Серия
Номади (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Алмас қылыш, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране
Еми (2016)
Корекция
plqsak (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Илияс Есенберлин

Заглавие: Омагьосаният меч

Преводач: Валентин Корнилев

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: руски

Издание: Първо

Издател: „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Казахстанска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: декември 2006 г.

Художник: Емил Трайков

Коректор: Людмила Петрова

ISBN: 954-321-296-1; 978-954-321-296-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1795


III

Обичаят изискваше поменът да се прави в степта, на простор, където да бъде волно и радостно за успокоилата се душа на чергаря. Освен това предстояха надбягвания и конни игри, а за тях трябва много място. Ето защо хан Абълхаир реши да събере гостите на брега на езерото Аккол, което се намира на запад от планината Улътау. Всички без изключение бекове и султани от великата степ Дещ-и-Къпчак и от уседналия Маверанахър бяха поканени да вземат участие в помена.

Като изумруденосребърни вълни до самия хоризонт тук се люлеят от вятъра тревите и конникът се потапя до гърдите в това дъхаво, живо море. Чак в далечината над тях се извисяват сиво-сините силуети на планините Улътау и Кичитау, където са намерили покой останките на прочутия Едиге батър и на хан Тохтамъш. На всяка крачка под краката пламват огненочервените стръкчета на степната ягода и на малината, крият се герданите на узрелия черен касис. Замайващо миришат под слънцето огромните божури, макове, камбанки, рози и лалета от всички цветове и оттенъци. А сред този неповторим безкраен килим като лята сребърна чаша е застинало езерото Аккол…

Край езерото и в цялата околност няма жива душа — само ръмжащи зверове и прелетни птици. Ден и нощ не стихва радостно-тревожният глас на най-разнообразен дивеч, а в самата среда на вълшебната езерна шир величествено плува задружно ято лебеди с едва оперили се пиленца и от време на време се чува нежният им зов, приличащ на звук от флейта…

На северозапад от него синее хълм, а на върха му стои надгробен камък във формата на застинал идол. Този идол представлява странно човекоподобно същество с провиснали мустаци и чаша в дясната ръка. От такива чаши в степта от незапомнени времена пият кумис…

Различни легенди се разказват сред народа за тези идоли. Една от тях гласи, че едно време къпчаците имали обичай, според който на седмия и на четиридесетия ден след смъртта на някой достоен човек от дърво се прави кукла, която прилича на покойника, облича се с любимите му празнични одежди и се слага да седне сред пируващите. Къпчаците знаят, че душата е безсмъртна и че тя винаги се намира край близките роднини на починалия. На нея, разбира се, ще й бъде приятно да види, че живите не са я забравили. Тя се вселява в куклата и пирува заедно с тях, а роднините трябва да й оказват всички необходими почести. Те връчват на куклата чаша с кумис и слагат пред нея всевъзможни ястия.

Съобразно възрастта и положението на покойния се принасяли жертви, като се започвало от едно животно и се стигало до двадесет и седем овце или коня.

Като спомен за погребението и за помена се изсичали и издигали каменни идоли — обатаси и балбали. Обатасът с чаша в ръка е самият покойник, а разположените около него по-дребни балбали — неговите близки съратници и роднини…

Една сутрин на северния бряг на езерото, като в приказка, израснаха триста огромни снежнобели юрти. Бяха дванадесетоъгълни, а вътре всичко беше приготвено за приемане на гости: върху постелките бяха застлани копринени килими, меки пухени възглавници и ватирани копринени одеяла седяха натрупани покрай стените. Предната вечер от Самарканд и Бухара пристигнаха девет големи кервана, натоварени с всевъзможни провизии.

А на най-красивия — западния бряг, в подножието на хълма с древните идоли, се бе разположила Ордата — ханският стан, и множество различни по големина бели юрти сякаш се къпеха в синята вода. По на юг се намираха юртите на ханските везири и на султаните чингизиди. Сред тях изпъкваше огромната, колкото ханската, юрта на Жанъбек и на Керей, увенчана с бяло знаме и със също бяла конска опашка в края.

По източния бряг се бе проточила верига черни юрти за многобройните готвачи и слуги, специално докарани от Маверанахър, а също и за ловните птици. Зад тях имаше двадесет редици жребчета, завързани със здрави, изплетени от конски косми въжета. Бяха докарани три хиляди дойни кобили, така че да има достатъчно кумис за многобройните гости. Всеки ден колеха цели табуни и стада охранени, лъскави коне и угоени, трудноподвижни от затлъстяване овни.

Пиршеството продължаваше вече цяла седмица. Още на първия ден от езерото Шоинди-Кол, което е разположено до най-отдалеченото разклонение на Аргънати, пуснаха да се надбягват триста отбрани жребеца. Първа награда взе прочутият аргамак Тарланкок на хан Абълхаир, язден от седемгодишния хански внук Мохамед-Шейбани. Развълнуваният хан обеща да даде специален пир по случай тази знаменателна победа. После започнаха борбите и всички борци бяха победени от Каражал батър, който имаше ръце, по-дебели от краката на стара камила. Той получи тридесет и девет подаръка, както си беше обичаят, а главният от ханските подаръци беше дългокрака едногърба камила от рижа арабска порода, покрита от главата до петите със скъп хорасански килим.

На конните състезания обаче никой не можа да свали от коня каракъпчака Кобландъ батър. Известно време, колкото между две доенета на кобила, му противостоеше прочутият аргънски военачалник Акжол бий. Но неговият кон не издържа на натиска, приседна на колене и съдиите му отсъдиха загуба.

Едновременно се проведоха състезания с камили, женска борба, момчешки състезания, и чак тогава настъпи най-вълнуващият и тържествен момент — състезанието между акините. То криеше много опасности за славата на вождовете и на силните на деня, защото от край време в степта на акините беше позволено да осмиват слабостите и пороците на всички хора без оглед на тяхното родословие и на богатството им, и истинските акини в пълна степен използваха това си право. Този път състезанието обещаваше да бъде особено напрегнато, защото съдия щеше да бъде Асан-Кайгъ.

Стогодишният Асан-Кайгъ току-що пристигна от свое пътуване до бреговете на Синьо море, както отдавна казахите наричаха Балхаш. Той бързо слезе от своята бързонога и гладкокосместа камила и влезе направо в ханската юрта.

— Кажи ни, Асан-ата, можем ли да преместим нашата орда към бреговете на Синьо море? — запита хан Абълхаир след обичайните приветствия. — Това е сега въпросът, който ни занимава…

Старецът отговори веднага, при това по свойствения си маниер:

— Кой ще посмее да противоречи на мъдрия хан, ако вместо сочно пасбище си избере голо соленище? Що се отнася до мен, то мога да ти изпея за бреговете на Синьо море:

Само камила ще премине таз пустиня,

ако мазолите на коленете й са

дълги колкото палец.

 

И на земята, за която питаш,

можеш да изпратиш да доживее дните си

само безплоден старец!

Преди да пристъпи към задълженията си на съдия на такова отговорно състезание, певецът се обърна към хана:

— От времето на нашия предтеча Майхи бий винаги се е получавало така, че първа награда неминуемо получава този, който най-добре величае ханската орда. Но аз минах стоте и мисля да наруша навиците на дедите. Все пак на тия години е време вече да съм сред тях. Тъй че правото ми е неоспоримо и ще се съглася да бъда съдия само при тези условия…

Дори ханът не можеше да откаже нещо на човека, когото почиташе цялата степ.

— Нека се изпълни желанието ти, Асан-ата!

И ето че Асан-Кайгъ представи своите условия. Първа награда ще се присъди на този, който бъде най-правдив и съумее в пълна сила да възвеличи мъжеството и храбростта, умът и благородството, радостта и мъката на своя род. Втора награда ще вземе онзи акин, който бъде правдив спрямо управляващия хан и султаните, носещи бремето на властта над хората. Трета награда ще получи онзи, който предугади бъдещето на Дещ-и-Къпчак…

Но новото не беше толкова в това, колкото в разделянето на състезаващите се акини на двойки. Ако единият пее за мъжествените деяния и подвизите на своето племе или на своя род, то другият акин трябва да разкаже за тъмната страна на тези деяния за другите родове или племена. Същите условия важат и за борещите се за втора и трета награда. Твърденията на единия певец жърау трябва да бъдат опровергани от другия, и ще победи този, когото подкрепят болшинството слушатели…

Къпчаците може би повече от другите степни родове бяха пострадали от монголското нашествие, а още повече — от непрекъснатата борба за власт в Златната орда. Накрая единното племе се разпадна. Една част от него се премести към долното течение на Едил, друга част отиде на изток. Силен плач се носеше при тази раздяла и Казтуган жърау се прочу сред народа със своята песен за прощаването на къпчаците с Едил, която той изпя направо от седлото на косматия си аргамак:

Край трите ясни реки, досущ като скъпоценни

висулки в женски накити,

се издигаше някога величественият ми дворец.

Край тези реки слабо, дръгливо конче

бързо се превръщаше в могъщ жребец.

И ако в крайречните треви се загубеше млада овца,

то на другата година намираха там огромно стадо!

Сега на певеца му предстоеше да възпее мъжеството и богатството на къпчаците. Противостоеше му почтеният старец Котан жърау от аргъните и това слагаше особен отпечатък върху състезанието. Самият той беше от древен род на певци и прорицатели и още баща му Сипари жърау оплакваше съдбата на своя народ, върху който се бяха изсипали такива нечувани злини:

Как може змията да живее

без ръце и без крака,

как може да живее дивият кулан

без опашка и без грива?

И ако всеки от тях по един или друг начин искаше да представи в по-изгодна светлина точно своя род, то с цяла глава по-високо от тези прочути певци беше мъдрият Асан-Кайгъ. Бездънни и печални бяха песните му и както могъщата река приема в себе си безбройните потоци, те събираха в себе си надеждите и копнежите на всички казахски родове и племена.

Край юртата на хана се събраха хиляди хора. Тези, които бяха най-близо, седяха върху килими и на украсени постелки, по-далечните — върху прости плъстени постелки, а най-назад сядаха направо върху сочната зелена трева. Старият Асан-Кайгъ огледа всички с дълъг, проникновен поглед, после вдигна очи към хоризонта на родната степ и запя:

Истинските богатства и скъпоценности

се пазят на дъното на дълбокото море.

Истинското благородство и мъдрост

се пазят в дълбините на човешката душа…

 

Бисерите, скрити под водата,

се изхвърлят на брега от урагани.

Мъдростта се разкрива при мъка,

когато сърцето изнемогва от рани…

Това бе прочутата му песен — размисъл за съдбата на родината, която народът запази през вековете в благородната си памет. След като я изпя като встъпление към състезанието Асан-Кайгъ избърса с кърпа потта от обветреното си, загрубяло от слънцето и годините лице и се обърна към акините.

Настъпи пълна тишина, чуваше се само една чучулига в небето. Асан-Кайгъ кимна с глава:

— Започвай, славни Казтуган жърау!

И дребничкият акин запя за волните къпчаци… Когато през десети век те преминали река Едил, срещнали печенегите — далечни предци на каракалпаките и родствените им тюрки. Къпчаците безпощадно изтласквали отслабените си роднини и достигнали долните течения на Дон и на Днепър. Там на пътя им се изправили руските градове и започнала дългогодишна война с внезапни нападения, примирия, сродяване и нови нападения.

Благодарение на своята каленост, умението да яздят от деца, а също така и поради свойствената на чергарите подвижност, къпчаците въпреки относителната си малобройност представлявали сериозна заплаха за граничните крепости, а понякога дори за самия Киев. Казтуган жърау си спомни старите песни за тези набези и ги обедини в една поема за миналите времена…

 

 

Момчето къпчак още не може да ходи, а вече седи върху коня, вкопчено за гривата му. А когато краката му свикнат сами да обгръщат конските хълбоци, освободилите се ръце започват да опъват лъка или да хвърлят примка върху всичко, което се мерне по пътя. Направо от седлото, без да се цели, сваля едва видима в небето птица, а бягащият елен за миг е хванат от сто крачки разстояние…

Щом порасне малко и му дават кривата дядова сабя. Сега вече е воин. Зорките му очи виждат плячката в чистото поле не по-лошо от степния орел, а опасността чува отдалеч. Малцина успяват да се доберат незабелязани до къпчакския стан.

От дълбока древност идва особената военна стратегия и тактика на къпчаците. Те винаги се хвърляли срещу врага като страшна конна лавина, обсипвайки го със стрели. Ако противникът издържи на техния натиск, те веднага обръщали послушните си коне и изчезвали в степната мараня. Окрилените от успеха врагове понякога не издържали и се хвърляли да ги преследват. И тогава цял ураган от стрели се изсипвал върху тях от всички околни падини и хълмове. Върналите се конници довършвали разгрома, защото нямало нищо по-страшно за бягащия враг от прочутите къпчакски саби от синя стомана…

Съществувала и друга тактика. При построяването на основните сили една срещу друга къпчаците образували прочутия си степен клин. Къпчакската войска се строявала в няколко реда, с острието напред. В острието на клина били най-опитните и силни батъри, а между редовете слагали плътно една до друга големите степни каруци, способни да задържат контраатаката на врага. Зад тези редове се криел резервът, готов всеки момент да полети и да се хвърли в боя…

Още по-находчиви били къпчаците в отбрана. Когато противникът ги превъзхождал по сила, те със същите каруци организирали кръгова отбрана от няколко реда, като оставяли тесни криволичещи проходи за своите контраатаки. Когато първата линия на нападателите се разбивала срещу каруците и всичко се оплитало в едно кълбо, от проходите изскачали воините с остри тежки палаши, които с един удар можели да отсекат главата на грамадна камила. Смаяният враг се отдръпвал от такава крепост, а от проходите отново нахлувала конницата и специално обучените коне излитали иззад каруците, като щуки от тръстиките на степно, недокоснато от хора езеро. Те се чувствали като в чисто поле между каруците, докато попадналите там вражески коне чупели краката си и падали заедно с конниците. Всичко довършвали дългите къпчакски стрели с тежки накрайници, които можели да пронижат изцяло тялото на врага заедно с бронята или да свалят от седлото всеки рицар.

Голямо значение имало мястото, избрано за отбрана. Ако то с нещо не харесвало на къпчакските военачалници, то след кратък сигнал тренираните ездачи закачали за конете си стръките на каруците и за един миг цялата „крепост“ се премествала на по-удобен хълм. Това се правело в период на затишие или привечер, и докато противникът се прегрупирал, вече всичко била готово да го посрещне.

Трябва да се каже, че опитният противник, запознат с къпчаците, обикновено дори не се опитвал да пробива тези подвижни укрепления. След като видел поставените в кръг каруци, покрити с волски и камилски кожи, той обикновено се оттеглял, очаквайки по-удобен случай…

Използвайки своята подвижност и относителната си неуязвимост, къпчаците почти всяка година извършвали набези срещу своите съседи и преди всичко срещу руските земи.

Междуособиците сред многобройните руски князе помагали на къпчаците при тези нападения. Не по-малки разпокъсаност и разпри имало в степта и князете също се ползвали от това. Когато били сплотени, руските владетели нанасяли чувствителни удари на чергарите, особено при Владимир Мономах, който безпощадно наказвал къпчакските ханове, нарушили установените граници.

Мономах умрял и с още по-голяма сила избухнала вечната война между чергарите и Рус. Скоро след това обаче в степта се чул мощният тропот от копитата на дребните космати монголски коне и бившите врагове застанали на пътя им…

 

 

Много кръв беше видя през живота си столетникът Асан-Кайгъ. Той знаеше не по-зле от дребния, висок колкото врана Казтуган жърау за дръзките къпчакски нападения, които сега възпяваше певецът, въртейки се върху конската кожа. И сърцето му се свиваше, защото не от това се нуждаеше родината му…

Какво ще противопостави на тази необуздана стихия другият певец — Котан жърау? Ще съумее ли да намери слабо място в това отколешно уважение към смелостта и дързостта, което от векове процъфтява в степта? Ще разберат ли хората неговите доводи в днешното проклето време, когато всички са обезумели от кръв и разпри, а мъдростта е заспала в душите им, отстъпвайки място на страстите?

Да, Казтуган жърау възпяваше кръвта и набезите, виждайки в тях смисъла на живота. Той вдигаше над главата си старата борова домра и с красив силен глас зовеше към нови битки, към война заради самата война. Само така, според него, може да се утвърди човек. Сякаш на кон Казтуган жърау летеше напред в боен екстаз, подскачаше, въртеше се и отново и отново се връщаше към основната си идея. „Това бяха презиращи смъртта лъвове… Това бяха хора, непознаващи жалост… Кой народ може да се сравни с гордите къпчаци? Къде по земята има други такива батъри?!“

И насядалите хора почти танцуваха заедно със своя певец. Човек би казал, че ако някой им даде сега саби в ръцете, те ще започнат да секат наляво и надясно съседите си, без да изпитват жалост. На седмото небе от радост седеше страшният великан Кобландъ батър и ноздрите му се разширяваха при всеки призив на Казтуган жърау към война. С горда снизходителност се оглеждаха и другите къпчакски батъри. Всички те зашумяха одобрително, когато певецът завърши първата част.

Асан-Кайгъ се обърна към другия певец:

— Сега е твой ред, Котан жърау!

Потъналият в мислите си старец вдигна глава, сякаш боен кон, чул сигнала за атака. И веднага невъобразимо тъжна мелодия се понесе изпод пръстите му, докосващи простите струни. Висока тържественост имаше в нея и състрадание към хората. Асан-Кайгъ не издържа и кимна с глава, сякаш потвърждаваше, че е очаквал точно това.

А старият мъдър Котан жърау запя с тихия си, леко треперещ глас, който хората отдавна не бяха чували. Вече бе станал друг, не като едно време, но думите бяха все същите. „Не във вечните нападения е щастието — пееше той. — И не този е герой, който донесе след похода повече плячка и жени. Някъде майки плачат за децата си и един ден, връщайки се от набег, човек ще намери разграбен собствения си дом. И тогава ще плаче неговата майка… Да, истински герой е само този, който с цената на живота си не пуска грабителя и насилника до дома си!“

Веднага помрачняха къпчакските батъри, върнали се неотдавна от поход. Тяхната слава помръкна пред очите им. Котан жърау намери най-уязвимото място в деянията им. Макар ногайлинците да бяха виновни пред хан Абълхаир, прекалено жестоко беше отмъщението срещу тези роднини, отпътували към други земи. В тази светлина съвсем по друг начин изглеждаше провинението на младия батър Саян, застъпил се за пленница…

По-нататък Котан жърау се съгласи, че къпчакските воини са смели и неведнъж са побеждавали превъзхождащ ги по сила враг. Но на война всичко се случва — понякога и те са бягали пред многобройния противник.

— Къде?… Кога?! — веднага подскочиха къпчакските батъри при тези думи, а Кобландъ батър страшно сви вежди.

Котан жърау успокоително вдигна ръка и запя първо за голямата победа на къпчаците над руските князе през управлението на Изяслав — синът на Ярослав Мъдрия. Малко преди това утихнала свадата между синовете на Ярослав и полоцкия княз Всеслав. Синовете на Ярослав хвърлили Всеслав и децата му в тъмница, а в този момент огромна къпчакска войска тръгнала на поход срещу Рус. Край река Алма къпчакският пълководец Шерухан нанесъл тежко поражение на руската войска. Въстаналият народ освободил Всеслав и спасил Киев от окончателно поражение…

Когато обаче след десет години къпчаците отново тръгнали срещу Рус, станало другояче. Двадесетхилядната им конница обсадила Чернигов, а срещу тях излезли едва три хиляди руски дружинници. И все пак край река Синява къпчаците побягнали, не издържайки натиска на руските батъри. Пропадали заедно с конете си под леда, измръзвали по пътя към дома и много от тях не могли да се завърнат по родните си места. Сред къпчаците още се пее песен-плач за това поражение. Всеки народ има такива песни и те трябва по-често да се пеят.

Нима поражението на руската войска край Алма не говори за това, че разединената страна е слаба, а народът й — нещастен? А победата им при Синява свидетелства, че колкото и да е смел врагът, още по-смели са хората, защитаващи родната земя.

Къпчакските батъри седяха замислени. Аргъните от своя страна започнаха шумно да възхваляват своя мъдър певец: „Точно така! Такъв е той, нашият велик Котан жърау! Кой може да се сравни с него по мъдрост?“

Самолюбивият, с пламенна душа Казтуган жърау не можа да го понесе. Той приличаше на жребец, когото са пернали с камшика и иска да се хвърли в боя. Той отново подхвърли към небето своята домра и пак подкара войнствените, пълни с огън мелодии.

— Добре, че ни напомни за Шерухан, мой стари приятелю и учителю! — възкликна той. — Враговете го наричали „Шерухан-великан“ и той е достоен за песента си!

И дребният певец запя с цялата сила на дробовете си за безбройните победи на Шерухан. После взе да изброява множество други ханове, прославили се със своите походи срещу руските земи, волжските българи и Византия.

Слушателите пак зашумяха. Само Жанъбек се беше замислил: „Ами ако не враждуваме, а се съюзим с тези неверници, каква ли велика казахска държава можем да създадем? Тогава няма да се страхуваме нито от Ногайската орда, нито от Астарханското, нито от Казанското ханства…“ В това време Казтуган жърау извика:

— Кой ще посмее кощунствено да ги обвини в страхливост, щом дори враговете уважават храбростта им в своите песни?! — и огледа с възпалените си очи седналите, като ги задържа на Котан жърау.

— Говори сега ти, мой Котан жърау! — разреши Асан-Кайгъ, и отново настъпи тишина.

— Да, за тях се пее по чуждите земи, но не са добри тези песни! — каза старият певец. — Били са храбри хора, но всички са загинали в чужбина. Малко ли им е бил просторът на родните степи? Жаждата за богатство ги е тласкала към набези, а какво по-лошо от ненаситен търбух! Лесно добитото чрез нападения развращава и най-достойните хора! Те се отдават на празен живот и затъват в безделие. И когато за родната им страна дойде време на тежки изпитания, те се мятат като разтревожени кулани, без да знаят къде да се дянат…

Така че да не пеем днес в прослава на онези, които са били смели при набези! — гласът на стареца изведнъж укрепна, в него се появиха млади нотки. — Нека да възпеем истинските мъжество и смелост, които се проявяват при защита на родната земя! Нима къпчаците имат малко такива примери?

Къпчаците отново мълчаха. Кобландъ батър гледаше настрани и нетърпеливо подръпваше мустак. Всяко ново напомняне, че истинската доблест не се проявява при набези, разрушаваше впечатлението от скорошните му подвизи. Най-лошото беше, че последният от тях бе срещу сродници.

А старият Асан-Кайгъ не бързаше, сякаш даваше на хората време да проумеят мислите, изказани от Котан жърау. Та нали набезите се извършваха най-вече между самите казахски племена. Нямаше година, без степните родове да си крадат един на друг добитък и коне. За какво единство можеше да се говори, ако най-близки съседи се нападаха посред нощ? В степта никой не можеше да спи спокойно, а хан Абълхаир го поощряваше, защото така по-лесно се справяше с метежните султани…

Асан-Кайгъ най-после наруши мълчанието. Той бавно поглади дългата си бяла брада и като присви зорките си очи, се обърна към Котан жърау:

— Сега, достойни жърау, разкажи ни за предците си и за техните славни деяния, за да можем да определим победителя…

Котан жърау отпи малка глътка кумис, постави на място разрисуваната дървена чаша и отново взе в ръце своя кобиз. Над степта се понесоха прекрасни, чисти, успокояващи сърцето звуци. Сякаш самата тя бе заговорила с всичките си треви, езера, реки и хората изведнъж усетиха по разгорещените си лица тих, мирен ветрец. Сякаш техните сърца се освободиха от нещо тежко и почувстваха радостта от живота…

И когато старият певец запя, всички изведнъж разбраха, че гласът му изобщо не е треперещ, а просто е пълен с мъдра сдържаност. Може би се прояви благотворното влияние на изпития кумис или пък това, че певецът не искаше да засегне никого, но сега гласът му се харесваше на всички — и на аргъните, и на къпчаците.

— Аргъните, както и къпчаците, имат древна история. Искам да възпея не воинското им умение, а тяхното неукротимо желание да се обединят и да живеят в мир с всички казахски родове. Има ли нещо по-важно за нас сега? Кой може да се възпротиви на подобно естествено желание? И аз призовавам всички: стига сме проливали кръвта на братята си, нека нашите жени и деца спят спокойно, без да се страхуват от нощни нападения, които някои считат за подвиг, достоен за истински мъж. Помнете, че един разединен народ никога не е бил щастлив. Мъка и гибел ни чакат, ако не съумеем навреме да се осъзнаем!

До най-високи ноти се издигна гласът на стария певец и заехтя из цялата степ. Хората седяха, без да помръднат, струваше им се, че Котан жърау гледа през вековете.

Но ето че гласът му пак стана спокоен и тих:

— Аргъните отдавна се славят с мъдрата си разсъдителност. Те уважават воинския дух, но заедно с това почитат високия човешки ум. Те са пазители на древната ни музика, на песните и хубавите обичаи. В нашите юрти има стари книги, разказващи историята на целия ни народ. Нима всичко това не е главното при обединението на народа в едно цяло?!

О, Асан-Кайгъ! Ти си представител на най-старото от нашите племена. Кажи, прав ли съм, дето именно за тези му качества възпявам своя род, а не за взаимните нападения? Какво е нужно сега на народа ни?

Старецът бавно заглуши своя кобиз. Хората мълчаха замислени. Изведнъж се чу млад развълнуван глас:

— Живей хиляда години, скъп наш жърау! Да разчопли дупка в бента може и сам човек. Дори слабо дете може да подпали вековна гора. А колко хора ще бъдат необходими, за да върнат реката в коритото й или да загасят пожара! Така е и при нас: достатъчна е една неразумна постъпка, за да се разруши мирът между племената… Да, ние, аргъните, ще направим така, както казваш ти, нашият мъдър певец!

Толкова страст и добра човешка вяра имаше в този глас, че хората простиха дори прекалената младост на говорещия. Това беше Касъм, синът на султан Жанъбек, и в паметта на степните родове завинаги останаха тези думи, изречени преди старците. А той — смугъл, с гърбав нос, с красиви бадемови очи — изобщо не се смути, виждайки хилядите вперени в него очи. Само страстни пламъчета горяха в черните му зеници и леко потръпваха тънките му ноздри.

Болшинството хора одобриха смелата му постъпка, извършена в присъствието на самия хан. Хареса им, че въпреки младостта си юношата гледа на живота като зрял мъж. Имаше и такива, на които не се харесаха изказаните от него мисли, но никой не посмя да го прекъсне, защото беше наследник на чингизидите…

Хан Абълхаир бе впил очи в него. „Ето какъв си значи, сине на султан Жанъбек! — помисли си той. — Изглежда, че ще отидеш в стремежите си по-далеч от баща си. Разбира се, ако ти позволят другите султани…“

Абълхаир дори се усмихна наум при тази мисъл, но лицето му остана безизразно. Цялата власт сега принадлежеше на Асан-Кайгъ, който в този момент вдигна глава.

— Хората от всички времена са се стремели към мир — каза той тихо, но го чуха до един. — Ти ни възпя това велико желание на своя народ и първата награда ти принадлежи по право!

Тиха вълна на одобрение се люшна от ханския килим към степта и колкото по се отдалечаваше, толкова по-мощна ставаше тя.

— Велико е изкуството ти, Казтуган жърау! — с цяло тяло се обърна към дребния певец белобрадият старец. — Ти правилно пя за смелостта и мъжеството на батърите от своя род и песните ти приличаха на бурна река. Ти наистина си ненадминат в тях, но допусна една грешка. Певецът, както и воинът, трябва твърдо да знае в името на какво се извършва подвигът. Смелостта и мъжеството още нищо не значат сами по себе си, а се случва да служат и на недостойно дело. Колко забележителни примера на саможертва в името на родината са показали къпчаците, но ти кой знае защо се спря само на това как са нападали съседите си. Вечно ли ще пеем тази вълча песен?

От мир и спокойствие се нуждае сега нашата степ. Само така ще можем да се умножим, да се укрепим и да отблъснем враговете, които гледат на земите ни като на път за преминаване. Само в името на единението и защитата на бащиния дом трябва да вадим меча от ножницата. И тогава нека най-добрите певци да възпяват достойните!

Вярвам в теб, мой Казтуган жърау! Струва ми се, че още не си ни показал и малка част от голямото си умение. Защо да не послушаме песни за други легендарни сражения за славата на родната ни земя и чак тогава да присъдим втората награда…

Нищо в степта не беше по-ценно от тези награди и аргъните ликуваха. Но всички събрали се останаха доволни от решението на мъдрия Асан-Кайгъ. Самият Казтуган жърау, истински певец и благороден човек, изобщо не се засегна, защото по-стар и по-опитен беше прочутият Котан жърау. И само Кобландъ батър не преставаше да суче дългия си мустак. Враждата с Акжол бий се бе изострила до краен предел и присъждането на първа награда на аргънски певец му се струваше поредната интрига на противника.

Асан-Кайгъ, който здраво държеше в ръцете си юздите на състезанието, махна с ръка към Казтуган жърау и сам му подаде домрата:

— Говори, жърау!

И Казтуган жърау не ги накара да чакат… Веднага запя необходимото встъпление. Но тъй като искаше да пее за отдавна отминали времена и историята се отнасяше до нашествието на Чингизхан в степта, той предварително се обърна към хан Абълхаир:

— Велики хане, тази песен не е моя измислица, а правдив исторически разказ. Всичко в него е оставена така, както се е случило в действителност. Прости ми, ако нещо изречено за твоите деди не ти хареса!

„Когато имаш власт в ръцете си можеш да минеш и без мъдрост.“ Тази пословица се появила в степта много по-късно, а в онези времена след умело извинение още можело да се говори какво наистина е ставало. Чак по-късно се появили различни наказания за онези, които споменавали исторически събития, за които по една или друга причина властниците не искали да си спомнят. На тези късогледи властници им се струвало, че ако пренапишеш или прикриеш историята, всичко ще бъде наред. Но рано или късно самата история жестоко ги наказвала за причиненото й насилие…

В онези времена ханът бил принуден да се съобразява с волните степни хора, защото се облягал на султаните. Съществувал неписан закон: „Можеш да отсечеш глава, но не можеш да отрежеш език.“

Ето защо, макар хан Абълхаир да предчувстваше, че песента на Казтуган жърау ще му бъде неприятна, той с нищо не го показа и милостиво махна с ръка:

— Поетът при нас е по-волен от птица!

И дребният певец запя съвсем по различен начин. Като добре обучен раванлия той започна препускането си през векове и събития, като постепенно засилваше темпото. Там, край далечните брегове на Орхон и Керулен преди два века и половина започнала трагедия, на която било съдено да се разпространи по целия свят. Чак до сега родната степ е пълна с отгласи от нея и хората тук помнят всяко събитие…

Праотецът на хан Абълхаир Темучин се провъзгласил за Чингизхан и покорил казахските родове керей, алшън и найман. Подобно на кипяща лава се изливали монголите върху околните на тях малки племена и народи. Всичко, което не се стопявало в този котел до единен метал се превръщало в дим и пепел. Киргизите, бурятите, ойротите последвали участта на казахските родове. Тогава по горните течения на Селенга и на Енисей се добивало най-доброто желязо в света. С мечове от това желязо Чингизхан въоръжил пленените от него народи и започнал да ги изпраща във всички посоки за завоюване на все нови и нови земи. При най-малкото неподчинение народите се унищожавали и на хората им се струвало, че във всичко това има някакъв скрит смисъл. Смъртта винаги е свещена. Започнали да смятат Чингизхан за син на небето.

Чингизхан унищожил тунгуското царство Си-Си. Море от кръв пролял той там, но най-добрата и най-предана конница във войската му станали именно ездачите си-си. Същото се случило с племената та-та и с казахските родове, които чергарували заедно с монголите. След като покорил за три години Китай, Чингизхан повел на запад своята единна племенна войска и казахските батъри в нейните редици с безпощадна жестокост стоварвали мечовете си върху братските родове, изпречили се на пътя на монголите. Наистина божие наказание бил „Разтърсващия вселената“.

Разединената степ не можела да противостои на тази сила, а великият Хорезъм бил пред разпадане. Един след друг паднали Ургенч, Самарканд, Бухара, Мерв, и черни пепелища оставали там, където неотдавна имало живот…

Конниците на Джучи навлизали все по-навътре в казахската степ. Те преплували Иртиш, Ишим, Тобол, Нура и побили в сърцето й, на връх Улътау, знамето на своя улус. Всички, които се опитали да се противопоставят, били унищожени. Останалите живи станали воини на Джучи и във всяко казахско племе скоро се появили чингизиди…

Но това била само половината от вселената. Многохилядна войска начело с багатурите Джебе и Субудай заобиколила Каспийско море и навлязла в Кавказ. И на всяка крачка монголите коварно нарушавали своите клетви, защото за тях нямало нищо свято, освен смъртта. С измама избили за един ден тридесет хиляди грузински воини. Пленили посланиците на Ширван-шах и със заплахи ги принудили да им покажат обиколен път към Дербент. А когато аланите се обединили с къпчаците за отпор срещу монголците и те видели, че няма да могат да надвият обединената войска, изпратили при къпчаците свои хора. „Ние сме ваши кръвни братя, а аланите са ни чужди!“ — казали те на къпчаците и къпчаците им повярвали. Цялата храбра аланска войска била унищожена, защото останала без съюзник…

А къпчаците жестоко платили за своето лековерие. Когато те разпуснали войската си по домовете, монголите неочаквано се върнали в степта и започнали да ги преследват. Останалите живи къпчаци избягали по руските земи и в Крим и чак там им дошъл умът. Когато приближава самата смърт, кръвното родство пред нея е нищо. Къде по-близки по дух се оказали аланите и русите, с които къпчаците воювали от век и половина. Съвсем скоро Казтуган жърау възпяваше набезите срещу руските земи, а сега сякаш осмисляше своите песни…

Казтуган жърау пееше за славния къпчакски батър Бошман и силна гордост сияеше в очите му… „Всички, които не бяха покосени от кривите саби, се преклониха пред съдбата!“ — написал един персийски историк за времената на монголското нашествие. Всички, но не и батър Бошман. Той събрал около себе си няколко къпчакски батъри, изплъзнали се от ноктите на смъртта, и започнал неравна борба. Стотици разединени къпчакски джигити се присъединявали към него, после почнали да идват башкири, алани, българи. Той приемал всички при себе си и скоро за отряда му заговорили по целия Едил. Ден и нощ го преследвали сотните на Батий, но той бил неуловим. Въстаниците намирали убежище по островчетата и в камъшите край бреговете на Волга и оттам нападали отделни монголски отряди, разбивайки ги поотделно. Накрая един от военачалниците на Батий — бъдещият хан на Великата орда, Мунке — събрал двеста съда, качил във всеки по сто войника и тръгнал да прочисти брега. Таман бил проплувал и хората на батъра Бошман нападнали опашката на колоната и избили множество монголи. Чак след като батърът Бошман попаднал в засада на един от островите, те успели да се справят с него. На монголите им помогнала буря, която оголила дъното на подстъпите към острова. Монголите пленили ранения Бошман и го съсекли на две.

Но вече на борба се вдигали други батъри. В песните са останали имената на Баян и Жику, които оглавили движението на другите къпчакски родове за самостоятелност, срещу монголското иго…

Някаква мисъл все не даваше покой на Казтуган жърау. Той запя за ужасите на монголското нашествие, за които се предаваше от род на род. Хората били одирани живи, хвърляли децата в огъня. Тогава още нямаше думата, с която по-късно хората започнаха да определят такива действия, и дребният Казтуган жърау млъкна, не знаейки как да ги нарече…

Той отново неуверено докосна струните, огледа се наоколо… Да, монголските ханове са правели това в името на завоюването на света. Но за какво им е трябвало да завоюват света?… И какво се получи от това? Нима поднебесната империя не се разпадна на хиляди парчета още на другия ден след смъртта на Чингизхан? Щастлив ли е великият завоевател със своите потомци, остатъците от които сега се доизколват един друг?…

Казтуган жърау така и не се доизказа. С отворена уста той стъписано гледаше хан Абълхаир. И всички останали се бяха вторачили в него. Само Асан-Кайгъ гледаше някъде в степта и замислено клатеше глава…

От самото начало на историческото повествование на певеца хан Абълхаир седеше, без да помръдне, сякаш бе каменен обатас. Само смуглото му лице леко се смъкна и стана по-бледо, но това можеха да забележат само хората, които добре го познаваха. А такива сред ханското обкръжение бяха малцина, защото при избора на приближените той спазваше известния завет на Чингизхан.

Казтуган жърау изведнъж бе видял очите на хана!

 

 

Абълхаир вдигна заповеднически ръка. Събралите се, които до този момент подкрепяха певеца с бодри викове, изведнъж млъкнаха и притихнаха, като достигнал до вода огън. Самият певец седеше втрещен, сякаш го бяха ударили с чук по главата.

— Стана време за намаз… — каза тихо Абълхаир. — После ще можем да чуем до края басните на този весел разказвач!

Макар че ханът се считаше за мюсюлманин, не бяха забелязвали досега при него излишна набожност. Той бързо стана на крака, след него се изправиха и всички останали…

Като се възползва от объркването, Каптагай батър тихо се отдели от тълпата. Той стигна до голямата си бяла юрта и приглушено заговори със стоящия на пост до входа едър рижав джигит. Стражът беше с чекмен и малахай, а в ръката си държеше тежко бойно копие.

— Още ли не е пристигнал? — попита за някого Каптагай батър.

— Не, не е…

Главният батър на найманите взе да се тревожи. Той тихо се разходи из юртата, после се показа навън:

— Дано не му се е случило нещо по пътя… Според моите сметки трябваше вече да е тук!

— Да отида да проверя? — попита джигитът.

— Върви!

Каптагай батър имаше за какво да се безпокои. Той беше батър борец, направен, както казват в степта, от камилски кости. За такъв човек казват още, че не познава страха и лови кобри с голи ръце. И не беше облечен лошо, но ако говорим откровено, прочутият батър си беше направо сиромах…

Петнадесет кибитки на свои бедни роднини съмишленици хранеше Каптагай батър със спечелените в бой трофеи и от лов на елени. През редките мирни години той взимаше да пасе и добитъка на по-богатите си роднини като обикновен чобанин.

Преди две години, когато бе тръгнал на лов за архари към Улътау, той попадна на силен ураган и бе принуден да прекара три дни в лагера на пастирите, които се грижеха за ергелетата на хан Абълхаир. Там той се запозна с прочутия ловец от рода керей Орак. Този Орак беше известен из цялата степ познавач на конете и можеше да убива вълци, преследвайки ги с коня докато изнемогнат.

Свързани от общи съдби, двамата бедни батъра се сприятелиха и си дадоха клетва за вярност. Орак трябваше да пристигне тук още преди три дена. Той смяташе на предстоящото надбягване да пусне своя аргамак Акбакай — „Белокрак“ — и да спечели наградата.

Идеята му даде точно Каптагай батър. Като видя как Орак настига с коня си вълк в равно поле, той каза:

— А защо не си опиташ късмета в предстоящото състезание? Ако поне малко разбирам от коне, то твоят Акбакай не е по-лош от конете на самия хан!

Орак се съгласи, но каза някак неуверено:

— Добре, ще дойда, но се страхувам някой от онези там да не ми напакости…

Тогава Каптагай батър не обърна внимание на опасенията на другаря си, но сега, когато Орак закъсняваше по неизвестна причина, батърът изведнъж си припомни думите му. Тежко предчувствие стегна гърдите му. „Защо спомена за някакви хора, които могат да му напакостят?“ — мислеше си Каптагай батър. Не можейки да си намери място от тежки тревоги, той реши да изпрати своя джигит при Орак, който пасеше наблизо табуните.

Още един човек чакаше с нетърпение пристигането на пастира. Той също знаеше, че Орак възнамерява да пусне в състезанието своя великолепен кон. Това беше Аккозъ, снахата на самия хан Абълхаир, вдовицата на султан Шах-Будах, в чест на когото се организираше поменът. Цялата в черно, тя седеше на един малък хълм и с копнеж се вглеждаше натам, откъдето трябваше да се появи батърът Орак…

Не, нищо греховно, нищо, което би дало на хората храна за одумвания, нямаше между тях. Всичко стана, както често се случва в степта. Те се познаваха от деца, но никога не бяха мислили за любов. После Аккозъ изведнъж се издигна високо, до подножието на ханския трон, но Орак го възприе спокойно, като нещо неминуемо. Дори не му мина мисълта, че всичко е можело да бъде различно. А после умря Шах-Будах, знатният съпруг на Аккозъ, и когато преди няколко дни тя пристигна в ханските табуни, за да си избере кон за помена, срещна там батъра Орак. И той просто, както се прави всичко в степта, й каза за своето желание да я поиска за жена. Въпреки своята бедност той е от добър, достоен род и има право на това…

— Не искам да бъда грешна пред бога и да петня честта си пред хората — отговори му тя. — Нека мине поменът по мъжа ми и ще помоля неговите родители за разрешение да живея с теб. Ако се съгласят, то ще съединим съдбите си според закона…

— Ами ако откажат? — разтревожено попита Орак батър. — Каквото и да говорим, хан Абълхаир владее половината свят, и макар да съм свободен батър, аз съм само негов слуга. Ще се съгласи ли да те даде на обикновен, че и беден батър?

— Какви причини може да има за отказ? — Аккозъ смръщи красивите си, извити вежди. — Ако откаже… Какво пък, въпреки това ще се сгодя за тебе. Никой не се ражда втори път. Кълна се да се омъжа само за теб, батъре мой!

Орак батър усети такава огромна радост, че сякаш запяха всички мускули на могъщото му тяло. Почувства лекотата на птица, устремила се към бездънната дълбина на небето.

— Готов съм да дам за тебе, моя Аккозъ, всяка минута от живота си! — каза тихо той. — Ще отида и на помена за бившия ти съпруг, за да не кажат хората, че не уважавам паметта му. Заедно с това ще опитам късмета си в надбягването с отгледания от мен кон Акбакай!

И ето че сега Орак батър не пристигна за помена. Това означаваше, че с него се е случило нещо лошо, защото малко хора биха могли да препречат пътя на могъщия батър. Затова, след като напусна състезанието на акините, самотната Аккозъ се качи на хълма и напрегнато започна да се взира в далечината. Никой не й обърна внимание, смятайки, че скърби за починалия си мъж…

Хан Абълхаир спря Казтуган жърау съвсем не за това, че непредпазливият певец неволно бе изобличил чингизидите. Многобройните потомци на „Разтърсващия вселената“ от много отдавна бяха забравили далечната си монголска родина.

Хан Абълхаир беше умен човек и веднага долови онова общо настроение, което умело направляваха старият Асан-Кайгъ и Котан жърау и което сега отрази къпчакският певец Казтуган жърау. В политиката си ханът най-много се опираше на къпчаците и сега изведнъж техният представител също зове към обединение, но не за нови завоевания под мощната десница на хан Абълхаир, а за да защитават родината си. Това всъщност беше пътят към самостоятелността на казахите, нещото, на което така се противеше ханът…

Да, те вече бяха започнали да се сближават един с друг! И не само потомците на Джучи играят тази игра. По всичко личеше, че Жанъбек и Керей са намерили общ език с управниците в Моголистан от рода на Джагатай. Това означава, че тилът им винаги ще бъде подсигурен. Неслучайно все повече аули се преместват в пределите на Моголистан, при роднините си. Ето защо толкова тържествено светеха в дълбините си иначе спокойните очи на Жанъбек и Керей…

Едва тогава, след състезанието между двамата жърау — аргъна и къпчака — хан Абълхаир видя цялата дълбочина на разтворилата се пред него пропаст и разбра, че бавенето е равносилно на смърт.

Всеки ден живот, подарен на противниците му, приближава към гибелта самия него. Да, те и тук вече са се сдушили с всичките му врагове — явни и тайни. Той добре ги знае и ги търпи, защото силният владетел не може без врагове. Присъствието им само подчертава неговото могъщество и пренебрежението му към тях. Но когато те се сплотяват, че и дърпат към съседите, трябва да се действа решително и безпощадно!

Ето ги, стоят и се държат близо един до друг — степните батъри от различните племена. Много са и сякаш са излети от гранит, ненапразно султан Жанъбек уж случайно поглежда към тях… Трябва да ги изпревари!

Хан Абълхаир понечи да тръгне заедно с плътно обкръжилите го телохранители към юртата на четвъртата си жена Рабиа-султан-бегим. Тогава обаче към него се обърна старият Асан-Кайгъ. Продължавайки да седи върху почетната възглавница на главния съдия на състезанието, той продума към хана в настъпилата тишина:

Гъската, разглезена от езерото,

няма да оцени прелестите на пустинята.

А дроплата, влюбена в пустинята,

ще умре от мъка, ако я пуснеш в езеро!

Това беше мъдро изказано недоволство от пренебрежението на хана към любимото състезание на хората. Абълхаир бе принуден да се спре, но тъй като мъдрият певец не се обръщаше директно към него, той също не му отговори направо, а само загрижено погледна към небето.

— Всички много сме се затъжили за хубава песен, разказваща за предците ни, повелителю мой — му каза тогава Асан-Кайгъ. — Рядко почнахме да се събираме на такива състезания. Ако за теб днешната обедна молитва е задължителна, то позволи ни да останем и да се насладим на прекрасното изкуство…

Ханът беше затруднен. От една страна трябваше да се бърза и в юртата на жена му вече го чакаше главният везир Вахти ходжа, с който той се съветваше по всички въпроси. От друга страна този белобрад старец се ползваше в степта с такава любов, че показаното към него неуважение можеше да има плачевен резултат за всеки властник. Нали той на времето си тръшнал на земята най-жестокия от всички ханове на Златната орда Бердибек само с една строфа, превърнала се в легенда:

Познах те по навъсеното чело,

Бердибек хан!

Къде бързаш със своя керван?

Искаш да издигнеш юртите си край Едил?

В човешки сълзи плуваш,

но никога няма да се спасиш…

Теб, убиецо на баща си,

никоя земя няма да те укрие!

Хан Абълхаир стоеше мълчаливо пред стареца и мислеше как да постъпи. Асан-Кайгъ прочете нещо зловещо в очите на Абълхаир. Той изведнъж се надигна от възглавницата, впи поглед в лицето на хана, който за пръв път през живота си отвърна поглед. Хората наоколо замряха.

— Ето защо спря песента на жърау… — тихо каза прорицателят Асан-Кайгъ. — Кървав намаз си решил да извършиш, мой повелителю!

И изведнъж сякаш лавината гневни думи проби бента на разума, великият Асан-Кайгъ вече не можеше да я удържи. Той изрече в лицето на надменния хан всичко, което се беше насъбрало в душите на хората през тези години:

Дори ханът, ако се отрече от справедливостта,

няма да има гроб!

Ребрата ми са готови да се отворят,

смъртта ми е близка…

Разпръсни мъката ми, хане,

не бързай да увеличаваш греховете си!

Искаш да извършиш най-големия от тях:

да запалиш родния си дом!

Искаш да разсечеш на две части

единния жив плод.

Горчива самота чака онзи,

който вече не вярва на своите приятели…

Забрави родната си степ,

и стария певец го боли душата…

Не внасяй раздори и братоубийство

в задружното семейство!

Кривите пътеки, хане мой,

водят към мрака…

От теб зависи сега

да бъдеш светла заря или черна буря!

Какво трябваше да стори ханът? Щеше ли да затвори пробойната в бента, която сам отвори? А през нея вече напира съкрушаващата дива вълна на историята и бентът всеки момент може да се разхвърчи на трески!

Единственото, което може да предприеме сега, е да се погрижи да не бъде отнесен още от първата вълна. Трябва веднага да намери начин да се измъкне на брега от безпощадния ревящ поток. Как да отвърне на думите на стареца, казани право в лицето и изразяващи скритите мисли на всички тези хора, които седяха от самия хански хълм чак до хоризонта и чакаха?

Той така и не можа нещо да измисли, когато се чу нечий развълнуван глас:

— Кой е това?… Дано бедата подмине нашата орда!

В онези жестоки времена на непрекъснати междуособни войни и стремителни набези дори ханът не можеше да бъде опазен от неочаквани вражи нападения. Навсякъде където може, използвайки отсъствието на управник с войска, все някои неспокойни съседи, или просто големи шайки разбойници нападаха опразнения стан на ордата и грабеха всичко, което могат да отнесат. Ето защо хората впериха тревожни погледи към мястото, което сочеше извикалият джигит.

В далечината се показа препускащ в кариер ездач с резервен кон на повод. Синьо-зелената степ веднага стана тревожна.

Конникът стигна право пред хан Абълхаир, скочи от седлото и падна с лице в тревата. Едва след това вдигна глава и рече бързо и развълнувано:

— Повелителю мой, ето езика ми — отрежете го, ето главата ми — отсечете я! Аз съм виновен, защото не го опазих. Батърът Саян, който беше под стража, избяга заедно с двамата, които го пазеха…

Това беше същият този Оспан ходжа, на когото ханът бе заповядал да пази подсъдимия като зеницата на окото си.

Абълхаир най-после успя да преглътне буцата, заседнала на самото му гърло:

— А кой го пазеше?

— Джигити от рода аргън, повелителю мой!

Раменете на Кобландъ батър гневно трепнаха. Той стисна дръжката на кинжала си и мрачно погледна Акжол бий. Аргънът обаче стоеше, сякаш нещо не се е случило и дори не погледна врага си, само намести кривата сабя, която висеше на пояса му.

Хан Абълхаир гледаше към тях. Асан-Кайгъ премести погледа си от кинжала на Кобландъ батър към сабята на Акжол бий. Всички останали също гледаха към тях…

И в този миг сякаш се сбъдна страшното пророчество на мъдрия Асан-Кайгъ — чу се гръм и като че ли цялата земя се разцепи на две. Ясната синева на небето започна бързо да се покрива с черни облаци. Огнени стрели ги раздираха без прекъсване и тревата се наведе към степта, сякаш молеше небето за спасение.

Хан Абълхаир неспокойно погледна към наближаващата буря и мълчешком тръгна към юртата на Рабиа-султан-бегим. След него се проточи свитата. Той дори не погледна Асан-Кайгъ и другите жърау, които с голи глави очакваха бурята.

— Днешният пир бе пир на скръбта… — каза Асан-Кайгъ. — Дано всичко приключи благополучно!

Хората вдигнаха ръце към небето.