Илияс Есенберлин
Омагьосаният меч (9)

IV

Пак и пак повтаряха в Бялата орда старата казахска поговорка: „За да не се изкълват очите, Аллах е издигнал помежду им нос.“ С възкачването на Бурундук на ханския престол султан Касъм беше утвърден от всеобщия събор за главен военачалник. И от първия ден започнаха разпри. Твърде различни бяха тези хора.

А мъдрия нос миротворец тъкмо го нямаше помежду им и противоречията закономерно се превръщаха във вражда. Главното, за което не се погаждаха двамата султани, беше как виждат бъдещето на ханството. Бъдещето на своя народ Бурундук виждаше в непрестанни войни. Недалновиден воин, той поставяше могъществото на държавата в зависимост от завоюваните територии от съседните ханства. Цял живот не беше слизал от коня и искаше същото от всички като забравяше, че хората трябва да пасат добитък, да се грижат за семейство, да почиват и да се радват…

Султан Касъм твърдо беше решил да продължава делото на Жанъбек. Той смяташе, че държавата трябва да има неслучайно опълчение по метода на далечните предци — саки, а редовна, добре оборудвана армия, способна да защити труда на скотовъдите казахи. И не войната трябва да бъде главното занимание на казахите, защото тя води до израждане. Примерът на чингизхановите воини най-добре показа това. Достатъчно е земята на казахите и, дай Боже, да успеят да защитят това, което имат!

„Бих искал да постигна това, че на гърбовете на овцете в страната ни да гнездят чучулиги!“ — казваше Касъм. Но Бурундук отхвърляше всичките му съвети, твърдеше, че непрестанната война закалява народа и го превръща в безстрашни вълци, които денем и нощем бродят из степта и търсят добра плячка. За такъв народ не са страшни нито зной, нито глад, нито студ. Всички богатства на земята ще започнат да докарват в юртите си. Няма да има на земята по-богати от казахите и всички наоколо ще треперят само като чуят името им!

В безизходно положение беше султан Касъм. Той самият настояваше за единовластието на хана и затова не можеше да не се подчини на Бурундук. Безпрекословно изпълняваше всичките му заповеди, разбирайки вредата им. Неведнъж казахските войски претърпяваха поражения заради това, че нищо не искаше да разбира от истинска стратегия хан Бурундук. Той признаваше само настъпление и малко се грижеше за подготовката и нужното оборудване на войската.

А от политика още по-малко разбираше хан Бурундук. За главни врагове на ханството той смяташе само „Абълхаировите барсове“, както наричаха Мохамед-Шейбани и Султан-Махмуд. Струваше му се, че стига да се разправи с тях и всички пътища ще бъдат отворени. А султан Касъм по това време вече разбра, че не само заради роднинството с Аккозъ взимаше майка му клетва от него. С тънкия си женски усет тя разбра, че скоро ще бъде нужен мир между великите роднински ханства и само така те ще могат да се укрепят и възвеличат. Касъм вече не се съмняваше, че именно майка му е подсказала на сестра си Аккозъ мисълта за клетвата. Такива мъдри жени се срещаха в многовековната история на степта…

Да, мирната политика за дълги години е изгодна сега на двете ханства. В никакъв случай не бива да се пренебрегват собствените интереси, в това число и в спора за градовете в Северен Туркестан, трябва да се показва желанието за мир с Мохамед-Шейбани. Нека ръцете му да са развързани за борба с тимуридите, които са такива врагове и за Бялата орда. Нека младият и буен Мохамед-Шейбани се устреми на югоизток, накъдето винаги са се устремявали войнствените орди от Средна Азия. Натам, към Индия, Иран, Афганистан нека се премести центърът на тежестта на интересите на Абълхаировата орда. Нима няма да спечели от това казахското ханство? За тези години именно то ще стане основна сила тук, в древната си люлка.

А какво ще даде убийството на двамата „барсове“ освен незабавното засилване на тимуридите, на джагатайските и моголските ханове? А зъбите им не са само остри, ами и отровни. Не, по-добре е да имаш работа с барс, отколкото със змия!

Пукнатината, появила се между хан Бурундук и военачалника му Касъм, бързо се разширяваше и се превръщаше в цепнатина. Хан Бурундук вече не криеше, че са му непонятни симпатиите на Касъм към смъртните врагове. Именно на тези симпатии той приписваше понесените поражения.

Междувременно „Абълхаировите барсове“, без самите да го знаят, участваха в решаването на този спор.

Щом завладя ключови позиции в туркестанския край, каквито бяха градовете Съгнак, Отрар, Ахрук и Узкент, Мохамед-Шейбани реши да завземе и Сауран. Като узна за това, хакимът на града събра многобройни домочадци и близки и избяга в Ассъ, а аксакалите, бековете, търговците и други знатни хора решиха да го предадат на по-малкия брат на Мохамед-Шейбани — „юначния батър“ Султан-Махмуд. Той незабавно пристигна на техния зов и влезе в града. Мохамед-Шейбани пристигна като гост на своя брат. Ала като си заминаваше от града, той каза на Султан-Махмуд: „Не са ти предали този град с добри мисли… Изгони или убий, тези, които ти го предадоха!“ Но Султан-Махмуд не послуша братския съвет и скоро заплати за това…

С всеки ден растеше славата и властта на Мохамед-Шейбани. Емири, бекове, мирзи и султани, стъписани след разбиването на Синята орда, от всички страни се събираха под неговото знаме. А Мохамед-Мазит-тархан, най-старшият от всички северотуркестански хакими, не си намираше място от страх.

Като реши да се укрие от опасното съседство зад стените на Самарканд, Мохамед-Мазит-тархан като начало изпрати там един керван със скъпоценности. С този керван той изпрати и любимата си дъщеря — четиринадесетгодишната Ибадат. Ала случи се така, че за потеглянето на кервана узна един от привържениците на Мохамед-Шейбани. С отряд джигити той нападна кервана и го плячкоса, откарвайки всичко на Мохамед-Шейбани. От всички скъпоценности младият хан си избра красавицата Ибадат и я взе за своя пета жена.

Тогава Мохамед-Мазит-тархан се обърна към Бурундук с молба за съюз. Чрез свой човек той предложи съвместно да нападнат Мохамед-Шейбани и да го изгонят от Туркестан. Тъй или иначе, политиката на изчакване, към която под прякото въздействие на султан Касъм се придържаше в последно време Бурундук, даде първите си плодове.

Обединената войска на Бялата орда и главния северотуркестански хаким обкръжиха Сауран и Султан-Махмуд взе дейно да се готви за отбрана. По съвета на султан Касъм Мохамед-Мазит-тархан написа послание до бийовете и аксакалите от Сауран, като им напомняше за тяхното поданство и им предлагаше да избегнат кръвопролитията и да предадат града без бой. Те го послушаха и на таен съвет решиха да се предадат на милостта на хан Бурундук. Изпратените от тях хора хванаха нищо неподозиращия „Абълхаиров барс“ Султан и го предадоха на влезлия в града султан Касъм…

Това беше и капката, която препълни чашата на спора между Бурундук и Касъм. Султан Касъм и съюзникът му Мохамед-Мазит-тархан, обсадили града, вдигнаха пир по случай превземането на Сауран и връщането му под егидата на Бялата орда, с което най-накрая се съгласи упоритият главен хаким. Пристигналият в града Бурундук се беше излегнал на копринените възглавници и одеялата, които принадлежаха на Султан-Махмуд и пиала след пиала пиеше гъст кестам. Без дори да се посъветва със своя военачалник, той заповяда:

— Я ми доставете тука този Султан-Махмуд!

Вместо внука на Абълхаир влезе султан Касъм. Той се поклони на хана на Бялата орда, както беше прието според древните закони, и седна на посоченото му място.

— Предадоха ми, че вие, хане — повелителю мой, сте заповядал да ви доведат пленения батър Султан-Махмуд — каза той тихо. — За какво ви е той сега?

— Казваха ми, че е голям герой — каза, начумерен като есенен облак, хан Бурундук. — Искам да заповядам пред мен да му отсекат главата. Ще видим как ще запищи той — като батър или като жена!

Султан Касъм не повиши глас:

— Султан-Махмуд се озова при нас не като роб, купен за пари, и не като воин в открит бой. Така че ние нямаме власт да се разправим с него без общо решение. Какво и да е — той е внук на хан и единствен брат на хана. За да му бъде отрязана главата е нужно решение ако не на Големия, то поне на Малкия съвет!

Шията, лицето и ръцете на хан Бурундук се наляха с кръв. На огромен чувал с оборски тор заприлича той сред копринените възглавници. Той изведнъж скочи. Веждите му се събраха в една линия, очите му едва не изскочиха от орбитите заради страшния гняв.

— Аз ще бъда и Големия, и Малкия съвет за Абълхаировия изрод! — изрева той.

— В такъв случай моля да не забравяте, хане, повелителю мой, за друг древен закон… — Султан Касъм като преди говореше тихо, без да повишава глас. — Султан-Махмуд е мой пленник. Освен това е мой братовчед по майчина линия. Аз, по този начин, съм най-близкият му роднина и представлявам неговите интереси.

Дори Бурундук не посмя да противоречи на този древен закон, приет в степта. Той клюмна и заломоти с обичайния му неясен говор:

— Какво искаш от мене? Колко казахски батъри е убил този Султан-Махмуд! Какво искаш? Да го пуснем, където му видя очите? Кажи!

Султан Касъм с разбиране поклати глава:

— Не, не искам да го пуснем. Но за да решим съдбата му, трябва да свикаме съвет. Ние не сме разбойници, а държава, и не ни прилича да даваме пример за беззаконие…

— Да… да… — съгласяваше се Бурундук.

— Само че да свикваме този съвет сега не е време. Моите ертоули ми донесоха, че Мохамед-Шейбани е наближил Яссъ. Той няма да успее в движение да превземе такава крепост. А ние, без да губим време, трябва незабавно да вземем Отрар!

Това предложение вече повече се хареса на Бурундук.

— Добре, тръгвай — съгласи се той и изсумтя. — А твоят Султан-Махмуд така или иначе няма да избегне въжето!

— Ще видим!

Дълго още кипя от злоба Бурундук, размишлявайки за случилото се. Той приличаше на котарак, на когото изпод носа са отмъкнали парче сланина. Хан Бурундук почти не слушаше ничии съвети, но особено не търпеше съветите на султан Касъм. Той и сега не би го послушал и би обезглавил пленника, но той беше под охраната на джигитите на Касъм и беше недосегаем за Бурундук.

Щом се завърна, султан Касъм незабавно повика Саян батър. Най-близък човек му беше станал честният и предан батър. Той неизменно изпълняваше най-опасни поръчения, като показваше необикновен ум и смелост.

— Жиен ага, искам да ви възложа една важна работа! — каза султан Касъм, обръщайки се към него като по-старши по възраст.

— От самото си рождение не съм имал нито един безопасен ден, — усмихна се Саян батър. — Заповядвай!

Султан Касъм помълча нерешително.

— Ето каква е работата… Не е съвсем безопасно да остава тук нашия пленник Султан-Махмуд и аз искам тайно да го изпратя в Созак. Ще ти се наложи да го съпровождаш и да останеш с него до нашето връщане от Отрар.

— Да, не ми даваш лесно поръчение — съгласи се батъра. — А не ти ли се струва, султане мой, че да доставя Султан-Махмуд в Созак е все едно да го отведеш на оня свят. Там управлява вашият брат и неговият адаш Махмуд с откъснатия нос и разсечената устна. И това го е направил нашия пленник!

— Брат ми няма да вземе да отмъщава на невъоръжен за това, което се е случило по време на схватка!

Саян батър поклати глава:

— Телесната рана бързо се затваря и престава да те безпокои. Но душевната…

— Трябва на всяка цена да опазим Султан-Махмуд. Заклел съм се пред майка си, че няма да причиня зло на децата на Аккозъ, ако те самите не вдигнат ръка срещу мен!

— Добре, ще направя всичко, за да спазите клетвата. Но нима хората не знаят, че се падам по линия на баща ми роден брат на Рабиа-султан-бегим, жената на покойния Абълхаир?

— Не, не съм знаел това. И какво се променя тогава?

— Нима не се е родил от Рабиа-султан-бегим Суюнчик? И нима не е във войската на Мохамед-Шейбани сега Суюнчик, моят пряк племенник?

— Там му е мястото…

— Така е, но, ако изведнъж избяга от мен Султан-Махмуд, няма ли волю-неволю да се окажа твой неприятел?

— Аз ти вярвам като на себе си!

— По-добре ме изпитай за друга работа — настояваше на своето честният батър. — Още веднъж те моля да дадеш поръчение на някой друг!

— Няма друг такъв човек! — твърдо каза султан Касъм. — Освен това Султан-Махмуд явно знае за твоето роднинство с него и няма да се съпротивлява при пътуването. Трябва да му запазим живота и да го върнем у дома жив и невредим!

— А защо в такъв случай да не го пусна?

— Хан Бурундук тогава ще обвини мене. Не, нека ханският съвет да решава съдбата му. Там болшинството ще послуша мене!

— Тогава не е нужно да посвещаваме в това самия пленник. Кой знае какво може да реши ханският съвет. А ако изведнъж Бурундук настои на своето?

— Твоят дълг е да охраняваш Султан-Махмуд до завръщането ни от Отрар! — отсечено произнесе султан Касъм, като гледаше батъра в очите.

— Разбирам… — Саян батър многозначително се усмихна. — Ще направя всичко, което е по силите ми, султане мой!

— Тръгвай днес, докато не се е случило нещо непредвидено. А пленника да бъде окован!

— Слушам, султане мой!

 

 

В същия ден Бурундук с Касъм начело на цялата войска тръгнаха към Отрар. Но Мохамед-Шейбани, веднага щом съгледвачите му доложиха за това, незабавно свали обсадата си от Яссъ, за да не загуби най-здравата си крепост в Туркестан. Той добре помнеше степната поговорка за безрогата коза, която поискала от Бога рога, но останала без уши. Когато казахската войска приближила Отрар, Мохамед-Шейбани вече бе успял с големи усилия да се укрие зад дебелите му стени.

Стените тук бяха по-дебели и по-високи отколкото в Яссъ, освен това имаха кули със специални бойници за стрелците с лък. Височината им бе четиридесет мери, а изпечената сива глина, от които бяха издигнати, не отстъпваше по здравина на гранит. В града бяха събрали храни за година обсада, вода и топливо имаше също достатъчно. Затова пък обсаждащите се намираха в гола, изгорена от слънцето степ, храна и фураж трябваше да карат отдалеч, водата в каналите беше мръсна, нукерите боледуваха от нея. След месец обсада вече всички здравомислещи хора говореха за безсмислието да се стои пред стените на Отрар.

Но упоритият Бурундук, както винаги, не отстъпваше. Той заповяда да се подкопава под крепостните стени и с нетърпение чакаше кога ще се напие с прясната кръв на двамата „барсове“. Но в един прекрасен ден откъм Ташкент се вдигна прахоляк. Ертоулите донесоха, че на помощ на Мохамед-Шейбани идва нова голяма войска. Нямаше никакъв смисъл да продължават обсадата и в същия ден Бурундук заповяда да бъде свалена.

Самият Бурундук с петхиляден отряд, яхнал кон, тръгна напред, а едва след седмица пристигнаха към Созак останалите войски начело с Касъм. Когато в далечината вече се показаха неравните стени на Созак, видяха носещ се бързо конник. По всичко личеше, че той бърза да съобщи нещо важно. Султан Касъм и спътниците му се разтревожиха: в такова време всичко може да се очаква. Зад всеки хълм е възможна засада…

Това беше Жадик — един от по-малките братя на султан Касъм. Конят му се беше запенил като след тридневно яздене, а самият той едва ли не презглава слезе от седлото.

— Ассалаумагалейкум!

— Умагалейкум асалам! — отговори Касъм. — Всичко ли е наред в нашите аули, Жадик?

— В аулите всичко е добре… Само една неприятна новина!

— Казвай!

— От каменния зандан е избягал Султан-Махмуд, с него и един от стражите…

— А къде е бил батър Саян?

— Заклали са го!

Според разказа на Жадик това станало така. Освен часовите отвън, самият Саян батър спял до Султан-Махмуд, опасявайки се да не го убият изпратени от Бурундук хора. Явно в отсъствие на батъра пленникът намерил общ език с пазач от мангътите, като му обещал неземни богатства. Така ли е било или не, но докато Саян батър спял, пазачът му прерязал гърлото. Под стените на зандана по-отрано бил изровен подземен ход и двамата избягали. Усетили се чак на сутринта, но следите им се изгубили в степта…

Щом чу за смъртта на най-близкия си човек, султан Касъм дори се олюля на седлото от душевна болка. Той слушаше разказа като насън. Дори когато цялата войска слезе от конете, за да прочете заупокойна молитва за Саян батър, когото всички много обичаха, Касъм не можа да го направи. Той се смяташе виновен за смъртта на приятеля си…

Войската наближи града, а той направи знак да го оставят там, където чу страшната вест. Скоро султан Касъм остана сам в степта.

— О, Саян батър! — каза той високо. — Кълна се, че стократно ще отмъстя за тебе!

После султанът падна на коляно и зашепна тихо, горестно:

— О, скъпа майко! Исках да бъда верен на клетвата, която ти дадох, а загубих баща си… Същата тази ръка направи брат ми Махмуд недъгав… А сега убих най-добрия си приятел в целия свят… какво да правя, мамо?

Вятърът шумеше в сухата трева, някъде в сивкавото туркестанско небе пееше невидима чучулига. Никой не отговаряше на султана, горестно недоумение се четеше в очите му.

— Взимам се клетвата обратно, мамо… Ще отмъстя за смъртта на баща ми и на приятеля ми… За твоята смърт, защото те и двамата бяха там, откъдето долетя при тебе кинжалът! Не бива да жертваме повече живите заради клетвата пред мъртвите!

Да, султан Касъм твърдо обеща на пленения Султан-Махмуд, че ще го пусне у дома жив и здрав. Той го молеше да не се отчайва и нищо да не предприема. Този обеща… Към такъв човек не може да има пощада!

Вече пред вратите на Созак догони султан Касъм войската си. Зад него яздеше брат му Жадик.

— Забравих да ти кажа, че сега в Созак гостува Темир бий от Едил, — каза му Жадик.

— Нали казваха, че е тежко болен — глухо отговори султан Касъм.

— Ами, болен… Казват, че това е от огорчение… Но на коня се качва сам и сам слиза от коня!

— Значи, още ще живее…

— А, не съм ти казал още, че Бурундук, нашият повелител, смята, че Саян батър е виновен за бягството на Султан-Махмуд…

— Та нали са го убили!

— Все едно… За да отмъсти на покойния дава бившата му жена Гулбахрам на Темир бий, откъсва я от децата й. Сетил се, че е дъщеря на Абълхаир!

— Ей, чуй… Та нали Темир бий е болен, пък и на възраст е вече почти колкото пророка. Какво ще прави той с Гулбахрам?

— Да, той беше съвсем грохнал старец, когато дойде при нас — взе да разправя Жадик. — Едва слезе от коня. Ама когато му казаха за Гулбахрам, веднага се напери и взе да ходи важно-важно, като млад гъсок. Хората казват, че е остарял преди време от това, че не е могъл да стане пълен господар на земите на Едил и Жаик… А той, когато чул за смъртта на Саян батър, отначало се натъжил, а после взел да говори, че вдовицата принадлежи само на него. Едвам ханът се върнал от Отрар и Темир бий заявил претенциите си. На чичо ми това също му харесало. А пък щом чул за това големият син на батър Саян — петнайсетгодишният Аян, нахвърлил се с кинжал върху Темир бий. Сега Аян джигит е в зандана, готвят му бесилката. Ей затова яздих да ви срещна, за да побързате!

Жадик погледна в лицето на брат си, но то беше непроницаемо. Само едва-едва побутна султан Касъм своя кон и той припна напред, изпреварвайки войската.

 

 

Вестта за това, което се случва в Созак вече се разпространи сред батърите и те един подир друг мълчаливо се присъединиха към Касъм. Шумеше сухата трева под копитата, прахолякът тежко се утаяваше на земята…

Без да стига до ханския стан, Касъм отбра от яздещите след него хора няколко батъри от разни родове, с тях и двама джигити от личната охрана, които преди командваше Саян батър, и стигна до стана на Бурундук.

Тълпа се беше събрала на площада. Имаше толкова хора, че игла да хвърлиш, няма къде да падне.

— Дайте път… Дайте път!

Това завикаха хората, отстъпвайки пред султан Касъм. Без да слиза от коня, спря той пред ханския дворец. Едва сега се огледа и изведнъж видя пред себе си Бурундук. Като огромна квадратна скала се беше изправил той пред входа, а отстрани чакаше готов за настъпление отряд. Най-отпред беше Темир бий, облечен с плетена ризница и наметка от железни пластини, яхнал огромен стар кон. Той се беше прегърбил от старост и изглеждаше нелепо в бойните си одеяния.

А в самия край на отряда с лице към опашката на коня в знак на позор беше качена дребничката Гулбахрам, вдовицата на Саян батър. За робиня на Темир беше дадена дъщерята на страшния Абълхаир…

Ръцете й бяха здраво завързани отпред, а за да не се чуват риданията й, бяха запушили устата й с парцал, а отгоре бяха завързали копринена кърпа. Гарвановочерните й плитки висяха между краката на седящия пред нея сипаничав джигит и бяха здраво вързани към нагръдния ремък на коня. Така правеха обикновено джунгарите, вземайки в плен казахските девойки…

Погледна султан Касъм на другата страна и трепна, без да иска. Под наскоро издялана бесилка стоеше с тънко въже на шията джигит Аян, който приличаше на баща си Саян батър като две капки вода. Краят на преметнатия през напречната греда клуп държеше в ръцете си ханският палач — здравеняк, който по нещо приличаше на самия Бурундук. Да бяха обесили вече Аян, но Бурундук искаше на всяка цена това да стане пред очите на майка му, а Гулбахрам се съпротивляваше и не даваше да я вържат.

Дори Темир бий молеше хан Бурундук да не убиват джигит Аян, но Бурундук беше неумолим.

Не беше толкова глупав Бурундук, разбираше, че джигит Аян ще порасне и ще отмъщава за майка си. А стареещият Темир бий, прекарал живота си сред хиляди смърти и жестоки несправедливости, не взе да настоява на молбата си. Той само се поклони на Бурундук и му благодари за Гулбахрам, до която се домогваше толкова време.

Палачът сякаш само чакаше погледа на султан Касъм и дръпна към себе си въжения клуп.

— Пусни го!

Тихо, но страшно изрече това султан Касъм, и палачът се обърка. Той отпусна, но не хвърли въжето, гледайки с уплах военачалника, чието име се предаваше от уста на уста в степта Дещ-и-Къпчак и всички съседни страни. Но после палачът се обърна към Бурундук и завика с тънък глас:

— По заповед на нашия хан!

— Пусни го! — още по-тихо заповяда султан Касъм и палачът, сякаш беше змия, отхвърли от себе си края на въжения клуп.

Такава тишина настъпи на площада, че се чуваше как около главата на джигит Аян жужи долетяла от степта голяма пчела. Бавно аленееше лицето му, докато изваждаше от ножницата тежката сабя. Направи крачка към коня си, когото държаха за юздите двама нукери. Но втора крачка не направи: стена от батъри стоеше зад гърба на султан Касъм, и крайният от тях едва забележимо поклати железен боздуган. Бурундук разбра, че ако направи следваща крачка, този боздуган ще набие главата му в стомаха. Той огледа строя. Тъмен огън гореше в очите на батърите.

— Свалете жената от коня и я доведете при мене! — заповяда Касъм.

Най-младият от батърите — Онай, скочи от коня, изтича към Гулбахрам и отвърза плитките й. После скъса кърпата от устата й, извади парцала. Див вопъл премина по площада.

Някой преряза въжето, с което бяха завързани зад гърба му ръцете на джигит Аян. Щом се освободи от въжената примка, той изтича към майка си.

— Опазването на живота им възлагам на тебе, Онай батър! — каза султан Касъм.

— Слушам, султане мой!

Хората изпълняваха разпорежданията на султан Касъм и дори не гледаха към Бурундук. Изведнъж Темир бий, който яростно пришпорваше своя пъстър кон, се приближи към султана.

— О, едвам поникнаха перата на соколчето и вече скубе стария орел! — завика той със старчески пресипнал глас. — Да ми върнат двадесет и пет години, веднага бих те повлякъл на опашката на своя кон, султане!

— Не пилейте авторитета си, Темир бий! — полугласно каза султан Касъм.

Но Темир бий не се укротяваше:

— Твоят баща Жанъбек не можа да ми отмъсти за това, че не дадох да се обединят под негова власт казахските родове Едил и Жаик, но сега ти го направи, като ме закопа жив! — викаше той и очакваше съчувствие от тълпата, и изведнъж рязко обърна коня. — Прощавай, хан Бурундук… Пази се не от Мохамед-Шейбани, а от султан Касъм… Помни думите ми!

И той препусна надалеч със своя отряд.

— Да си жив много години, батър Касъм!

Сякаш от едни гърди се изтръгна този вик от тълпата и Бурундук клюмна…

Нито Бурундук, нито Касъм мигнаха тази нощ. Всичките достойнства на Бурундук се състояха само от безстрашие и воинска доблест. Не беше надарен с много ум хан Бурундук, но дори той се досети какъв е смисълът на случилото се. В лицето на своите батъри казахските родове сега ще почнат да подкрепят Касъм в негова вреда. Но той не се замисли как да си върне уважението на хората. Едничка злоба изпитваше той към отвърналите се от него батъри и си обясняваше всичко със скритите действия на Касъм… „Пази се не от Мохамед-Шейбани, а от султан Касъм!“ Бурундук отново и отново чуваше тези дума, изречени от Темир бий и скърцаше със зъби от ярост.

„Ако искаш да надвиеш новия враг, сприятели се със стария.“ Като факел в нощта изгряха тези думи в съзнанието на Бурундук и той взе да прехвърля в паметта си всички врагове на Бялата орда. Първи сред тях бяха двата Абълхаирови „барса“…

Съвсем за друго мислеше в тази нощ султан Касъм. Той разбра, че работата не е в споровете с Бурундук, а в това, че няма единство и съгласие в Бялата орда, които царуваха по времето на Жанъбек и Керей. И причина за всичко това е недалновидната политика на Бурундук. Само със страх иска той да сплоти хората в една държава. Не е трайна тази спойка — човешкият страх. Пък и строгостта само тогава носи плодове, когато е редом със справедливостта. Най-малкото лукавство или отстъпление от правдата — и жестокото самовластие си проличава, за да погребе в най-близко време всичко около себе си. Нима неговият праотец Чингизхан не е показал, че това е прекият път към националното израждане?

Да, днес на първо място не своя авторитет стъпка в прахта хан Бурундук. Това беше авторитетът на цялата Бяла орда, а утре за това вече ще говорят по пазарите на Алмалък, Ташкент и Самарканд. Може би не трябваше пред всички така да се противопоставя на Бурундук. Да позволи да се извърши такава несправедливост обаче означаваше да се опетни навеки ханството. Кой от батърите ще бъде уверен тогава, че след смъртта му с неговата жена и деца няма да постъпят по същия начин? Струва ли си да се биеш за държава, в която цари произвол и беззаконие!

Сега е най-неудобният момент за разногласия. Зимата е близо, тогава волю-неволю ще трябва да се разпусне по къщите по-голямата част от войската. А Мохамед-Шейбани ще се възползва от караницата между управниците на Ташкент и Отрар, ще се облегне на Ташкент и ще завладее Яссъ. После ще погълне и самият Ташкент, ще възстанови властта на предишната Абълхаирова орда над цяла Средна Азия. Тимуридите, както обикновено, се джафкат помежду си и не са в състояние да му се съпротивляват дълго…

Ала накъде ще тръгнат конете му после: на югозапад — в Хорасан и Иран или в степта Дещ-и-Къпчак? Ако се сравни казахската степ със сандък, пълен с богатства, то катинарът му е, разбира се, Созак и Улътау. А ключът за него са разногласията на хан Бурундук с войската!

На свой ред и Бурундук иска челно да нападне Мохамед-Шейбани и да му отнеме другите градове в Северен Туркестан. Не му стига засечката с обсадата на Отрар. С такива необмислени действия той вероятно ще попречи на алчните мисли на Мохамед-Шейбани от Хорасан до Иран, ще ги привлече към себе си. И тогава голямата война е неизбежна. Дори в случай на удачна отбрана, ще спечели ли от нея казахското ханство?

Бурундук е готов тутакси да даде знак за тръгване. На дребна глупава рибка, която сама се тика в устата на гладния костур, прилича Бурундук. Отначало трябва да ти пораснат бодли на плавника като на бибан, а после можеш да разговаряш с костура. Когато има Бялата орда редовна, добре обучена войска, то и с Мохамед-Шейбани ще може да се говори другояче. А сега, въпреки караницата, трябва да протегне ръка на хан Бурундук. Не трябва да се дава на враговете повод да смятат Бялата орда за изгнила ябълка!

На заранта при султан Касъм се яви хански пратеник.

— Нашият повелител ви вика при себе си! — каза той като се поклони.

Докато се обличаше, Касъм завърза дамаския си кинжал, който обикновено висеше върху бешмета на колан, под него. Щом се убеди, че кинжалът не стърчи изпод дрехите му, той се отправи към хана.

Бурундук му протегна ръка:

— Истинските батъри след схватка обикновено се сприятеляват повече… Какво ще посъветваш, султане: да воюваме или да сключим мир с Мохамед-Шейбани?

Касъм се подсмихна:

— Понякога батърите и без схватки започват да си другаруват… Като Мохамед-Мазит-тархан с Мохамед-Шейбани например.

Най-добре е да се попита самият отрарски хаким много ли полза има от такава дружба! Е, и какво, Мохамед-Мазит си е Мохамед-Мазит, а хан Бурундук си е хан Бурундук!

Касъм сега откровено се разсмя, като гледаше хан Бурундук право в очите… Той действително беше смешен в неукротимото си самомнение. Няма какво да се прави. „Всеки стопанин цени своето козле повече от чуждия козел.“ Кой не се смята по-умен от всички! „Какъв е този Бурундук, — помисли султан Касъм. — Той иска сега да взема да ратувам за примирие с Мохамед-Шейбани. Тогава той ще има възможност да ме обвини едва ли не в сговор с враговете. А свидетели — ето ги: двайсетина човека са тук!“

— Ако се съди по това как взе под своя защита „барса“ Султан-Махмуд, аз реших, че вие не сте против да се сприятелите и с Мохамед-Шейбани! — не издържа Бурундук.

— Повелителю хане, не е едно и също да предлагаш мир при поражение или при победа — каза султан Касъм. — Трябва да извоюваш победа и аз съм готов да тръгна ако ще и днес. Заповядайте само към кой град!

— За това трябва да помисля! — промърмори сащисан Бурундук.

— Трябва да се мисли бързо!

— Защо?

— Докато ние сме тука, Мохамед-Шейбани сигурно ще обсади Яссъ. Ако ние тръгнем към някой град, той ще отстъпи от Яссъ, както вече стана с Отрар. А докато трае всичко това, Мохамед-Мазит-тархан ще се договори с други хакими за общи действия против Мохамед-Шейбани…

— Да, струва си да се помисли за това!

От самото начало султан Касъм заподозря нещо недобро и сега Бурундук се издаде неволно. Когато такива хора започват да хитруват, не е трудно да се досетиш накъде бият. Действително скоро беше сключен мир с Мохамед-Шейбани, само че инициативата излизаше от хан Бурундук, а Касъм само се присъединяваше към мнението му. Наистина, и този път не всичко мина гладко. Бурундук тайно обеща на Мохамед-Шейбани да издаде своя съюзник Мохамед-Мазит-тархан. Но султан Касъм предупреди за това злощастния хаким и той успя навреме да се изплъзне…

Но какво значеше мирът, сключен тогава между хановете? Не мина и месец и отново по пътищата на Туркестан препускаха коне, горяха мирни селища и кръвта се лееше като река. Всичко ставаше така, както го беше предвидил султан Касъм. Мохамед-Шейбани отново тръгна към Яссъ. Но по пътя той получи известие, че в Хан-Тагсе намира брат му Султан-Махмуд, избягал от плен. Той обърна цялата войска към Хан-Таг и скоро братята — „барсове“ се срещнаха.

Скоро след това Мохамед-Шейбани с мълниеносен рейд завзе Сауран и предаде на жестоки наказания тези, които отвориха портите на султан Касъм и му предадоха Султан-Махмуд. На мнозина бяха отнети добитъка и имуществото, а жените и децата продадени в робство. Едва след това братята отново обсадиха Яссъ. Този път градът падна и Мохамед-Шейбани най-сетне стигна до своя тъст Мохамед-Мазит-тархан. Ала роднинството го задължаваше и вместо смърт нещастният хаким беше само окован и изпратен в Отрар.

Като вълци от различни глутници, които са се втурнали в едно стадо, ръмжаха, оглеждаха се, следяха един за друг хановете, емирите, хакимите. Ташкентският управник изведнъж с ужас разбра, че е дошъл неговият ред. Мохамед-Шейбани недвусмислено гледаше към Ташкент. Управникът взе трескаво да си търси съюзници сред роднините си — моголските емири. Като се посъветваха помежду си, моголските емири решиха да потърсят помощ от казахския хан. Бурундук искрено се зарадва на посланието им. Плю на ръцете си от удоволствие и възкликна:

— Е, сега ще повоюваме!

После с вдигнат над главите Коран и допирайки се гръд до гръд, те дадоха клетва за вечна дружба и вярност един на друг. А султан Касъм беше тъжен. Нищо добро не предвещаваше тази война на казахите…

Заедно с моголските ханове се наложи да настъпват срещу Туркестанския вилает, който вече почти изцяло принадлежеше на Мохамед-Шейбани. Първо искаха да завладеят Яссъ, но там през цялото време се намираше Мохамед-Шейбани с голяма войска, тогава тръгнаха към Отрар. Безсмислена беше тази война и се водеше безразборно.

Не успяха да завладеят и Отрар. Там вече се намираше малкият син на Абълхаир. Който е израснал във вълче котило, без особени усилия ще научи тънкостите на вълчите работи. Той се разправи жестоко с тези, които само заговориха да се предаде градът, защити го.

Наложи се шарената обединена войска да се отправи към Сайрам, поне някак да оправдае тази война. По пътя започнаха грабежи, насилия, отвличане на добитъка от мирното население. На свой ред Мохамед-Шейбани изпрати летящи отряди в степта Дещ-и-Къпчак, които взеха да грабят и колят казахските аули. Войската, заета с обсадата на Сайрам, не можеше да защити цялата страна…

От двете страни се лееше кръв, смесвайки се със сълзи. Стотици градове, селища и аули бяха опожарени, десетки хиляди юноши и девойки бяха продадени в робство. На пазарите за роби в целия Изток можеше да се видят бръснати казахски глави. Случи се така, че редом с тях се продаваха роби, заловени от Бурундук в Туркестан…

В кървав ад се превърна казахската степ. И тогава над нея от край до край се понесе зов, и всички от мало до голямо яхнаха конете. Бяха забравени разприте между родовете и племената. Народът беше оглавен от многобройни безименни батъри. Един от тях беше знаменитият Едноок батър, за когото се пееха песни. Страшилище за грабителите и завоевателите станаха отрядите на народното опълчение. Като ранен тигър се бореше народът за своето съществуване. Едва сега разбраха хората това, което по-рано разбираха само отделни далновидни вождове и народни жърау прорицатели. Без силна единна държава на земята няма да останат казахи…

 

 

Изведнъж над степта се понесе лошата вест за това, че хан Бурундук се е помирил с Мохамед-Шейбани. Чакаха мира, но не сега, когато народът се вдигна на борба за своето съществуване. Нямаше човек в степта, който да не разбира, че Мохамед-Шейбани иска само да получи глътка въздух, да прегрупира силите си и тогава да се нахвърли върху степта Дещ-и-Къпчак. Именно сега, опирайки се на разгневения народ, можеше веднъж завинаги да се прегради пътя към степта на Абълхаировите „барсове“. Но Бурундук не даваше пет пари за народа. В голяма степен сам предизвикал тази война, той изведнъж предпочете да се помири с коварния враг.

За най-велик хан в историята взе да се смята глуповатият Бурундук. И по-големи умове са се лъгали така. Къде ти можеше да устои простоватия степен султан, изведнъж станал по волята на съдбата хан на огромна степна държава! А Мохамед-Шейбани той взе за равен на себе си. Според него, двама такива властелини са по-близо един до друг, отколкото някакъв си там народ. Ъмпрам — масата — не значи нищо в сравнение с хана!

А Мохамед-Шейбани се зае с нова сила да възстановява Абълхаировата орда. Всички разбираха, че щом се увенчае с успех мечтата му, лошо се пише на казахите. Ръководена от горделивия Бурундук, Бялата орда не ще може да устои на укрепналия Мохамед-Шейбани…

Но не само заслеплението от властта бяха причина за такова поведение на хан Бурундук. В дълбините на душата си той разбираше, че казахските вождове и батъри, да не говорим за обикновените чергари, все повече клонят към султан Касъм. Мъдрите думи на Темир бий продължаваха да звучат в ушите му.

„Дружбата ми с Мохамед-Шейбани бързо ще затъкне кресливите гърла на всички недоволни! — мислеше си той. — Сега те ще се побоят да преминат на страната на Касъм и ще изпълняват безпрекословно моите нареждания. Стане ли нещо, конницата на Мохамед-Шейбани ще ми дойде на помощ в степта. Пък и моята конница винаги ще му помогне със своя ъмпрам! А за да затвърдим дружбата си, аз ще допра гръдта си до гръдта на Абълхаировия «барс» и ще му стана сват!“

Така и направи Бурундук. Най-красивата от дъщерите си даде за жена на „барса“ Султан-Махмуд, когото неотдавна взе в плен и искаше да убие и който избяга от плен с цената на живота на Саян батър. Другата си дъщеря — Жаухар, даде на малкия син на Абълхаир, властелина Сауран. Четиридесет дни продължаваше веселието в ханския стан, след което Бурундук изпрати двете си дъщери — едната в Отрар, другата в Сауран.

Сега всяка стъпка на султан Касъм следяха съгледвачите на Бурундук. Безогледно отворил обятията си за лютите врагове, Бурундук продължаваше негласно да обвинява Касъм в измяна. По всякакъв начин обсъждаха историята за бягството на Султан-Махмуд, речите на Касъм за нуждата от мир със съседите. На него стоварваха всички нанесени поражения и несполучливи обсади на туркестанските градове. Това не беше ново за ханската политика от това време, пък и в по-нататъшните времена.

Султан Касъм възмъжа и се научи да се владее още по-добре. На слепоочията му се появиха бели коси и той заприлича досущ на баща си Жанъбек. Още повече привличаше към него сърцата на хората, разбрали от горчив опит кой е бил хан Жанъбек за казахите.

Веднъж в юртата на султан Касъм се появиха Каптагай батър и младият Онай батър. Но те не дойдоха само заради себе си, а от името на всички главни батъри от Бялата орда. Общото събиране на батърите при султан Касъм би извикало подозрението на ханските съучастници, въпреки че султан Касъм както по-рано се водеше главен военачалник на ордата.

— Действията на хан Бурундук препълниха чашата на търпението на казахските родове! — каза Каптагай батър. — Сега той стигна до там, че се сроди с лютите врагове, които не са измили още казахската кръв от ръцете си. Ние дойдохме при теб, султане мой, за да кажем: нека или ханът върне дъщерите си у дома, или да си върви от нас!

— Вие сте против сватбите на ханските дъщери или против мира с Мохамед-Шейбани? — попита ги султан Касъм.

— Не ни трябва нито едното, нито другото! Ханът е окото на народа. Следователно дъщерите му не принадлежат само на него. А ако той иска мир с Мохамед-Шейбани, то нека отначало да върне всички наши синове и дъщери, продадени в робство, нека да съживи мъртвите бащи и майки! Ако ли пък Бурундук не може да застави своя сегашен приятел да направи това, то нека да ни развърже ръцете!

— Вие отново искате да воювате ли?

— Да!

— Не сте ли забравили още как се държат пиките?

— Нима не воюваме от деня на раждането си?! Стана ясно само, че всичките ни жертви са били в името на това Абълхаировите наследници да се наслаждават на дъщерите на казахския хан! Между нас и ордата на Абълхаир има кръв. Ние помним добре самия Абълхаир и не искаме да сме в угода на неговите чеда. На острите зъби на Абълхаировите „барсове“ иска да се облегне Бурундук, за да прекърши гръбнака на собствения си народ!

— Ханът няма да уважи вашето мнение.

— В такъв случай и той не ни е нужен. Нека да върви, където му видят очите!

— Къде да върви?

— Ами ако ще при роднините си!

— Вижте какво, батъри… Аз чаках вашето идване и ще ви отговоря също прямо. Не бива да затъпкваме в калта името на Бялата орда. Нека греши ханът, а не ханството. Ако изгоним Бурундук за това, че дава дъщерите си за жени на враговете, то тогава ще ни се смеят. А за предстоящата война пак ще ни обвинят нас. А ние не сме толкова силни, че да пренебрегваме нечие мнение за себе си. Трябва да направим така, че „барсовете“ на Абълхаир сами да дадат повод за война. Няма да чакаме дълго. Мохамед-Шейбани видя, че ние сме слаби и разпокъсани. Степта Дещ-и-Къпчак му се струва узряла ябълка. Остава само да тръсне дървото, което той ще направи в най-скоро време.

— И ние всички така мислим… Твърде дълбока пропаст е зейнала между нас и ордата на Абълхаир — колко по-широка е станала тя, отколкото по времето на Абълхаир. Ала защо ханът не го разбира? Може би той и не иска да разбира?

— Може би — спокойно потвърди султан Касъм. — Не е толкова прост, както изглежда на пръв поглед. И вашите настроения са му добре известни. Всички надежди на хана са, че ако не се уплашите от него, то заедно с новите роднини той навярно ще се разправи с вас!

— Какво да правим?

— Ще чакате и ще се готвите за предстоящата война. Колкото по-добре се подготвим за нея, толкова по-сигурно ще я избегнем!

— Ами какво да правим с Бурундук?!

— Рано или късно той ще излезе от играта, която е захванал. Самите събития ще го заставят да го направи… Най-добре ще бъде, ако той, без да чака тези събития, сам замине нанякъде.

— А ако не поиска да замине?

Султан Касъм само се усмихна в отговор и батърите не го питаха вече за нищо.

Минаха още два дена и групата от главните казахски батъри начело със султан Касъм пристигна в ханския аул, където замина да си почине от непрекъснатите празненства Бурундук. Батърите не искаха повече да чакат и категорично предложиха на султан Касъм да тръгне с тях.

Бурундук освирепя, когато чу искането на батърите. В първата минута той искаше да викне нукерите, да събере войската и да разгроми аула на Касъм и на другите метежници. Но почти всички казахски батъри стояха пред него и той се укроти. Никой в степта не би се осмелил да излезе насреща им…

Отрядите на султан Касъм през цялото време се мяркаха из ханския аул докато Бурундук се приготвяше за тръгване. След две седмици огромният хански керван, в който бяха седемте хански жени, съпроводени от седемте си аула и петстотин нукери, бавно тръгна на северозапад, към Сарайчик на Жаик…

Насред кервана с почерняло от злоба лице пътуваше Бурундук. Само от време на време той гледаше накриво огромния чувал, който возеха на отделна камила, и в очите му пламваха тържествуващи пламъчета. Поне за едно нещо успя…

Работа е там, че през последната година Едноокия батър насочи цялата си ненавист към властващите върху едничкия хан Бурундук. И когато из степта тръгнаха слухове за променливите действия на хана, джигитите на Орак батър за няколко нощи отбиха и отведоха по-голямата част от ханските табуни. Само заловените чистопородни сиви петнисти аргамаци, с които отдавна се славеше степта, бяха около пет хиляди глави. Всичките коне бяха раздадени на жителите на аулите, пострадала най-силно от набезите на новия хански роднина Мохамед-Шейбани. Всичките степни бедняци се молеха за здравето на благородния батър, а пристигналите за конете хански туленгути посрещаха с насмешки.

Тогава везирите на Бурундук му подсказаха стар изпитан начин и веднъж през нощта двамина предатели от отряда на Орак батър докараха на хан Бурундук заловен и завързан насън степния вожд. Сега Бурундук го беше взел със себе си, за да се разправи с него както си му е редът по-далеч от хорските очи. Наоколо обикаляха джигити от простолюдието, издирваха вожда си и ханът заповяда да сложат окования Орак батър в кожен чувал.

 

 

Синовете на Жанъбек отдавна вече започнаха да се разграничават от Бурундук. С тази цел те още преди три години останаха на бреговете на Чу, а есента отпътуваха към старото бащино селище край Каратал. Именно натам тръгна султан Касъм и там беше свикан сбор на вождове и батъри сред всичките казахи.

Предвижданията на султан Касъм се сбъдваха. За кратко време Мохамед-Шейбани докара до предишното подчинение тимуридите, които владееха Маверанахър, завоюва Андижан и Хорезъм, подчини Ташкент. Настъпи часът на Бялата орда. Според сведения на Касъм, „барсът“ на Абълхаир беше събрал петдесетхилядна войска и се готвеше за поход към Созак и Улътау, като на първо време се стремеше да лиши Бялата орда от всички връзки с външния свят, във всеки случай от тази страна. Бурундук, който се намираше в Сарайчик, само формално се смяташе за хан, всичко сега решаваше султан Касъм. Беше очевидно, че Мохамед-Шейбани ще се помъчи да повлияе на тези разногласия между хана и главния военачалник.

През пролетта, щом се завърна на бреговете на Чу, султан Касъм даде знак да се събира опълчението. Той разпрати по всички краища на степта Дещ-и-Къпчак вестоносци с призива да се събират под знамето на Бялата орда. Само една фраза произнасяха вестоносците във всеки аул: „Ако ние не защитим Созак и Улътау, казахите ще бъдат заличени от лицето на земята!“ Все нови и нови отряди пристигаха при султан Касъм, тези отряди бяха предвождани от батъри. Бяха забравени разногласията, взаимните обиди и неуредиците. Ставаше дума за живот и смърт…

А Мохамед-Шейбани дотолкова се увери, че Бялата орда окончателно се е разпаднала, че се реши да воюва едновременно на юг и на север. При това сам, с петдесетхилядна войска потегли за Хорасан и Иран, а против Бялата орда изпрати две отделни войски. Новият управник на Ташкент — синът на Абълхаир Суюнчик — с двайсет хиляди лашкари тръгна към вътрешността на степта за Улътау, а брат му Кушкинчик, оглавил Туркестанския вилает, обсади с тридесетхилядна войска Созак…

Появата на невижданата голяма армия на Бялата орда начело със султан Касъм и брат му Камбар батър беше напълно неочаквано за двамата синове на Абълхаир. И макар още недостатъчно обучена да беше тази армия, но от първия й натиск побягнаха редовните войски, съставени от опитни, закалени в боя лашкари. В един и същи ден бяха разбити поголовно двама от пълководците на Мохамед-Шейбани и повече от половината им войска легна пред подстъпите към степта Дещ-и-Къпчак. Останалите живи хукнаха да бягат, разпокъсаните отряди бегълци се събраха на същото това място, откъдето тръгнаха на поход.

А конницата на Бялата орда продължаваше преследването през безводните пясъци и безплодни земи. Хиляди трупове гниеха и се разлагаха под туркестанското слънце. Малцина от тръгналите войски стигнаха до Ташкент. Султан Касъм беше принуден да удържа батърите, които искаха да се втурнат в Ташкент и Маверанахър. Заради тяхната наивност им се струваше, че тази победа е решила всичко. А султан Касъм искаше Мохамед-Шейбани да остане колкото се може по-дълго в Хорасан и Иран. Той разбираше, че Бялата орда още не е готова за решителна схватка.

Скоро след тези събития с негласното разрешение на събора пристигна от Жаик с цялото си домочадие хан Бурундук. И сякаш заедно с него пристигнаха бедите. Нечуван джут — масово измиране на добитъка, се стовари върху степта, особено върху казахските и киргизките аули. Зимата се случи рядко студена и много аули бяха в бедствено положение.

Част от аулите на рода дулат не можа, както другите години, да стигне на летните пасбища към Чу и Жуан-арък. Добитъкът беше изтощен, а освен друго възрастните мъже, които можеха да седят на седло и да носят оръжие, стояха под знамето на Бялата орда на туркестанската граница. Не беше ясно още дали Мохамед-Шейбани ще продължава завоеванията си на югозапад или ще се върне и с цялата си мощ ще се стовари върху степта Дещ-и-Къпчак…

Засега останалите дулати заеха пустеещите пасища покрай река Талас. Ала в един нещастен ден мирните беззащитни аули бяха разбудени от силен зов: „Керей! Бурундук! Бурундук!“ Неизвестно откъде взели се конници удряха наляво и надясно с бичове, събаряха хората, тъпчеха ги с конете. Горяха юрти, диви викове, вопли, стонове и плач се смесиха в страшна симфония, която толкова добре познаваше степта…

Това беше завърналият се Бурундук. Щом узна, че в неговите пасбища са се заселили чужди аули, той се зарадва, че може поне някак да създаде неприятности на казахските родове, които не поискаха неговото управление. Летните пасбища от край време се смятаха за навеки закрепени към определени родове, аули и семейства. Този ред не беше посмял да променя никой, дори ханът. Така че султан Касъм няма да има никаква възможност да защити рода дулат. Изпълнен със злорадство, хан Бурундук начело на половин хилядна армия туленгути с тояги и бичове в ръце нападна беззащитните аули.

— Ще ви покажа аз как ще се завзема чуждо стопанство! — викаше той, издигайки се над плачещите жени и деца на грамадния си кон. — Мръсни кучета! Кой ви е разрешил да заемате земите ми? Крадци! Нахални голтаци!

— Та ние сме казахи, ваши поданици! — умоляваха го белобради старци. — Почакайте поне до утре и не съсипвайте юртите ни! Като съмне, ние сами ще заминем оттук!

— Незабавно вън, или всички ще ви завържа за конски опашки! — завика Бурундук и взе да удря с камшика си старците.

Не оставаха по-назад и туленгутите. Мнозина аксакали бяха пребити до смърт. Бурундук, който отдавна не беше помирисвал кръв на бойното поле, получи истинско удоволствие. Цяла нощ той се носи из нещастните аули, също като магьосник кръвопиец, изпогубил своите джинове.

Още преди разсъмване всички жители бяха изпъдени в откритата степ, а юртите им съборени и изгорени.

Хората вървяха като след вражеско нашествие, носейки на раменете си убитите роднини, които не им позволиха дори да погребат…

Щом чуха за това безчинство, воините от рода дулат в пристъп на гняв решиха да изтребят ханските аули. Джигитите от другите родове бяха готови да им помагат, те рамо до рамо се бяха сражавали с войската на Абълхаировата орда. И само главата на рода дулат ги разубеди:

— В ханство живеем ние, макар и да е недостоен ханът ни. Няма да повтаряме беззаконията, защото няма да им се види краят. Да съобщим за всичко на султан Касъм!

Ала самият султан Касъм вече яздеше към ханските земи, за да разбере какво се е случило там. Само няколко батъри го съпровождаха. Сякаш отрано да знаеше за идването, Бурундук посрещна султана на края на аула. Ханът седеше, сякаш гранитна канара, на огромен вран кон. А отзад на коне бяха четиримата хански сина, сякаш каменни изваяния — балбали около каменен идол. Всички те бяха облечени в броня от главата до петите, отляти доспехи закриваха гърдите им, ръцете и краката им бяха омотани в ризници. Боздугани с чугунени върхове висяха отстрани на хълбоците им, двуостри пики стърчаха над главите им…

В страшен мълчалив строй посрещнаха те приближаващите се батъри. Бурундук, който и в обикновен ден всяваше заплаха, сега беше наистина страшен. Почернялото му лице отдавна не беше бръснато, брадата му стърчеше като на стар глиган, очите му бяха кръвясали…

Батърите спряха на разстояние.

— Ассалаумагалейкум, хан Бурундук! — поздравиха те, без да слизат от конете.

Само синовете едва размърдаха устни, а Бурундук дори не отговори на поздрава.

— Приближи се до мене, султан Касъм — изръмжа той, размахвайки боздугана. — Имам какво да си поговоря с тебе!

Едва ли можеше да остане жив този, който се е срещнал с боздугана на Бурундук. А от този човек всичко може да се очаква. За да изпълни нещо, което е намислил, той не се отказва от най-гнъсни престъпления. Сега приличаше на тарантула, умираща от собственото си ухапване. И казахските батъри неволно пристъпиха напред, прикривайки с телата си султан Касъм.

— Пазете се от пътя ми, подла тълпа! — завика Бурундук, размахвайки боздугана. — Не можете да сте посредници между хановете! Ела насам, Касъм!

Батърите неволно се стъписаха от такова оскърбление.

— Дръпнете се назад, аз сам ще поговоря с него! — със спокоен глас заповяда султан Касъм и като разбута батърите, се доближи до Бурундук.

Изведнъж Касъм от объркване отпусна ръце. От очите на Бурундук се лееха сълзи, големи колкото лешници. Те се търкаляха по почернялото му лице и падаха в прахоляка. Само веднъж като дете беше видял Касъм плачеща от ярост черна камила и без да иска си спомни тази страшна картина. Тръпки полазиха по гърба му и той неволно се отдръпна.

Но Бурундук не обърна внимание на това. Без ни най-малко да се смущава от сълзите си и дори без да ги изтрие, той страховито потегли към Касъм.

— Оказва се, че ханската титла само гори и мъчи човека, ако хората се отдръпнат от него! — заговори той с някакъв не свой, треперещ и пресипнал глас. — Защо не ми каза за това по-рано?

— Такива неща с думи не можеш да обясниш! — тихо промълви султан Касъм.

— Исках да излея гнева си върху някого, затова и нападнах мирните аули — продължи Бурундук. — Не си и мисли, никога няма да падна в краката на тази паплач, за да искам прошка. Ти го знаеш по-добре от всички, Касъм. Няма лекарство за моя недъг, щом съм станал ненужен за родната си земя! Смърт заслужавам заради тези хора, но какво е за мене смъртта? Никога не съм се страхувал от нея и сега няма да се уплаша. Най-страшното наказание съм избрал за себе си и няма друг път пред мене. Утре завинаги ще напусна родната степ…

Той помълча, и всички мълчаха, разбирайки какво страшно възмездие е постигнало този човек, който дълго време е бил техен хан.

— Да, така и ще направя! — Бурундук горчиво въздъхна. — Ти не си победил, и аз не съм победен. Ще отида в Самарканд при моя зет Мохамед-Темир султан. Вместо да заставя зет си да дойде към мен като „осиновен зет — кученце“, самият аз ще се явя при него като приет по милост бездомен „тъст — уличен пес“… И това е хан Бурундук! Така отива той в ордата на врага си Абълхаир! Нима може да се измисли по-голямо мъчение за човека!

Дай да свършим нашия разговор, Касъм. Връщай се назад с батърите си и не си и помисляй да ми даваш умни съвети, иначе ще се разделиш с ума си заедно с умната си глава… Не ме споменавай с лошо, братко Касъм!

Като обърна рязко коня си, Бурундук се понесе към своя аул. Касъм тъжно гледаш след него. Самият той беше такъв и разбираше състоянието на Бурундук…

Само за това се говореше в степта — за предстоящото отпътуване на Бурундук в Самарканд. Хората клатеха глави. Някои го хвалеха за такова решение, някои го упрекваха, но никой не се огорчи от заминаването му. Всички разбираха, че ханът се е избавил сам от себе си.

Обаче Бурундук преди тръгването си извърши още една подлост. В една тъмна нощ неговите туленгути изгориха до основи построеният по негова заповед град, който така се и наричаше — Бурундук. „Нека да няма и помен от мен на тази земя!“ — каза той.

След това Бурундук най-после се отправи на път. Ала събралата се от разни посоки тълпа народ не даде на неговите туленгути да се придвижат и крачка напред. Степта чак до хоризонта беше изпълнена с хора, страшен ропот премина сред развълнуваната тълпа от край до край.

— Намери се… Намери се Едноокия батър!

— В дома на Бурундук е… Бурундук го държи завързан на верига и го храни от една копанка със своя вълкодав!

— Ей, хане, освободи нашия Орак батър, или от теб ще останат само костите ти!

За пръв път видя казахите в такова състояние султан Касъм и не повярва на очите си. Не бийове и аксакали, както обикновено, водеха хората, а някакви неизвестни вождове от простолюдието. Простите хора се вълнуваха и строго искаха възмездие за самия хан. Такова нещо още не се беше случвало в степта…

На запенен кон пристигна Касъм в аула на Бурундук.

— Твоят аул е обкръжен от хора, Бурундук — каза той. — Не бъди упорит!

— Виждам глутница мръсни, рошави дворни псета, които искат да опитат вълче месо! — отговори Бурундук.

— Ако не искаш да те сдъвчат ей сега, веднага освободи Орак батър!

— Ами ако не го пусна?

— Не само прахът ти, но и прахът на твоите близки ще бъде разпилян. Повярвай ми, този път съм безсилен да ти помогна!

Бурундук заскърца със зъби и направи знак с ръка. Туленгутите отметнаха завесата на входа на черната опушена юрта, издигната настрана. Султан Касъм потрепна, без да иска. Редом с грамаден хански пес вълкодав, който обикновено водят на лов за тигри, свит на кълбо, лежеше окован във вериги едър човек със страшно обезобразено лице. До него имаше и копанка — една за двама, и се търкаляха оглозгани кости. Това беше Едноокия батър — защитникът на народа, известен из цялата степ Дещ-и-Къпчак и далеч зад нейните предели. Най-голяма вреда нанесе той на нападналите някога лашкари на Мохамед-Шейбани. Хиляди хора беше отървал той от плен, много аули беше спасил от гладна смърт…

— Тръгвай! — глухо рече султан Касъм на Бурундук и този път не каза нищо повече…

Не мина и месец, откак вождовете и старшините на казахските родове вдигнаха на бяла постелка султан Касъм. Окъпаха го, както си му е редът, в мляко от четиридесет белоснежни кобили и го провъзгласиха за хан…

През пролетта на следващата година, когато хан Касъм подготвяше своите аули за отпътуване към летните пасбища в Улътау, при него дойде група жители от Сайрам начело с пратеник на хакима. Те молеха да ги приемат за поданици, защото не можеха самостоятелно да отбраняват града от всички желаещи да го разграбват в това смутно време. Тъй като градът отдавна принадлежеше на Бялата орда и повечето жители бяха кръвно свързани със степта, гражданите решиха да се върнат точно под предводителството на хан Касъм. Те казаха, че по-рано не са го направили само от страх пред Бурундук.

Скоро хан Касъм с огромна войска влезе в Сайрам, градът взе да му се подчинява. Касъм продължаваше похода си в Северен Туркестан към Ташкент. Помнеше той завета на баща си Жанъбек: не може да съществува казахска държава без южните й градове. Предстоеше дълга и жестока борба, но нямаше друг изход…

Преди всичко новият хан уреди отношенията със съседен Моголистан. Още по времето на Жанъбек неговото семейство се сроди с хана на Моголистан Жунус. Един от синовете на Жанъбек беше женен за дъщерята на Жунус, същата тази отчаяна Султан, която спаси някога три хиляди чистокръвни коне на баща си с цената на една нощ, прекарана в юртата на султан Касъм. Най-накрая се сбъдна мечтата й — тя стана жена на Касъм!

Едно не знаеше прекрасната Султан — че след петнадесет години няма да го има султан Касъм, тя ще замине в Моголистан при роднините си и ще я дадат за четвърти път за жена на кашгарския управник, когото ненавижда от детските си години и над когото се беше надсмяла жестоко за неговата грозота.

Родовете, заселили се покрай Чу и Талас, засега признаха хан Касъм. По примера на баща си той настойчиво се зае да възстановява единната Бяла орда. Отново до всички казахски родове и племена пристигнаха вестоносци с призиви за обединение.

Междувременно събитията се развиваха по реда си. Случваше се така, както предсказа още Жанъбек. Като покори цяла Средна Азия и както преди не видя твърде агресивни действия от страна на Бялата орда, Мохамед-Шейбани отложи по-нататъшното завоюване на степта Дещ-и-Къпчак и насочи всичките си помисли към Иран и близките до него страни. „Когато на човек му върви, и камък да хвърли, той се търкаля по склона.“ Същото ставаше и с Мохамед-Шейбани. Едно след друго сражение печелеше той, докато окончателно не отне от Иран Хорасан и Герат. Ала всичко му беше малко и той продължаваше да изпитва щастието си. Мохамед-Шейбани обърна войската си към Памир, разчитайки лесно да се справи с планинските, зле въоръжени племена. Но планинците, които познаваха като петте си пръста всичките пътеки, се оказаха неуловими за редовната войска. Лашкарите, които не бяха свикнали към главозамайващата височина и козите пътеки, падаха надолу и загиваха върху чудовищните камъни. Всички пропасти бяха осеяни с кости.

Към есента се измъкна войската от хилядите клисури. Повече от половината останаха в планините, нито един кон не остана на лашкарите. За беда заваляха дъждове и огромно количество хора потънаха в разлелите се реки. Самият Мохамед-Шейбани, едва жив от тропическа треска, с остатъците от армията се добра едвам до Хорасан…

Не, това не беше вече страшната войска, пред която трепереше скоро цяла Средна Азия. Жалки скелети, люшкащи се от вятъра, стигнаха най-накрая в Мерв. Лашкарите, само при споменаването на които децата преставаха да плачат, се превърнаха в безпомощно сборище от дрипльовци. Дори захвърлиха оръжието си по пътя и сега няколко жени с ластуни можеха да разгонят тази армия. Разбирайки, че ползата от такава войска е малка, Мохамед-Шейбани разпусна всички по къщите, за да се понахранят. Лашкарите се разбиха на множество дребни шайки и се разпръснаха по цяла Средна Азия, за да грабят, убиват и да сеят смут…

В този момент, не без подсказване от хан Касъм, се появи под стените на Мерв шах Исмаил, владетелят на Иран. Не оставаше нищо друго на Мохамед-Шейбани, освен да приеме сражението. Ето какво казваха за това историците: „Който те заставя да пиеш до дъно предсмъртна агония от чашата с шербет, той самият ще се напие с тази отрова… Неговата предсмъртна чаша е преливала вече, птицата на щастието е отлетяла от рамото му, острият кинжал се е притъпил, загубил е предишната си острота. Колкото е заставял другите да пият от чашата на смъртта, толкова и самият той е изпил!“

В това сражение, с много не доживял възрастта на дядо си Абълхаир, загина в схватка с младия шах Исмаил хан Мохамед-Шейбани. Година след година се втурваше той в пределите на Иран, донасяйки нечувани страдания на народа му. Сега шах Исмаил заповяда да изработят от черепа на завоевателя чаша за пирове, и, както казват сред народа, виното от тази чаша ставало по-сладко…

 

 

А през това време хан Касъм продължаваше да сплотява казахските родове в единна държава и да създава редовна войска. И макар доста да му се налагаше да воюва, засилване на ханството и влиянието му в Средна Азия постигна хан Касъм не с войни, а с умела, сдържана и изчаквателна политика. Като продължаваше делото на баща си, той бавно, но сигурно отвоюва северотуркестанските градове. В навечерието на гибелта си Мохамед-Шейбани се разпореди да не бъдат допускани чергари от степта Дещ-и-Къпчак на пазарите на Туркестан. Тези, които им продаваха нещо, ги чакаше наказание, дори смърт. Така не можеше повече да продължава.

И ето времето настъпи!

Денят беше ясен, слънчев. Есенен лек ветрец шумолеше в пожълтялата трева. В обкръжението на водещите казахски батъри от всички родове и жузове стоеше хан Касъм пред двореца си в Созак.

Тристахилядна конна войска, една трета вече от която редовна, чакаше сега знак от хана, за да тръгне срещу враговете, които отново се появиха на границите на казахското ханство: от изток и юг — войските на китайския богдихан, на ойротския контайчи, на тимуридите, от запад — отряди на кримски, ногайлински и други султани…

Касъм хан бавно обиколи с поглед построените войски. Изглеждаше сякаш от единия край на степта до другия са застинали неподвижно железни квадрати от готова да премине пред хана конница, проблясваха на слънцето равни редици от стоманени пики, отляти щитове бяха наметнати зад гърбовете на воините.

И изведнъж, нарушавайки всички правила, отнякъде от синята степ се изнесе неголям отряд. Начело яздеше огромен батър в черна ризница. Качулка покриваше лицето му и само тесен процеп при очите оставаше отворен. Ханът веднага позна конника и лицето му се озари от усмивка.

— Орак батър!

— Едноокия батър!

Познатото име премина по цялата войска от край до край. „Да, ако Орак батър е поискал да участва в похода, то това е добро предзнаменование — помисли Касъм хан. — Това ще рече, че делото ми се харесва на народа!“

Така и откри воинското шествие Орак батър, и макар и не с много равен строй премина неговият отряд, хан Касъм и всичките стоящи с него батъри и военачалници вдигнаха ръце за воински поздрав…

След тях вече се носеха квадратите на редовната войска. Касъм хан неволно се загледа в младия батър в огледална сребърна ризница върху млечнобял аргамак начело на един от отрядите.

— Кой е това? — попита той стоящия до него батър.

Този се усмихна.

— Нима толкова отдавна не сте виждали своя син Хакназар, повелителю хане?

Нито дума не пророни Касъм хан, само в очите му заигра едва забележимо огънче. Той сякаш предвиждаше бъдещето.

Осемдесет години се сражават казахските ханове за градовете на Северен Туркестан. И току-що преминалия на кон юноша — бъдещият хан Хакназар — изцяло ще освободи северотуркестанския вилает и ще пренесе ханския стан в Яссъ. По негово време ще се раздели окончателно казахската степ на три жуза и ще се съедини в единно ханство с киргизите…

— Бъди здрав, сине мой! — тихо прошепна хан Касъм и се огледа: дали не е чул някой неволно изпуснатите думи.

Минаваха и минаваха покрай него в галоп страшните конни хиляди, по команда изваждаха сабите от ножниците за нужния поздрав, а хан Касъм мислеше за съдбата на казахската степ. Какво ли не е видяла тя, какви потресения не е преживяла през многовековната си история! Сякаш не е имало на земята завоеватели, които да не са минали през нея с огън и меч. Но като стъпкана от копитата трева, отново и отново се изправяше и оживяваше народът. Да, докато корените са в родната земя, не може да бъде изтръгнат, не може да бъде стъпкан той. Отново и отново ще оживее!

Касъм хан обърна глава към своя майсаръ — Онай батър.

— На какво прилича този народ? — попита той, сочейки летящите покрай тях конници. Навели копия, те се носеха сякаш буря и от стотиците хиляди копита трепереше земята под краката им. — Прилича на омагьосания меч… Помниш ли за този меч, който е по-здрав от елмаз?

— В чиито ръце е, той ще победи! — отговори Онай батър с думите от древната легенда и умните му очи блеснаха. — В умението да го държиш се крие тайната. И освен това срещу кого се вади от ножницата елмазният меч!

Касъм хан кимна с глава:

— Истина е това… Трудно, много трудно е да се сражаваш с такъв меч в ръка… Ако непрекъснато удряш по камък, дори той ще се изтъпи. Ако не го изваждаш от кръвта на враговете си — ще започне да сече и правите, и виновните… Да, не всеки може да притежава този меч… Но този, който го владее честно, ще устои срещу всеки враг!