Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (26)

Вътрешно помещение в нещо като аптека за гиганти, банки за петдесет литра бог знае какви ненаказуеми отвари, стъклени колби, епруветки, стъкло, потънало в талашен прах, рафтове от бяло дърво, потъмняло от влагата и постоянния сумрак, гоблени, килим от стърготини, игриви котенца, сякаш направени от неспокойна сплав, голи крушки, стар мустакат атлет, жонглиращ с картонени кутии. Едно тъжно куче вълча порода облизва новодошлия, а в дъното на коридорчето, сред огромни мъртви шишета, един едър, сериозен човек работи със сметачна машина, поставена в края на голяма маса; до него едно момче проверява спринцовки. Гласът на Алфредо Краус звучи по високоговорител, окачен някъде на тъмния таван — „Ловци на бисери“. Отгоре, над главите се чуват женски токчета. Човекът със сметачната машина проговаря „Кажете?!“, без да се обърне, и го поглежда едва когато Карвальо поставя снимката на Стюарт Педрел пред нервните му очи и нос като на неспокоен кон. Свършва със сметките, после дава няколко нареждания за това какво да се свърши до края на работния ден и закрачва с високо вдигнати рамене и ръце, отделени от тялото. Карвальо тръгва след него по стълбичката нагоре и там открива малка канцеларийка, където едно момиче пише на машина, а една едра жена, със смалени и тъжни зад диоптрите очи, е прекъснала работата си, за да се обади по телефона.

— Тиета, мама пита дали ще дойдеш в неделя в Гарига?^[1]

Когато вижда Карвальо, тя млъква за момент и след това продължава по-тихо. Собственикът отпраща момичето с някаква поръчка и сяда на бюрото, зад което има кантонерка от сив метал за архивите. Една котка яде парченце черен дроб до кошчето. Кучето разглежда новодошлия с каменното изражение на Бъстър Китън. Друго по-малко бретонче, приличащо на Лорън Бакал, го души нахално и се опитва да захапе глезена му, добре че господарят изръмжава и с това го прогонва под една от масите. В една клетка две пощурели канарчета играят танца на робството. Собственикът натиска едно копче, гласът на Краус секва и полутишината отново изпълва канцеларията, смачкана под тежестта на блока със седемдесет и два апартамента в квартал Сан Махин.

— Мама ще готви печено със зеленчуци…

— Работил ли е тук този човек?

— Да, почти една година. Занимаваше се със сметките, по няколко часа на ден.

— Казваше се Антонио кой?

— Поркерес, мисля.

— Сигурен ли сте?

— Казваше се Поркерес, защото винаги съм го наричал господин Поркерес. Той си вършеше работата, аз му плащах и всичко беше наред.

— Доволен ли сте от работата му?

— Да, много.

— Как попадна тук?

— Прочел обявата, която бях окачил на вратата.

— И вие толкова лесно наехте един счетоводител?

— Донесе едно писмо. Не помня точно от кого. Хосефина, помниш ли от кого беше препоръчителното писмо на господин Поркерес?

Жената вдигна рамене, без да оставя телефона.

— Струва ми се, че беше от господин Вила, строителния предприемач на квартала.

Собственикът потвърди.

— И Поркерес замина, без да се сбогува, измъкна се ей така, а?

— Да.

— Това не ви ли учуди?

— Малко. Но прегледахме книжата и всичко беше наред. Както дойде, така си и отиде. Все един ден трябваше да се случи. Не беше човек за тази работа и за този квартал.

— Защо?

— Вие какво бихте помислили за човек, който знае наизуст плочите на Пласидо Доминго^[2] и толкова добре описва финалната картина на Саломе от Щраус, в изпълнение на Кабайе? Аз съм голям почитател на операта и рядко имам удоволствието да попадна на истински познавач. А той беше такъв.

— Само за опера ли разговаряхте?

— За опера и за работата. В същност ние малко се виждахме. Аз ръководя магазина долу, а съпругата ми води канцеларията на горния етаж.

— Ще дойде и приятелчето на Мириам. Слушай, Инес, не си ли получила писмо от чичото от Аржентина?

— Къде живееше?

— В квартала. Тук съвсем близо, но не бих могъл да кажа точно къде. Случило ли му се е нещо?

— Роднина ми е и го търся. Изчезнал е.

— Всичко това ми изглеждаше доста странно. Но не обичам да се меся в живота на хората. Стига да си гледат работата. Здрасти, добър ден, довиждане, до утре. Това са най-добрите отношения.

— С всички ли?

— С всички и особено със служителите.

— Какъв е адресът на господин Вила, който го е препоръчал?

— Не зная. Живее в края на града сателит. В една стара къща. Не може да се сгреши, защото отзад има зеленчукова градина. Има ли опасност от неприятности? Повтарям ви, беше временно нает, на час, и тук се прояви добре, и това е всичко.

Лорън Бакал беше излязла от скривалището си и разглеждаше непознатия с нахални зелени очи. Карвальо посегна да направи жест, за да изрази солидарността на собственик на куче към друг представител на кучешкия род. Но бдителната Лорън Бакал възмутено излая и само енергичното изръмжаване на господаря й я накара да се върне в скривалището си.

— Имате богата зоологическа градина, както виждам.

— Взимам новородено кученце от някой приятел и после домът ми се превръща в Ноев ковчег. Имаме дори и хамстер.

— Инес, знаеш ли, че Пиула, изглежда, е бременна?

Жената се сбогува, без да се откъсва от телефона.

Собственикът го изпровожда и застава в рамката на вратата, изпращайки с очи Карвальо. Сигурно отново е натиснал копчето, защото гласът на Краус се разнася по неасфалтираната улица и отеква по стените на населеното дефиле, звънти о затворените прозорци, издухва праха на унилите мушката и разлюлява като лек ветрец няколко преживели зимата сенници на тераските от по три квадратни метра. Луминесцентното осветление образува правилни кръгове от светлина по земята, които изтласкват настъпващия мрак. Сан Махин се потапя в тъмнина, а влажен студ, нахлуващ откъм Прат, поражда в главата на Карвальо представи за одеяло и запалена камина. Но той стъпва в локви светлина, към покрайнините, където един далечен, специално осветен надпис оповестява, че раят е свършил. „Вие излизате от Сан Махин. Довиждане.“