Хари Бингам
Наследството на Градли (19)

5

Купуването на една фирма не е по-различно от купуването на кола на старо. Можеш да я покараш, да вдигнеш капака, да се пазариш за цената. Но платиш ли веднъж, няма връщане назад. Ако колата започне да прегрява, ауспухът да гърми, а двигателят да пуши — тогава няма на кого да се оплачеш.

Има хора, които разбират. Те виждат пребоядисания калник от двайсет метра, а мошеника продавач от двайсет километра. На тях не им трябва помощ. Могат сами да се справят с всичко — да огледат колата, да се спазарят за цената, да договорят условията за прехвърляне. Блазе им. Но с повечето хора не е така. Те или се обръщат към специалисти — било към сервизна лаборатория, било към Автомобилния клуб, или полека-лека свикват с кълбата дим и пара от двигателя, с постоянните разноски и презрителната усмивка на техника в гаража.

И с фирмите е така. Който иска да купи фирма е добре, преди още да е написал чека, да вдигне капака, тъй да се каже, и хубавичко да огледа какво се крие отдолу. И всеки, който не е финансов гений или пълен глупак, вика на помощ експерти. Нещо повече — ако чекът, който се готвите да подпишете, е за сто милиона или милиард долара, или дори повече, няма да е лошо преди това да подпишете и един по-скромен чек, възлизащ на не повече от един процент от продажната стойност, като хонорар на въпросните експерти. Експертите по закупуването и сливанията на фирми се наричат корпоративни финансисти и в техния бранш пари не липсват. В края на краищата един процент от един милиард са си десет милиона.

Двама такива корпоративни финансисти от „Кобург“ тъкмо бяха вдигнали капака на една фирма, така да се каже, и вече се прозяваха от скука.

Стаята, в която седяха, беше с размери шест на четири метра. Една цяла стена беше от стъкло, през което се виждаше стръмният покрив на гарата на Ливърпул Стрийт. В друга стена имаше врата, а до нея бе долепена масичка с кафе и закуски. Останалите две стени бях изцяло закрити от дървени стелажи, натъпкани с плътни картонени папки с машинки. В този момент класьорите по стелажите бяха осемдесет и осем, а други шест лежаха отворени върху маса в средата на стаята. Само индексът към всичко това беше петдесет и пет страници, а на всичко отгоре имаше три страници „Ръководство за работа с приложенията“. Зак разтърка очи.

— Божичко, винаги ли е толкова скучно?

Двамата мъже от „Томинто Ойл“ бяха отишли да обядват, така че Зак и Сара можеха да разговарят свободно. Беше им някак странно, че отново са заедно. Тя беше сгодена, а го привличаше както преди. А дори не бяха и приятели — просто колеги. Може би никога не са били приятели, само любовници, които се бяха карали непрестанно. Сега се държаха сдържано, разговаряха само по служба, опитваха се да бъдат вежливи един към друг и да не забелязват електричеството, което прехвръкваше във въздуха.

— Папките са всичко деветдесет и четири. Не е толкова лошо. При един случай имахме триста и седемдесет папки, преговорите по сделката се точиха година и половина и накрая всичко се провали. Лош късмет.

Гласът на Сара звучеше равнодушно. Зак се почувства неловко. Да ги сложат да работят в един екип — това бе все едно да смесят бензин с въздух и да се надяват, че няма да пламне искра. Но Пиърс Сейнт Джордж Ханбъри, ръководителят на проекта, не знаеше за миналите им истории, а Сара полагаше усилия да парира всякакъв по-близък контакт помежду им.

Двамата бяха част от екипа на „Кобург“, който оказваше съдействие на една тексаска петролна компания, „Томинто Ойл“, при закупуване на шотландска фирма. Шотландската се казваше „Абърдийн Дрилинг“ и бе обявена на търг от фирмата собственик, която бе в процес на преговори с четирима кандидати, един от които беше „Томинто“. Зак и Сара, заедно с двамата представители на „Томинто“, се намираха в стаята, където бяха събрани всички данни за „Абърдийн Дрилинг“ — всеки по-важен документ, отнасящ се по какъвто и да било начин до обекта на продажба. Все едно бяха вдигнали капака на мотора на кола и надничаха вътре. Всеки от кандидат-купувачите разполагаше точно с една седмица за оглед. Имаха достъп до цялата документация и право да си водят каквито искат бележки, но бе забранено да фотокопират и изнасят документи.

В края на седмицата капакът щеше да хлопне, „Томинто“ и „Кобург“ щяха да се уединят, да обсъдят видяното и да решат каква цена си струва да се предложи. И ако тяхната оферта се окажеше най-добра, щяха да подпишат договор, да придобият компанията и да я подкарат към щастливо, безаварийно бъдеще. Ако ли пък тяхната оферта се случеше от по-ниските, продавачът щеше да поклати глава, да се извини и да им обърне гръб. И цялата им сегашна работа щеше да отиде на вятъра. Хората от „Томинто“ щяха да си идат, а „Кобург“ щеше да подгони следващия клиент.

Ами ако данните, събрани в тази стая, не бяха пълни? Ами ако сред всички тия документи — управленски и данъчни отчети, годишни баланси, екологични доклади, договори с доставчици, пазарни анализи и още хиляда други неща — бяха внимателно заложени подли капани, така че нещастните купувачи да не ги забележат? Е, на корпоративния пазар нещата бяха по-добре изпипани, отколкото на пазара на стари коли. При фирмена продажба купувачът получава ограничена гаранция, която го предпазва от изненади, необявени в документацията. Ако нещо е трябвало да бъде включено в данните, а не е било, купувачът отива при продавача и си иска парите обратно.

Така че продавачите използват различна стратегия. Те просто включват в изходните данни всичко. Всичко. Заливат купувача с толкова информация, че да се удави. Ако има капани, те са дълбоко заровени сред море от детайли, които са толкова скучни, че сам Буда не би издържал и би полудял от нерви. Безброй пъти Зак и Сара се изкушаваха да прескочат някоя страница; възпираше ги само мисълта, че може да пропуснат нещо съществено. Някой капан. Това, което ги бяха наели да открият.

Наистина, с тях бяха и двамата от „Томинто Ойл“, но те бяха клиенти, а не експерти. За четирийсетгодишното си съществуване „Томинто“ бяха закупили може би пет по-значителни фирми с цена над няколко милиона. „Кобург“ правеше същия брой сделки всеки три месеца. Хората на „Томинто“ бяха като редовия купувач, който вдига капака на стара кола. „Тая джаджа тука изглежда зацапана — си казва той. — А оная там не трябваше ли да е крива на другата страна?“ Я се разкарай, наивнико. Не пречи на експертите да направят огледа.

Зак и Сара се заровиха отново в папките. Сара си водеше бележки на портативния компютър. Зак също имаше лаптоп, но не го използваше. Служеше му нещо много по-важно — паметта. Още като момче бе развил феноменална памет, с която заснемаше печатна страница почти като скенер, който по желание може да я извика от паметта си след произволен период от време. Не се позволяваше да се правят фотокопия, но Зак нямаше и нужда. Той си носеше копирната машина в главата.

В стаята беше тихо. Сара почукваше по клавиатурата на лаптопа и двамата прелистваха папките — страница по страница, търсейки скрити капани. Беше им странно, че отново са заедно.