Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (15)

Обади се на Бискутер да разбере дали има нещо ново в кантората. „Звъня едно момиче на име Йес.“ „Какво искаше?“ „Да говори с вас.“ И утре е ден. Взе колата и се качи по улиците на Тибидабо на път за вкъщи, във Валвидрера. Изхвърли в кофата за боклук всички търговски писма, които намери в пощенската кутия, запали камината с „Философията и сянката й“ от Еухенио Триас, като прецени, че ще трябва по-умерено да изгаря библиотеката си. Имаше около две хиляди тома; ако гореше по една книга дневно, щяха да му стигнат горе-долу за шест години. Трябваше да спира за малко или да купува нови книги, а това го отвращаваше. Може би ако раздели на две всеки том от философията на Брахиер и направи същото със сборника на класиците от Плеядата, би могъл да издържи и по-дълго. Мъчно му беше да изгаря класиците от Плеядата заради така приятния допир с тези красиви томове. Понякога ги вадеше, погалваше и отново ги прибираше в паралитичния ад на лавиците, като прогонваше спомена за минали четива, които на времето бе считал за поучителни. Въведе малко ред в безпорядъка, загрижен да не би чистачката да мърмори прекалено много, че къщата е заприличала на кочина. Къпа се бавно и продължително. Приготви си половин километър филии хляб с домати и изяде шунката „Хабуго“ на една хапка. Колебаеше се дали да отвори бутилка с вино, когато се чу звънецът на градинската врата. Наведе се през прозореца и видя едно момиче, потънало в мрака зад желязната плетеница. Заслиза по стълбите към вратата долу и постепенно се очерта силуетът на Хесика. Отвори й. Тя влезе, запъти се към входа и едва когато стигна до стълбите, се обърна.

— Мога ли да вляза?

Карвальо й предостави дома с жест. Бледа изскочи срещу Хесика и уверено и акуратно почисти обувките й с език.

— Не хапе ли?

— Още не се е научило на това.

— Обожавам кучетата — каза тя с не дотам уверено изражение. — Но когато съм била малка, едно куче ме е ухапало и сега се страхувам от тях. Колко е уютна къщата ти! Ах, каква хубава камина!

Възхищаваше се от всичко, което виждаше, с протоколна неискреност, характерна за издигнатите хора, които искат да докажат, че все още имат способност да завиждат и да се чудят. Отстъпница от класата си, но със съдържание от самата класа, си помисли Карвальо, като пристегна колана на халата си, за да не му се видят срамотиите.

— Ти май си почиваше…

— Не, тъкмо вечерях. Искаш ли да хапнеш нещо?

— Не. Храната ме отвращава.

Изтегна върху канапето стегнатите си бедра и косите й се плъзнаха като мед край помръкналите очертания на лицето.

— Тази сутрин се държах като глупачка и никак не ти бях от полза. Искам да се извиня и да ти помогна, доколкото мога.

— По това време почивам. Не работя надомна работа.

— Извинявай.

— Ще пийнем ли по чашка?

— Не пия. Аз съм макробиотичка.

Трябваше да прави нещо с ръцете си. Карвальо посегна за табакерата и извади мека и фина филипинска пура от Флор де Исабела.

— Имам угризения. Откак откриха трупа на баща ми. Можех да предотвратя това. Ако бях тук, нищо нямаше да се случи. Баща ми си отиде, защото беше сам. Най-големият ми брат е егоист. Майка ми също е егоистка. Другите ми братя са невръстни, безмозъчни парчета кръстено месо. Само с мен се разбираше. Бях достатъчно зряла, за да се грижа и общувам с него. Винаги съм му се възхищавала отдалече. Толкова хубав, умен, толкова самоуверен и елегантен. Той беше елегантен мъж, но не в облеклото, а в маниерите си.

— А майка ти?

— Кофти човек.

— Да ти е писал в Англия нещо важно?

— Не. Изпращаше ми картички. Някое изречение, някоя мисъл. Нещо, което беше чел и му беше направило впечатление. Два пъти идва в Лондон по работа и беше чудесно. Сега мисля, че е било прекрасно. Тогава обаче, обратно, все ме притесняваше, струваше ми се, че ми отнема време. Ако всичко можеше да се върне. Виж, прочети.

Извади от сламена чантичка едно прегънато листче.

Ще се върнеш от света на сенките

на кон от пепел,

ще ме хванеш през кръста,

за да ме отведеш на другия край на хоризонта,

ще те помоля за прошка, загдето не успях

да попреча да умреш от желание.

— Не е лошо.

— Не искам от теб литературна преценка. Зная, че е много слабо. Давам ти го, за да разбереш натрапчивата ми мисъл. Така не мога повече.

— Аз съм частен детектив, а не психиатър.

— Искаш ли да си отида?

И двамата не отместиха очи. Въпреки разстоянието Карвальо усещаше живота, изпълващ отпуснатото тяло на момичето. Въпросът не беше предизвикателен, а звучеше като молба. Карвальо се успокои. Седна в канапето срещу Хесика и веднага бе нападнат от Бледа, която упорито се опитваше да си присвои чехъла му.

— Пусни музика — поиска тя.

Карвальо стана. Избра Четвъртата симфония на Малер и с крайчеца на окото видя как Йес се готвеше за пълно отпускане. Облегната на дивана, тя протегна крака и разкърши ръце.

— Толкова добре се чувствам тук. Ако живееше в онзи мавзолей.

— Бива си го мавзолея, все пак!

— Външният вид лъже. Всичко е студено и строго. Майка ми наложи своя стил. Сигурна съм, че пет пари не дава за ритуала или за протокола. Но тъй като и тя самата трябваше да живее в този дом и да го понася, трови сега всички наоколо.

Отвори очи, втренчи се в Карвальо и се приготви да му каже нещо изключително важно.

— Искам да се махна от къщи.

— Мислех, че такова нещо вече не се казва. Че се прави, но не се казва. После, това ми се струва малко демоде.

— Аз съм много „демоде“. И дори не мисля да преставам да бъда такава.

— Все пак не мога да разбера каква е моята роля в цялата тази история. Нает съм от майка ти за този случай, но съм все пак само един служител. Разследвам смъртта на баща ти. Това е всичко.

— Погледът ти излъчва човещина. Не би ме оставил да потъна.

— Шамандурите ти са добри.

Той поправи израза си, който можеше да се изтълкува като обидна забележка към физиката й:

— Имам пред вид, че имаш всички шансове да издържиш. Във всеки случай това не е от моята компетентност. Какво мога да направя за теб?

Момичето скочи от мястото си, падна на колене пред Карвальо, сложи глава в скута му, като пресече гърдите му с камшик от коси.

— Позволи ми да остана тук.

— Не.

— Само тази нощ.

Пръстите на Карвальо заопипваха дългата тежка коса. Накрая потърсиха тайните пътеки, които водеха към тила.