Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карвальо (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los Mares del sur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)
Допълнителна корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Мануел Васкес Монталбан

Заглавие: Южни морета

Преводач: Христина Костова

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 25.XII.1982 г.

Редактор: Екатерина Делева

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Художник: Христо Стойчев

Коректор: Елена Цветкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2679

История

  1. — Добавяне

— Началните стихове са напълно ясни. Те са от първата поема. „The Waste land“ (Пустата земя) на Елиът. Поет от първата половина на века. I will show you fear in a handfull of dust. Това е любимият ми стих от тази поема: „Ще ти покажа тревогата в шепа пепел.“ Но то не е важно. Да видим за юга. Не бих искал да ставам досаден, но митът за юга, като символ на топлина и светлина, на живот, възраждане на времето, се явява постоянно в литературата, особено откакто американците откриха колко евтино им излиза да летуват с долари. Вторият фрагмент е измъкнат от „Южните морета“ — първата издадена поема на Павезе, италиански поет, силно повлиян от американската литература. Той никога не е бил в Южните морета и сигурно е писал поемата си под влиянието на Мелвил. Чел ли си Мелвил? Не гледай с такъв израз на подпалвач. Четенето е самотен и безобиден порок. В поемата Павезе разказва за един юноша, очарован от своя роднина — моряк, обиколил света. Момчето го разпитва за пътешествията му из Южните морета, а той споделя своето разочарование. За момчето Южните морета са раят; а за моряка — един пейзаж на ежедневен, монотонен труд. Тези поети са толкова досадни. Като жените — възбудят те, а после те оставят в недоумение. Същински „набъбнигащници“. Що се отнася до третия фрагмент, трудно е да се разбере откъде го е взел. Това е съвършен стих в единадесет стъпки и може да е от всеки италиански поет от XVI век насам, но тъгата по юга е съвременна. Или става дума за южен поет, който, когато говори за юга, говори за юга, тоест за Сицилия и Неапол. „Вече никой не ще ме отведе на юг.“ Това ми е много познато. Във всеки случай трите фрагмента образуват цял цикъл на разочарование: надеждата на интелектуалеца — четенето до късно през нощта, копнежа по юга през зимата и пренебрежението към студа и смъртта. Страхът, че може би този митичен юг ще се окаже сетно повторение на еднообразието и разочарованието. И накрая пълното отчаяние… Вече никой няма да го заведе на юг…

— Но той съчетава трите фрагмента, когато именно отива на юг. Когато дори е купил билети и запазил места в хотел.

— Но кой юг? Може да е открил, че дори да отиде на юг, никога не ще го достигне. „Макар и да познавам пътя, никога не ще стигна в Кордоба“ — пише Гарсия Лорка. Разбираш ли? На поетите им допада да се дразнят и да ни дразнят. Чу ли, Енрик? Той знае пътя, а не отива в Кордоба. Досадници. Както и другият земляк — Алберти. Казва, че никога не ще влезе в Гранада. Наказал града. Аз имам друго схващане за поезията. Тя трябва да е дидактична и историческа. Знаеш ли сценичната ми поема за похода на Сид из кралство Валенсия? Ще ти я изиграем с Енрик, когато изпием няколко бутилки повече и Енрик се съгласи да бъде кон. „Вече никой не ще ме отведе на юг.“ Ще прочета гърбовете на всички книги, които имам, и все ще излезе нещо.

Покачи се на една стълбичка с три стъпалца и започна да преглежда лавица по лавица. От време навреме изваждаше някоя книга, зачиташе се и възклицаваше от учудване. „Дори не съм знаел, че тази книга е тук!“ Фустер, седнал сам до грамофона, слушаше с меланхолично изражение някаква плоча с григориански пения. „Топло! Топло! — викаше Серхио Бесер, покатерил се вече на самите рафтове като пират на абордаж. — Не мирише ли на Южни морета? Дочувам прибоя.“ Измъкна една тънка книжка, цялата разядена. Най-напред я подуши, след това заби нос в една страница.

— Ето го, ето го!

Фустер и Карвальо се бяха изправили, въодушевени от близкото разкритие. Горещината от вечерята и алкохола се надигна в тях и сред облаци от вълнение те виждаха смътно Серхио от мачтата, с молитвеника в ръка, и тържественото изражение на човек, който ще разкрие тайната.

— „Lamento per il Sud“ от Салваторе Куазимодо. La luna rossa, il vento, il tuo calore di donna del Nord, la distessa neva…[1]

Това е като „Емигрантът“ от Вендрел или „Емигрантът“ на Хуанито Валдерама, с тази разлика, че първият има Нобелова награда. А, ето го и вашия стих:

Ma l’uomo grida dovunque la sorte d’una patria.

Piú nessuno mi porterà nel Sud.[2]

Скочи от лавицата и след като болните му колена изпукаха, застана пред Карвальо и му подаде книжката „Животът не е сън“ от Салваторе Куазимодо. Карвальо прочете поемата. Риданието на един южняк, който осъзнава, че е невъзможно да се върне на юг. Сърцето му вече е в плен на полята и буйните реки на Ломбардия.

— Това е почти социална поема. Със съвсем малко неясноти. Не е многозначна, както би се изразил който и да е педант след половин час четене на „Tel Quel“. Това са стихотворения, издадени в следвоенния период, в разгара на критическия неореализъм. Обърни внимание: „Югът е уморен да разнася трупове… уморен от самота, от окови, уморен от проклятията на всички раси, които са викали «смърт» с ехото на неговите кладенци, които са изпили кръвта от сърцето му“. Има и любовен контрапункт, тоест разкрива тъгата на мъжа, разделен от любимата… Ще има ли полза от това?

— Литература — процеди той с презрение.

— И аз мисля така. Струва ми се, че е само литература. Ама какво са полудели по този юг! Може да е имал смисъл преди чартърните полети и командните кули, но сега вече не съществува. Югът не съществува. Американците са създали една литературна митология от нищото и юга го дължим единствено на тях. Думата юг има предварително обусловен смисъл за всеки северноамериканец, той е неговото прокълнато място, победеният край в страна на победители, единствената мъртва бяла цивилизация в Съединените щати е тази на „дълбокия Юг“. Оттук следва и всичко останало. Сигурен съм. Наистина ли не знаеш нашия валенсиански театрален цикъл? Ей сега ще ти го представим с Енрик. Сравни автентичната народна литература с цялата тази сълзлива литература. Аз ще съм Сид, а ти, Енрик — мавърският крал.

— Винаги ме използваш.

— Без приказки. Сега ще те въведа в действието. Ето Сид, макар и някои да се съмняват, че е той. Прочее ето господарят от Мореля[3] на портите на града, той вижда как се приближава мавърската войска. Обръща се към мавъра, който командва, и казва:

Сид: Кой сте вие, дето ме гледате от коня?

Мавър: Кралят на маврите, идвам да завзема този край.

Сид: Да, но няма да успеете.

Мавър: Тогава ще оправим жените ви.

Сид: Тогава тук ще има война.

Мавър: Така да е.

Сид: Корнета, донеси тромпета.

В хор Бесер и Фустер захванаха да пеят и всеки един си танцуваше.

Застанаха пред Карвальо доволни и детективът ръкопляска, докато го заболяха дланите. Преподавателят и посредникът се поклониха.

— Тази първа пиеска може да се озаглави „Защитата на Мореля“. Сега друга част, която се развива пред стените на Валенсия.

Фустер застана на четири крака и Бесер го възседна.

— Аз съм Сид върху Бабиека и някакъв мавър, когото трябва да си представиш, възклицава.

Мавър: Ей, по дяволите, Сид!

Друг мавър: Ей, проститутката.

Първи мавър: Не проститутката, а Химена.

— Ето това е — рече Бесер, слизайки от коня. — Народният театър е винаги кратък. Знаеш ли за „Давид и арфата“?

Карвальо изпусна едно парещо „не“, надигнало се от черния му дроб. Бесер отново си сви цигара в хартийка от пилешки бульон. Фустер дремеше с лице, опряно в таблата на кухненската маса.

— Трябва да си представиш палат в Йерусалим. Давид е побеснял срещу Соломон по причини, които в случая не са важни, но очевидно е страшно сърдит. Представи си каквато искаш арфа и целия азиатски разкош, за който мечтаеш. Виждал ли си някога арфа?

— Виждал съм. Това е нещо такова…

Карвальо изрисува с ръце във въздуха една арфа. Бесер я огледа с критичен поглед.

— Е, горе-долу. И така, Давид е сърдит на Соломон по причини, на които не се спираме тук. Соломон му казва: „Давид, посвири на арфата“. Давид го гледа и смръщва вежди. Хваща арфата и я хвърля в реката. Това е. Как ти се струва?

Карвальо се изправи да ръкопляска. Бесер се усмихваше леко, като победил тореадор, който иска да се представи за скромен. Фустер се изправи и се опита да ръкопляска, макар и да не успяваше всеки път да срещне дланите си.

След това слабата светлина, която още проблясваше в главата на Карвальо угасна и той почувства, че го пренасят, че го качват в кола и сред измамни образи и спомени усети, че го стоварват с Енрик и Фустер на задната седалка на кола, която не беше неговата, нито на посредника. Профилът на преподавателя се очертаваше от запаления, „пилешки бульон“, улесняващ го да вижда пътя, където автомобилът откриваше, че правата линия е най-късото разстояние между две точки.

Бележки

[1] „Тъга по юга“… Червената луна, вятърът, топлината ти на северна жена, снежната шир…

[2] „Но човекът навсякъде оплаква съдбата на една родина. Вече никой не ще ме отведе на юг.“

[3] Град в Испания — крепост по време на Сид. — Б.пр.