Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (10)

Стюарт Педрел беше живял в една къща на Путшет — един от хълмовете, които едно време се издигали над Барселона, както римските хълмове над Рим; бе покрит с килим от кооперации за средната буржоазия, заедно с някой и друг апартамент за едрата, понякога сродена със старите обитатели на къщите от Путшет. Апартаментът е бил подходящ и общоприет подарък за синчето или дъщеричката, съвсем по силите на собствениците от оцелелите домове. Един подходящ и общоприет подарък, също като възприетия за районите край Педралбес и Сария — последните разклонения на хълма, където най-крупната буржоазия се крепеше в достойните си стари кули и се стремеше пиленцата й да останат да живеят наблизо. Домът на Стюарт Педрел беше наследство от някаква бездетна пралеля, която му оставила тази къща fin de siecle, проектирана от архитект, повлиян от строгата английска архитектура. Самите решетки бяха вече декларация на някакви принципи. Хребет от железа с винетки като гребен на змей от стъкло минаваше по гръбнака на керамичния покрив. Готически прозорци, скрити в бръшлян фасади, мебели от бяло дърво, тапицирани в синьо, сред строга градина, в която елегантният висок жив плет от кипариси ограждаше контролирания растеж на борова горичка и точната геометричност на малък лабиринт от рододендрони. По земята — чакълена настилка и трева. Чакъл, възпитан така, че едва да се чува под автомобилните гуми или под стъпките. Трева на повече от сто години, добре подхранвана, почиствана, подрязвана — стара мека покривка; къщата сякаш плува върху един вълшебен килим.

Прислугата — в коприна и пике, черно и бяло. Градинарят прилежно пременен като типичен каталонски селянин; управител с внушителни бакенбарди и раирано сако от фин плат. Карвальо изпита носталгия по липсващите гамаши на шофьора, който се качваше на алфа ромеото, за да посрещне съпругата на Стюарт Педрел, но оцени стилната сдържаност на сивия му костюм с кадифени ревери и многото свят, минал през опитните му ръце, във фини белезникави кожени ръкавици, контрастиращи с черния волан.

Карвальо поиска да му отворят къщата и управителят му я предостави с навеждане на глава, което можеше да мине и за покана за танц. И сякаш влизаше на бал от края на века, Карвальо обиколи къщата с ритъма на бавен танц и като си тананикаше на ум Императорския валс, нагоре и надолу по стълба от гранитов мрамор с железен парапет, изкован като пищна дантела, върху който беше надяната ръкохватка от палисандрово дърво. Стълбата се къпеше в многоцветната светлина на витраж, пресъздаващ гибелта на змея от ръката на св. Георги.

— Господинът търси ли нещо конкретно?

— Стаите на господин Стюарт Педрел.

— Ако господинът бъде така любезен, нека ме последва…

Той тръгна след управителя нагоре по стълбата; двамата излязоха на централна площадка — балкон, откъдето героинята можеше да се навежда при появата на предпочитания гост, да възкликва „Ричард“ сред зачестил звук от тирбушони; да прихваща и повдига полите си и да слиза на пръсти по стъпалата, водещи към валсовата прегръдка. Сякаш чужд на всякакво филмово въображение, управителят го покани да продължи по застлан с килими коридор и накрая решително отвори една много висока врата от тисово дърво, цялата в резба.

— Хубава врата!

— Поставена бе от прачичото на господин Стюарт Педрел. Той имаше соргови плантации в Индонезия — издекламира управителят, като че беше музеен екскурзовод.

Карвальо мина в хол-библиотека с писалище, което приличаше на Елизабетин трон за лактите на интелектуалец, пишещ с паче перо. Вдясно се виждаше входът към спалнята, но Карвальо остана в хола и се завъртя около себе си, за да обхване размерите на помещението, много фино изработения гутелин^[1] по тавана, почти питателната тъкан на дървото, което покриваше всички стени и на места поддържаше доста големи етажерки, пълни с подвързани издания, а на места бе само облицовка по стените, на които висяха картини от XVIII и XIX век, подписани от ученици на Байо или Гоя, или пък от романтичния Марти Алсина. Тук можеше да се работи само над сравнителен арамейско^[2]-арански^[3] речник.

— Господин Стюарт Педрел използваше ли често този кабинет?

— Почти никога. През зимата се палеше камината и понякога той четеше край огъня. Държеше го просто заради стойността на всеки предмет. В библиотеката има само стари книги. Най-новата е от 1912 година.

— Добре сте информиран.

— Много благодаря, господинът е толкова любезен.

— Изпълнявате ли в тази къща друга функция, освен тази на управител?

— Управителството е най-незначителното. Всъщност съм главен пазител на дома и водя домашното счетоводство.

— Счетоводител ли сте?

— Не. Учител съм по търговия и уча вечерно философия и литература. История на Средните векове.

Карвальо издържа погледа на управителя. Победоносен поглед на задоволство от объркването, което отгатваше в мислите на детектива.

— Аз вече бях на служба в къщата, когато пристигна младото семейство на Стюарт Педрел. Родителите ми са работили при госпожици Стюарт в продължение на четиридесет години. Аз съм се родил в този дом и бях нещо като осиновено дете на госпожиците.

В спалнята нямаше никаква по-значителна подробност, освен отлична репродукция на картината „Какви сме, накъде отиваме, откъде идем?“ от Гоген.

— Тази картина е нова.

— Да, тази картина е нова — каза управителят без всякакъв възторг. — Господин Стюарт Педрел я сложи над леглото си, когато реши да живее сам в това крило на къщата.

— Кога беше това?

— Преди три години.

Управителят дискретно се направи, че не забелязва как Карвальо отваря и най-малките чекмедженца, мести леглото, за да погледне зад горната табла, претърсва гардероба жлеб по жлеб и костюм по костюм.

— Общувахте ли често с господин Стюарт Педрел?

— Понякога.

— Имахте ли лични теми на разговор извън ежедневната работа?

— Случваше се.

— За какво говорехте?

— За общи неща.

— Какво разбирате под това?

— Политика, някой филм.

— За кого гласува господин Стюарт Педрел в изборите през юни 1977 година?

— Това не ми е казвал.

— За Съюза на демократическия център^[4] ли?

— Не, не вярвам. За нещо по-радикално.

— А вие?

— Не виждам какво значение може да има това за кого съм гласувал.

— Извинявайте.

— Гласувах за Републиканската левица на Каталония, щом ви интересува.

Бяха напуснали криптата на Стюарт Педрел, когато от вътрешността на дома се разнесоха далечните акорди на пиано, свирени с добра техника, но без много чувство.

— Кой свири?

— Госпожица Йес — отговори управителят, който не успя да изпревари Карвальо, тръгнал с големи крачки по следите на музиката.

— Йес? „Да“ ли се казва?

— Името й е Йесика.

— Хесика.

Карвальо отвори вратата. Тънка талия, подчертана от червен колан, разделяше напреко гърба на жената. Пристегнатият в дънки ханш разполагаше закръглената си и стегната младост върху една табуретка. Гърбът деликатно се разширяваше от талията нагоре, чак до златните коси, чиито кичури се разпиляваха около главата, отметната назад, за да проследява по-надалеч пътя на нотите. Управителят се изкашля. Момичето попита, без да се обръща и без да спира да свири:

— Какво искате, Жоанет?

— Извинете, госпожице Йес, но този господин иска да говори с вас.

Тя бързо се обърна, подпомогната от въртящата се табуретка. Със сиви очи, скиорски тен и голяма нежна уста, със скули, тя приличаше на момиче от картина. Ръцете й бяха на жена, узряла в спокойно охолство. Може би веждите й бяха прекадено гъсти, но те подчертаваха типа й на модел от американска реклама за красота и жизненост. Тя също го огледа, но не така изпитателно, както той. Намери си някой Гари Купър, момиче, помисли Карвальо и стисна ръката, която тя подаде, като че ли без да иска.

— Пепе Карвальо. Частен детектив.

— А! Заради татко. Не могат ли да го оставят да почива в мир?

Рекламният й вид рухна. Гласът й потрепери, а очите блеснаха, пълни със сълзи.

— Това е работа на мама и на онзи ужасен Виладеканс.

Шумът на затварящата се врата показа, че управителят не желаеше да чува повече от това, което беше чул.

— Мъртвите нито се уморяват, нито почиват.

— А вие откъде знаете?

— А вие знаете ли обратното?

— Баща ми е жив, тук, в тази къща. Усещам го наоколо. Разговарям с него. Елате. Вижте какво намерих.

Хвана Карвальо за ръка и го заведе до писалище, разположено в един ъгъл на стаята. Върху него имаше разтворен дебел албум със снимки. Момичето отгърна бавно страниците една след друга, като че бяха от стъкло, и спря на тъмносива страница, на която беше закрепена снимка на Стюарт Педрел — млад, мургав, по риза, имитиращ позата на Мистър Свят, със свита ръка и изхвръкнал бицепс.

— Нали е сладък?

Стаята миришеше на марихуана, и тя също. Беше затворила очи и се усмихваше в екстаз пред скритата гледка, която виждаха очите й.

— Бяхте ли много близка с баща си?

— Преди да почине, никак. Когато той напусна дома, аз от две години учех в Англия. Виждахме се само през летните ваканции. Аз открих баща си, след като почина. Беше красиво бягство. Южните морета.

— Никога не е стигал дотам.

— Вие отде знаете? Къде са Южните морета?

В освирепелия поглед блесна желание за борба, устните й се свиха, тялото й се стегна.

— Докато беше в Южните морета — (така дано се разберем), — не се ли е опитвал да влезе във връзка с вас или с някой от братята ви?

— С мен — не. С другите — не зная. Не вярвам. Нене е в Бали от няколко месеца. А близнаците бяха едва ли не двама непознати за него. Малкият е на осем години.

— И ще го изхвърлят от йезуитския колеж.

— Толкова по-зле за йезуитите. Много е глупаво да учиш при йезуитите в двадесети век. Тито е дете с твърде голямо въображение за тяхната образователна система.

— Когато баща ви, ви се явява, казва ли ви къде е бил през цялото това време?

— Не е нужно. Аз зная къде е бил. В Южните морета. На едно прекрасно място, където е можел да започне всичко отначало. Да бъде отново момчето, тръгнало за Уругвай, за да спечели състояние.

Версията на момичето не беше най-точната, но Карвальо имаше известна слабост към романтиката.

— Хесика…

— Хесика… Никой не ми беше казвал така. Почти всички ме наричат Йес. Някои — Йесика. Но Хесика — никой. Много добре звучи. Гледайте. Баща ми кара ски в Сен Мориц. Тук връчва някаква награда на някого. Слушай, знаеш ли, че прилича на теб?

Карвальо отхвърли с жест всякаква възможност за прилика. Отегчен от сантименталното поклонение пред албума, той се отпусна в тапицирано в черна кожа канапе, където почти потъна в принудителен relax^[5], така спокойно можеше да разглежда съсредоточеното в албума момиче. Дънките не скриваха правите и силни крака на спортистка, а пуловерчето от тънка вълнена прежда с къс ръкав леко очертаваше две малки гърди с едва загатнати зърна. Шията й бе гъвкав стълб за постоянните движения наляво и надясно на главата, сякаш непрекъснато искаше да развява знамето на косата си, руса и гъста, като мармалад, бавно изсипван от вълшебен буркан. Тя задържа косите си с ръка и извърна лице към Карвальо, усещайки погледа му. Не сведе поглед. Без да отместват очи един от друг, те се гледаха втренчено. Тя изтича до канапето, седна на коленете на детектива, прегърна го, скри глава в гърдите му и покри лицето му с руси къдри. Детективът реагира бавно, като насърчи синовния й порив и я обхвана в прегръдка, която бе нещо повече от закрила за неясните й страхове.

— Оставете го да спи. Той спи. Отпътува към пречистването и сега спи. Преследват го, защото му завиждат.

Тип Офелия — помисли Карвальо и се поколеба дали да я разтърси, или да й съчувства. Съжали я и прекара ръка по главата й, сдържайки желанието си да превърне ласката в двусмислено изучаване на тила. Нерешителността му го раздразни и той я отблъсна, като каза малко рязко:

— Когато ти се изветри марихуаната от главата, бих искал отново да разговарям с теб.

Тя се усмихваше, със затворени очи и ръце, свити в юмрук между краката.

— Сега съм добре. Ако можеше да видиш това, което аз виждам.

Карвальо тръгна към вратата. Обърна се да се сбогува. Тя все още беше в същата поза на екстаз. Веднъж бе спал с едно такова момиче, в Сан Франциско, преди двадесет години. Беше детска учителка, която той следеше във връзка с първите контракултурни движения в Щатите. Но на тестото, с което беше замесена госпожица Стюарт, липсваше нещо от царствеността, която излъчва само едно американско тяло. А Йес носеше онази крехкост, колкото и малка да е тя, типична за всеки южняк по света, независимо от социалния му произход. Без повече да размишлява, надраска името си, адреса и телефона на един лист и го подаде на момичето.

— Вземи!

— За какво? За какво? Защо?

— В случай че си припомниш нещо, когато си в нормално състояние.

И почти побягна от стаята с широки, привидно решителни крачки.