Колкото по приближаваше старостта, толкова повече хан Абълхаир се убеждаваше, че насладите в този свят са мимолетни и преходни като сън. Да, златният трон, богатството, любовта и горестите — всичко това е само зрителна измама. Реална е само смъртта. Прав е бил великият му предтеча, който е вярвал само на нея и на нищо друго…

В един прекрасен ден той също ще се прости с този лъжлив външен блясък и ще се върне в земята — постоянната обител за всичко, което някога е живяло, радвало се е и е страдало. Докато е жив обаче не бива да се отказва от земните грижи. Докато човек ходи по тази земя не го напускат страсти и желания…

Най-важното от тях беше — колкото се може по-добре да подреди многобройните си синове и подрастващите внуци. В главата си той отдавна вече беше разпределил властта между тях: кого ще направи емир, кого — султан или владетел на голям град. Създадената от него орда трябва да остане в ръцете му и след неговата смърт!

Обаче това желание далеч още не беше изпълнено, макар някои от синовете му да наближаваха тридесетте. Вярно е, че част от тях бяха станали емири и владетели, но никой от тях не бе участвал в трудни походи и във войни, не бе проявил лично мъжество и смелост, не бе управлявал самостоятелно, без подсказвания от негова страна. Какво ще стане, когато умре и няма да има кой да ръководи действията им!

Бащата е най-верният съдник за едни или други качества на синовете си. Най-голяма надежда ханът възлагаше на внуците си Мохамед-Шейбани и Султан-Махмуд, а от синовете си — на Суюнчик. И тримата бяха енергични, жестоки и като истински змийчета, не се оставяха да ги хванеш с голи ръце.

Внуците бяха почти връстници, синът му Суюнчик беше по-голям само с пет години. Така или иначе е нужно да издържи и да не умре, преди те да са пораснали и да са се оперили. Бремето на властта ще легне първо върху сина му Суюнчик и затова ханът се зарадва на съобщението на везира Бахти ходжа, че младежът е готов на всичко заради властта. Опитният везир каза: „Въпреки младостта си султан Суюнчик прояви здрав дух, достоен за истински мъж. Той от половин дума разбра положението на нещата и е готов да осъди майка си в интерес на ханството!“

Да, много зависи от кръвта, която тече в жилите на човека. А в жилите на сина му се е сляла кръвта на чингизидите и на тимуридите. Има ли на земята по-благородно съчетание? Кой, ако не човек като него, да управлява хората?

Вчера при него дойде странният лекар дервиш Абдразак Нахчивани. Макар да бе приел правата вяра, у него бе останала някаква слабост от дедите му. Той каза, че е открил у султан Суюнчик сериозна болест.

— О, повелителю мой, синът ви страда от толкова страшен недъг, че е необходима решителна намеса!

В кафявите очи на роба се четеше ужас.

— И какъв е този недъг? — спокойно го попита ханът.

— Това не е случайна болест. Тя е предизвикана от намесата на някакви страшни хора, повелителю! Той е само на тринайсет години и това може да свърши лошо…

— Говори!

— Вчера приказвах с него… — Горкият притеснителен лекар изтри потта от челото си и късогледите му очи се разшириха до краен предел. — Той има само една натрапчива мисъл: как може по-бързо да седне на ханския трон!

Абълхаир не се сдържа и доволно кимна с глава. Колкото по-рано наследникът започне да се стреми към трона, толкова по-добре. Това чувство трябва да е у него още от рождение, а възрастните са длъжни да го поощряват и възпитават.

— И какво осъдително виждаш в това? — запита ханът.

— Това не е всичко! — възбудено заговори лечителят, без да обърне внимание на въпроса. — Ден и нощ, насън и наяве, момчето твърди, че иска да убие майка си. „Тя е престъпница… Ще я хвърля в прахта и ще я убия с камъни заради това, че иска да види Кушкинчик на ханския трон!“

Колкото и да бяха приятни за хана такива настроения на сина му, все пак го натъжи страстното очакване на бащината, тоест на неговата, смърт. Освен това какви са тези мисли относно Кушкинчик? Кой му ги е внушил? Везирът Бахти ходжа нищо не му беше споменавал за тях. А чужденецът лечител прибави и собствените си разсъждения.

— Това нещастно момче иска да убие с камъни майката, която му е дала живот и го е отгледала — каза той. — И само заради подозрението, че иска да предаде вашия трон на по-големия му брат. Кой ще гарантира, че утре няма да се нахвърли върху вас? О, нечия престъпна подла ръка направлява ума му!

Тези думи накараха хан Абълхаир неволно да се замисли. Везирът явно беше пресилил нещата и спестяваше някои неща в докладите си. Пък и прекалено бързо бе постигнал успех. Трябва да бъде нащрек с този блюдолизец!

След два-три дни трябваше да се състои всенародният съд над Рабиа-султан-бегим. Везирът Бахти ходжа щеше да обяви на него престъпленията на ханъм и да произнесе присъдата. Трябваше поне едно одобрително кимване от страна на Суюнчик. Според думите на везира нямаше никакво съмнение, че той е решен да накаже майка си.

Какво пък, такива неща вече са се случвали неведнъж в двора на хана. Абълхаир сам го подготви и за нещо не съжаляваше. Виж това, за което разказа лечителят Абдразак… И какво! Сега е важно да екзекутира Рабиа-султан-бегим и трябва да мисли само за това. Ако пък утре Суюнчик се окаже намесен в някакъв заговор срещу баща си, то ще последва майка си!

Тогава в заключение на разговора смешният лечител се просна пред него по корем и произнесе с прекъсващ от вълнение глас:

— Ако момчето клевети майка си, ще го обявя за лудо… Не може да се вярва на думите на едно болно дете. А това, че е болно, е сигурно!

Прочутият лечител Абдразак Нахчивани бе известен из цялото ханство не само със своето изкуство, но и с чудачествата си. Ето и сега, той явно се бъркаше в чужди работи. Като чу бълнуването на Суюнчик той разбра, че някаква змия е проникнала в мозъка на момчето, и ако не й попречи, ще го доведе до безумие. Ето защо той счете за свой дълг да предупреди хана. И много се учуди на това, с какво спокойствие Абълхаир прие новината.

Ханът обаче не можеше да прекъсне лечителя и да му каже, че везирът Бахти ходжа обработва наследника точно по негова заповед. И не защото ханът се притесняваше от правдолюбеца Абдразак. Той просто се страхуваше да остане без лекар, защото знаеше, че без него няма да изкара дълго на света със страшната си болест…

Освен другите си тежки болести ханът отдавна страдаше от астма. Абълхаир опита всевъзможни лекарства — от китайски билки до казахски заклинания, но ползата не беше голяма. Какви ли не прочути лечители, шамани, влъхви идваха при него от всички краища на света — от Тибет, Хорасан, Сирия, Рум и Индия, но всичко беше напразно. Болестта му се изостряше и когато наближи тридесет и пет се очертаваше скоро да бъде прикован на легло. Пристъпите зачестяваха и той всеки ден започна да очаква смъртта. Той, който бе изпратил толкова много хора на смърт без всякакво съжаление, изведнъж почувства, че животът все пак струва нещо…

И тогава изведнъж нукерите докараха от Мерв пленен роб — лечителя Абдразак, който за няколко седмици, използвайки най-прости средства, буквално вдигна хана на крака. Задухът му не изчезна напълно, но все пак можеше да диша с пълни гърди, без да се бои всяка минута от смъртта. Оттогава минаха десетина години, а ханът, който се канеше да мре, и до ден-днешен е жив и здрав…

С пристигането на Абдразак изведнъж изчезнаха и много други, по-леки болежки, които го мъчеха преди това. Неслучайно самият хан казваше, че ще живее, докато край него е изпратеният от бога лечител. Той искрено вярваше, че именно на бог дължи появата на Абдразак Нахчивани.

Познавайки упоритостта на своя лечител, ханът реши временно да отложи екзекуцията на четвъртата си жена. Работата не беше само в заплахата на лечителя. Ханът се обезпокои от предадените му от него думи на наследника Суюнчик. Ако Бахти ходжа криеше нещо от хана, това беше подозрително. Трябваше да провери всичко внимателно, но така, че да не събуди подозренията на хитрия везир…

А везирът Бахти ходжа тези дни правеше последни приготовления за предстоящия съд. Най-много той се занимаваше със султан Суюнчик, защото именно от момчето зависеше успехът на цялото начинание.

За да докара Суюнчик до необходимото състояние, той от сутринта го слагаше да седне в една от стаите на двореца върху специално направен „златен трон“ и му прислужваше, както везир на истински хан.

— Човек, който дори веднъж в живота си е проявил жалост към някого, и преди всичко към роднините си, не може да бъде хан! — казваше той, после падаше на колене и пълзеше към трона с изпънати напред ръце. После везирът се приближаваше до самото ухо на момчето и започваше за стотен път да изброява с едни и същи думи греховете на майка му.

— Какво ще заповядате да направим с нея, повелителю мой? — питаше той накрая, смирено допрял длани.

— Отрежете й главата! — крещеше в изстъпление Суюнчик.

— Слушам, повелителю мой!

Везирът изпълзяваше назад и повтаряше всичко отначало.

— Тя е обещала на Кушкинчик трона, на който седите вие, повелителю мой… Какво да направим с Кушкинчик?

— Отрежете му главата! — ревеше Суюнчик и в очите му блестяха безумни пламъчета.

Всъщност дори възрастен човек не би издържал такова нещо, а Суюнчик беше само на тринайсет, но природните му склонности напълно съвпадаха с това, на което го учеше везирът Бахти ходжа. Момчето вече насън и наяве се виждаше хан и толкова по-силна ставаше парещата му омраза към всички роднини и близки, във всеки от които виждаше претендент за неговия „златен трон“. Малкият и глупав султан Суюнчик не беше нито първият, нито последният престолонаследник, когото възпитаваха по този начин.

През тези няколко седмици момчето се промени дори външно. Стана бледо като мъртвец, бузите му хлътнаха, а в очите му се появи сух хищен блясък. То изостави игрите, ездата, по която се увличаше преди, и се страхуваше да се отдели дори за минута от своя „златен трон“. С викове и проклятия се нахвърляше върху всеки, който се опитваше да се доближи до него.

Горката Рабиа-султан-бегим също отслабна и повехна през тези дни. Без да знае какво да прави със сина си, който злобно се зъбеше на ласките й, тя се обърна за съвет към Абдразак Нахчивани. За десет години придворен живот добрият лечител неведнъж бе ставал свидетел на всякакви домогвания и интриги. Ето защо той бързо постави диагнозата и бе принуден да разкаже за своите подозрения на хана.

Нея вечер хан Абълхаир заповяда на везира Бахти ходжа да изчака със съда над Рабиа-султан-бегим…

Още когато батърът Саян избяга от ареста, Абълхаир нареди да хвърлят в зандана неговия бивш съветник Оспан ходжа. Тогава обаче избухна скандалът с метежните аргънски султани, стана убийството на Акжол бий и ханът съвсем забрави за своя стар верен слуга.

На сутринта чрез старшата жена му бяха предадени думите на Оспан ходжа. Ханът не започна да проучва как е станало това. Бившият съветник молеше да бъде приложено правилото „Можеш да отсечеш глава, но не можеш да отрежеш език.“ Оспан ходжа уж бил казал още: „Знам, че ще изгния под земята. Но преди да умра искам да окажа последна услуга на своя хан. Нека ме извика и поиска да ме изслуша!“

Хан Абълхаир не можеше да отхвърли законната молба на човек, който му бе служил вярно толкова години. Освен това го заинтригува, какво може да му съобщи бившият съветник. Той заповяда да го доведат и неволно започна да си спомня, колко пъти същият този Оспан ходжа го е спасявал в трудни моменти…

Един от тези случаи бе преди много години, при превземането на Самарканд. Оспан ходжа, който служеше на самаркандския емир, не можеше да забрави, че навремето Тимур е разгромил техния дом и е пленил дядо му. И когато съгледвачите на Абълхаир проникнаха в града, той бързо намери общ език с тях.

Веднъж, когато Абълхаир пируваше с войските си в Орда-Базар след победата над своя предшественик, от Самарканд пристигна пратеник от Оспан ходжа с новината, че градът е останал без войски, тъй като мирза Улугбек — внукът на Тимур, ги е повел към Хорасан. Въпреки умората огромната армия на Абълхаир веднага напусна Орда-Базар. Веднага щом тя приближи Самарканд, управителят на града излезе да посрещне Абълхаир и падна на колене, сложил ръце на главата си в знак на покорност.

Войските влязоха в града без кръвопролитие. Абълхаир получи богат откуп и се договори за ежегоден данък.

Скоро след това Оспан ходжа оказа на хана още една неоценима услуга. Когато убиха Улугбек, дъщеря му Рабиа-султан-бегим остана сираче. Четиринайсетгодишната девойка притежаваше неземна красота. Освен това, въпреки установените спрямо жените закони, великият мирза Улугбек даде седемгодишната си дъщеря в медресе, учеше я на персийски, турски и арабски, лично се занимаваше с възпитанието й. Тя стана една от най-образованите жени на Изтока за времето си.

Оспан ходжа каза на Абълхаир за нея: „Ако искаш да отнесеш от Самарканд злато, то най-ценният къс злато тук е Рабиа-султан-бегим!“ Когато Абълхаир я видя, то за пръв път през живота си се смути. Погледът на момичето започна да му се привижда денем и нощем и в края на краищата той го взе за своя четвърта жена.

С голяма тържественост го изпратиха тогава знатните люде на Самарканд, чудесно разбирайки, че сближаването с могъщия степен владетел рано или късно ще го доведе в техния лагер. Сред зестрата на Рабиа-султан-бегим бяха четиридесет млади роба и четиридесет прекрасни робини, а най-отпред пристъпваше огромен бял слон, на който в копринен балдахин седеше невестата. Заедно с нея на постоянна служба при хана отиваше и новият съветник Оспан ходжа…

Доста години минаха оттогава и нямаше случай Оспан ходжа по някакъв начин да изхитрува или да не изпълни ханската заповед. Той усещаше опасността, заплашваща ханския трон преди самия хан, и винаги навреме предупреждаваше за нея. Сякаш добър ангел пазител, който седи невидим на дясното рамо на хана, той предпазваше Абълхаир от погрешни стъпки. Смело може да се каже, че много от успехите на хан Абълхаир през този период се дължаха на Оспан ходжа.

Що се отнася до Рабиа-султан-бегим, тя роди на хана двама здрави сина и благодарение на ума, благовъзпитанието и красотата си стана негова любима жена.

Влезе главният везир Бахти ходжа и се поклони:

— Повелителю мой, доведоха този предател Оспан ходжа.

Абълхаир се намръщи… „Предател! Откъде знае, че Оспан ходжа е предал някого? Сигурно го гледа през моите очи, а аз мисля точно така… Правилно ли е обаче моето решение? Струваше ли си заради бягството на някакъв нищожен батър да пращам в зандана такъв слуга? Колко променлив е светът! Ами ако същото се случи един ден и с мен? Сега, докато животът им е в ръцете ми, се превиват до земята. Но я опитай само за минута да загубиш силата си! Ще се разбягат от теб като от прокажен и най-последният сред тях веднага ще ти прекърши гръбнака! Но такъв е животът и нищо не може да се промени…“

Абълхаир кимна:

— Доведете го!

Двама пазачи въведоха затворника, придържайки го за ръцете. Оспан ходжа и по-рано бе слаб като скелет, за което хората му викаха скакалец. Но колкото и да бяха свикнали през тези години с неговата мършавост очите на хана, той неволно потрепери, когато го видя сега. Това не беше жив човек, а само сянка. Суха кожа покриваше голите кости, очите бяха толкова хлътнали, че не се виждаха.

Оспан ходжа заговори с хрипкав, едва чуващ се глас:

— Повелителю мой! Дори да ме освободиш сега, аз вече съм си отишъл от този свят. Никой от земните господари не може да наруши волята на Аллах, а на мен ми остават още няколко дена живот. Така че не моля за живота си, макар и да си хан над хората… Дори с минута не можеш да удължиш дъха ми. Ако пък пожелаеш да го съкратиш, също не ме е страх. Съвсем за друго исках да поговорим, повелителю мой!

— За какво тогава искаш да ме молиш?

— Да ме изслушаш…

— Говори!

— Преди всичко трябва да знаеш защо ти служих вярно през всичките тези години. Само луд би сменил чистия и благороден Улугбек с такова чудовище в човешки образ, каквото си ти, хане мой. Тъй че чуй истинската причина и не мисли за нищо друго.

— Добре… да я чуем!

— Всички знаят за десетте поколения твои деди… И аз имам десет поколения деди. И макар имената им да не са се запазили в паметта на хората, аз трябва да ги знам като всеки човек… Далеч съм от това да сравнявам моите предци с твоите, хане. Вие сте властелини, а ние — роби. Искам да разкажа за друго. Всички вие сте чингизиди, но и сред вас понякога са се срещали хора. Такъв човек, достоен за тази висока дума, е бил прадядо ти от седмо коляно султан Иис-Буги. Той не можал да стане хан, но бил голям батър и смел пълководец. Негов роб бил моят прадядо от седмо коляно — Кара-Нар.

Дори от супата на дъното на котела остава пяна. Така и Кара-Нар, макар да бил от простолюдието, също се славел като батър. В една от битките с калмиките, опитвайки се да спаси султана Иис-Буги, бил свален от коня и пленен заедно с неколцина други батъри. Когато сражението свършило, започнала размяна на пленници. Калмиките искали откуп — по сто коня за султан и по десет за обикновен джигит. Наистина, сред пленниците имало батъри, за които калмиките искали колкото за трима султани накуп. Прекалено големи загуби им били нанесли те в боя. Един от тримата, оценени на триста коня, бил и моят прадядо Кара-Нар…

Другите двама батъри произхождали от знатни казахски родове и веднага били откупени от богатите си роднини, но кой се интересувал от простия воин на ханска служба? Горчиво заплакал той тогава, но аулите, към които принадлежал, били пострадали жестоко от завоевателите и дори заедно не можели да съберат такъв табун. Чакала го смърт, защото калмиките веднага отрязвали главите на онези пленници, които не били откупени навреме. В най-добрия случай ги оковавали и ги карали на китайските пазари за роби, за да ги продадат в рудниците. Това било още по-лошо от смъртта…

Тогава обаче пристигнал благородният султан Иис-Буги. Без да каже нито дума той отброил триста чистокръвни дорести коня от своя табун и откупил моя прадядо. Когато се върнал при семейството си, Кара-Нар дал клетва, че седем следващи поколения негови потомци ще служат беззаветно и предано на седем поколения от семейството ти, хане Абълхаир. Той оставил устно завещание да не ви се обиждаме, дори да бъдете несправедливи. С нас, хане, завършва клетвата на моя прадядо Кара-Нар… Ето защо преминах от благородния Улугбек при тебе.

Абълхаир криво се усмихна:

— Виждаш ли колко назад във времето отиде… Освен това твоят предтеча е завещал да не ни се обиждате, нали?

— Това завещание при нас преминава от род в род… И няма да се обидя, дори ако заповядаш да ме заколят като овен!

— Виждаш ли, значи имам двойна власт над тебе, и присъдата ти е произнесена от твоя прадядо…

— Това несъмнено е така. Ако ме убиеш собственоръчно без никаква вина от моя страна, няма да бъдеш отговорен дори пред Бога. Но работата е там, че аз съм виновен пред тебе, хане!

— И в какво си виновен?

— Аз организирах бягството на батъра Саян!

— Ти! В такъв случай ще заповядам да забавят смъртта ти с година, с десет години! Ще наредя да те хранят така, че да изкараш до дълбока старост в тази каменна дупка и да прокълнеш десет поколения от собствените си предци!

Гневът на хана изобщо не засегна затворника. Той продължаваше да гледа някъде през стената на двореца.

— Искаш всеки ден да умирам наново… — отвърна той. — Така да бъде, аз не се страхувам… Ако ханската воля е по-силна от божието предопределение, ще трябва да се смиря. Не за това обаче исках да говоря…

— А за какво друго, старче?

— Защо не ме попиташ, хане мой, каква бе причината да организирам бягството на батъра?

— И божият ангел кривва от пътя, когато в очите му блесне злато!

— Не, повелителю, нито ангелите, нито робите имат нужда от злато. То е необходимо на царете. Съвсем по друга причина помогнах на батъра Саян да избяга. Работата е там, че той се явява най-малкият син на мирза Улугбек от негова робиня аргънка и е роден брат по баща на твоята съпруга Рабиа-султан-бегим. За това знаехме само аз и тя…

Рабиа-султан-бегим доведе тук незаконородения си брат сред четирийсетте роби. Другите наследници не трябваше да знаят, че той е син на Улугбек. Мисля, на теб, хане, няма нужда да ти обяснявам, че на тях нямаше да им хареса появата на още един претендент за престола. Щом не пожалиха баща си, това детенце щяха да го заколят още в люлката.

Предчувствайки бедата, великият мирза Улугбек една година преди собствената си смърт ми заръча да пазя като зеницата на окото си любимата му дъщеря Рабиа-султан-бегим и седемгодишния му извънбрачен син. Дадох му клетва, че ще го направя. А ти вече знаеш, че съм верен дори на тези клетви, които са давали далечните ми прадеди…

Сега знаеш в какво съм виновен пред теб и на душата ми стана по-леко. Аз взех от султан Жанъбек часовои аргъни, защото само те биха се съгласили да избягат заедно с батъра, имащ отношение към рода им…

Можеш да решаваш участта ми, хане мой, вече ми е все едно. Спокоен съм, защото свято изпълнявах в този мимолетен живот клетвата на своя предтеча Кара-Нар и също толкова честно изпълних обещанието си към най-добрия от хората — учения мирза Улугбек!

Хан Абълхаир се стъписа, когато чу това признание. Той не знаеше дали да се радва, или да се ядосва. Защото когато възнамеряваше да осъди Рабиа-султан-бегим, той действаше не само от ревност. Нямаше търпение публично да опозори тимуридите, които той не обичаше. Причина за това бе поведението на Абдусаид — владетеля на Самарканд и негов зет, което напоследък все повече не се харесваше на Абълхаир.

Сложен навремето на престола от хан Абълхаир, емир Абдусаид го признаваше за свой върховен господар и дори построи в Херат дворец в негова чест. Той винаги изпращаше половината от събраните данъци в Орда-Базар, заради което ханските войски гарантираха безопасността на Самарканд. През последните години обаче всичко се промени. След като присъедини към Самаркандския и към Бухарския вилаети значителна част от Иран, включително изключително богатия северен Хорасан, емир Абдусаид престана да се съобразява с хана и правеше всичко посвоему. Като капак на всичко Абълхаир научи, че не друг, а родната му дъщеря, която даде на емира за жена, тласка мъжа си към непокорство…

Особено нагло започна да се държи самаркандският му зет точно сега, когато в резултат на заминаването на много от казахските родове начело с Жанъбек и с Керей, неговото могъщество отслабна значително. Този наследник на Тимур вече бе започнал да го заплашва с юмрук! Ако не го накаже сега, утре всички подвластни султани, емири и бекове ще започнат да правят като него и ханството му ще рухне като стар глинен дувар…

Не, той няма да го допусне. Далновидният, опитен Абълхаир ще им покаже железните си нокти. Нали навремето именно Рабиа-султан-бегим настояваше ханът да помогне на Абдусаид да седне на престола. Нека тя да отговаря за всичко, пък после ще дойде и неговият ред. Жалко, че сега няма достатъчно войска, за да обсади Самарканд.

Да, той отслабва, а враговете му с всеки изминат ден стават все по-силни. Жанъбек и Керей, този Абдусаид, Иса Буга — владетелят на Моголистан, към чиито предели тръгнаха много от степните аули. Какво пък, трябва да има търпение…

Такива мисли се въртяха напоследък в главата на Абълхаир и тогава дойде случаят с Рабиа-султан-бегим. Това беше за него истинска находка за него, която му позволяваше да покаже на всички тимуриди, пък и на другите васални владетели, колко решително е настроен. Ето защо не го зарадваха особено показанията на бившия му съветник, които снемаха всякакви подозрения от Рабиа-султан-бегим.

Но нейде в дълбините на душата си ханът усети и някакво освобождаване от ревността, която понякога се промъкваше в сърцето му. Все пак той обичаше своята още млада и красива жена, гордееше се посвоему с нейния ум, образованост и добри маниери.

Защо обаче Рабиа-султан-бегим не му каза, че Саян й се пада брат? Аргънските султани явно знаят за това, но от него всичко се крие. Не говори ли това за тайните й отношения с аргъните? Кой знае какви мрежи вече са изплетени срещу него!

Ханът отново стана мрачен… Няма на света по-силно безпокойство от болезненото чувство, че те преследват. Точно от него страдат за наказание хората, приличащи на хан Абълхаир. Навсякъде му се привиждаха врагове. Той не вярваше на никого на света, освен на себе си. Ако прибавим към това, че той беше мнителен по природа, то става ясно каква жестока змия гризеше през цялото време сърцето му…

„Не… не… Те всички са се обединили, за да унищожат мене и моето ханство! — мислеше си Абълхаир. — Първата ми работа е да изтрия от лицето на земята тази змия Рабиа-султан-бегим!“

Оспан ходжа разбра за какво мисли сега ханът.

— От мен аргъните разбраха, че Саян батър е от техния род — тихо продума той. — Казах им за него още преди пет години…

— Защо?

— Сиракът прилича на заливана от вълните в открито море лодка. Нима трябваше да крия от него, че има все някакви роднини на този свят!

— Нима нямаше на кой друг да се опре, освен на аргъните? Нали ханъм, тайната му сестра, искаше да му издейства топлото местенце на аталик?

— Но нали ти не се съгласи, хане мой…

„Да, аз не се съгласих, — мислеше си ханът. — А нямаше да е лошо, ако родният син на Улугбек беше станал побратим на сина ми и живееше при мен. Какъв хубав камшик щеше да бъде това над главите на тимуридите! Всяка сутрин биха се оглеждат за мен. И наказанието, което ще наложа на гнусния Абдусаид щеше да бъде подкрепено от тълпата… Колкото и земя да завоюваш, ако не угодиш на хората, ханството ти ще прилича на мъничък халат, облечен от великан. При най-малкото несръчно движение той ще започне да се пука по шевовете…“

Оспан ходжа отново прекъсна мислите му:

— Ако бяхте екзекутирали славния батър Саян, щяхте да се лишите и от дъщеря си Гулбахрам…

— Защо?

— Като всяка дъщеря на Ева и тя има чувства… Тя обича батъра Саян.

— Кой друг, освен тебе знае за това?

Оспан ходжа веднага се досети, че ханът не задава случайно този въпрос.

Той се замисли, после вдигна глава и изгледа хана:

— Рабиа-султан-бегим… Тя спи и вижда насън, че тези две любещи се сърца ще се съединят.

„Значи Рабиа-султан-бегим наистина е сестра на батъра — размишляваше Абълхаир. — Тогава защо го е крила от мене? Ако бях разбрал навреме всичко за този Саян, щях да го направя аталик на моя Суюнчик. Тогава всичко щеше да се нареди чудесно!“

— Рабиа-султан-бегим първо искаше да те помоли да направиш Саян побратим на Суюнчик, но в такъв случай той трябваше завинаги да се откаже от Гулбахрам, тъй като по закона на Мохамед не можеш да се ожениш за сестра си. Затова тя поиска за него само длъжността аталик… Тогава ти нещо се заинати, хане, а никой не се престраши да ти разкрие тайната на батъра Саян, познавайки характера ти. Нима би дал дъщеря си на някакъв бродяга, когато си я беше харесал главният батър на каракъпчаците. Пък и Кобландъ батър не е човек, който ще отстъпи плячката си на друг. Кой знае какво щеше да стане!

„Преди да управляваш ханството се научи да властваш в юртата си!“ Хан Абълхаир си спомни сега това изречение, което приписваха на Чингизхан. Как е допуснал всички тези неща и защо не знаеше нищо за тях? Той се смяташе за сърцето на ханството, през което преминава цялата кръв на безбройните вени. А сега изведнъж се оказа, че дори собственото му сърце е заключено за него!

Абълхаир не взе звънчето, а просто плесна с ръце. На прага веднага се появи Бахти ходжа и уплашено се вторачи в хана.

— Веднага доведете дъщеря ми Гулбахрам и извикайте батъра Кобландъ!

„Сега ще я дам на стария батър! — реши ханът. — Поне него ще впримча навеки заедно с войнствения му род. И заедно с това ще отмъстя на аргъните и техния Саян. Няма по-силен позор за млад батър! Може да е виновен пред мене, може да не е, но така ще направя. Сам си е виновен, че не каза навреме. Сега е сред най-злите ми врагове и вече не мога да го върна… А пък с Рабиа-султан-бегим ще почакаме. Тя наистина няма вина и още е в състояние да дарява радост…“

— Разреши ми, повелителю мой, да ти дам още един съвет. Едно време се вслушваше в съветите ми…

— Говори!

— Ханът, който е доверил тайна на своя везир, прилича на хванат в капана звяр. Съдбата му винаги е в ръцете на везира. Ако е приятел, ще му помогне да се измъкне от бедата, ако е враг — трябва да се пази от него. Каквото и да казваме, не е лесно да се отървеш от него…

— Защо ми го казваш?

— Пази се от Бахти ходжа, хане мой. Хората започнаха да се страхуват от него, а не от тебе. Така става, когато везирът вече здраво държи в ръцете си владетеля…

„Ама смъртникът е прав! — тази страшната мисъл прониза като мълния Абълхаир. — Да, Бахти ходжа знае всичките ми тайни, дори тези, които се боя да доверя на самия себе си. А какво ще стане, ако той въпреки цялото си нищожество се опита да ги използва срещу мене? Може би вече е станало нещо подобно. Неслучайно в последно време, щом го видя, имам чувството, че в дома ми влиза змия!“

Отново го заля вълна от страшна подозрителност.

Везир, който знае прекалено много, не трябва да остава жив!

Думите на бившия му съветник идваха до него сякаш от нейде далече и ханът замислено клатеше глава. Целият живот на този човек бе минал в дворците на разни владетели. Да, той има повод да се сърди на сегашния везир, но и самият хан вече неведнъж бе мислил за това. Да, да, прекалено много знае лукавият Бахти ходжа, че да умре от собствената си смърт. Той самият си избра да бъде везир и не може да не знае как ще свърши всичко това!

Влезе един от дворцовите служители и се поклони:

— Повелителю! Вашата многоуважаема старша съпруга не е посмяла да ви доложи, че от вчера търсят навсякъде Гулбахрам — светлата ви дъщеря. Сутринта е излязла да обяздва два сиви аргамака, които е трябвало да участват в предстоящото надбягване в долния аул. Но ги няма нито конете, нито дъщеря ви.

Ханът, свикнал в последно време с всякакви изненади в дома си, стисна камбанката така, че пръстите му побеляха.

— А Кобландъ батър?

— О, господарю! — В очите на придворния имаше страх. — Каракъпчакът Кобландъ батър напусна стана и тръгна с аулите си към Тургай…

Ханът помълча и вече тихо попита:

— Защо?

— Никому нищо не е казал. Джигитите му са въоръжени и никого не пускат до кервана. Хората приказват, че отишъл да гони избягалата Гулбахрам-Патшаим, но не можал да я настигне, защото била поела към Моголистан, закъдето са тръгнали и аргънските аули. Но това са обичайни лъжи. Никой нищо не знае!

„Не, не са лъжи! — Абълхаир стисна зъби. — Хората научават преди мен какво става… Излиза, че Кобландъ батър наистина се е надявал на ръката на дъщеря ми, а тя е избягала от него и от мене при аргъните! Ама и каракъпчака си го бива! В благодарност за това, че не го предадох в ръцете на враговете му, той ме оставя в трудна минута… Всъщност няма за какво да го виня. Това обаче означава, че всичко, казано от Оспан ходжа, се потвърждава. Заради момичето е искал да погуби Саян Кобландъ батър. От тук е и омразата му към Акжол бий… Какво пък, бреговете на Тургай още са ми подвластни. Поне това е добре, че батърът не е последвал Жанъбек и Керей в чуждите предели!“

— Явно е остарял къпчакският батър, щом не е можал да настигне едно момиче! — каза с подигравателна усмивка Абълхаир.

Той знаеше, че след пет минути тези му думи, с упоменаване на спокойната му подигравка, ще се разпространят из целия дворец. След час ще ги повтарят из града. А след три дни ще са обиколили цялото ханство. За тях ще знаят в Моголистан, в Самарканд и в Бухара, в Хорасан. Целият свят ще знае, за неговото могъщество няма никакво значение заминаването на някакви си аргъни, а след тях и къпчаци. Колко пъти са ставали такива работи в степта Дещ-и-Къпчак!

— Така е, повелителю! — подкрепи го зарадваният придворен и тръгна заднешком към вратата.

Абълхаир се извърна и с досада махна с ръка към Оспан ходжа. Трябваше да остане сам. Бившия съветник го хванаха под мишниците и го извлякоха от стаята.

— Сбогом, повелителю! — извика нещастникът, но ханът само сви рамене от досада.

Сега не му беше до правда и добрина. Владетелите обикновено забравят за такива неща и дори видът на хората, на които са с нещо задължени, предизвиква у тях раздразнение.

Пък и какво го интересува хана на цялата степ Дещ-и-Къпчак някакъв си затворник, който по-рано е бил негов съветник? Абълхаир го е направил съветник, пак той ще го отстрани. Та нали самият Оспан ходжа му даде добър съвет за везирите, които знаят твърде много?

Да, той трябваше най-после да остане сам, за да премисли случилото се. Веднага щом охраната затвори вратата, хан Абълхаир прилегна на възглавниците и впери невиждащ поглед в шарката на килима. От време на време ръката му избърсваше от челото потта, избиваща от тежките размисли…

И тъй, Жанъбек и Керей решиха да станат поданици на потомците на Джагатай в Моголистан. Каракъпчакът Кобландъ батър отведе своите аули край Тургай. В Маверанахър му обръща гръб подлият тимурид Абдусаид… И това не е всичко. Неотдавна му доложиха, че Казтуган жърау е решил да последва Жанъбек и Керей заедно с няколко къпчакски аула. Преди заминаването дребният певец благословил оставащите край Едил племена алчин и жапас със следните думи:

Ако камила легне в тукашната крайбрежна трева,

никога няма да я намерят.

Когато плува ято риби, конете не могат да пият вода!

Нощните шумове на зверовете

и чуруликането на ситите птици

няма да оставят човек да заспи и под земята!

Въпреки това напускам

твоите брегове, Едил.

Благославям тези, които остават,

и ви желая щастие

през всички векове!

Защо продължават да отиват при Жанъбек и при Керей казахските племена и родове? Нима Великата орда, създадена с такъв труд, е на ръба на пропастта? Вече има десет сина, петнайсет дъщери и петдесетина внука. Нима това не стига, за да се замажат всички течове в лодката?

Той още е жив, а някои от синовете вече взеха да си показват нокътчетата. Какво ще стане с ордата, когато те останат сами и няма да се страхуват от камшика на баща си? Ще разкъсат цялото ханство на парчета! Да, докато не е станало късно трябва с желязна ръка да въведе ред както в собствения си дом, така и извън прага му.

Преди всичко трябва да направи свой верен съюзник Маверанахър. Тимуридите имат там тежест и влияние, следователно трябва да използва Рабиа-султан-бегим. Правнучката на самия Тимур и дъщеря на обичания от тях Улугбек трябва да е жива и здрава, още повече, че отпаднаха всички подозрения по отношение на съпружеската й вярност. Чингизхан ни учи, че войната е необходима за завладяването на чужди територии, а кой може да ги управлява по-добре от неговите бекове и султани? Нека те бъдат от неговия род. Нека неговите деца бъдат владетели не в нестабилната променлива степ, където понякога всичко зависи от настроението на този или онзи батър и на неговия род, а в древните градове на Сърдаря зад дебелите им стени. Там рано или късно ще премести своята столица напук на всички степни жители, които си тръгват, без дори да го предупредят за това!

А след като се укрепи там, ще може да въведе порядък и в степта. Преди всичко трябва да осъществи отдавна замисления поход към Моголистан. Скъпо ще си платят непокорните за самоволното си напускане, по корем ще допълзят обратно под негова защита. Всичките им съседи ще насъска срещу тях!

Вярно каза този Оспан ходжа:

„Везир, който знае прекалено много, не трябва да остава жив!“

Това се отнася преди всичко за него самия. Макар да е в дълбока яма и не му е останал много живот, не трябва да се уповава на Бога за такива работи. И земята има уши. Прекалено много тайни разказа днес. А колко още пази паметта му! Що се отнася до Бахти ходжа…

От този ден престанаха да дават всякаква храна на лежащия в каменния чувал Оспан ходжа. А главният везир Бахти ходжа изведнъж изчезна. Излязъл от дома с четирима нукери от личната си охрана и не се върнал. Ханските хора го търсили навсякъде, но той бил изчезнал без следа.

Скоро тръгнаха слухове, че Бахти ходжа е избягал в Моголистан. Ханът бе потиснат от това обстоятелство и гледаше накриво придворните и близките хора на избягалия везир. Те отначало си шептяха относно причините за изчезването на своя земляк, но после също се уплашиха от ханското отмъщение.

Хан Абълхаир се задоволи с това, че си взе за жена тринайсетгодишната дъщеря на изчезналия везир, която отдавна си бе харесал.

И все пак Рабиа-султан-бегим беше за хана по-скъпа от всичките му останали жени. Той продължаваше да обсъжда с нея много от работите си. И за нейна чест трябва да кажем, че тя даваше на хана добри съвети. Все по-редки ставаха неговите изблици на подозрителност спрямо нея. След като Бахти ходжа изчезна от хоризонта, тя започна да замества везира дори при решаването на дела, които не бяха женска работа. Тя притежаваше острия ум на баща си и се намесваше в живота на ханството без излишен шум, достойно и незабележимо…

Мина съвсем малко време и Рабиа-султан-бегим стана най-важният човек до съпруга си — хана. Той не взимаше нито едно важно решение без нейния съвет. А тя се стараеше да ги дава по-рядко, защото чувстваше: ако хан Абълхаир зависи прекалено много от някого, това няма да свърши с добро. Примери имаше достатъчно…

Точно по това време дойде вестта, че към Орда-Базар пътува Мохамед-Джоки, внук на Улугбек. По разпореждане на Рабиа-султан-бегим го посрещнаха с голяма тържественост още пред града. С него пътуваха десет джигити. Всички те слязоха от конете пред портите на Орда-Базар и влязоха в града пеша. Оставиха пред входа на двореца оръжието си и се поклониха дълбоко пред хан Абълхаир…

Ханът трепна и стисна кинжала си: Мохамед-Джоки приличаше като две капки вода на избягалия батир Саян. Дори бенката им беше на едно и също място.

Рабиа-султан-бегим, която седеше до Абълхаир, леко наклони глава:

— Повелителю мой, това е вашият най-млад шурей, роден син на мирза Абду-Латиф!

После тя се обърна към госта:

— Мой роден и единствен Мохамед-Джоки, лек ли беше пътят ти?

Той кимна утвърдително и произнесе задължителните думи.

— Стоиш пред своя зет, високоуважаван и мъдър като пророка Сюлейман, страшен като Искандер-Зулкарнайн, пред хана на цялата страна Дещ-и-Къпчак, верен приятел на Маверанахър и Хорасан!

Тя първа стана от мястото си, приближи се до племенника си и го прегърна здраво. Абълхаир отново усети лек световъртеж. А когато тя доведе племенника си при него, ханът дори направи крачка назад и само му подаде ръка. Да го прегърне, както се полага между роднини, беше пряко силите му.

Сякаш омагьосан, хан Абълхаир не можеше да откъсне очи от лицето на госта си. Същите гъсти сраснали вежди, пронизващ поглед, същото бледо, благородно лице, като на батъра Саян. И движенията му бяха същите — меки, тигърски…

Тревогата не преминаваше. На хана през цялото време му се струваше, че срещу него се замисля нещо и, предрешен като Мохамед-Джоки, в двореца е проникнал избягалият при аргъните батър Саян. Той всеки момент очакваше от него удар с кинжал. Рабиа-султан-бегим, която веднага разбра всичко, меко му се усмихна и успокояващо сложи ръката си върху неговата.

— Забравих да те предупредя, скъпи мой хане, че Мохамед-Джоки сякаш е повторение на батъра Саян! — прошепна тя.

Като видя, че ханът продължава да се тревожи, тя поиска разрешение да напусне заедно с госта, и Абълхаир се съгласи с облекчение. Рабиа-султан-бегим отведе госта в своята половина.

И през ум не й минаваше да вини невинния Мохамед-Джоки за това, че баща му Абду-Латиф уби нейния баща Улугбек. Абду-Латиф не изкара дълго след отцеубийството и скоро беше заклан на същия този трон. Само враговете имаха полза от цялата тази работа.

— Дъщерята на Улугбек не трябва да враждува със сина на Абду-Латиф, защото въпреки всичко сме една кръв! — му каза тя. — Отдавна се знае, че „шестима, които се карат, отстъпват в битка пред един смелчак“. Сред останалите живи потомци на Улугбек ние сме най-близки. Нека дадем пример на неспокойната си рода. Потомците на великите завоеватели винаги трябва да се стремят към мир, за да не се разпространи и върху тях божието проклятие!

Рабиа-султан-бегим неслучайно беше толкова мила с Мохамед-Джоки. Те израснаха заедно в двореца на Улугбек и племенникът беше само с пет години по-малък от нея. Като кака тя се грижеше за него още от дете. Въпреки жестоките придворни нрави те от ранни години изпитваха един към друг любов и привързаност. Сега това чувство взе връх над всичко останало, което се бе случило между бащите им и между роднините им.

В чест на пристигането на Мохамед-Джоки четвъртата жена на хана организира голям пир. Отново се състезаваха джигити и борци, от сутрин до вечер в ханския парк се люлееха люлки.

Когато отмина полагащата се на госта седмица на забави и веселие, Мохамед-Джоки бе приет от Абълхаир. Той разказа на хана за целта на своето дълго и трудно пътуване и за плановете си. Като видя, че гостът е съвсем без оръжие ханът почти се успокои. Разговорът между двамата се получи. Разбира се, главна роля изигра присъстващата там Рабиа-султан-бегим. Абълхаир взе да свиква с вида на своя роднина и вече не се хващаше за кинжала.

А Мохамед-Джоки му разказа интересни неща. Оказа се, че народът и почитаните бийове не са доволни от управлението на Абдусаид. Ханът се поинтересува от количеството и състава на войските в Самарканд, Бухара и Херат.

Мохамед му разказа подробно, направи оценка на състоянието им. А после без заобикалки поиска от хан Абълхаир да го подкрепи за предстоящата борба за престола на тимуридите.

— О, велики хане, затова съм дошъл при вас! — каза той. — Моят дядо Улугбек е наследил този престол от самия Тимур. А сега е дошъл моят ред, правото ми върху престола на дядо е неоспоримо!

— А как мислиш да го осъществиш? — попита хан Абълхаир. — Право има само този, зад когото стои добра армия…

— Знам, хане мой… Абдусаид сега е тръгнал на поход, за да довърши завоюването на Хорасан и Балх. Така той се стреми да укрепи своето могъщество, за да не зависи от никого. В Маверанахър расте недоволство, защото войната поглъща всички средства. Помогни ми да превзема Самарканд и всички ще обърнат гръб на Абдусаид. Такъв удобен случай едва ли ще имам друг път…

Абълхаир криво се усмихна:

— Когато трябваше да вземе властта от Абдалах, същото ми казваше и Абдусаид…

— Аз не съм Абдусаид! — възкликна Мохамед-Джоки. — Ако стана корехан на Самарканд, никога няма да забравя вашата подкрепа. Мога да се закълна върху Корана, че ще ви бъда като син! Нима моята скъпа Рабиа-султан-бегим не е най-близкият ми човек на този свят?

— Няма защо да те осиновявам… — замислено каза хан Абълхаир. — Имам достатъчно свои синове. Но аз искам ти да бъдеш на престола на тимуридите като някой от тях!

— Ето Корана, ето хляба — заклевам се, че ще бъде така. Ако наруша тази си клетва, можете да правите с мен каквото си поискате!

Абълхаир мисли дълго, после погледна към Мохамед-Джоки със съвсем други очи. Това бяха суровите очи на пълководец:

— Колко бойни слона, годни за битка, са останали в Самаркандския вилает?

Този въпрос винаги е занимавал степните военачалници, когато са започвали война с Маверанахър. След като Тимур завоюва част от Индия, във войските на всички по-големи или по-дребни владетели се появиха бойни слонове. Значителен брой от тях имаше в Самаркандския и в Бухарския вилаети. Това беше най-действеното средство срещу степната конница. Полудивите коне се плашеха от вида на тези чудовища и преставаха да се подчиняват. Пък и смелите джигити не се приближаваха много охотно до огромните слонове, върху гърба на които стояха защитени от укритие стрелци и обсипваха нападателите с град от стрели.

Хан Абълхаир обикновено избираше такъв момент за нападение срещу Маверанахър, когато слоновете участваха в някакъв поход. Като вълча глутница, която напада заспалите кошари само нощем, налиташе неговата конница върху оставените без нужната защита градове. А след тяхното превземане слоновете ставаха безполезни.

Наистина по това време слоновете в Маверанахър бяха останали твърде малко, но Абълхаир още от млади години изпитваше пред тях мистичен страх. Беше на двадесет и пет, когато за първи път наближи стените на Самарканд. Само три слона пуснаха срещу него жителите на града, но цялата огромна войска на хана се разбяга панически кой накъдето свари. Когато огромното животно тръгна срещу него, размахвайки хобот, той така се уплаши, че изтърва копието и побягна пеш, изоставяйки коня си. Добре че умният кон сам го намери в бъркотията и го изнесе от битката.

Оттогава, преди да тръгне към Маверанахър, хан Абълхаир винаги питаше за слоновете. Както се казва — „ухапаният от змия се страхува да прекрачва през пъстро въже“.

— Все същите три слона в целия Маверанахър! — успокои го Мохамед-Джоки. — Пък и те са вече толкова стари, че стават единствено за превоз на харема.

— Нима е трудно да се намерят други слонове? — недоверчиво попита хан Абълхаир.

— Работата не е в слоновете… За да се научат на бойно изкуство и да се използват за военни цели, трябват опитни водачи. По-рано с това се занимавали пленени роби от Индия. Много от тях остаряха и умряха, други избягаха в родината си. Двадесет от слоновете, останали без водачи, бяха отровени навремето от противници на Абдалах…

Абълхаир доволно кимна:

— И добре са направили!

Той вдигна очи към тавана, където бяха изписани различни мъдрости на арабски и с половин глас прочете: „Където може, върши делата си без кръвопролитие. А където не може, нека аллах ти бъде съдия!“

Под това изречение на стената висеше множество оръжия: меч, извита степна сабя, триъгълно двуостро копие от силициева стомана, чугунен боздуган с глава на пъпки, няколко лъка… Точно с този меч бе отсякъл навремето главата на своя наставник и учител. А с копието бе пронизал сърцето на хан Мустафа…

Абълхаир неволно се усмихна… „“… където не може, нека аллах ти бъде съдия!" Сякаш не с божия помощ съм взел оръжието в ръцете си! Че нали бог не е допуснал съществуването на копия и мечове на земята, за да се забавлява".

Да, бог винаги е бил с него, иначе нямаше да му върви така през целия му живот. Ето и сега е допуснал бойните слонове да бъдат пратени в Маверанахър. Не е ли това знак свише да нападне затлъстялите граждани! Нека клетвопрестъпникът Абдусаид се сърди на себе си! Аллах не може да бъде с него, защото е нарушил дадената клетва. А хан Абълхаир е избран от бога да му бъде съдия.

Той се втренчи в лицето на Мохамед-Джоки:

— „Милей за ближния си!“ Така пише в Корана и аз съм готов да ти помогна. Но има две условия…

Мохамед-Джоки склони глава.

— Първото от тях е… — Хан Абълхаир се обърна към Рабиа-султан-бегим, показвайки, че това условие има отношение към нея. — Емир Абдусаид се ожени за дъщеря ми като потвърждение на клетвата. Как да накажа клетвопрестъпника, който смъртно ме оскърби, въпреки нашето родство?

Жена му, която го разбираше от половин дума, се усмихна и махна с ръка:

— Естествено връщането на дъщерята при баща й от неверния мъж не е достатъчно за такова провинение. За наказание и за утвърждаване на властта си ти, велики хане, трябва да вземеш за жена тринайсетгодишната дъщеря на Абдусаид от първата му жена, Ибадат.

— Да, точно така! — потвърди думите й Абълхаир и отново се обърна към госта си: — Значи първото условие ти беше съобщено от моята съпруга. И ти ще се закълнеш, че тази неразцъфнала пъпка, за чиято красота говорят из цял Маверанахър, ще бъде в моята ваза!

— Кълна се, велики хане!

— Второто условие не е сложно… Клетвата, нарушена от Абдусаид, сега ще дадеш ти!

— Кълна се, повелителю мой!

Скоро от Орда-Базар тръгна десетхилядна войска. С нея яздеха няколко прочути батъри, чиито имена бяха известни в Маверанахър. Заедно с войската пътуваше и Мохамед-Джоки, за да си върне принадлежащия му по право престол на тимуридите…

Хан Абълхаир знаеше, че в отсъствие на емира Абдусаид няма да е трудно да превземе Самарканд. И все пак, съгласно навика си, след седмица той самият пое към града начело на двадесетхилядна отбрана армия. Никой в Маверанахър сега не можеше да устои на такава сила.

По време на своето управление хан Абълхаир на няколко пъти мести столицата на своята орда. По едно време дори смяташе да я пренесе в Крим, недалеч от Кара-Даг. Там на топлия морски бряг се намираха джамията и дворецът на неговия далечен роднина Узбек хан. После се появи план да възстанови разрушения от Тимур град Сарай на река Едил. Но това беше далеч от Маверанахър, с който той все повече свързваше политиката си. На запад се образуваха и укрепваха нови държави и той разбираше, че скоро няма да има сили да се бори с тях. А в Маверанахър, този „земен рай“ според думите на поетите и на учените, той беше вече нужен съюзник.

Затова и се връщаше всеки път в Орда-Базар, за да не губи връзка с Маверанахър. Но този малък степен град стоеше далеч встрани от важните кервански пътища, в него имаше малко работилници, около него не растеше нищо. Огромното ханство се нуждаеше от истинска столица, ханът и неговите везири трябваше да бъдат по-близо до основните владения. Освен това сега, след като значителна част от степните родове се преместиха към Моголистан и към Тургай, значението на Орда-Базар съвсем изчезна…

Пък и районът на Орда-Базар ставаше все по-опасен за търговците и за ханските чиновници. Напоследък зачестиха случаите на въоръжени нападения и на кражби от ханските табуни. Все по-често започнаха да споменават за някакъв народен батър и атаман, сплотил около себе си храбри джигити, който раздавал на бедняците отмъкнатите хански коне и добитък. Разправяха, че язди необикновен вълшебен кон и го съпровождат само батъри бедняци, пастири на коне. И наистина, ханските патрулни отряди не един път бяха преследвали из пясъците този батир, но той за един миг изчезваше с джигитите си и бе невъзможно да намерят дори следите им…

„Едноокия батир“ беше не друг, а бившият хански коняр Орак. Той живя близо година в планинска пещера заедно с излекувалите го влъхви. Лицето му беше обезобразено от страшни белези. И той не желаеше да се покаже в такъв вид на Аккозъ, предпочитайки да остане мъртъв за нея и за останалия свят. Орак батър прие друго име и малцина знаеха тайната му. Той дори не предполагаше, че една от причините, поради която ханът искаше да премести столицата си по-близо до зелените оазиси на Маверанахър, бяха смелите му набези.

След дълъг размисъл Абълхаир реши да направи своя столица Ургенч, разположен край Джейхун, или Амударя, както все по-често започнаха да наричат тази дива, своенравна река — една от най-големите реки на света. Недалеч, в предела на видимостта, се намираше град Хива. Наоколо се простираха запуснатите поля на древния Хорасан, който постепенно се съвземаше след страшния разгром, извършен от Чингизхан. От Ургенч се откриваше път към Каспийско море, към Маверанахър, към Хорасан и Балх. Наблизо живееха родствените каракалпаки, които не представляваха опасност за могъщото ханство, а неспокойната степ Дещ-и-Къпчак се намираше оттатък пустинното Аралско море…

Точно от там, от Ургенч, ще тръгне да завоюва Моголистан, а когато завърши похода, ханството му ще бъде по-голямо от всички велики държави на древността. Славата му ще се мери с тази на гръцкия цар Искандер, с тези на самия Чингизхан и на страшния Тимур!

Може ли да се мечтае за нещо повече в този живот? От поколение на поколение ще предават името му, а потомството му ще управлява всички народи и ще бъде предпочитано пред другите хора. Не му трябва мъдростта на разни жърау, които заради презрения мир пренебрегват бойната слава. Всичко се споява с кръв, и колкото повече кръв се пролее, толкова по-силно ще звучи името му през вековете!

Да, хан Абълхаир бе решил да не се връща в Орда-Базар след този поход, но засега многобройните аули на подчинените му родове оставаха там. След седмица войската му спря на лагер край река Сейхундаря край развалините на древния казахски град Отрар, известен с героичната си съпротива срещу Чингизхан. Бяха издигнати шатри и юрти, за да си починат хората и конете да се напасат. През това време ги настигнаха изостаналите обози и керваните със следващите войската жени наложници. Можеше да започне преминаването през реката, което в онези времена не беше лека задача…

На това място Сейхундаря беше бурна и своенравна река. Бреговете й бяха обрасли с високи гъсталаци камъш, тръстика и с брястове. В тях живееха множество птици и зверове и всяка нощ край ханския лагер се чуваше ревът на разтревожени тигри.

Още по времето на Чингизхан е съществувал интересен метод за преодоляване на широки реки. Всеки воин имал мека обработена кожа от козел или от теле, по краищата на която през дупчици минавало здраво и тънко въженце. В кожата слагали дрехите и оръжието, след което воинът затягал въженцето. Получавал се голям, добре затворен кожен чувал, пълен с въздух. Обикновено връзвали чувала за опашката на бойния кон и плували, държейки се за него. Израснали край бурни реки като Орхон, Керулен, Енисей и Иртиш, монголите лесно преодолявали по този начин всякакви водни прегради по пътя си. От тях някои казахи са заимствали споменатия метод.

Но основната маса казахи, в това число и къпчаците, от стари времена използвали съвсем друг начин. Те вкарвали във водата освободените от товар коне на цели табуни наведнъж, като отпред плували най-опитните и силни животни. В средата на табуна, пазени от майките си, прекосявали жребчетата. Хората правели салове от камъш и върбови клони и само малка част използвали надути бичи стомаси и изсушени тикви.

След еднодневна почивка Абълхаир заповяда на своите джигити да секат камъш и да правят салове, а той заедно с неколцина нукери и приближени отиде на лов сред гъсталаците. На това място напролет реката излизаше от бреговете си, а когато водата се отдръпнеше, оставаха множество малки езера и протоци. През сушавите години тук обикновено се настаняваха за лятото аулите от далечните планини Казъкурт. В блатната тиня тук се заравяха огромни, колкото човек, сомове и налими.

А когато аулите не пристигаха, тези места оставаха царството на зверовете и птиците. Особена ценност представляваха елените и маралите, които се въдеха тук в изобилие. Едва ли някъде другаде мажеше да се намери по-хубаво пасбище за тях.

Хан Абълхаир яздеше верния си Тарланкок, когото бяха водили на повод през целия път до Отрар. Когато излязоха на малка полянка Тарланкок изведнъж тревожно изпръхтя и наостри уши. Право на поляната изскочи и профуча покрай него цяло стадо петнисти бухарски елени и няколко марала. Хората не бяха успели да се съвземат от изненадата, когато след елените и маралите на поляната се появиха вълци. Това бяха опитни люти хищници с настръхнала твърда козина по врата. Хан Абълхаир подвикна и полетя след тях със своя Тарланкок, оставяйки свитата далеч назад…

Пред него се откри равнина с храсталаци, зад нея синееше Сейхундаря. От двете му страни блестяха на слънцето блатисти езерца. Над земята се стелеше белезникава мараня и му пречеше да вижда добре какво става около него. Елените пред него приличаха на изчезващ мираж и само тъмносивият вълк, който тичаше последен, вече беше пред самите копита на Тарланкок. Ето че той се обърна с цяло тяло към хана, блеснаха стъклените очи на звяра, и в същия миг ханската стрела се заби в сърцето му.

Вълкът се преметна във въздуха и тупна на земята, а ханът вече опъваше тетивата, догонвайки следващия. Скоро от стрелите му падна втори, след него и трети вълк. За няколко минути Абълхаир уби четири вълка. В колчана му оставаше една-единствена стрела. Още няколко вълка бягаха пред него и му се прииска да настигне водача — огромен сив звяр, който водеше цялата глутница.

Тарланкок сякаш летеше над храстите. Хан Абълхаир опъна до край тетивата и почти изцяло прониза водача със стрелата си. Вълците веднага прекратиха преследването и за миг се разпръснаха. Абълхаир не ги удостои с вниманието си, преметна лъка през рамо и извади кинжала си. Беше решил да отбие от стадото и да заколи поне един марал. Но елените и маралите, без да спират си пробиха път през стената от камъш и изчезнаха от погледа му.

Абълхаир дръпна юздите и бавно подкара коня покрай гъсталака. Изведнъж Тарланкок се изправи на задните си крака и изцвили тревожно. Ханът не очакваше това и едва не падна на земята, но обзелият го ужас го накара да се вкопчи с всички сили в гривата на верния си кон. Буквално на десет крачки пред себе си, край трупа на удушен марал, Абълхаир видя приготвил се за последен скок огромен тигър. В очите му имаше зловещ пламък, мустаците играеха, а опашката му блъскаше земята. Щом Тарланкок отпусна предните си копита на земята, тигърът се изви във въздуха, закривайки половината небе с белия си корем. Страшната му ноктеста лапа беше вече над главата на Абълхаир, когато тигърът изведнъж рухна на земята. Ханът отвори очи и видя падналия по гръб звяр. Коремът му леко потреперваше, а близо до гърлото, точно срещу сърцето, стърчаха черните пера на стрела.

За да сразиш с една стрела такъв тигър трябва да притежаваш наистина юнашка сила. Кой ли е могъл да го направи?

Абълхаир се огледа и замръзна. От другата страна на долината сред гъстия храсталак той видя поне стотина непознати конници. А на петдесет крачки от него спокойно стояха два от дорестите коня от онези, които бе подарил някога на Рабиа-султан-бегим. Върху единия седеше избягалият от ханския зандан батър Саян, а на другия — родната му дъщеря Гулбахрам! По това, че лъкът на батира беше без стрела, той веднага определи своя спасител. Какво да направи? Да се поклони на младия батър и да му благодари, че го е спасил от вярна смърт, или да извика нукерите и да се нахвърли срещу него? Та нали този човек е избягал изпод стража, а после отмъкна и дъщеря му!

Докато ханът седеше в нерешителност, дъщеря му извади от колчана стрела с широк остър наконечник, опъна тетивата и спокойно се прицели в него. Ханът виждаше присвитите й очи. Те приличаха на неговите. Сърцето на Абълхаир се сви. Ако той се беше опитал да се защити от разярения тигър с тънкия си нож, то сега стоеше неподвижно. Тялото му сякаш се наля с олово. За някаква част от секундата усети жалост към себе си, мъка по живота, горчиво съжаление, че тръгна на лов без броня и ризница…

Абълхаир стоеше неподвижно със затворени очи. След известно време той чу тропота на преминаващи наблизо коне и гласа на дъщеря си:

— Напразно задържа ръката ми… Ако ние му паднем в ръцете, няма да ни пощади!

— С жена, която е убила баща си, не бих могъл да прекарам и една нощ!

В гласа на говорещия имаше мъжко хладнокръвие и ханът разбра, че това е батърът Саян.

— В такъв случай го убий сам!

— Коя жена с чисто сърце ще нарече съпруг човека, убил нейния баща?

Абълхаир отвори очи, но наоколо вече нямаше никого. Разбойниците, които очевидно предвождаше избягалият батър, бяха изчезнали в гъсталака. Нейде в далечината се разнесе гъстият сочен звук на медната тръба. Разтревожените придворни го търсеха. Свикнал със сигнала, Тарланкок изцвили силно и дълго в отговор…

След малко в долината навлязоха Бахтияр багатур заедно с другите батъри и нукери. Като видяха убитите вълци и проснатия на земята тигър, те започнаха да възхваляват мъжеството и доблестта на хана. Но Абълхаир не пророни нито дума в отговор. Той сякаш се бе вкаменил. За пръв път в сърцето му се промъкна разкаяние и той си помисли, че скоро ще умре…

Те поеха обратно към лагера и ханът мълча през целия път. „Нима за повече от трийсет години управление не съм се научил да разпознавам хората? — мислеше си той. — Не трябваше ли по-внимателно да преценя този Саян батър? Какъв верен слуга и военачалник щеше да излезе от него. Да не говорим, че щеше да е като вдигнат меч в ръката ми над главите на тимуридите. Когато искаш да завладееш света ти трябват точно такива хора — верни, неумеещи да хитруват!“

Нукерите возеха одраните кожи на тигъра и на вълците преметнати през раменете им. Дрехите им бяха в кръв и капки от нея оставаха по прашния път. Те бяха весели след успешния лов. Ханът обаче продължаваше да язди мълчешком. Чак когато приближиха ханската шатра, той повика с пръст Бахтияр багатур.

— Ако хванете без мене батъра Саян и дъщеря ми Гулбахрам, да пуснете батъра с почести… — шепнешком каза той, като се оглеждаше. — Отрежете само нейната глава!

От тези няколко думи умният Бахтияр багатур, който напоследък заместваше везира, разбра, че сигурно батърът Саян е убил тигъра. Още повече извадената от сърцето му стрела не беше на хана. Излизаше, че неизвестно от къде появилият се батир е спасил живота на хана. Човек можеше да се досети за това, и само едно не беше ясно на стрия придворен: защо ханът заповядва да пуснат батъра, ако го заловят, при това с почести. В миналото в такива случаи ханът правеше тъкмо обратното. По примера на всички чингизиди той смяташе чувството за благодарност за низко чувство, присъщо само на робите…

„Може би великият хан усеща смъртта си?“ — се мерна в мисълта на Бахтияр багатур. Той весело посочи тигровата кожа, която придворните вече бяха наобиколили.

— Никога не съм виждал такъв едър тигър! — възкликна той. — Страшно е да си помисли човек какво би станало, ако ръката ви бе трепнала, повелителю. Смъртта благополучно ви отмина и жертвата ми не се оказа напразна!

— Каква жертва? — запита ханът.

— Веднага щом препуснахте напред, ние се хвърлихме след вас. Но кой да настигне вашия Тарланкок! Тогава започнах да се моля на Бога за вашата безопасност, като обещах да му принеса в жертва белоглав овен…

— Да пуснете батъра Саян, ако го хванете! — тихо повтори Абълхаир, гледайки багатура в очите и давайки му да разбере, че прекрасно разбира намеците му.

— Ами ако го хванем втори път?

— Тогава и на него му отрежете главата!

Бахтияр багатур се усмихна едва-едва. Сега вече му беше съвсем ясно, че тъкмо батърът Саян е спасил хана от смърт. В благодарност за спасението си той смята за свой дълг един път да спаси от смърт Саян. Глава за глава, сметката е чиста. След това не може да става и дума за прошка. По всичко личеше, че ханът изобщо не се кани да умира. Тази негова милост беше просто една минутна слабост!

И все пак, страхувайки се да не попадне втори път в такова положение, хан Абълхаир не излезе втори път на лов по тези места. След още седмица огромната му войска се прехвърли на другия бряг на Сейхундаря. Тогава на хана му доложиха, че преди три дена точно на това място са преминали няколко казахски аула, които вървят към Моголистан, при Жанъбек и при Керей. Ханът заповяда да ги догонят и изтребят поголовно, с жените и децата.

Той реши да вземе лично участие в този кратък поход, но в този момент пристигна керван с дарове от току-що превзелия Самарканд Мохамед-Джоки. Внукът на Улугбек не можа дълго да остане на трона, защото върналият се от Хорасан емир Абдусаид отново си върна властта с помощта на съюзници. Но от радост Мохамед-Джоки сега му бе изпратил сякаш всички съкровища на Самарканд. Най-важното от тях беше тринайсетгодишната Ибадат, дъщеря на Абдусаид от старшата му съпруга. Преситеният хан веднага я съзря сред коприната, златните съдове и прочутите самаркандски килими, разстлани право върху червения речен пясък…

Абълхаир веднага отложи замисления поход с едно денонощие и остана в шатрата с тази напъпила роза, двойно по-приятна за него, защото беше дъщеря на врага му. Той усети на устните си вкуса на леко зелена ябълка, а големите изплашени черни очи го докараха до полуда, както в дните на далечната му младост. Над главата му беше синята шатра със сребърни стойки, а той се усещаше като орел, който разкъсва плячката си.

На следващата сутрин ханът искаше да заповяда на нукерите си да тръгват, но разузнавачите му докладваха, че вече е късно. Изглежда някой бе успял да предупреди казахските аули, които вървяха надолу по Сейхундаря. Те отново се бяха прехвърлили назад, на северния бряг, и сега вървяха по посока на Каратал. А саловете, с които се прехвърли войската на хана, са пуснати надолу по течението, защото не можеш да оставяш след себе си плавателни средства, от които може да се възползва някой противник. За да се направят нови салове трябва една седмица…

„Какво пък, нека отиват към Каратал — мислеше си Абълхаир. — Само да не е в Моголистан, при Жанъбек и при Керей. Когато се укрепя в Ургенч, ще разгромя Моголистан, а после ще се заема и със степта. Няма къде да ми избягат!“

Той дори не подозираше, че след двайсет години синовете му скъпо ще платят за сластолюбието на баща им. Защото този голям керван от бегълци, който той се отказа да преследва, бе воден към Каратал от бъдещия казахски хан Касъм, сина на султан Жанъбек. Ако хан Абълхаир го беше настигнал, кой знае как щяха да се развият по-нататъшните събития. Но младият султан Касъм бе жив и здрав и все повече се отдалечаваше с кервана си в степта…

След няколко дни войската на Абълхаир преодоля Червените пясъци и осолените почви на Междуречието и достигна Джейхундаря. Той продължи надолу по течението и видя безброй минарета, стени и кули. Започваха градовете на древния Хорезъм…

Той прекоси реката и лесно превзе Ургенч, когато смяташе да направи своя столица. В него се издигаше огромна джамия със син купол и полумесец, построена преди много години. Имаше и дворци, строени навремето от най-добрите майстори, докарани от Индия, Рум и Китай. Но въпреки плановете си Абълхаир не обяви Ургенч за столица на своето ханство, а продължи да чергарува с войската си по долните течения на двете велики реки, като от време на време тръгваше на юг към Маверанахър и се намесваше в непрекъснатите войни, които безбройните тимуриди водеха помежду си.

За главна цел на похода си Абълхаир все така смяташе завоюването на Моголистан, където всяка година се преселваха все повече степни аули. Той усещаше, че точно там зрее голямата заплаха за ордата му. Ханът смяташе, че може да пренесе столицата си в Ургенч чак след завоюването на Моголистан. А засега древният Хорезъм помагаше да се укрепи армията му, попълвайки я със свои джигити.

Обаче Абълхаир не можеше дълго да задържа внезапно превзетия Ургенч. След една година той бе принуден да го напусне и да тръгне с войските си към Съгнак.

Хан Абълхаир обмисляше плановете си дълги дни и месеци, преди да тръгне на поход, за да завоюва нечии земи. Готвеха се припаси, изпращаха се многобройни шпиони. И никой от обикновените хора не трябваше да знае за това. А после, в един най-обикновен ден, хората изведнъж виждаха своя хан разгневен от един или друг съседен владетел. И още него ден войската тръгваше на поход. Създаваше се впечатление, че само гневът на великия хан е достатъчен, за да се изтрият непослушните от лицето на земята.

Така стана и този път. Ханът изведнъж се замята из своя Съгнакски дворец като ранен тигър. А за да видят всички ханския гняв, още предната вечер бяха поканени в двореца първенците на града. Те седяха заедно с придворните из коридорите и по многобройните тераси и плахо се вслушваха в гласа на хана. Улиците също притихнаха, хората взеха де шептят, а пазарът бързо започна да опустява.

— Къде е Бахтияр багатур? — прогърмя в двореца.

— Бахтияр багатур!

Предаван от уста на уста, призивът напусна градските порти и пое към шатрата на командващия ханската войска. Веднага оттам се вдигна прах и се понесе към двореца. Като скочи в движение от коня, към двореца се затича едър смугъл мъж с оголени под халата гърди и крива сабя на колана. За да има ред, защото така беше прието, той отблъсна настрани двамата стражи, които стояха до вратата. След като избяга коридора и отново разбута телохранителите, той се втурна в приемната зала и приведен, със ситни крачки, стигна до мястото си до десния крак на хана.

— Кажи ми, Бахтияр багатур, имало ли е при нашия слънчевороден предтеча Чингизхан случай, когато някой род или племе са се осмелявали да напуснат неговата могъща орда? — сурово попита Абълхаир.

— Имало е веднъж такъв случай, хане мой!

— И как е постъпил тогава покорителят на вселената?

— Твоят велик предшественик изпратил подир бегълците войската си и тя изличила от лицето на земята неблагодарните. Не е останало дори името им, защото слънцеподобният Чингизхан забранил то да се произнася!

— Тогава защо още търпим някакви подли бунтари, които се осмелиха да избягат от нас в Моголистан? Защо моголистанските владетели посмяха да приютят тези непокорни хора?

Бахтияр багатур ниско сведе глава.

— Какви са твоите заповеди, повелителю?

Както правеше някога като млад, в нощта преди тръгването на войските хан Абълхаир се преоблече като обикновен нукер и, съпроводен от двама верни телохранители, се упъти към огньовете, около които се топлеха воините. Не го беше правил вече много години и сега дрехата на прост войник стягаше напълнялото му тяло, драскаше изнежената му кожа.

Той добре си спомняше разговорите, подслушани някога край лагерните огньове. По време на първите му победоносни походи към Дещ-и-Къпчак и към Маверанахър воините край огньовете пееха и се радваха. Те приказваха за приказните градове със сини куполи на джамиите, за изнежените красавици в безбройните хареми на търговците, за богатата плячка, която тепърва ги чака. Първото, което този път порази Абълхаир, бе напрегнатата, тъжна тишина край огньовете. Никой не пееше, не танцуваше, не се веселеше. Воините тихо разговаряха. Толкова тихо, че ханът трябваше да се приближи плътно до един от огньовете, за да ги чуе.

— Какво пък, така е било писано! — сякаш убеждавайки себе си, каза един млад веждест нукер със стар, кърпен кафтан. — Все ще се намери нещо в торбите и сандъците на онези, които се осмелиха да напуснат ордата на нашия хан. Всичко ще ни бъде от полза за домакинството. Пък после ще стигнем и до Моголистан!

— А докато си на война, какво ще ядат твоята Карашаш и трите ти деца? — сурово запита светлоок воин на около четирийсет, с белег през цялата буза.

Хан Абълхаир имаше изумителна памет за лица и той позна този червенокос воин, който се казваше Оръсбай. Беше участвал в почти всички походи, а сабления удар го получи преди двайсетина години, когато спаси самия хан от налитащите врагове.

— Да, Карашаш…

Гласът на младия воин стана глух. На хана му се стори, че дори неговите войнствено настръхнали допреди малко мустаци провиснаха унило. Край огъня настъпи гнетяща тишина. Всеки от насядалите си спомни своето семейство, бедната юрта, изпосталелия от недохранване добитък.

— Каква полза имаме от тези непрекъснати походи… — продължаваше Оръсбай. — Поне да беше поход срещу чуждоземци. А то — срещу кръвните ни братя, които не искат повече да търпят ханските псета, дето ни вземат и последния залък…

— А защо си отидоха? — запита някой от тъмнината. — Нима Жанъбек и Керей не са от породата на Абълхаир? И те ще дерат като него. Къде се е чуло хан или султан да не си взима своето?

— Така си е, но все пак своят ще ти смъкне само една кожа, докато вълците на Абълхаир дерат до последната, до седмата. Не, правилно постъпиха тези родове, дето тръгнаха с Жанъбек и Керей. Поне наши да ни съдират. Може пък поне да се погрижат да ни пазят от набезите на чуждоземците. А за нашия хан степта отдавна вече е станала мащеха. Ромонът на напоителните канали и намазът в градските джамии заглушиха спомена за родината му. Каквото и да си говорим, в степта се диша по-леко. И ако някой султан те е притиснал прекалено силно, степта е голяма, не си вързан за построена от глина къща и към нива. Вечерта натоварваш всичко на камилата, пък на сутринта — нека те търсят.

— Какво мислиш, че Жанъбек и Керей няма да построят свои градове? — се чу от тъмнината същият глас.

— Ще дойде време — ще построят — съгласи се Оръсбай. — Но това ще бъдат вече наши, а не завоювани градове. Я колко градове превзе Абълхаир. Казват, че вече дори не се облича по нашенски. А пък децата му изобщо никога няма да бъдат хора на степта!

— Обаче Жанъбек и Керей са вълци, не по-добри от Абълхаир!

— Какво пък, когато му дойде времето и за вълците се коват капани! — Оръсбай огледа седналите. — Нима са свършили в нашата степ добрите ковачи?

И тогава хан Абълхаир изведнъж усети, как ръката му сама е стиснала оръжието. Той вече бе извадил до половината кривото острие, за да отсече с един удар главата на Оръсбай. Само с усилие на волята си успя да разтвори ръка. Не му прилича на хана собственоръчно да наказва някакъв си простолюдин. Освен това из войската ще плъзнат лоши слухове точно преди похода… Но той няма да забрави Оръсбай. Няма да забрави и другите, седнали край огъня. Той има опитни хора за такива бунтуващи се голтаци. Абълхаир направи крачка назад в тъмнината.

— А пък аз нямам никаква собственост и пак не искам да участвам в този поход…

И него, своя роб, на име Кокуш, позна хан Абълхаир. Той беше вече над петдесетте, този роб воин, и в много битки бе заслужил похвала лично от хана. Преди десет години ханът го направи сотник, а сега този пес седи и слуша подстрекателски речи. И дори сам ги говори!

— Не искам да бъда грешен пред хората и пред бога, да вдигам меч срещу кръвните си братя — продължи през това време посивелият Кокуш. — Може да не съм равен на другите по благородство на кръвта, но и аз имам баща и майка. Не, този поход няма да ни донесе успех. Хрътката, ако я принуждават с ритници, никога няма да настигне лисицата!

Подобните огньове отвъд крепостната стена бяха много, но ханът се отказа да ги обхожда. Изпълнен с люта злоба вървеше той по нощната улица и две дълги сенки се плъзгаха след него.

Ханът се огледа. Може би и телохранителите му мислят като онези край огъня? Той изведнъж си спомни как стисна дръжката на сабята. Защо го направи? Та нали червенокосият Оръсбай говореше за вълчия капан, с който ще обуздаят Жанъбек и Керей. Защо искаше да му отреже главата? Да, каквото и да приказваме, Жанъбек и Керей са султани, ханска кръв. И колкото и той, Абълхаир, да воюва с тях, те винаги ще са му по-близки от някакви си безродни роби и голтаци!

Аулът, който се преместваше, се бе проточил на повече от километър. И не защото беше много голям. Прекалено измършавели бяха конете и камилите, а половината от жалката покъщнина бе натоварена върху кокалестите гърбове на няколко бикове и крави. Много от мъжете и жените вървяха пеша, което почти никога не се случваше при едно нормално преместване. Най-отзад вдигаше прах малко стадо овце. Наоколо се ширеше изгорената от слънцето безрадостна степ…

Начело вървеше висок сух старец с дълга брада и сурово лице. Целият му вид, внушителен и горд, никак не се връзваше с този мизерен и нещастен аул, който той водеше след себе си. Това беше същият онзи аксакал Конурбай, който някога се бе оплакал на султан Жанъбек от несправедливостта на хан Абълхаир. Накрая, разорен от нечуваните данъци, аулът тръгна последен по пътя на родовете, последвали метежните султани. Работата е там, че аксакалът чакаше едни камили, които трябваше да пристигнат от бреговете на Чу, изпратени от вече преместили се там роднини. Но камилите така и не дойдоха и те тръгнаха на път всъщност пеша…

Точно този последен аул, който също го напускаше, видя пред себе си хан Абълхаир, когато конят му се изкачи на малък степен хълм. С него беше подбрана сотня телохранители и още двайсетина конни нукери. Сред тях бяха и тези, чиито разговор чу ханът в нощта преди похода. По двайсетина остри стрели бяха приготвени за тях в колчаните на телохранителите, тези стрели трябваше да се забият в гърбовете на недоволните още при първата схватка с врага.

Сотникът на охраната, който яздеше редом с Абълхаир, се огледа, даде знак и десетина конника веднага се отделиха и препуснаха към кервана. Те го заобиколиха и в галоп поеха обратно.

— Пътуват към Жанъбек и Керей, повелителю! — извика телохранителят, след като скочи от коня и опря коляно в земята.

— Докарайте ги тук! — тихо каза хан Абълхаир и посочи подножието на хълма.

Петдесетина от телохранителите препуснаха към кервана. Чуха се викове, женски плач, мучене на крави, жално блеене. Скоро целият аул беше събран в обрасла с бодли долчинка. Хората уплашено гледаха към върха на хълма, където се виждаше неподвижната фигура на хана. Само старият Конурбай гледаше гордо и спокойно и на лицето му нямаше страх.

Когато виковете утихнаха, аксакалът бавно тръгна към върха и спря пред самата муцуна на ханския кон. Той с достойнство склони глава и каза:

— Пред вас, велики хане, прекланя глава деветдесетгодишният Конурбай от рода Джабагайлъ!

— Закъде сте тръгнали? — тихо попита хан Абълхаир, без да отговори на приветствието на аксакала.

— Към река Чу, повелителю… Там, където отидоха всички наши хора!

— Защо го правите?

— Тук стана страшно за живеене, повелителю. Твоите събирачи на данъци са станали като гладни вълци!

— А нима там, където отивате, няма да събират натурален данък?

— Ще събират, но се надяваме, че ще бъде само един. А тук, освен че взимат родовите султани, взимаш и ти. И то така взимаш, че на хората им става черно пред очите!

— Но аз съм вашият хан. Хората от векове плащат на хана неговата част. Или си забравил основния завет на предците, старче?

— Не, не съм го забравил. Но според този завет ханът, като получи своята част, трябва да защитава поданиците си от врагове и несправедливости. Ти не правиш нито едното, нито другото. Отведе армията си в Междуречието и ни остави на произвола на съдбата. Останахме беззащитни от всички страни. А за справедливостта… Питай своите събирачи на данъци, колко хора и добитък бяха откарани за продажба от нашите аули миналата пролет. Тъй че вместо очакваната помощ ни се налага да се защитаваме от слугите ти разбойници!

Старецът говореше с равен, безстрастен глас, и в сивите му очи се четеше непоколебима твърдост. Жълтите пламъчета, които отначало блеснаха в зениците на Абълхаир, безсилно угаснаха. Той махна вяло с ръка. Сотникът бързо кимна с глава и жестока усмивка изкриви сините му устни.

— Обърни се, неблагодарнико, и виж гибелта на своето семе! — каза той.

Старецът бавно се обърна с лице към своя аул. В същия миг озверелите хански телохранители с оголени саби се хвърлиха върху невъоръжените и беззащитни хора. Многогласен човешки вопъл се издигна към светлото чисто небе. Изплашен степен орел направи рязък завой и бързо се отдалечи от това проклето място.

Мнозина от мъжете и момчетата хванаха тояги и ножове, но какво можеха да направят срещу въоръжените до зъби млади и силни воини! Жените прикриваха с тела и ръце децата си. Самите деца ужасени се криеха под коремите на кравите, и ханските телохранители ги гонеха с ритници от там. Двама държаха за ръцете аксакала Конурбай. Той стоеше все така изправен и само две малки старчески сълзи блестяха в ъгълчетата на очите му.

Затова пък очите на хан Абълхаир вече горяха с жълт неистов пламък като на младини. Човешката кръв, сълзите, насилието винаги го възбуждаха, караха сърцето му да бие по-силно. Дебелите му устни се стекоха в усмивка.

— Какво си мърмориш, старче? — с хрипкав глас попита той.

Да, устните на стареца мърдаха беззвучно. Абълхаир се наведе почти до устата му, за да ги чуе.

— О, аллах, ако съществуваш във всичко, накажи този мръсен чакал… От всички зверове само ситият чакал може да къса със зъби чуждите рожби!

Разбрал по лицето на хана за какво говори старецът, сотникът се надигна върху стремената и силно удари стареца с камшика през лицето.

Старецът обаче дори не помръдна. Устните му продължаваха да повтарят:

— О, аллах, ако съществуваш, накажи…

Резкият вик на наблюдателя накара всички да обърнат глави на изток. Оттам, откъм степта, препускаха трийсет-четирийсет конници. В лъчите на залязващото слънце те приличаха на огнени джигити, появили се от нищото. Отпред върху огромен кон с дълга грива препускаше едноок великан с пика в ръка. Черна превръзка закриваше не само окото му, но и част от страшното му лице.

— Орак!

— Орак отмъстителят!

— Батърът на простолюдието!

Хан Абълхаир неволно погледна назад, там, където беше лагерът на огромната му войска. Но до него имаше половин ден път. Ханът бе тръгнал с телохранителите си напред, защото разузнавачите бяха докладвали, че на три дни път от лагера в степта няма ничии отряди. Откъде се взе този Орак, неговият бивш пастир? Не един път вече бяха съобщавали на Абълхаир за негови нападения срещу ханските кервани. И после раздавал всичко до грош на бедняците, на простолюдието. Колко пъти се бяха опитвали да го хванат, но все без резултат. Освен това Абълхаир знаеше, че проклетият Орак се бе заклел да му пререже гърлото, на него, на самия хан!

Обаче разбойниците на едноокия не са толкова много. Ханът с облекчение видя, че телохранителите изоставиха клането, строиха се в равна редица и с насочени напред пики чакат нападението на метежниците. В този миг зад гърба им екна боен вик. Ханът трепна и неволно се приведе към гърба на коня. Той се огледа изпод лакътя си и видя, че двайсетина джигити — същите воини, които разговаряха край огъня, атакуват телохранителите в гръб.

— Отмъстителю, ние сме с тебе!

— Орак! Орак!

Трепна и се разпадна линията на телохранителите. Налетелите от две страни джигити смазаха и погнаха ханските воини в различни посоки.

Но хан Абълхаир вече не виждаше всичко това. Заедно със сотника и един от десетниците той препускаше към своя лагер, под защитата на войските си.

— След мен, отмъстители! — с гръмовен глас извика Орак батър.

— Дръжте го!

— Орак! Орак!

Джигитите се устремиха след вожда си. Един след друг, сразени от стрелите им, падаха от конете ханските телохранители. Изсвистя примка и без дори да извика удушеният сотник вече се влачеше след коня на Орак.

Ханът го спаси само конят му, Тарланкок. С всеки скок той отнасяше все по-далеч господаря си от преследвачите и скоро Орак батър разбра, че уморените им коне няма да настигнат хана.

Орак батър с джигитите си се върна при хората от аула и викна на оцелелите след ханския погром:

— Ей, хора, всички коне на проклетите хански телохранители са ваши. Яхайте ги по-бързо и препускайте бързо към Чу, докато ханът не се е върнал с кучетата си!

След Орак тръгнаха всичките хански нукери, които удариха в гръб телохранителите. Самият Орак батър не язди дълго с отряда си. След като заобиколи хълма той обърна коня си и препусна в степта към други отряди на бунтовниците отмъстители, които се криеха в безкрайната степ…

Слънцето вече се беше скрило зад хоризонта и огромната фигура на Орак батър и коня му изглеждаше десетки пъти по-голяма, отколкото беше в действителност. Спасените жители на аула видяха, как конникът великан препуска сякаш по небето. Скоковете на батърския кон изглеждаха огромни, като самият невиждан жребец беше от едната страна сив, а от другата — червен. Порасналите и остарелите после деца разказваха за това на своите внуци, а те — на правнуците. Така е дошла до нас народната легенда за славния батър отмъстител.

А хан Абълхаир отложи похода към Моголистан до следващата година. Той обаче не тръгна и тогава. Не тръгна и след две години.

Към следващата част или към съдържанието

Илияс Есенберлин Омагьосаният меч (5)

Метаданни

Данни

Омагьосаният меч

Информация

История

Сваляне / Връзки

V

Илияс Есенберлин
Омагьосаният меч (5)