Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (42)

— Съвсем повърхностна е…

Ана Брионгос очерта раната на Карвальо с йод. Беше помолила съквартирантите си да излязат. Брат й се отпусна на разтвореното походно легло. Карвальо каза на момичето да не му позволява да заспи. Ана се надвеси над брат си, който искаше да й каже нещо. Хвана го за ръка, но Педро зави от болка в ставите и пръстите.

— Има счупен пръст и е целият пребит. Всичко това сам ли постигнахте? Е, да, не ви е било трудно срещу едно момче.

— Беше с приятелчетата си.

Ана не знаеше откъде да започне. Почисти с кислородна вода отоците по лицето на брат си. Опита се да съблече якето, но той изстена. Вратата се отвори и влезе баща му.

— Педро, момчето ми! Какво са ти сторили?

Сепна се, като видя Карвальо.

— Добър вечер.

— Добър вечер.

Човекът продължи със задавен глас:

— Педро, сине, нали ти казах. Казах ти!

Заплака прав, без да пристъпва, сякаш не можеше да плаче и да прави нещо друго едновременно.

— Не трябваше да се разкарваш, татко!

— Ранен ли е?

— Изял е един бой. Сам си го търсеше.

Бащата гледаше Карвальо като някакъв бог, от когото зависи съдбата му.

— Какво ще го правите?

Карвальо седна. От време на време пред очите му всичко бе в мъгла. Ана приличаше на далечна медицинска сестра, която се грижеше за ранен, с който Карвальо нямаше нищо общо. Старият Брионгос като че ли беше застанал на прага на чужд дом и не смееше да прекрачи. Карвальо усети, че е жаден и се чу как иска вода. Ана му донесе. Беше студена, но миришеше на хлор.

— Дай чашка алкохол на господина, ще се съвземе.

Старият Брионгос продължаваше да чака божествената му повеля.

Карвальо стана, взе стол и седна до леглото на Педро.

— Ако не можеш да говориш, слушай и само отговаряй с да и не.

— Ако искам, мога да говоря.

— Още по-добре. Значи вие тримата причакахте Стюарт Педрел и го убихте. Ти и онези приятелчета.

— Не знаехме, че така се казва.

— Защо го убихте?

— Не виждате ли какво направи със сестра ми?

— Глупак! Глупак! — кресна Ана Брионгос извън себе си.

— Не са искали. Не са искали да отиват толкова далеч — отсече старият Брионгос.

— Искахме само да го сплашим. Но този тип се разпали, сложи ръка на рамото ми и взе да дрънка и да дава някакви съвети. Кискиля^[1], малкият, на когото счупихте ръката, го удари пръв един път с ножа. Изведнъж и моята ръка се плъзна и го намушках.

Старият Брионгос беше закрил с ръце лицето си и трепереше. Ана гледаше брат си.

— Глупак! Кой е искал от теб да правиш това?

— Ти си ми сестра!

— Разберете, господине! Тя му е сестра.

Старият Брионгос протегна ръце, сякаш искаше да обгърне братската привързаност между децата си.

— Ако не се беше раздрънкал, нищо нямаше да се случи. Но той започна да ни дава съвети. Как да се държим, какво да правим, как да постъпваме. Сестра ми била свободен човек, той не бил единственият мъж в живота й. Така каза, Ана, кълна ти се!

— И какво от това бе, идиот. Да не би да не е вярно!?

— А вие сте узнали и сте станали съучастници в убийството.

— А какво, да предам сина си ли?

— А вие?

— Какво можех да направя вече?

Старият Брионгос каза с цялата смелост, която имаше:

— Той беше натрапник и му е било все едно.

— Млъкни, татко!

— И го изхвърлихте в един запуснат строеж, на другия край на града.

— Никой не го е изхвърлял в никакъв строеж.

Изумен, Карвальо погледна Педро, а после и другите двама, които сякаш потвърждаваха това, което беше казал.

— Я повтори това.

— Никой не го е хвърлял в никакъв строеж. Оставихме го тежко ранен и той си отиде.

— Педро дойде вкъщи и ми каза, че е ранил лошо Антонио. Аз и баща ми обикаляхме цяла нощ да го търсим навсякъде, но не го намерихме.

— Разбира се. Взел е метрото, защото е предпочитал да умре в един строеж в квартал Тринидад. Нима мислите, че ви вярвам?

— Нищо не искам от вас, но това е самата истина.

В очите на Брионгос проблесна последна надежда.

— Кой знае какво е станало после!

— Значи Стюарт умира от двете рани, които са му нанесли двама начинаещи убийци. Няма да стигнеш далече в кариерата, момче. Малкият е един луд, който убива, за да убива, а големият е колкото страхлив, толкова и тъп. Ал Капоне е обикалял света в по-подходяща компания.

— Лошите приятели, Педрито! Лошите познанства. Какво ти казваше винаги баща ти?

Педро лежеше, загледан в тавана. Когато Карвальо срещна очите му, детективът видя в тях безпощадна омраза, смъртна злоба, отмъстителност, която щеше да го съпътства цял живот. Карвальо излезе от стаята, следван от Ана и баща и.

— Моля ви, господине, семейството ни преживя достатъчно нещастия. Ще се опитам да го оправя. Ще го пратя в армията. Там ще направят от него човек. Ще го стегнат.

— Млъкни, тате! Не говори повече глупости!

Брионгос остана в стаята. Ана изпрати Карвальо до вратата.

— За какво мислите?

— Какво ли е направил онзи човек с две рани от нож в тялото? Не е могъл дълго да върви. Нямал е кола. Не е могъл да вземе такси, страхувал се е да не го видят. Защо не е потърсил помощ в някоя болница?

— Може би е смятал, че така няма да ми навреди.

— Кой го е отвел до строежа и го е хвърлил като мъртво куче?

Карвальо не изчака отговор. Нощният хлад бе като балсам за пламналото лице и тяло. Останаха назад циментовите острови на тази Полинезия, където Стюарт Педрел се бе опитал да открие другото лице на луната, където бе срещнал загрубели туземци, същите, каквито и Гоген бе видял на Маркизките острови: туземци, осъзнали напълно, че светът е голям пазар, в който и те са стока за продан. Прекоси границата и се втурна по склоновете на Тибидабо, към своята хралупа. Потънал в мисли пред камината, той галеше кадифените уши на Бледа и я чешеше по корема, а тя щастливо размахваше лапички, досущ като велосипедист. Към кого се е обърнал в онази нощ Стюарт Педрел? Вероятно е избрал най-сигурния пристан от бившето си царство. Собственият му дом? Невъзможно. За какво тогава биха искали това разследване? И от Ниса не би могъл да очаква истинска подкрепа. Трябвало е да избира между съдружниците си и Лита Вилардел.

В три часа сутринта той позвъни на Лита Вилардел. Обади се мъжки глас. Беше адвокатът Виладеканс.

— Попитайте госпожица Вилардел дали утре има урок по пиано.

— Затова ли звъните в такъв час?

— Попитайте я!

Тя взе слушалката.

— Какво искате да кажете?

— Утре рано искам да се срещна с вас.

— Не можахте ли да ми се обадите сутринта?

— Не. Искам да мислите цяла нощ за това, което имаме да си кажем.

Жената се отдалечи от телефона. Зашепна нещо на Виладеканс. Отново се обади той.

— Не бихте ли могли да дойдете сега?

— Не.

Карвальо затвори. Спа на пресекулки; стряскаше се, мяташе се в разхвърляното легло. В моментите, когато беше напълно буден, той се успокояваше с мисълта, че не е единственият, който тази нощ няма да може да заспи.