Серия
Номади (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Алмас қылыш, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране
Еми (2016)
Корекция
plqsak (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Илияс Есенберлин

Заглавие: Омагьосаният меч

Преводач: Валентин Корнилев

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: руски

Издание: Първо

Издател: „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Казахстанска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: декември 2006 г.

Художник: Емил Трайков

Коректор: Людмила Петрова

ISBN: 954-321-296-1; 978-954-321-296-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1795


III

Следващата пролет хан Жанъбек дойде да летува в Саръ-Арка и взе да чака идването на обещаните в ханския стан войски. И тук тъкмо за пръв път се видя слабостта на новото държавно образувание. Нямаше необходимите за голяма война войски. Стига само да се каже, че от съюза на племената и родовете, влизащи в Младшия жуз, които чергаруваха между Жаик и Едил, се явиха не много повече от петстотин джигита. Истина е, че те бяха от войнствения род адай и се отличаваха с храброст. От цялата си душа воините от западните родове се стремяха към новото ханство, но те не можеха нито ден да оставят без защита аулите си, тъй като от три страни им точеха зъби казанския, кримския и астарханския ханове, а също и многобройни ногайлински бийове. И тъкмо това лято заплахата стана реална… Къпчаците, чергари от Тургай и Ори, също не го зарадваха с достойна войска. Кобландъ батър боледуваше, та по същество нямаше кой да организира изпращането на джигитите.

Изглеждаше сякаш родовете, заселени някъде близо до Едил или Ори, нямаха никакви интереси в Туркестан, заради които да проливат кръвта на джигитите си. Пък и новият хан още с нищо не им бе помогнал, а вече искаше да се бият във война против страшния Абълхаир. Ако ще се воюва, то да е на запад, с Казан, Ногайската орда и Крим, гдето може да се завземат нови пасища за добитъка и много всякакви благини. Така казваха отделните султани, но основната маса чергари се стремеше да се влее в новото ханство, да се сплоти с него и да защити своята степ. Обаче в това тежко лято дори от най-близкия род аргъни и съседите им — наймани пристигнаха къде-къде по-малко конници, отколкото очакваха. Тук се намеси и до някъде враждата между старшините на тези родове, подхранвана от близките събития.

Точно в навечерието се помина знаменития и почитан от всички Аргън бий, който се смяташе за глава на целия род. На погребението се събраха хора от всички краища на степта. От Хорезъм пристигна дори емирът Султан-Хусаин, потомък на аргъните. Многобройни подаръци донесе емирът на роднините, а заедно с тях и предложение за мир и дружба, съставено не без участието на неговия стопанин — хан Абълхаир.

„Защо им е на великите аргъни да воюват и умират заради въжделенията на някакъв си Жанъбек? — казваше той. — Туркестан не е нужен на аргъните. Ако ви трябват места за презимуване, преселете се при мен в Хорезъм и Хорасан. Безкрайни са там просторите и богати пасищата. Зимата там е къса и няма люти студове. Освен друго, всичко, което произвеждате, лесно и изгодно може да се продава в Иран, Ирак, Индия!“

И ето сега, загубили мъдрия си вожд, аргъните седяха в нерешителност. Повечето от тях никога не бяха напускали познатите преселнически пътеки, бреговете на Есил и Тобол. Ала твърде примамливи бяха предложенията на техния царстващ земляк… Пък и кой ли народ го привлича войната? Така и не се намери това лято сред тях нов вожд, който да може да ги събере и да поведе единно аргънско опълчение към Жанъбек.

По това време от найманите и кереите бе трудно да се иска изпращането на голяма войска. Самите те се отбраняваха от поредното нападение на ойротския контайчи. Освен това част от аула им беше на територията на Абълхаировата орда, трудно им беше да се противят на ханските хакими.

Не повече от трийсет хиляди конници събра през това лято Жанъбек. Кого ще уплашиш с такава войска? Само Абълхаир имаше стохилядна конна войска, която той можеше да увеличи, ако се съюзи с Маверанахър. А колко е войската на китайския богдихан и подчинените му ойротски контайчи, които само чакат сгоден момент, та да се хвърлят в казахската степ? А на запад нетърпеливо чакат своя час роднините — астарханските и ногайлинските бийове, кримските гиреи, казанският хан Ибрахим. Казахската степ е голяма, на всекиму се иска да откъсне от нея по-голямо парче, още повече, че след напускането на Бялата орда всички те престанаха да се боят от Абълхаир. Оставаше да разчитат само на собствените си сили.

Ала градовете на Северен Туркестан трябваше на всяка цена да бъдат отнети от Абълхаир. Без това новото ханство не можеше да съществува дълго. Обаче, когато искаш да премериш силите си с лъва, трябва преди това да вардиш собствените си ребра. А за това има само един път, ако не стигнат собствените сили: да намериш съюзници.

Да, в Средна Азия сега има стотици всякакви ханове, бекове, емири, хакими, султани, всеки от тях е готов да се впие в гърлото на по-сполучилия си събрат или да се присламчи към по-силния, за да получи поне трохите от чуждата трапеза. Ако обединиш всички, които ненавиждат Абълхаир, то лошо му се пише. Ала нима можеш да се надяваш на всички тези вълци и чакали, които сега, преследвайки един елен, се хапят един друг за хълбоците? Дори вълците не правят така. Само с остри зъби можеш да подчиниш всички. Силата уважават те!

Ето защо, щом искаш да имаш тяхната преданост, имай и остри зъби! Цялата степ на Дещ-и-Къпчак трябва да се подчини не само на думи, а да плаща единен данък за издръжката на войската, трябва да изкарва по ханска заповед точно определен брой конници. Ханството е провъзгласено, и той, законният хан Жанъбек има право да изисква и да кара със сила да уважават заповедите му. Властта трябва да бъде жестока, няма друг път!

Това не му се отдаде веднага. Минаха още две години, докато привикналите към древната свобода в степта казахски родове редовно започват да изпращат нужните средства за издръжка на ханския стан и войската. Едвам когато по заповед на хана завързаха за конете и взеха да влачат по земята няколко старейшини, задържали данъка, останалите се замислиха. А там, където лекомислените старшини и бийове вдигнаха аулите на въоръжена съпротива, се наложи, по изпитан от дедите метод, да бъдат изгорени аулите. Смърдящите трупове останаха върху пепелищата, а гарваните кръжаха дълго там, където доскоро живееха хора. И тези хора бяха казахи…

Точно преди смъртта си мъдрият Котан жърау изпя:

О, колко бодър и весел е пред хората Жанъбек,

ала следи от скрити сълзи виждам на лицето му!

Дали е плакал или не хан Жанъбек, когато е заставял с желязна ръка да подчинява всички родове и племена, в края на краищата няма голямо значение. Във всеки случай, когато народният жърау пише за сълзите му, то това означава разбиране и съчувствие към политиката му. Низката, хилава трева читиркокпек, която расте в сянката на острицата, убива животните. За да предпазят животните, безпощадно изскубват тази трева, където и да я видят. В степта порасна Жанъбек и знае тази степна мъдрост. Кой знае какъв щеше да бъде той, ако беше раснал по други земи и в друго време!

И ето най-накрая степта Дещ-и-Къпчак от Тобол до Есил до Чу и Синьо море и от Джунгарските врати до Жаик фактически му се подчини. Едва сега това обединение можеше да се нарече държава. Предстоеше война за градовете на Северен Туркестан и поход за Жаик, където заселниците между реките Жаик и Едил, племена на Младшия жуз така и не признаха властта му. Както отдавна е прието при степните ханове, предстоящата кампания хан Жанъбек реши да обсъди в кръга на най-близките си хора, преди всичко с братята и синовете.

Втори братовчеди по линия на общия им прадядо Урус хан бяха Керей и Жанъбек. Керей имаше четирима сина: Бурундук, Шайхин, Санджар-Жахан и Жахан-Бехтъ. Жанъбек имаше деветима: Жиренче, Махмуд, Касъм, Бусаид, Адик, Жаним, Камбар батър, Тинич, Уснак и Жадик.

И все пак третия си син — Касъм, хан Жанъбек предпочиташе пред другите, когато трябваше да се посъветва по важни въпроси. По това време султан Касъм навърши двадесет и шест години. Снажен, широкоплещест, с големи бадемови очи, в които светеше изключителен ум, той от петнайсетгодишен побеждаваше във всички състезания на народни борци, в много конни състезания и надбягвания. От такива джигити обикновено израстват невероятни батъри — рядко съдбата събира в един човек такива физически данни с високи умствени достойнства. Този път обаче природата не се беше скъпила нито на едното, нито на другото. Дори, освен хан Жанъбек всички братя и роднини закономерно смятаха именно Касъм за наследник на ханския престол. Друго никой не можеше и да предположи…

Като стана дума, и майката на Касъм — Жахан-бике — беше най-любимата от седемте жени на хан Жанъбек. Тя се падаше родна сестра на вдовицата, снахата на Абълхаир — красавицата Аккозъ, която отблъсна десетима хански синове в памет на обикновения батър Орак. Те бяха от рода керей. И ако от Жахан-бике се роди любимият син на Жанъбек — Касъм, то от нейната сестра Аккозъ се родиха не по-малко любимите внуци на хан Абълхаир — Мохамед-Шейбани и Султан-Махмуд, които по-късно станаха средноазиатски господари.

Въпреки кървавата вражда между Абълхаир и Жанъбек, сестрите дружаха като по-рано, разменяха си подаръци и поздравления. Ала най-удивителното беше, наопаки на приетите сред чингизидите правила, че както султан Касъм, така и Мохамед-Шейбани и Султан-Махмуд във всичко се покоряваха на волята на майките си.

Трябва да кажем, че и хан Жанъбек, когато се съвещаваше със сина си, обикновено канеше Жахан-бике. Този път той се отправи сам в белоснежната юрта дворец, където живееше тя. Пролетта си отиваше, ханският стан се беше преместил в южните краища на Улитауските степи, целият свят като че ли тънеше в цветя. Степта приличаше на шуба от енот, извадена от прашния сандък да се проветрява…

Жанъбек по навик постоя за кратко, послуша как пеят степните славеи, с пълни гърди пое въздух, пълен с дъх на треви и влезе при Жахан-бике. Както винаги в очакване на неговото идване, жената седеше насред юртата и преливаше от голяма широка чаша в малка ароматен пенлив кумис. Когато той влезе, тя стана и мълчаливо го поздрави като наклони глава.

— Бъди здрава, Жахан-бегим! — каза той.

Като сваляше избродираните със сребро кожени галоши, Жанъбек изпод око гледаше жена си. Необикновена за него любов и нежност светеха в очите му. Тя знаеше и чувстваше това. Стройна, с малка алена уста и огромни черни очи, Жахан-бике приличаше на девойка, макар да беше вече на четиридесет и една. Миглите й бяха притворени, а когато вдигна глава, черните им стрели се впиха в сърцето на хана като преди много години. И каменното сърце на Жанъбек затупка, затрепка като уловено врабче…

Всеки път Жанъбек се учудваше на това, струваше му се сякаш едва вчера със свита от четиридесет джигити съпровождаше сина на Абълхаир — Шах-Будах — по време на сватбеното му пътешествие. Това беше, когато Жанъбек едва беше навършил двадесет години. Пътуваха към главния батър на родовете керей и найман Домбалък.

Жанъбек по право оглавяваше сватбения отряд от най-родовитите юноши от Абълхаировата орда. Те стигнаха до Алтай, където се намираха по това време аулите на Домбалък батър. Синьото като небето езеро Къдъркол беше заобиколено от белоснежни юрти, отразено във водата видя Жанъбек лице на девойка с черни мигли като стрели. За пръв път трепна тогава сърцето му. А когато плахо вдигна поглед, само видя как се мярнаха в сенките на дърветата черни плитки, стигащи до тревата…

После беше пищното посрещане на жениха и Жанъбек се уплаши, щом видя годеницата на Шах-Будах Аккозъ, стори му се, че това е тази, чието отражение видя в езерото. Такива огромни бяха очите й, такива дълги, дебели колкото ръка, черни плитки падаха доземи. И все пак това не беше тя. Сестрата на годеницата — Жахан-бике — той видя едва вечерта, когато заедно с братята си докараха конете аргамаци от нощна паша. Дъщерята на великия батър не се гнусеше да пасе коне. Така беше възпитал всичките си дъщери Домбалък батър, и едва ли в цялата степ имаше девойки с по-добро възпитание…

А на следващата нощ, използвайки свободата на древните казахски нрави, Жанъбек заедно с приятелите си също отиде да пасе конете. Много девойки се отправиха на нощна паша заедно с гостите, сред тях беше и Жахан-бике. За цял живот остана в сърцето му тази лунна нощ… Някъде наблизо в долината пасат и нежно пръхтят коне. Девойки и джигити подред обикалят табуна, но, кой знае защо, правят това по двойки. Звънки млади гласове пеят в сребристата тъмнина песни за любовта и радостта от живота. А край колибата в голям котел за тях се вари прясно, ароматно месо на закланото предишната вечер жребче. Него специално за сватбата са го хранили с мляко…

Мами прекрасната нощ. И ето вече младият джигит взима лека брезова пръчка и се скрива в падината, за да намери някое заблудено жребче, което могат да изядат вълците. Но не за жребчето мисли той, и, отдалечил се на няколко крачки, спира със затаен дъх. Нито дума не е казал той на тази, която гледа цяла вечер и не знае дори как се казва. Но ето и тя става, дава вид, че се разхожда и неизвестно защо отива към близката бреза. Крачка напред прави джигитът, те безмълвно се хващат за ръце и отиват направо в лунната светлина…

През деня Жанъбек гледаше Жахан-бике и не вярваше, че именно към него се е доближавала в млечната лунна нощ такава красавица, че нейните тънки бели ръце е държал в своите. Всяка нощ се повтаряше това и нямаше на земята хора, по-щастливи от тях.

А сватбените празненства продължаваха, кокпар, борба с коне, надбягвания — всичко по реда си. Особено място заемаше стрелбата с лък, в което участваха и девойки. Сребърна плочка джамба отрязаха от нагръдното родово украшение на булката и го закачиха на двеста крачки разстояние, взеха да стрелят с лъкове в тази едва видима мишена. Но, за проклетия, никой не можеше да уцели. Дори Жанъбек, който се славеше с точната си стрелба, няколко пъти не можеше да я уцели. Може би ръката му трепереше, защото от сутринта не беше виждал Жахан-бике. И изведнъж, за пореден път вдигнал лъка, чу той името й.

— Жахан-бике…

— Жахан иде!

Той отпусна тетивата и общ смях се чу наоколо. Стрелата дори не долетя до дъба. Тогава се доближи на бял кон неизвестно откъде Жахан-бике. Той едвам я позна. Съвсем иначе изглеждаше Жахан-бике. Нощем беше сякаш изтъкана от лунна светлина и изглеждаше прозрачна. Сега той видя снажна, силна девойка ловец — точно такава, каквито рисуваха по стените на пещерите неговите предци — саки.

— Сторете място на Жахан-бике!

— Стреляй както винаги, Жахан!

— Тя и без да се мери ще уцели чучулига!

Жахан-бике взе от Жанъбек лъка, като докосна леко с пръсти дланта му. Да, почти без да се цели пусна стрелата с неговия лък и пластинката със сребърен звън се удари в твърдата кора на дървото и се търкулна, отразявайки слънцето.

Хората вече тичаха към нея от всички страни, вдигайки ръце.

— Живей хиляди години, славен стрелецо Жахан!

— Орлица е тя!

— Славна е казахката, която те е родила!

— Ти защити честта ни пред цялата степ!

Хората свалиха девойката от коня и сякаш бе статуя на предците я понесоха сред гостите. Плитките на Жахан се влачеха по земята, ресниците й се притвориха като тогава, край синьото езеро, още веднъж прободоха сърцето на младия султан Жанъбек.

А на следния ден той видя как тя обяздва див кон. На грамаден космат звяр приличаше конят, кървав огън гореше в очите му. Ала щом девойката го притегли с един дълъг прът с примка накрая и скочи на гърба му, конят се успокои и само гледаше накриво към непознатия ездач…

Те така и не си казаха нито дума. Щом се върна в Улитау, Жанъбек изпрати при нея сватове и скоро я въведе в бялата юрта като трета жена. Четиринадесетгодишна беше тогава. Той като господар, както беше свикнал вече с другите жени, нави на ръката си прекрасните й плитки и ласкаво докосна тялото й. Тя седеше, сякаш беше от камък.

— Аз се ожених за теб, защото те обичам! — каза й той и това беше истина.

Тя го погледна накриво и сви рамене:

— Защо нито веднъж не говорихте с мен за това? Може би имам своят Меджнун, както е имала някога прекрасната Лейла!

Кръвта нахлу в главата му и той гневно закрещя:

— Ей сега ще проверим!

И изведнъж той отпусна ръце. В сумрака на юртата видя, че тя се усмихва.

— Храната, дето е яло кучето, не става за ядене?!

Със зла насмешка изрече тя думите на пословицата, която той едва не й каза. В степта беше прието обезчестената годеница да се връща с позор на родителите. Но той вече знаеше, че дали е така или не, той все едно я обича и няма да я замени за сто хиляди девственици.

— Ами ако аз съм чиста като майчиното си мляко… Ако е така, ще изпълните ли моето единствено желание?

— Ще го изпълня!

Той не произнесе това, а го издиша с въздуха от гърдите си. Тя погледна в очите:

— Когато ми се роди син, вземете му за атеке джигита от нашия аул на име Хасен!

Но той вече не я слушаше. Като две черни езера бяха очите й, по-тънка от тръстика снагата й, по-бели от лебедови крила ръцете й…

 

 

Първият, когото видя хан Жанъбек, щом влезе в огромната двойна юрта на жена си Жахан-бике, беше остарелият вече джигит Хасен, атеке на сина му Касъм. Ханът си спомни съмненията си по отношение на този човек в първите дни на женитбата си и вътрешно се подсмихна. Той не разбра веднага каква е работата. Отивайки в чужд род, казахската девойка иска да има до себе си приятел от детството — от същото племе, който е готов на всичко. Всяка девойка има такъв верен безмълвен обожател, който тя обича толкова беззаветно, че с радост възпитава децата й от друг мъж. Той й принася в жертва целия си живот, доволен от това, че я вижда всеки ден. Няма на земята по-предан човек и всичко, което се отнася до нея, е свещено.

Така е било винаги в степта и девойките приемали такава голяма жертва като нещо в реда на нещата.

Жанъбек отиде на мястото си и легна на хълбок, като смачка прохладните пухени възглавници, облечени с плюш. Опря гърба си на натрупаните вълнени плъстени одеяла. Жахан-бике му донесе кумис в широка купа, наля от нея голяма сребърна пиала и седна по-ниско от мъжа си. С бавни плавни движения тя съживяваше напитката, изпълнена с аромат на пелин и степни цветя. По стените на юртата бягаха слънчеви зайчета от сребърния черпак.

— Как спахте, хане мой?

Отново се впиха стрели в сърцето му. Нескрита ирония имаше в гласа на Жахан-бике. Тъкмо тя, без съмнение, знаеше, че той е прекарал нощта в юртата на красавицата Жанбике от семейството на Акжол бий. По мрачния вид на атеке Хасен, Жанъбек още щом влезе в юртата, разбра, че тук всичко е известно. Честният Хасен се отвърна от него, защото ревнуваше заедно със своята госпожа…

А хан Жанъбек наистина беше виновен пред Жахан-бике. Миналата година той си взе седма жена — петнадесетгодишната Жанбике, и както е редно, взе да пропуска негласно установените дни за посещения при другите жени — всички, освен Жахан-бике. Вчера за пръв път в отредения за Жахан-бике ден той не дойде при нея…

— Казват, Жанбике-токал добре застила постелята, — тихо каза Жахан, като продължаваше да прелива кумиса. — Нейните пухени завивки са по-меки, отколкото при нас, горките. Какво да се прави!

И тя престорено въздъхна. След нея въздъхна и Жанъбек. Той помисли, че къде по-лесно е да сплотиш в едно ханство двайсет и осем размирни казахски родове, отколкото да направиш дружно семейство от седем жени. Скандалът, който можеше да вдигне, в който и да е най-неудобен момент една от тях беше равен на скандал в цял жуз. Само една от жените му никога не взимаше участие в семейните разпри, и това беше Жахан. Нима и тя не е пощадена от тази болест?

Хан Жанъбек се размърда неспокойно върху възглавниците и се помъчи да насочи разговора другаде.

— Заръчай да повикат Касъм! — каза той.

Жахан лукаво се усмихна, погледна в очите му:

— Заедно с нашия Хасен?

Тя така произнесе думата „нашия“, че ханът само дето не подскочи на мекото си ложе. За миг му се стори, сякаш котки дращят сърцето му.

— Да… да, заръчай да повикат и него… Та нали той току-що беше тук…

— Нима не си го забелязал, хане, повелителю мой?

От такава наглост Жанъбек дори отвори уста.

— Нещо не съм забелязала!

С престорено равнодушие каза това Жахан-бике и тръгна към вратата с особената си походка. У нито една жена не беше виждал Жанъбек такава походка. И очите й бяха твърде весели.

— Абен… Абе-ен! — повика тя нукера туленгут. — Абен… Нека повикат султан Касъм. Високият хан иска да го види… И моят Хасен не забравяй да повикаш, Абен!

Тя взе пиалата, едвам-едвам докосвайки с пръсти дланта му, и тръпка мина по тялото на Жанъбек, както тогава на нощната паша. Всичките му подозрения се пръснаха…

Жахан леко отблъсна Жанъбек, умело взе опушения кожен мех, пълен с пресен кумис.

— Този мех го опушиха и го подариха нашите керей… Специално за тебе!

Жанъбек се усмихна щастливо:

— Само ти знаеш какво ми е нужно!

Дойде султан Касъм. Той поздрави както е редно баща си и седна от дясната страна на Жанъбек. Поглеждайки косо сина си, ханът погледна жена си. „Досущ като майка си! — помисли той. — Ама носът и брадичката са наши, аргънски. И мустаците са мои!“

— Къде е този туткав Хасен? — вече с досада попита Жахан-бике. — Нали му беше заръчано да дойде с тебе!

Жанъбек не издържа и се разсмя.

 

 

Без да приказват, тримата пиеха кумис и Касъм с учудване поглеждаше към баща си. Той знаеше, че просто така няма да го покани ханът.

— Да, не съм те повикал просто така, султан Касъм! — каза Жанъбек, отговаряйки на мислите му.

— Каква работа ми предстои, повелителю? — с готовност се отзова Касъм.

— Не е дошло още време за работа. — Жанъбек помълча.

— И все пак вдигат юртата отрано, а по време на буря, когато вятърът изтръгва от ръцете ти постелката… Трябва да се посъветвам с теб, султане!

— Прав сте, повелителю. Подгизналата постелка не можеш да я метнеш върху юртата!

— Слушай ме, сине, и помни, че ти ще продължаваш започнатото от мене… сигурно и сам знаеш, че наближава решителна схватка. Абълхаир не дреме. Мине не мине ден и залавят негови шпиони в нашите аули. Значи, има хора, при които идват те… Да, не всички у нас са доволни от моето управление. Ала искат или не тези хора, ще трябва да се воюва. Не сме толкова слаби сега, за да не се защитим от Абълхаир. Той се бои от нас повече, отколкото ние от него!

— Откакто се отделихме, ние все се готвим за война с него, тате. Така че това няма да е неочаквано за хората. Най-добрите от джигитите вече отдавна са готови и само чакат вашата дума!

— Да, с Абълхаир всичко е ясно… Ала нима само оттам ни заплашват враговете? Такава голяма страна като нашата има врагове от всички страни. Нима Казан, Астархан, Крим, ногайлинските бийове не са готови всеки ден да се втурнат в нашите степи? А от изток нима не съска черната богдиханска хидра? Ойротският контайчи е само езичето й. А тя чака удобен момент, за да раззине гнусната си паст… Сякаш се чува грохот на далечни вълни в света, готови като потоп да нахлуят в степта. Ние няма да чакаме и ще ударим там, където най-напред следва да очакваме нападение!

— Ти искаш да ме попиташ, татко, дали трябва пръв да пуснеш стрела срещу вълка?

— Да, за това исках да се посъветвам с тебе.

— Мисля си, че с вълка трябва да се разбираш по вълчи. Надали той разбира друг език. Пък и ние не сме жалки сърни. Няма да попречи, ако, освен мене и ти поговориш с Камбар, с Бурундук. Всеки знае някакви неща по-добре от другия. А като почваш такава война, трябва всичко да се предвиди. С ум може да се победи не само вълка, но и яростния лъв!

— Ще поговоря и с Бурундук, и с Камбар, и с другите роднини, бийове и батъри. Но какво би предприел ти сега като хан на Бялата орда?

— Първият ни враг днес е Абълхаир. Той неведнъж е стигал до нас с конницата си, а сега събира армия около Съгнак. Мишка, която е родена в мелница, не се страхува от грохота. Така и на него му се струва беззащитна нашата степ…

— Но хан Абълхаир не крие, че войската му се готви за поход към Моголистан…

— И Моголистан му е нужен, и Дещ-и-Къпчак. Ако тръгне за там, то ще бъде, за да ни откъсне от зимовищата и да ни раздели с казахите от Седморечието и Източен Туркестан. Трябва да действаме. Докато той събира войската си, трябва неочаквано да завземем Съгнак, Сайрам, Яссъ, Сузак и Отрар. Нека се опита тогава, като му висим на шията, да стигне ако ще до Моголистан, ако ще в Дещ-и-Къпчак!

Очите на султан Касъм горяха, но гласът и лицето му оставаха безстрастни. Жанъбек неволно взе да се любува на сина си.

— Значи мислите ни са еднакви! — каза той.

— Ние само ще вземем това, което ни принадлежи по право! — Касъм решително подпря ръка на коляното си. — Кой живее по-лошо от нашите братя в тези градове и около тях? Те са роби на собствената си земя. Нима не е наш дълг пред Моголистан, приютил ни в труден час, да му помогнем сега в борбата срещу кървавия Абълхаир? Та нали неговата мъст ще се стовари най-напред върху казахите, които живеят там!

Жахан-бике през цялото време местеше погледа си от бащата към сина и печал покриваше лицето й.

— Нима не може да се избегне тази война? — тихо попита тя.

— Не може!

Така отговори за себе си и за баща си султан Касъм.

— Нима е възможно да се справиш с цялата орда на Абълхаир!

— Е, какво, вече сто и повече години продължава тази война. Куцият Тимур я започна против нас някога от Маверанахър. Сега Абълхаир е заел мястото му. Не ни остава нищо друго, освен да воюваме!

— Значи пак ще се пролива кръв?

— Няма войни без кръв, мамо…

— И може да стане така, че синът на любимата ми сестра Аккозъ ще се срещне на бойното поле с тебе, сине мой?

— Да, може да стане така!

Жахан-бике свъси вежди, гневно замахна с ръка:

— Това няма да се случи!

Бащата и синът се спогледаха смутено, без да знаят какво да кажат.

— Но… война е, мамо — прошепна Касъм. — Ако не аз, той ще убие мене!

Жахан-бике вече не го слушаше.

— За нищо на света! — Тя отново замахна с ръка, сякаш отхвърляше всички възражения. — Ние с Аккозъ сме деца на един баща и една майка. Не бива вие да се убивате помежду си. Нищо не ви оправдава!

— Въпреки това аз отивам на тази война! — разгорещено заговори Касъм. — Заради нашия народ, заради бъдещето вадим мечовете. Отказвам се доброволно от живота, ако ме чака робство. А Абълхаир ни носи робство. Ние ще бъдем изтрити от лицето на земята, ако отстъпим сега победата на неговата орда. Как мога да пощадя, който и да е от враговете!

— Нима само войната разрешава споровете между народите? При нас казват, че „с добра дума дори змия можеш да извадиш от дупката й“. Не вярвам аз, че не може да се намери общ език с децата на скъпата ми сестра Аккозъ!

Хан Жанъбек, който безмълвно слушаше този разговор, рязко вдигна глава:

— С децата — не знам… Но да се намери общ език с Абълхаир, това означава да му дадеш да изпие кръвта ни до капка!

— Но Мохамед-Шейбани или Султан-Махмуд не ще пият кръвта на нашия Касъмжан! — твърдо изрече Жахан-бике. — Те са дали клетва за това на майка си, когато тя лежеше на смъртен одър!

Хан Жанъбек учудено я погледна. Той за пръв път чуваше за тази клетва.

Миналата година, в началото на есента след празника, устроен от търговеца ал-Тарази, Аккозъ пристигна в Яси, за да поръча специална молитва в джамията и да принесе жертвите, които се полагат за спасяването на синовете си от уроки и болести. Като подаяния ханъм раздаде на моллите, мюридите и бедните десет топа коприна и кадифе, две каруци сушени кайсии и стафиди, направи курбан от четиридесет овена, пет охранени неожребени кобили и едва след това се върна в шатрата си. Щом влезе, тя падна в несвяст и повече не можа да се вдигне.

Повикаха различни знахари и влъхви. Те спореха, препираха се помежду си, ала така и не можеха да определят болестта, застигнала ханъм в светия град.

Когато Жахан-бике, получила известие от баща си, пристигна в Яси, Аккозъ вече тихо гаснеше. В изсъхнал скелет се беше превърнала една от първите красавици на Абълхаировата орда за една седмица. Жахан-бике, щом видя сестра си в такова състояние, се хвърли към нея и не можеше да сдържа риданията си. Аккозъ едва чуто прошепна:

— О, сестро… Не искам да отивам на онзи свят с товар от грехове!

— Какво искаш? — тихо попита Жахан-бике.

— Зная някои тайни и искам да ти ги кажа, ама само насаме. Ще можеш ли да ги пазиш като душата си?

— Защо говориш така, Аккозъ? Нима твоята тайна не е моя тайна? Нима не дотичах при теб при първия ти зов?

Аккозъ стисна ръката й и помоли всички да излязат.

— Говори, сами сме! — каза Жахан-бике.

— За моята смърт не е виновен никой, освен мен самата! — Тя едвам говореше. — Сигурно и до вас са стигнали сплетните, които разправят за мене. Ти знаеш каква клетва дадох пред хляба и пред Корана след вестта за смъртта на батъра Орак. И ето, Орак се оказа жив, а любовта се оказа по-силна от сегашната му грозота и по-силна от шариата. Два пъти се срещах с моя нещастен батър. Не можех да опетня честта на синовете си и изпих отвара, приготвена от един знахар… Това е всичко!

Тогава по волята на умиращата бяха поканени синовете й Мохамед-Шейбани и Султан-Махмуд. Те искрено обичаха майка си и седяха притихнали, изплашени.

— Деца мои! — рече тя, като ги хвана за ръце. — Аз ви напускам… Преди това искам да моля да изпълните едно мое желание…

Жестокосърдечния и решителен Мохамед-Шейбани изведнъж заплака, след него ревна и младият Султан-Махмуд. Майката ги милваше по главите с отслабналата си ръка, докато не се успокоиха.

— Чуйте молбата ми! — Аккозъ сякаш изведнъж доби сили, тя се привдигна на лакът. — Ето скъпата ми сестра Жахан. Някога заедно с нея ни доведоха от далечния Тарбагатай в чуждите земи. Може би затова, че сме били съвсем сами сред чужди хора, ние винаги сме оставали близки една на друга. Колкото и да враждуваха мъжете ни и бащите ни, нищо, освен дълбоко роднинско чувство не сме изпитвали една към друга. И сега аз искам от вас никога… чувате ли, никога да не вдигате меч срещу синовете й и най-вече срещу султан Касъм, който рано или късно ще стане казахски хан!

Братята седяха слисани и не знаеха какво да кажат.

— Да, тя ще вземе такава клетва и от Касъм, и горко то му, който я наруши! — Аккозъ посочи с пръст към небето. — Майчинската клетва оттам е силна като божие проклятие! О, аз знам, че в жилите ви тече ханска кръв и жестокост към хората гнезди в сърцата ви. Безсилна съм да променя нещо. От прадедите ви е това проклятие. Но не смейте да дигате ръка на своя брат Касъм, ако не искате да извършите смъртен грях. Закълнете ми се пред Корана!

Тя извади иззад пердето Корана и една пшеничена питка, подаде ги на синовете си. Те целунаха хляба и книгата, зачетоха молитва след майка си…

Същия ден Аккозъ се пресели на оня свят. Всички около нея плачеха, защото искрено я обичаха. Дори Абълхаир не можеше да отрече голямото й благородство.

Двамата юноши — Мохамед-Шейбани и Султан-Махмуд — изпратиха леля си Жахан далеч в степта и на раздяла мълчаливо склониха глави пред нея, сякаш да потвърдят клетвата, дадена пред майка им. У Жахан-бике остана топло чувство към тях, върху тях пренесе тя любовта към сестра си.

 

 

За тази клетва разказа сега на мъжа си и на сина си.

— Добре, щом е дадена клетва, така да бъде! — твърдо изрече хан Жанъбек. — Ние не сме от тези, които нарушават дадената дума. Нека си другаруват, ако щат и цял живот Мохамед-Шейбани и нашият Касъм. Рано или късно, точно Мохамед-Шейбани ще заеме трона на Абълхаир, а Касъм е мой наследник. Няма да е лош съюзът между тях. Така ли обаче ще бъде?

Човекът на ханския трон се чувства така, сякаш язди огнедишаща хидра. За да не го погълне, той трябва от време на време да я храни с месото на баща си или на единствения си син. Във всички времена само така са се разплащали хората за властта над другите. Боя се, че на нашия Касъм ще му се наложи да се отбранява от същия този Мохамед-Шейбани въпреки всички клетви. Познавам аз породата на Абълхаир!

— Не, той е дал клетва на майка си и никога няма да тръгне пръв срещу Касъм! — настояваше на своето Жахан-бике.

— Като са давали клетва твоите мили племенници още не са знаели за какво въобще служат всякакви клетви при хановете! — Жанъбек криво се усмихна. — Езикът на хана е само затова, за да скрива умело мислите си. Да допуснем, че Мохамед-Шейбани и Султан-Махмуд наистина няма да закачат Касъм. А какво ще стане, ако един от тях прободе с копието си Адик или Камбар батър, които не са твои синове, но въпреки това се падат братя на Касъм?

Жахан-бике беше смутена. Ами ако се случи така, както казва Жанъбек, и тя загуби заради тази клетва своя Касъм? Кой знае какви ще станат в бъдеще тези Абълхаирови внуци, които е родила сестра й? И има ли право Касъм да не отмъщава за братята си?

Тя рязко отметна глава:

— Какво, в такъв случай… — В гласа й се прояви твърдост. — В такъв случай — кръв за кръв! Султан Касъм е длъжен да отмъсти за смъртта на братята си, не дай, Боже, да доживеем до това! Той ще убие самият Абълхаир, ще отреже главите на многобройните му синове. Но повтарям: нека никога мечовете на моя син и синовете на сестра ми Аккозъ не се докоснат. Това може да стане само тогава, ако го нападнат първи. Искам той да ми се закълне в това. И ако не изпълни клетвата, аз до края на живота си ще пръскам към небето с майчиното си мляко в знак на проклятие!

Сякаш остър кинжал се заби в сърцето на султан Касъм от тези думи. Той скочи, падна пред майка си на едно коляно, извади меча от ножницата, допря го до челото си и целуна острието.

— Кълна ти се, майко! — викна той. — Кълна ти се, мой меч, да не те изваждам пръв от ножницата против моите братя Мохамед-Шейбани и Султан-Махмуд! А ако наруша тази клетва, нека да ослепея от млякото на собствената ми майка!

Жахан-бике взе меча от ръцете му и също целуна острието, подкрепяйки клетвата на сина си.

— О, синовни меч, ако те завладее жажда за братска кръв, то прободи сърцето ми, пожали Мохамед-Шейбани и Султан-Махмуд! — тихо каза тя. — Но ако нарушат клетвата, то тогава не жали и мен, тъй като няма нищо по-радостно за майката, отколкото да умре вместо сина си!

Хан Жанъбек мълчаливо слушаше и размишляваше. Той и по-рано знаеше, че Касъм силно обича майка си, но едва сега му се откри цялата дълбочина на тази любов и синовно уважение.

И Жахан-бике със своята женска слабост може да издържи всякакви изпитания, ако работата засяга честта и достойнството. Той съжали сега, че е решил да изпитва чувствата й и дори си е позволил да се надсмива над тях.

На другия ден Жанъбек събра ханския съвет. Два дни продължи той, изказаха се всички батъри, бийове, родови вождове, които се намираха в ханския му стан. После взе окончателно решение.

Беше назначен срок за настъпление срещу Северен Туркестан. Войската се раздели на две части. Едната под началството на Жанъбек и синовете му ще тръгне към Созак. Другата ще я командват батъри, а ще ги предвожда султан Бурундук. Тази част от войската трябва да тръгне към Съгнак.

Цялата войска, преди да се раздели, трябва да се събере в низините на Сейхундаря. А засега към хакимите и бековете на градовете от Северен Туркестан бяха изпратени поверителни писма. Те бяха написани по различно, в зависимост от това към каква ориентация се придържаше един или друг владетел. Но смисълът им беше един и същ:

„Ние сега сме по-силни от Абълхаир и по-близо до вас, отколкото той. Войната не ни е нужна, но ние сме изпълнени с решимост да си върнем нашите градове. Нищо не ви заплашва с нашето идване, освен собственото неблагоразумие…“

Различно се отнасяха към тези писма бековете и хакимите на Абълхаир. Така владетелите на Созак и Съгнак дадоха подигравателни отговори, уверени в своята сила и в мощта на Абълхаир:

„Ако изпратилият тези писма наистина не се бои от великия Абълхаир, хан над всички земни ханове, то нека и се сражава с него. Ако победи, то ние с радост ще му поднесем ключовете от нашия град…“

Такъв дързък отговор само ускори събитията… Без да дочакат срока, Жанъбек и Бурундук оставиха аулите си и пристигнаха в Кара-Озек…

Скоро тук вече се бяха събрали около сто хиляди джигити и Жанъбек даде знак за тръгване. Сякаш две страшни вълни потекоха към зелените долини на Северен Туркестан. Отначало те се движеха почти успоредно, но в местността Шиели се разделиха, както се разделя вълчата глутница, преди да нападне. Бурундук се отправи към Съгнак, а синовете Жанъбек, Жиренче и Махмуд — към Созак. Самият хан Жанъбек заедно със синовете си Касъм и Камбар батър останаха в местността Шиели, на брега на Сейхундаря. Така от векове постъпваха степните пълководци при нападението срещу разпръснатите в оазисите градове…

Като кобри, изправени на опашките си засъскаха управниците на Созак и Съгнак, щом видяха приближаващата се казахска войска. Незабавно бяха затворени всички порти, а населението поголовно беше призовано да защитава градските стени. И тъкмо тук се прояви цялата слабост на Абълхаировата орда. Да не говорим за тези, които искрено съчувстваха на Жанъбек (те бяха повечето, особено от угнетените бекове и хакими дехкан и дребните занаятчии), дори странящите към Маверанахър търговски аксакали незабавно заговориха за това да се предадат. „Какво ли ни засяга — шепнеха те един на друг по чайханите и притворите на църквите. — Нека дойде Жанъбек. Абълхаир ще го победи после, ние също ще останем настрани. Затова пък ако ни нападнат тези от степта — лошо ни се пише!“

Почти всички тези аксакали, бийове, търговци, стопаните на керван сараите бяха от степни родове. Сред наближилите войски на хан Жанъбек почти всеки имаше роднини в тези градове и това древно азиатско роднинство винаги ги беше спасявало от пълно унищожение.

Владетелят на Съгнак, щом разбра какви настроения царят сред поданиците му, реши да си плюе на петите, докато главата е на раменете му. С всичките си чада и домочадци, голяма част от които беше харемът, той избяга в Самарканд. След него потеглиха многобройните чиновници, събирачи на данъци и всички, които бяха заплашени от сериозни неприятности главно от самото население. Султан Бурундук влезе в Съгнак, без да пусне и една стрела…

Другояче постъпи управникът на Созак султан Бахтияр. Той беше енергичен военачалник, който държеше изкъсо своя край. Когато пристигналите в града търговци му донесоха предложение да се предадат доброволно, той заповяда да ги изловят и да ги затворят в зандана.

Самият град Созак беше разположен насред голата степ, нямаше естествени прикрития, а до върха на крепостната му стена лесно можеше да стигне яхнал камила човек. Затова Бахтияр събра тридесет хиляди лашкари и реши да се сражава с настъпващата войска казахи в откритата степ.

Това и го погуби, тъй като султан Бахтияр си мислеше, че към града както по-преди настъпва обикновена маса чергари, лошо запозната с военното дело. Той не знаеше това, че по заповед на Жанъбек специално разпратени хора се занимаваха с военната подготовка на джигитите. Да бъдат превърнати родените воини и конници в първокласна войска не беше трудно…

Казахските конници дори не дадоха възможност на тромавата, зле управлявана войска лашкари да се разгърне и хилядната им маса като лава заля предната линия на султан Бахтияр.

Най-много се изплаши Бахтияр от ожесточението, с което казахите се хвърлиха в боя. Да, това не бяха вече мирни пастири, които по-рано безмълвно и покорно отстъпваха пред силата. Сега те самите бяха страшна сила, която не се спира пред нищо. В такова състояние народът постига всичко и нищо не щади по пътя си, дори собствените си деца.

Султан Бахтияр незабавно поиска мир.

Веднага щом превзе тези градове, Жанъбек изпрати свои хора при управниците на Отрар, Яссъ, Сауран и Узкент. На всички се предлагаше да се предадат без бой и да признаят върховната му власт.

 

 

Това се случи в 874 г.‍, в годината на мишката по казахското летоброене, през 1468 г.‍ от нашата ера. Хан Жанъбек изпревари хан Абълхаир, който през същата година начело на стохилядна войска, за да изпълни отколешната си мечта, тръгна да завладява Моголистан. Всичките планове на Абълхаир бяха нарушени, защото конницата на Жанъбек сега действително висеше на шията му…

Ала въпреки всичко стохилядната редовна войска на Абълхаир беше неизмеримо по-силна от казахското опълчение, въоръжено на практика само с мечовете на дедите, пики и тояги. С хорасанска стомана бяха защитени лашкарите на Абълхаир, исфаханските им остриета лесно прерязваха вражеските ризници от меко нискокачествено желязо, а военачалниците владееха всички тънкости на тогавашното военно изкуство.

Силно заби сърцето на Жанъбек, когато чу за настъплението на Абълхаировата орда. Причу му се отмереният тропот на стохилядната конница. Той добре познаваше този тропот, защото някога самият той беше един от военачалниците на Абълхаир. Познаваше също и пълководческия ум, и коварството на своя противник. Разкъсаният, раздиран от противоречия Моголистан едва ли ще може да се съпротивлява на Синята орда. Цялата надежда беше в него самия.

Едва завзел градовете на Северен Туркестан, хан Жанъбек събра всички известни ковачи и оръжейници на Съгнак, Созак и близките места. Той им заповяда да разпалват ковашките огнища, денем и нощем да коват оръжие от завладяната от оръжейниците стомана. Зарево грееше по цели нощи над Северен Туркестан. И изведнъж пристигна нова вест, в която първоначално дори беше трудно да повярваш. Всичко се промени…

Вестоносец в черно яздеше на кон към ханския стан, още отдалеч викайки за мъка и смърт. Страшен враг беше хан Абълхаир, но вестта за смъртта му трябваше да бъде предадена по подобаващ начин. И вестоносецът слезе бързо от коня, застана на коляно, подложи на хан Жанъбек шията си с окачен на нея пояс в знак на печал…

Жанъбек дълго мълчаливо гледа вестоносеца. Като жив беше пред него хан Абълхаир, той имаше не едно лице, а хиляди лица. Но никога няма да забрави Жанъбек как се обърна той едно време по време на лова и видя Абълхаир, който нерешително вдигаше тояга над тила му. Кой знае защо не го удари тогава хан Абълхаир, макар че случаят беше изключително удобен за това…

В течение на четиридесет години този човек заставяше да трепери цялата степ Дещ-и-Къпчак, Маверанахър, Ирак, Иран. Колко мъка донесе той на земята, която го беше поила и хранила! И изведнъж всичко изчезна. Нито златен трон, нито слава, нито богатство не можеха поне с един ден да продължат живота му. Дори вълшебната отвара, приготвена заедно с тайни заклинания от бодлите на пустинната трева ебелек не го спаси от смъртта…

Хан Абълхаир заспа вечен сън в безжизнената пустиня насред пътя между Джейхун и Сейхун. Военачалниците му Бахтияр багатур и Карачин багатур положиха тялото на хана в огромна продълговата дървена бъчва, пълна с мед, за да не се вмирише в тази жега, и го откараха в Созак, зает сега от казахите. Пред смъртта отстъпва всичко — вражда, завист и всякакви страсти от тленния свят. С всячески почести погребаха хан Абълхаир в мраморен саркофаг до стените на Созак.

„Умря Мамай и пропадна миналото величие“, както казва народа… Жанъбек лежеше в юртата си, съвсем близо до целта, която беше да възвърне пояса от градове на своето ханство, и си мислеше, че всичко в света е преходно: победи и поражения. Властта и славата са като златни пръстени. Докато сме живи ние носим тези пръстени и се стараем да учудим и надминем околните. Ала кой след смъртта на баща си или дядо си пази тези пръстени? Освен може би, че те наистина са отлети от чисто злато и са украсени с редки камъни. Само тогава не ги претопяват. Славата на човека по всичко прилича на такъв пръстен. Потомците ще я ценят само ако може да служи на техните интереси…

Мнозина ли помнят къде е погребан хан Урус, основателят на държавата? Откъде започва народът, ако не с умението си да се ориентира в миналото си и да го уважава?

Но защо да мислиш за бъдещето, за паметта, която ще оставиш във вековете? Трябва да вършиш своето дело и ако то наистина има смисъл, не го заплашва забвение. Той, Жанъбек, издига юртата на казахското ханство върху пепелище, останало от един от предците му хан Урус, а дело на потомците е да одобрят или предадат на забвение деянията му. Едно знае той със сигурност — никога няма да върви по пътя на Абълхаир и няма да се отвърне от степта, която го е откърмила!

Щом стигна до такъв извод, хан Жанъбек стана и излезе от юртата. Животът си вървеше и трябваше да продължава делото си…

Дойде отговор от хаким Сауран. „Победи и тогава говори с мен така!“ — писа горделивия хаким и Жанъбек даде знак за настъпление. Огромната войска, разположена на десния бряг на Сейхундаря, отново се раздели на отреди. Две седмици идваха отговори от различни градове и всеки път отряд настъпваше към този град, който не е пожелал да се подчини на Бялата орда. По всичко се виждаше, че бековете и хакимите са решили да се пазарят и да се продадат по-скъпо…

През това време древният вестител в степта „узун-кулак“ разнесе из целия свят съобщение, че вместо Абълхаир на престола ще седне синът му Шах-Хайдар. „Разбира се, Шах-Хайдар няма незабавно да разпусне стохилядната войска, събрана от Абълхаир — размишляваше Жанъбек. — Ала дълго ли ще е хан? Сега, очевидно, той трябва да мисли повече за укрепването на позицията си с помощта на войска, а не за сериозна война. Тъй че едва ли ще вземе да продължава походът срещу Моголистан. А за да завоюва авторитет, той може да тръгне към степта Дещ-и-Къпчак, още повече, че има и достатъчно основателен повод. Каквото и да говорим, загубата на градовете в Северен Туркестан е лошо начало за Шах-Хайдар… Какво да се прави, ако редовната войска, създадена и отхранена от Абълхаир, с цялата си мощ ще се стовари само върху нас? Не, няма да издържи обикновеното опълчение такъв удар въпреки целия му героизъм и самоотверженост. На мощен бик прилича войската на Шах-Хайдар. А с един голям бик най-лесно се справят стършелите. От разни страни налитат и го жилят те дотогава, докато бикът вдигне опашка и побягва, където му видят очите! Така и ще се наложи да се воюва с Шах-Хайдар. Всички батъри от Средна Азия, недоволни от Абълхаир, надигнали глави след смъртта му, трябва да бъдат обединени против сина му. Десетки, ако не и стотици летящи отряди трябва да бъдат създадени, за да не дават покой денем и нощем на войските на лашкарите. Ако не друго, то да устройват засади и да нападат неочаквано редовната войска батърите умеят. Докато тя стигне до нас, тормозена от всички страни, нейният плам ще затихне. А в това време ние ще се подготвим за неговото идване!“

Като стигна до такова заключение, хан Жанъбек разпрати множество писма с предложение за обединение против ненавистната за всички Абълхаирова орда. Първо такива писма бяха изпратени до старите майстори в набезите и грабежите. Те взеха от разни страни да обкръжават изостаналата по пътя войска на Шах-Хайдар. Заедно с това и в Северен Туркестан непрекъснато се стичаха отряди от недоволни бекове, емири, султани. Те само формално признаваха господството на хан Жанъбек, но и това беше добре, че тези местни владетели откликнаха на призива му. Скоро войската на Жанъбек надмина по численост армията на Шах-Хайдар, ала твърде разнородна беше тя. Трудно е да се отгатне отрано как ще се държи тя по време на бой. Налагаше се изцяло да се разчита само на доведените от степите казахски батъри и джигити.

Настъпиха есенните студове, а истинска война все още нямаше. Летящите отряди на хан Жанъбек много пъти безпокояха войската на Шах-Хайдар, стигнала до Сейхундаря, но до голямо сражение не се стигаше. Облечените в желязо лашкари отбиваха нападението на степните и свободните джигити, сами предприемаха набези в Северен Туркестан, но това и по-рано беше обичайно явление.

По време на такива набези отделните батъри от едната и другата страна проявиха умението и смелостта си. Особено се стараеше Карачин багатур, който имаше зъб на казахските батъри от времето на позорното му пленяване от султан Бурундук. Той упорито го търсеше по време на схватките и винаги имаше приготвено ласо. Ала джигитите не го допускаха до своя султан…

Няколко пъти селджукските лашкари на Карачин багатур атакуваха самия хан Жанъбек, но той вече имаше лична охрана от двеста най-смели батъри и джигити, които сега командваше Саян батър. Те всеки път отбиваха нападенията на лашкарите, а Саян батър, който не се отделяше от хан Жанъбек, на два пъти му спасяваше живота…

Зимата тази година се случи сурова и скоро Жанъбек се оттегли с войската си отвъд стените на Съгнак и в покрайнините му. Отстъпи и Шах-Хайдар. Както си му беше редът по онова време, голяма част от войската и от едната, и от другата страна беше засега разпусната по домовете си.

А враговете на покойния Абълхаир само това и чакаха. Едва Шах-Хайдар разпусна войската си и заедно с пет хиляди войника реши да навести Самарканд, изведнъж сякаш изпод земята се появи Айбак хан с двайсетхиляден отряд. Шах-Хайдар изпрати специални куриери, за да задържи разпуснатите отряди, но не успя да събере значителна войска.

Не беше твърде забележителен военачалник Шах-Хайдар, пък и не се отличаваше с храброст, но този път надмина себе си. Рамо до рамо с Карачин багатур се би той с воините на Айбак хан, докато имаше сили.

Ала няколко стрели, пратени в упор, пробиха бронята и ризницата му. Облян в кръв, той рухна на земята. Най-отчаяните джигити от две страни се хвърлиха напред, като се стремяха да завземат тялото на Шах-Хайдар. Но той преди смъртта си успя да извика на Карачин багатур да го остави и да спасява племенниците. Вече мъртъв съсичаха враговете сина на Абълхаир — Шах-Хайдар. А Карачин багатур, щом се увери, че битката е така или иначе загубена, взе със себе си седемнайсетгодишния Мохамед-Шейбани и петнайсетгодишния Султан-Махмуд, получили първото си бойно кръщение, и се изтегли през гъсталака. Враговете не можаха да го догонят…

След гибелта на Шах-Хайдар мнозина сподвижници на Абълхаир взеха да се отцепват от неговата орда. Те бяха също като дворни песове, способни да лаят само от прага на стопанина. А когато се наложи да се действа самостоятелно, досущ като хрътки, нападащи вълк, те бързо подвиха опашки. Разбягаха се по дупките си и се чуваха само тогава, когато някой се приближаваше много или искаше да им вземе кокала…

 

 

Разбира се, от това обстоятелство незабавно се възползва самият Жанъбек, а също и временните му съюзници — моголските и джагатайските ханове и султани. Към тях се присъединиха многобройните тимуриди. Всички те взеха да разкъсват и разпръсват огромното и нестабилно ханство, оставено от Абълхаир. Не мина и година, откакто от него остана само спомен. „Великото ханство“, което толкова години създаваше хан Абълхаир, се превърна сега в разпокъсани, почти несвързани един с друг вилаети. Повтаряше се историята на Тимур Куция…

Хан Жанъбек все по-здраво се укрепваше в Северен Туркестан. С гибелта на Шах-Хайдар можеше да си позволи малка почивка. Освен това през зимата, както обикновено се случва по време на война, захванаха такива студове, каквито привикнали към всичко казахи и в Жаик не бяха виждали. Запасите на хан Жанъбек също не бяха големи. И Жанъбек разпусна по къщите по-голямата част от опълчението, като остави заедно със себе си пет хиляди войника. Столицата сега се разполагаше в древния Съгнак и цялата ханска войска се настани в градските домове.

„Да сте нащрек и да тръгвате при първия зов“ — заповяда хан Жанъбек на вождовете на разпуснатите отряди.

По това време думата му беше закон и войската можеше да се събере за най-кратко време. Все пак за пролетта, когато за чергарското стопанство е нужна работна ръка, той не взе да събира голяма армия. Без поддръжката на Абълхаировата орда останалите непокорени туркестански градове не искаха големи сили за превземането им. Те не можеха да обединят войските си и сега се защитаваха всеки поотделно. Освен това бековете и хакимите на тези градове станаха къде-къде по-сговорчиви…

Цялата зима си разменяха писма с тях. Този път Жанъбек не се съмняваше в успеха. Но какво ще стане, ако те, както и преди не отстъпват от своето? В края на краищата той ще превземе тези градове, но колко време и средства ще отидат за това! Яссъ, Сайрам, Сауран Отрар, Узкент и още двадесетина по-малки селища. Половин живот може да мине, за да ги щурмуваш един по един. Особено костеливи орехи са Яссъ и Сауран. За всеки случай трябва да се огледаш: кой от съседите може да попречи по време на война, кой да помогне…

От векове дружаха казахските родове с моголските и джагатайските ханове, на които е по-изгодно да виждат на северозападните си граници роднинското казахско ханство, отколкото Абълхаировата орда или тимуридите. „Нека да ми обръснат мустаците с брадва, ако не получа веществена помощ от Жунус хан!“ — реши Жанъбек. Та нали Жунус хан във всичко е наследил брат си Иса Буга, в това число и дружбата му с Жанъбек. Но работата не е само в Жунус хан, а в неговите приятели и роднините тимуриди. Ако Жанъбек се договори за всичко с Жунус хан, то и тимуридите ще бъдат обезвредени в определена степен. Тъкмо те в сегашния момент се явяваха основна сила, която негласно претендира за Северен Туркестан…

Докато умните се наумуват, трябваше да се решават и безчет въпроси на ханството. А въпросите бяха страшно много, при това не по-малко важни, отколкото подготовката за бойни действия против туркестанските градове. Съставянето на нови закони, облагането с данъци, събирането на парични, продоволствени и фуражни запаси, реорганизация на армията и подбор на чиновници — всичко отнемаше маса време. Наложи се отделно да се заемат с търговските дела. Казахските търговци вече успешно търгуваха с Моголистан, с алтайските улуси, Астархан, Крим, Казан, с далечната Москва. Но не беше само това. Освен другото съвсем бяха западнали търговските пътища, от стотици години прокарани от търговци от разни страни и народи през казахската степ. Годините на произвол, разпокъсаност и безвластие бяха направили тези пътища опасни; търговските кервани, които се бояха от нападения, ги заобикаляха, като така лишаваха ханската хазна от значителни доходи, а населението от необходимите стоки. Жестока борба поведе хан Жанъбек с аламаните — бродещи шайки джигити, които гледаха на преминаващите кервани като на своя законна плячка.

Така отмина пролетта. Жанъбек, спомнил си, че е син на чергарски народ, в края на пролетта се премести със стана си към Сейхундаря близо до Съгнак. Там, за разлика от шумния и прашен град, цареше девствена тишина, миришеше на треви и цветя. Искаше ти се завинаги да останеш в този земен рай.

Повечето от хакимите от туркестанските градове изпращаха двойствени отговори. По всичко личеше, че хитруват, мъчейки се да спечелят време. Да се чака повече ставаше опасно. Ханът на Моголистан Жунус също изключително мъгляво отговаряше на предложенията му.

Както обикновено преди да приеме важно решение, Жанъбек свика съвета си. Това не беше нововъведение в казахската степ. От древни времена степните вождове имаха такова постоянно събрание, в което влизаха най-близките им роднини, а също подчинените вождове и бийове на родовете и племената. Макар крайното решение да зависеше обикновено от хана, при военночергарската организация той не можеше да не се съобразява с мнението на най-авторитетните хора…

По същество хан Абълхаир унищожи тази форма на широкото за това време волеизявление в степта. Той самовластно сменяше съвета си, изпъждаше от него неудобните, докато в него оставаха само напълно безгласни хора. Към края на неговото управление там рядко канеха уважавани хора.

Жанъбек не само възстанови тази форма на военно феодална демокрация, но и я видоизмени, приспособи я към новите условия. По негово време имаше два съвета: първият се наричаше „Големия съвет“, а вторият — „Малкия съвет“. На първия канеха всички вождове на родове без изключение и главните бийове и батъри. На него се решаваха най-важните държавни дела, като обявяване на война или дори избиране на нов хан. На Малкия съвет се решаваха по-дребни въпроси: разпределяха се пасбищата и други земеделски земи между родовете, утвърждаваха се чиновници, отчитаха се събирачите на данъци и налози. Тук обикновено присъстваха по-малко хора, предимно тези, които имаха отношение към обсъжданите въпроси.

Ала това, което искаше да обсъди на Големия съвет хан Жанъбек, преди това доверяваше на Жахан-бике и на сина си Касъм, който по това време на практика управляваше наред с баща си. Това обикновено ставаше в юртата на Жахан-бике.

… Едва беше залязло слънцето и в ханския аул настъпи обичайната вечерна суматоха. Дигаше се шум от добитъка, който се връщаше от пасищата, високо си подвикваха жените, които приготвяха вечерята, с викове тичаха дечурлига. Денят беше зноен, само привечер повя прохладен ветрец. Хан Жанъбек сам отвори широко вратите на юртата. Заповяда на стражата да се отдръпне по-надалеч и да не пуска никого.

— Свали си бешмета, нека вятърът охлади тялото ти! — рече той на влезлия си син и му посочи мястото до себе си.

Те помълчаха, гледайки как разсипва кумис Жахан-бике. В юртата беше станало съвсем тъмно.

— Май да запалим лампата?

Щом чу думите на мъжа си, Жахан-бике отмести кумиса, отиде до стената и взе да пали китайската лампа, окачена върху решетка кереге. Жанъбек замислено изгледа жена си. За последните три години тя беше понапълняла, но още повече бе заприлича на горд лебед, плуващ из тихо езеро.

Жанъбек бавно отпи глътка кумис от тежка сребърна пиала и заговори, сякаш продължавайки току-що прекъснатия разговор:

— Днес от хан Жунус от Алмалък пристигна човек. — Той се обърна към Касъм. — Ти навярно си чул новината, дошла от сауранския хаким… — започна Жанъбек и изведнъж млъкна.

В същия миг Жахан-бике, която се беше приближила до торбата, за да извади от там кремък и огниво, извика и се хвърли към сина си, засланяйки го. Във въздуха проблесна хвърлен от някого кинжал и Жахан-бике падна възнак на килима. Нечия сянка се мярна до входа…

Жанъбек се хвърли към вратата, но там нямаше никого. В синята тъма само се мярна сянка сякаш от гигантски прилеп.

— Хванете го!

Но и часовоите не можаха да догонят неизвестно как промъкналия се в ханската юрта човек.

— Сякаш беше дяволска сянка!

— Стопи се, проклетият!

Щом чу гласовете им, Касъм, който седеше гърбом към вратата и отначало нищо не разбра, скочи и се хвърли към майка си. Ръцете й бяха още топли. Точно срещу сърцето й стърчеше дръжката на тежък кинжал. Касъм със сила извади кинжала и майчината кръв пръсна в лицето му, намокри очите му. Дотичалите хора го гледаха с ужас, а Касъм мълчеше. Това мълчание беше по-вярно от най-голямата клетва.

Цяла нощ не спаха аулите — търсеха убиеца. Но опитите им бяха напразни. Едва на разсъмване от брега на Сейхундаря донесоха черно вълнено наметало, лека шуба от крачета на норки и ботуши от нещавена камилска кожа. Убиецът най-вероятно беше преплувал на другия бряг. Хората не преставаха да се учудват на това. Реката тук беше бурна, а неотдавна се препълни от водата на бързо разтапящите се ледници. „Навярно това не е бил човек, а зъл джин, изпратен с умисъл в нашата орда!“ — казваха хората. Ала мнозина безпогрешно отгатнаха по дрехите, че престъпникът е техен земляк — от степта Дещ-и-Къпчак…

С голяма тържественост беше погребана Жахан-бике, хиляди хора искрено плакаха, спомняйки си нейният ум, красота и доброта. В живота си тя на никого не беше сторила нищо лошо, а като жена на хана не странеше от хората и живееше като обикновена казахска жена. Когато мина поменът за нея след седмица, изведнъж остарелият Жанъбек отново повика сина си Касъм в същата юрта, където беше извършено подлото убийство. Той сложи на килима кинжала, с който беше убита Жахан-бике, после извади от пояса на сина си неговия кинжал и го сложи един до друг. Касъм ахна: кинжалите бяха съвършено еднакви!

— Да, сине мой, ти не си обърнал внимание на това, — каза Жанъбек. — А какво мислиш сега?

— Те са направени от един и същ майстор!

— Не просто от един майстор… Какво още ще си спомниш, ако погледнеш своя кинжал?

— Веднъж майка ми го взе и рече: „Нека вместо в твоето сърце да се забие той в моето, синко!“ Това беше, когато целувах острието му и се кълнях да не посягам пръв на Мохамед-Шейбани и Султан-Махмуд, моите братовчеди. Ето че майка ми направи това, което желаеше!

— Да, майка ти беше велика жена! — скръбно повтори Жанъбек. — Нека земята бъде за нея ложе от бял пух, защото тя умря щастлива, че заслони сина си от смъртта. Да помниш коя майка е имала това щастие?

— Но кого е целил този чакал? — извика Касъм.

— Тебе или мене. Нямаше никого другиго в юртата. А сега чуй. Едва ли има в степта друг такъв кинжал. Работата е там, че двата кинжала ги донесе от Дамаск ногайлинский бий, който отиваше в Мека. Единият подари на мене, а аз го привързах за пояса ти, когато ти стана на седем години. Другият кинжал остана в ногайлинската степ.

— Излиза, че и оттам, от бреговете на Едил не можем да чакаме покой?

— Вярно казваш… Голяма като камилска кожа е нашата степ Дещ-и-Къпчак. Всеки иска да отреже от нея поне парче за подметки на ботушите си. Още повече сега, когато сме заседнали в Туркестан и не е ясно кога ще се измъкнем оттука… Не, не са седели със скръстени ръце през цялото това време Темир бий на Едил и стопанинът му Касъм — астарханският султан. На север от нас е Казан, на запад — Крим. Всичките роднини не ни обичат твърде за това, че нашата степ е широка и прекрасна. И когато в такава широка степ расте ново младо ханство, те започват да се страхуват за собствените си кожи. Водят ги алчност и страх. И този кинжал, хвърлен оттам, говори много.

— Нима те се канят да ни нападнат?

— А ти как би постъпил на тяхно място? Нима сега не е най-удобният момент за това? Да, днес-утре трябва да очакваме набези от тях. Помисли какво трябва да предприемем в такова положение!

— Ако от две страни е врагът, станът трябва да е по средата — каза Касъм. — Четох как са постъпвали в такива случаи великите хора. Така е направил Искандер Двурогия, така са постъпили ромеите, като са пренесли в Константинопол столицата си. Нима не е направил така и Батий, като е пренесъл ханския си стан си в Улътау?

— Не, Улътау е далеч от тези места, откъдето е долетял кинжала, убил твоята майка. А ние тук вече достатъчно сме се укрепили и ако, освен това превземем Сауран, известно време няма защо да се опасяваме за тази граница. Още повече, че като преместим ханския стан от тези места, ние самите ще престанем да тегнем над Абълхаировата орда и тимуридите. На всички ще им бъде изгодно да спазват мира с нас и да се занимават един с друг. Пък и туркестанските градове ще видят, че не ги заплашва пълно подчинение от наша страна. Ние можехме да ги стъпчем и да ги пометем от лицето на земята, но не го направихме…

— Да, това е правилно, татко!

— Ще оставим Съгнак и целия вилает под управлението на Бурундук, а самите ние неочаквано ще се появим на западните граници, където най-малко ни очакват. Та нали те предполагат да срещнат в степта отделни разпокъсани и беззащитни аули. Не е лоша плячка, нали?

— Къде тогава трябва да пренесем ханския стан през това време, татко?

— Мисля, че в град Сарайчик на Жаик. За да укрепим могъществото на нашата орда, трябва да сплотим всички казахи, чергаруващи по Едил, Жаик, Тургай, Жем. Ние през цялото време сме далеч и те почти са се откъснали от нас. А без тях е невъзможно съществуването на ханството вече поне поради това, че веднага зад тях са разположени враждебните ни ханства… А ако ни се отдаде да се закрепим в Сарайчик, тогава можем да помислим и за съюз с Рус… Всички ние ще станем по-близки в руската земя… Знаеш ли какво казахско ханство ще създадем тогава? Велико… За това и ще говоря пред бийовете и аксакалите!

На проведения Голям съвет това решение на хана беше подкрепено от всички, най-напред от представителите на тези родове, които имаха станове в западната част на степта Дещ-и-Къпчак. От собствения си горчив опит знаеха какво са набезите на близките по кръв ногайлински или астархански бийове и ханове.

С настъпването на зимата хан Жанъбек превзе Сауран. Към пролетта на другата година той остави Съгнак в попечение на султан Бурундук, управлението на Созак повери на сина си Махмуд, а Сауран — на големия си син Жиренче. Самият той заедно с ханския стан се засели на брега на Жаик, в древната столица Сарайчик.

Хан Жанъбек и синът му Касъм предусетиха събитията. Те разбраха това веднага след преместването на Жаик. Още няколко години и целият запад на казахската степ би попаднал под ярема на кримските, казанските и башкирските властелини. Казахските родове, които чергаруваха там, едва ли биха могли дълго да се съпротивляват на силните и лукави противници. При това част от тези родове сама накланяше към тях, имайки вече роднински и други връзки със съседните ханства и търговски връзки с руските князе.

С присъщата му енергия и решителност хан Жанъбек се зае и тук да укрепва властта си над своята орда. С огън и меч мина десетхилядният отряд на джигитите на Жанъбек по становете на тези аули, които бяха пожелали да признаят властта на астарханския хан или другите властелини. Част от метежниците избяга от своите аули отвъд Едил, в чуждите предели.

Мина съвсем малко време и нови облаци се появиха на изток от младото казахско ханство.

След смъртта на Шах-Хайдар пряк наследник на трона на Абълхаировата орда ставаше синът на покойния Шах-Будах Мохамед-Шейбани — първият син на Аккозъ. Той и по-малкия му брат Султан-Махмуд бяха напети, стройни юноши, които владееха всякакъв вид бой и освен това умееха да ръководят сражения. Школата на най-добрите батъри при ханския стан на Абълхаир не беше минала за тях даром. Смели като лъвове, те, освен това бяха получили и нелошо за времето си образование в най-добрите средноазиатски медресе, които се славеха със своите учени и поети.

Бившите сподвижници на хан Абълхаир възлагаха големи надежди на това, че Мохамед-Шейбани, който се открояваше с по-остър ум, ще продължи делото на своя прародител и ще стане новият Чингизхан в този свят.

Щом отведе двамата наследници от бойното поле, на което загина Шах-Хайдар, Карачин багатур не ги изпрати в Самарканд. Времето беше такова, че на всяка крачка те можеха да бъдат убити от врагове или съперници. По тайни пътища откара юношите Карачин багатур отначало в Астархан, а после обратно в Маверанахър.

По пътя към тях се присъединиха няколко султани и батъри, предани на Абълхаировата орда и виждащи бъдещето в нейното възраждане, а после и управниците на туркестанските градове Яссъ, Отрар, Бухара, засега още непревзети от Жанъбек. Всички заедно решиха да напишат на своите знамена имената на внуците на Абълхаир, за да възстановят разрушения купол на Синята орда.

Така от една страна тимуридите, а от друга — някои моголски властители с подкрепата и съдействието на бившите сподвижници на Абълхаир се сплотиха в борбата против станалата за тях сериозна заплаха Бяла орда. Те провъзгласиха Мохамед-Шейбани за хан на Синята или Узбекската орда и започнаха трескаво да се готвят за война. Докато султан Бурундук отиваше да гостува на хан Жанъбек на брега на Жаик, младият хан Мохамед-Шейбани връхлетя смело и му отне Съгнак и взе недвусмислено да заплашва Жиренче султан, който се намираше около Яссъ. Скоро падна и Сауран, чиито бийове и аксакали бързо се прехвърлиха на страната на Мохамед-Шейбани. С това бяха сведени почти до нула неотдавнашните успехи на Жанъбек в Северен Туркестан. Мохамед-Шейбани засега не смееше да се движи в степта Дещ-и-Къпчак, но това нямаше да продължава дълго.

Лесно е да си представим как са възприели всичките тези новини, една след друга идващи от Туркестан, хан Жанъбек и синовете му. Едвам взе да се надига Бялата орда и вече се стремяха да я унищожат. Неслучайно настъплението срещу нея започваше именно от Туркестан, където се сблъскаха интересите на няколко държави наведнъж.

Да, Северен Туркестан, както и преди си оставаше ябълка на раздора между четири държавни обединения. Казахските ханове смятаха да останат в неговите градове, за да прикриват степта си и да имат излаз към световните търговски центрове. Иначе казано, те се бореха за запазването на младото си ханство. В същото време оттам, от Северен Туркестан те биха могли да държат вдигнат меча над няколкото свои врагове едновременно.

Моголските ханове желаели да владеят Северен Туркестан, за да контролират, а при случай и да изгонят казахите от Седморечието, а също и от своите северозападни граници. Със смъртта на Абълхаир и възкачването на престола в Алмалък на тясно свързания с тимуридите Жунус хан, те вече не се нуждаеха твърде от казахския щит на своята граница, още повече, че Жанъбек претендираше да ръководи всички казахи, включително и моголистанските.

Тимуридите искаха както преди да контролират Северен Туркестан, за да държат първенство в средноазиатската търговия със степта и да възстановят великата държава на Тимур Куция.

А чедата на Абълхаир просто не искаха да губят това, което до скоро им е принадлежало. Северен Туркестан беше ключът към степта Дещ-и-Къпчак, откъдето беше родом и самият хан Абълхаир.

Какво можеше да предприеме в създалите се условия хан Жанъбек? Можеше ли да продължи да остава на бреговете на Жаик, където беше спокойно и просторно? Загубата на Северен Туркестан отреждаше на Бялата орда положението на второразредно ханство без бъдеще, а с това не можеше да се съгласи никой от тези, които поне малко гледаха напред!

И хан Жанъбек, въпреки мнението на мнозина от своето обкръжение, реши да се върне в Туркестан и да продължи борбата. Не само войска, но и много аули поведе той със себе си. Той разбираше, че Северен Туркестан ще стане казахски само тогава, когато по неговите земи уседнат цели племенни обединения… Дори мъдрият Асан-Кайгъ укоряваше хан Жанъбек, че напуска такива волни места:

Там, в степта се носят диви сърни

и сребърна риба играе в плитчините

на велики реки,

От охранен дивеч шумолят крайбрежните ракити,

и хората не знаят що е глад!

Но край река Жем не си свиквал сбор,

а по своя воля народа отведе!

Прекрасен беше Уил и водата му е сладка:

нейната прозрачност може да се сравни само

със сълзите на радост!

Ала и там, на Уил, не си свиквал сбор,

а по своя воля народа отведе!

Така пееше Асан-Кайгъ, но въпреки него, хан Жанъбек този път постъпи посвоему. Отново към бреговете на Чу и Саръсу реши да върне той напусналите ги казахски аули. За Чу Асан-Кайгъ съчини смешни куплети:

От двете страни на Чу — само безплодни земи,

може да те заболи стомахът, само като глътнеш

глътка въздух.

Ножът там не излиза от ножницата,

мъжете са безсилни като скопени коне,

ясно е, че тамошните жени са

двулични и диви змии!

И Каратау, където хан Жанъбек разпръсна част от аулите, с всичка сила хулеше народният жърау:

Не се чуват там никакви птици, освен зловещата

Кукувица,

И зелена тревичка няма да видиш.

На изгнил плод прилича там земята,

жените не можеш да ги обгърнеш с ръце,

а мъжете като вървят, костите им дрънчат.

Каквато земята — такива и хората!

Дори добрият кон за пет години се превръща в дърт

хърбел,

а на двадесет и пет годишните джигити очите сълзят

като на старци.

О, наказана от Бога земя!

Не, Жанъбек беше непреклонен. Вървеше той на изток, като влачеше след себе си проточилите се през цялата степ кервани. Хората пътуваха тъжни и потиснати. Но не само за днешния ден трябва да мисли човек, който строи държава…

След пристигането хан Жанъбек незабавно взе да се готви за схватка с възкръсналата Абълхаирова орда. Към град Съгнак отново се отправи войска. Ханът на Бялата орда яздеше сред джигитите на Саян батър и не знаеше, че очите му за последен път виждат изгряващото слънце.

На широката равнина между Сауран и Яссъ се срещнаха войските на Жанъбек и Мохамед-Шейбани. Този път нямаше никакви схватки. Стремително хвърли напред конницата си хан Жанъбек. Като страшен таран мина тя през трите линии лашкари. И тук Жанъбек не издържа. Забравяйки, че вече е на шестдесет години, той изправи коня си на задни крака и се хвърли в бой. Нямаше в степта по-добър кон от коня на хана: джигитите на Саян батър едва смогваха след него и скоро Жанъбек се откъсна на цели двеста крачки. В същия миг от двете му страни напряко се устремиха лашкари селджуки от личните телохранители на Мохамед-Шейбани, яздейки текински коне, командвани от могъщия Аксофъ ходжа. Три пъти те плътно се доближаваха до хан Жанъбек, който продължаваше да се носи напред, три пъти покрай него се търкулваха посечени едва ли не на две туловища и глави с високи космати папахи. Ала на четвъртия път самият батър Аксофъ ходжа се оказа редом и докато хан Жанъбек замахваше наляво, той му нанесе отдясно страшен удар с боздуган. Заедно с коня рухна на твърдата, напукана земя ханът на Бялата орда…

В този момент сякаш се изви смерч и завъртя всичко наоколо. Това бяха догонилите своя хан джигити на Саян батър, които налетяха върху кръжащите около тялото на хан Жанъбек лашкари. За кратък миг лашкарите бяха посечени на парчета, а самият Мохамед-Шейбани, който пристигна, за да види мъртвия враг, едва се спаси от плена. Спаси го Аксофъ ходжа, прелетял покрай него и увлякъл след себе си ханския кон.

Тази битка свърши от само себе си. Мохамед-Шейбани отведе оредялата си войска отвъд крепостните стени в Яссъ, а казахите останаха в степта. Те загърнаха тялото на своя хан в бяла постеля, качиха го на бяла камила и потеглиха за град Созак, управляван от втория син на Жанъбек — Махмуд. Редом до мавзолея на Абълхаир със син купол беше издигнат същият мавзолей, в който легна Жанъбек. Двата вълка, на които им беше тясно заедно в безкрайната степ Дещ-и-Къпчак, сега мълчаливо понасяха своето съседство. А хората, които идваха да се помолят тук, скоро отдаваха вече еднакви почести на двамата…

 

 

Когато изминаха полагащите се четиридесет дни траур, бийовете и вождовете на Бялата орда вдигнаха на бяла постелка в знак, че го провъзгласяват за хан, смелият и строг батър Бурундук. Дойде редът му по старшинство да заеме ханския престол…

Не успяха да отпразнуват това събитие и Султан-Махмуд, по-малкия брат на Мохамед-Шейбани, тръгна към град Созак начело на огромна войска, събрана от различни краища на Маверанахър, а също и предоставена от моголските ханове и тимуридите. Към него се присъединиха големи отряди от Ташкент, Яссъ и Отрар. Отново се лееше кръв като река, ала беше принуден да отстъпи от Созак войнственият внук на Абълхаир.

Резултатът от тези сражения беше все по-голямото разделение на родствените народи на две орди.

 

 

Възмъжа и стана по-мрачен през тези месеци султан Касъм, който рано или късно трябваше да стане хан. Смъртта на майка му, която го заслони с тялото си, а после и смъртта на баща му го потресоха.

Далеч в степта отиваше султан Касъм, когато го налягаха мисли. Безкрайните простори успокояваха разгорещената му глава, ветрецът отнасяше ненавист и злоба. Не, никога няма да наруши той дадената на майката клетва, защото няма нищо по-страшно за човека с душа!

„Това не е трудно, докато съм само обикновен изпълнител на заповедите на Бурундук — мислеше си той. — В един прекрасен ден ще ме вдигнат на бяла постелка и кого от хората ще интересуват моите клетви? Те ще поискат от мен действия. А кой сега е основният враг на нашата Орда, ако не моят братовчед Мохамед-Шейбани?“

Тази година се случи особено тежка за султан Касъм. Два пъти му се наложи да отстъпи в боя с военачалниците на Мохамед-Шейбани. Не твърде умният Бурундук в най-неизгодния момент го караше да влиза в бой. Хан Бурундук беше от тези безразсъдни степни пълководци, които влизат в битка щом видят врага. Те не се интересуват от последствията, а бягат от врага със същата лекота, с която и го нападат. Именно тази чергарска безразсъдност в крайна сметка ги довеждаше до поражение. Не, не трябва да се държат така истинските ханове!

И друго тревожеше хан Касъм. Все повече и повече се стичаха към отряда на Орак Едноокия бедни хора и батъри бегълци от цялата земя на Дещ-и-Къпчак, все по-често той взе да откарва табуните на богатите и знатните, без да гледа на коя орда принадлежат. Тези негови действия изразяваха озлоблението на народа против имащите. Султан Касъм видя в набезите на Орак действия, които разлагат единството на новото ханство и смяташе да нападне отряда му и да го унищожи веднъж завинаги. Касъм търсеше случай да се срещне с Орак, но такъв случай не се удаваше. Орак беше твърде недоверчив към хановете и султаните и умееше да се крие от тях.

Нещо повече, неуловимият Едноок батър, обявил война на всички ханове, взе да вилнее след смъртта на своята Аккозъ, отредена му от съдбата. През тази зима той отмъкна два главни табуна, които принадлежаха на самия Касъм и пасяха на бреговете на Каратал. Казваха, че Орак батър раздал тези коне на жителите на бедните аули около Аралско море. Предлагаха да стигнат до там с голям отряд и да ги върнат, но султан Касъм се отказа от това. Той знаеше, че ще стане хан и не искаше да започва дейността си с наказателни набези срещу подвластните аули…

Тази зима донесе и радост в юртата на султан Касъм. Никога степните султани не са се оплаквали от недостиг на деца, ала Касъм много се зарадва на раждането на сина си Хакназар. Може би отгатна, че именно на този син ще завещае после делото на целия си живот…

А засега, въпреки постигналите го загуби, той вдигна пир за половината степ с борба, конни игри и раздаване на скъпи подаръци.

— Батър Орак знаеше, че ще ми се роди такъв прекрасен син! — заяви, смеейки се, султан Касъм на този пир. — Нека раздадените от него коне са моят подарък за хората в прослава на Хакназар…