви колекция «Блясък» на мебелна фирма «Аспъртън»! — гласяха те. — Естетика и функционалност на цени за всеки джоб!“

Дарън и Дейв запяха една песен, с която запалянковците по стадионите обикновено поздравяват рефера за грешно отсъдена дузпа.

— Не им се връзвайте — каза Вал. — Аз винаги съм си мислила, че такова нещо може да се случи.

Тя бе права. Мебелният дизайн не е защитен с авторско право и все някоя конкурентна фирма щеше да изкопира тяхната серия „Яркост и красота“. Жалко, че „Аспъртън“ първи се бяха сетили. Те нямаше просто да копират, а щяха да го направят майсторски.

Шокът дойде по-късно. След като изложението бе открито, Вал мина покрай щанда на „Аспъртън“ и поиска ценоразпис. Майкъл Аспъртън я посрещна лично с неизменната си пура.

— Валери Бартлет, ако не се лъжа? Помня те от едно време, когато идвах при стария Том. Колко жалко… Знаеш ли, че ние изпратихме голям букет на погребението?

Приживе Том Гисинг не обичаше семейство Аспъртън, но като по-стар колега се бе опитвал да им помага с каквото може. Вал хич не си падаше по тях.

— С какво мога да ти помогна, драга моя? Харесва ли ти новата ни серия „Блясък“? Много се гордеем с нея.

Майкъл Аспъртън се подхилваше, пушеше си пурата и потриваше ръце от задоволство.

— Забелязах. Може ли да получа ценоразпис?

— Защо да почваме от цените, драга? Толкова комерсиално звучи. Старият Том Гисинг никога не питаше за цената, преди да е огледал стоката. Най-напред се хващаше за клиновата сглобка. Ама ти искаш ценоразпис. Я да видим дали го нося. Ха-ха-ха! А, ето го. Разбира се, това тук са единичните ни цени на дребно, но можем да се договорим за намаление, ако купувачът е заинтересован да купи повече. Ако имаш интерес, можеш да ми се обадиш…

Вал грабна ценоразписа и си тръгна, без да се сбогува. Тоя тип бе направо непоносим. На път за щанда на „Гисингс“, тя отвори брошурата и се вкамени. Мебелите на конкурента им бяха не просто евтини, бяха направо без пари. Вал запресмята загубите. В новата серия на „Аспъртън“ имаше точно копие на всеки артикул от серията на „Гисингс“. Цените бяха с двайсет до петдесет процента по-ниски. Майкъл Аспъртън бе споменал нещо и за допълнително намаление при покупка на едро. Той просто й бе дал да разбере, че „Аспъртън“ няма да се спрат пред нищо, за да им измъкнат бизнеса от ръцете.

Около щанда на „Гисингс“ имаше значителен наплив.

Вече си бяха извоювали добро име за новаторство, качество на продукцията и акуратност на обслужването. Но въпреки интереса към стоката им Вал не си правеше илюзии. Любезните думи не струват нищо; тя бе сигурна, че преди да направят заявките си, посетителите ще искат да огледат всичко, а веднъж стигнали до щанда на „Аспъртън“, нямаше повече да се върнат при тях.

Така и стана. Около щанда на „Гисингс“ ставаше все по-тихо. Оказа се, че „Аспъртън“ са намалили цените и на други серии, все подобни на тези на „Гисингс“, като същевременно поддържаха високи цените на другите си производства, където „Гисингс“ не можеха да ги конкурират. Това не бе просто конкуренция. „Аспъртън“ им бяха обявили война.

Докато обядваха умърлушено, Вал, Дарън и Дейв се съвещаваха какво да правят. Към тях се присъединиха Джеф Уилмът и Андрю Уолтърс, които Вал извика от фабриката. Случаят не търпеше отлагане. Джордж го нямаше вече от два месеца — от оня ден, когато Кики кацна с хеликоптера си в съседната нива, и никой не го знаеше къде е.

— Значи тъй, война — каза Дарън. — Ами тогава да свалим нашите цени до техните и ако трябва, да намалим с още десет процента. Идеята си е наша и няма да им се даваме на тия чешити да ни я свият под носа.

Както можеше да се очаква, Дейв се съгласи. Вал не каза нищо, но Уилмът и Уолтърс се обявиха решително против.

— В този момент просто не сме в състояние да издържим на по-нататъшно снижение на цените — заяви Уилмът от името на двамата. — Себестойността ни е значително увеличена, откакто… ъъъ, от анулирането на договора за бояджийския цех.

— Който бе анулиран, щото ти им сервира документацията ни на тепсия! — намеси се Дарън.

— Така или иначе, ъъъ, себестойността сега е по-висока. Печалбата ни се движи около шест-седем процента. Ако снижим цените дори и с десет процента, вече сме на загуба. При едно намаление от двайсет и пет, трийсет процента ще си навлечем огромни загуби от всеки артикул.

— Е да, ама ако „Аспъртън“ ни правят сечено, и без това няма нищо да продадем!

Логиката на Дарън бе неоспорима, но Уилмът не се даваше.

— Виж какво, сега просто няма начин „Аспъртън“ да спечелят и пеш от тия мебели. Веднъж да тръгнат продажбите, те ще вдигнат цените.

— Точно така. Аз съм сигурен, че ние можем да произведем тази серия при по-ниска себестойност от тях. В последно време сме се усъвършенствали в пестенето на пари. При равни цени нашата печалба ще е винаги по-голяма от тяхната. Аз предлагам да изчакаме да се осъзнаят и да вдигнат цените до някакво нормално ниво.

Вал поклати глава.

— Тук грешиш. „Аспъртън“ няма да се успокоят, докато не ни изтикат от пазара. Те са прегледали цифрите, които Джеф любезно им предостави, и са констатирали, че до две години „Гисингс“ може реално да ги застраши. Съобразили са също така, че понастоящем, макар да показваме признаци на съвземане, сме още на ръба на пропастта. Целта им е да ни бутнат в нея. И какво правят? Копират всичките ни мебели, продават ги на ненормално ниски цени и чакат да изпаднем в неплатежоспособност. В момента, в който това стане, Майкъл Аспъртън вдига телефона на Балард и предлага да купи „Гисингс“. Ние вече ще губим такива суми пари, че Балард, ще не ще, ще се съгласи. Аспъртън ще му предложи мизерна цена, но той ще я приеме, за да си спести по-нататъшни загуби. А в мига, в който ни купят „Аспъртън“ веднага ще вдигнат цените. „Гисингс“ за една нощ ще стане отново печеливша. И какво ще струва всичко това на „Аспъртън“? Почти нищо. Няколко месеца ще продават на загуба, после ще си върнат всичко.

Вал беше права. Това бе единственото обяснеше. Дори Дарън мълчеше. Ако Джордж беше сега с тях, може би щеше да измисли нещо. Така или иначе, те нямаха право да се оставят течението да ги завлече към водопада. Бъдещето им изглеждаше по-черно от всякога.

— Колко време можем да издържим? — Въпросът на Вал бе към Джеф Уилмът.

— Докато обявим фалит ли? Разбира се, трябва да, ъъъ… проиграем различни сценарии, да вземем предвид влиянието на алтернативни маркетингови стратегии. Разбира се, ъъъ… решаващият фактор ще бъде взимането на правилни управленчески решения… — С това Уилмът искаше просто да каже, че някой друг трябва да опере пешкира, ако сметките му не излязат. — Но във всеки случай разполагаме с максимум три месеца.