Хари Бингам
Наследството на Градли (34)

4

Минаваше девет, а от Зак нямаше и следа. Ханбъри и двамата мъже от Личен състав погледнаха часовниците си и зацъкаха с език.

Ханбъри седеше в ъгъла и почти през цялото време говореше по телефона. Двамата от Личен състав си бъбреха и премятаха в ръцете си два листа хартия. Единият бе белият лист, на който Зак бе надраскал „извинението“ си, а другият представляваше официално писмо на бланка, започващо с думите: „Драги Закари, със съжаление те уведомяваме, че трудовият ти договор с банка «Кобург» е прекратен, считано от днес“. Писмото нямаше подпис.

Най-после Зак пристигна с четирийсет минути закъснение. Беше небръснат. Изглеждаше така, сякаш не си бе лягал през нощта, и със сигурност не се бе къпал и преобличал. Миришеше на алкохол. Ханбъри, който ги поназнайваше тия работи, реши, че е шампанско. По-възрастният от другите двама покани Зак с жест да седне.

— Виж какво, Зак, ние тримата с Пиърс доста си говорихме за теб, той ни разказа своята версия за случилото се вчера. Показа ни и… ъъъ, един документ, който си му представил. Разбираш, че искаме всичко да приключи добре…

— Сигурен съм, че Пиърс и аз гледаме по един и същ начин на случилото се — прекъсна го Зак. — Той провали важна сделка с влиятелен клиент и не ми позволи да предложа начин тя да бъде спасена. Предполагам, че сега иска да се извини.

Двамата мъже се спогледаха. Погледът на Ханбъри блуждаеше безизразно в пространството. Явно сцената му доставяше удоволствие. Възрастният подхвана наново:

— Виж какво, Зак, бъди разумен. Още не сме взели окончателно решение какво да правим с теб, така че, ако се държиш прилично, убеден съм, че можем да стигнем до компромис. Ще ти намерим място, което да ти подхожда.

— Какво ще бъде това място? Домакин или чистач на тоалетни?

Мъжът бутна напечатания лист към Зак.

— Заповедта не влиза в сила, докато не бъде подписана. Все още си в началото на кариерата си и не е нужно да си проваляш живота. Едно искрено извинение в писмена форма ще ти разчисти пътя нататък. Съмнявам се дали си годен да работиш с клиенти, но ние ще ти дадем възможност да се докажеш. Имаме нужда от попълнение в отдела за разрешаване на спорове; тъкмо човек като теб ни трябва. Искам да те предупредя обаче, че това е последният шанс, който ти се дава.

Ханбъри се наслаждаваше на унижението, на което бе подложен Зак по негово лично настояване. За всички бе ясно, че длъжността е абсолютно безперспективна, а му я предлагаха като някакво особено благоволение. Така Ханбъри щеше да държи младока под око и лично да се погрижи той никога да не мръдне и с милиметър напред. Зак не се бе излъгал. Ханбъри не прощаваше лесно. Ако приемеше предложението им, това щеше да означава доживотен затвор.

Зак прегледа набързо заповедта за уволнение, „считано от днес“. Това означаваше шест необлагаеми месечни заплати, дванайсет месеца безплатна трудова консултация и съдействие за намиране на нова работа. Условията не бяха никак лоши. „Кобург“ назначаваше и уволняваше хора непрекъснато, но поне се грижеше за служителите си. Зак помисли малко, после се обърна и изгледа Ханбъри, който с видимо злорадство наблюдаваше сцената.

— Оттеглям думите си — започна Зак.

— Правилно — подсмихна се Ханбъри. — Новата ти работа ще те устройва напълно. Сигурен съм, че достойно ще отговориш на предизвикателствата.

Без да променя изражението и тона си, Зак продължи:

— Искам да кажа, ни най-малко не съжалявам, че си пуяк, поплювко и смотаняк. Та ти нямаш фасон за нещо повече!

В стаята настъпи тишина. Ханбъри остана неподвижен, като ударен от гръм. Възрастният мъж с премерени движения измъкна отнякъде старинна писалка и подписа заповедта. Размаха я, за да изсъхне мастилото, и я подаде на Зак.

— Ти си един млад глупак. Ще съжаляваш за това.

Зак грабна писмото.

— Заповедта е окончателна, нали така? Искам да кажа, не може да се отмени?

— Точно така.

— Шест заплати без данъци, безусловно?

Възрастният кимна.

— Отлично. Значи това тук не ви трябва. Весела Коледа!

При тези думи Зак извади от вътрешния си джоб лист хартия, скъса го на две и постави половинките на бюрото. После си тръгна, без да се обърне.

Пиърс Ханбъри сглоби двете половини и се зачете. Беше писмо от Зак до Личен състав, което гласеше:

Тъй като току-що ми бе предложена много по-добра работа в далеч превъзхождаща ви банкова институция, където ще получавам значително по-висока заплата от сегашната и големи надбавки, принуден съм да подам оставката си, считано от днес. Искам да знаете, че никак не ми бе приятно да работя в „Кобург“. Не изпитвам уважение към ръководството. С нетърпение очаквам да встъпя в новата си длъжност, за да ви конкурирам дълги години настървено и с успех.

Нямаше подпис. Пиърс Ханбъри бавно прочете писмото, после излезе от стаята, без да каже дума. Другите двама също го прочетоха, и то два пъти. Накрая по-възрастният вдигна двете половинки от бюрото и ги пусна в кошчето за отпадъци. Понякога му се струваше, че не разбира вече какво става в Ситито.