Серия
Номади (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Алмас қылыш, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране
Еми (2016)
Корекция
plqsak (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Първа част

I

Нима смъртта не е най-сигурното оръжие в ръцете ти? Нима не твоят предшественик Чингизхан го е извадил от ножницата, за да покори света?

На теб е завещано това проверено през вековете оръжие.

А жалостта? Кой от чингизидите някога е позволявал тя да се промъкне в сърцето му? И простите степни люде, ако ги пощадиш, с презрение се отвръщат от теб. Те затова и съществуват, да отиват на смърт заради тебе!

Абълхаир лежеше върху голяма барсова кожа и главата на озъбения звяр беше под неговия лакът. Той се обърна на другата страна и отново потъна в размисли…

Да, да… Смъртта преди всичко е оръжие. Великият му предшественик не се е шегувал с нея. Единствено така е поддържал желязната дисциплина в своята войска. Не само преданията са съхранили сведения за това, но и книгите на чуждоземците.

Навремето един от тях посетил стана на самия Чингизхан и записал всичко за прочутия Велик закон. Персите после превели тази книга на своя език. Там е казано: „Ако някой се осмели да се нарече хан, без да е избран от специален курултай — смърт. Смърт и за този, който бъде уличен в съзнателна измама, който три пъти се разори, който окаже помощ на пленник против волята на пленилия го, който не предаде избягал роб на господаря му, който самоволно напусне поверения му пост, който бъде уличен в предателство, кражба, лъжесвидетелстване или в непочтителност към по-възрастните… Смърт… смърт… смърт!“

Устните на Абълхаир започнаха да мърдат. Всичко, което прочетеше, той запомняше наизуст.

„За монголската войска. По височайшето разпореждане на Чингизхан десет воина се подчиняват на един десетник — онбасъ, а десет онбасъ — на един стотник — жузбасъ. Над десет жузбасъ стои един минбасъ, а начело на десет минбасъ — един темник. Войските се командват от двама или трима нойона. Всички те се подчиняват на главнокомандващия…“

Такова построение на войската не беше случайно. Така по-лесно можеха да се държат в страх хората, защото бяха свързани от обща отговорност и само смъртта можеше да ги освободи.

„Когато войските са в битка и от десетте човека побегне един, или двама, или трима, то всичките се умъртвяват, а ако побягнат и десетте, а не побягнат другите от сотнята, се умъртвяват всичките; казано накратко, ако не отстъпват всички заедно, то всички се умъртвяват; по същия начин, ако един или двама или повече смело встъпят в бой, а останалите не ги последват, също се умъртвяват; ако от десетте един, или повече, попаднат в плен, а останалите им другари не ги освободят, то също се умъртвяват…“

Кървави следи са оставили по земята предците и на нас ни предстои да вървим по тях, без да криволичим. А това значи, че не трябва да има жалост към свои и чужди. Нима чингизидите са пожалили някого, когато са се стремили да постигнат целите си?

Четирима сина имал Чингизхан: Джучи, Джагатай, Угедей и Туле. Още приживе той разделил между тях завоюваните земи и всеки управлявал своя улус. Централната част на империята била за великия Чингизхан — Монголия и Северен Китай. Към залеза се намирал улусът на Угедей, в който влизали земите на изток и на запад от Алтайските планини; център на улуса бил районът на Чугучак. Третата част била улусът на Джагатай, включващ източните области на Средна Азия до Амударя. Център на този улус бил град Алмалък. Иран, Ирак и Закавказието влизали в улуса на Туле и на неговия син Хулагу, а център бил Тебриз. Последната, пета част от империята принадлежала на най-големия син — Джучи и представлявала улус, който включвал всички земи „до където са стигали копитата на монголските коне“ — от къпчакските степи до долините на Дунав. До смъртта на Джучи център на този улус били околностите на планината Улътау, а по-късно — град Сарай в долното течение на Едил — Волга.

Но след смъртта на Чингизхан между синовете му започнала борба за великия престол в Каракорум. И цялата степ се превърнала тогава в гробище. Тези междуособици продължили и при внуците, и при правнуците, без да отслабват нито за минута. Потомците на Джучи и на Туле представлявали единия лагер, а им противостояли потомците на Угедей и на Джагатай.

Угедей се възкачил на престола в Каракорум, а след смъртта му велик хан станал синът му Гуюк. Сменил го хан Мунке — един от синовете на Туле. Когато го избирали за велик хан синовете на Угедей и на Джагатай не пристигнали за великия курултай, защото били от една порода с Мунке и знаели какво могат да очакват от него. Чак след година по-доверчивите дошли да го поздравят. Посрещнали ги с големи почести, а после ги изклали в един ден…

Мислите на Абълхаир блуждаеха през вековете и той не намираше нито един пример, когато доверчивостта и снизходителността да са помогнали на някого да остане жив или да победи врага… Синът на Джучи — Батий и синовете на Туле — Кублай и Хулагу заедно воювали срещу синовете на Угедей и на Джагатай. И как завършила тази дружба между потомците на Кублай и на Хулагу? Със същото непрекъснато кръвопролитие, с препирни, войни. Не можеш да вариш в един котел две овнешки глави наведнъж. И де се е чуло два вълка да не се сдавят заради агне? А сега целият свят е заприличал на това агне. Струва ли си да виниш предците, че са били кръвожадни?

Хич не са се обичали един друг роднините чингизиди. И когато през 1246 г.‍ Гуюк все пак бил избран за велик хан, в степта отново замирисало на кръв. Батий, който се опирал на могъществото на Златната орда, не се подчинявал много-много на великия хан и това можело да завърши само с война. Като два свирепи вълка се душели един друг Гуюк и Батий. На третата година от управлението си Гуюк хан се спуснал от Тарбагатайските планини към покорената казахска степ и се отправил на запад начело на огромна войска. Насреща му тръгнали пълчищата на Златната орда. Батий обяснил това с необходимостта да нагледа владенията си в Саръ-Арка. Двамата ханове приличали на разярени бикове, риещи с копита земята. И като бикове чакали кой пръв ще отвърне рогата си…

Не им било съдено обаче да се сблъскат. Останалите чингизиди, които били затаили дъх в очакване на развръзката, ахнали. По време на похода Гуюк хан неочаквано се разболял и умрял…

При този спомен устните на Абълхаир лениво се изкривиха. От тогава чингизидите прекалено често умираха от подобни болести и винаги в най-решаващия момент. Не, потомците на Чингизхан никога не са се гнусели от всички видове убийства. Той ли да бъде изключение?

И все пак времената се променят. Не е лесно сега да се решиш на такова дело даже спрямо не много знатен човек. И му се налага на него, на законния чингизид Абълхаир, да премисля преди всяко убийство. От такива мисли го боли главата. Или пък е остарял и всяка решителна крачка го тласка към размисъл, кара го да не спи по цели нощи. Или се страхува?…

Кожата на барса се стори на Абълхаир твърда като съдрана плъстена постелка и той се обърна на другата страна…

Самият Батий надживял Гуюк хан само с осем години. И още на следващия ден след смъртта му между чингизидите започнало кърваво боричкане.

Според завета на Чингизхан тронът трябвало да бъде зает от най-големия син. Батий имал четирима сина и на един от тях — Сартак — се паднало правото да ръководи Златната орда. Макар този Сартак да бил приел религията на гяурите, чингизидите не били чак толкова набожни, че да му придават първостепенно значение. Въпреки младостта си той съумял да се покаже като смел и енергичен пълководец. Освен това го покровителствал и самият велик хан Мунке. Но третият син на Джучи — хан Берке — не смятал да отстъпва на Сартак престола на Златната орда…

И тогава пак се повторило чудото, помогнало някога на Батий. Работата е там, че хан Берке приел исляма от ръцете на самия халиф и получил от него Коран и дреха от раменете си. И когато се върнал в Каракорум с височайше разрешение хан Берке два дена не ял и не пил, а само се молил. А молитвата била Сартак да не стигне до Каракорум. Бог я чул и премахнал неверния Сартак от пътя на хан Берке. Божие оръжие, гласи мълвата, станала болест на стомаха…

Да, Берке станал хан… Минало известно време и тронът на Златната орда отново се върнал при потомците на Батий. Един от тях, добрият и отстъпчив Жанъбек, бил заклан собственоръчно от родния си син Бердибек. А за да си няма главоболия в бъдеще, заедно с него Бердибек изклал всичките си по-големи и по-малки братя, които биха могли да претендират за престола.

Но и това не спасило от съдбата решителния хан Бердибек. Не се минали и две години и той самият бил убит от ожесточилите се роднини. От тогава останала поговорката: „Ето къде отсекли главата на камилата, ето къде загинал хан Бердибек.“

Със смъртта на Бердибек династията на Батий завинаги загубила престола на Златната орда. Но колко още потомци на Джучи били останали! Четиридесет сина и седемнадесет дъщери имал той и от тях произлезли безброй колена. Настъпвал ли е някога мир помежду им? Че нали и той, хан Абълхаир, е един от тях!

Да, през 1342 г.‍ умрял ханът на Златната орда Узбек, който построил в Крим джамия и медресе, а територията Дещ-и-Къпчак започнала да се нарича на негово име Узбекска или Синя орда. През 1428 г.‍ хан на източната част на степта Дещ-и-Къпчак стана Абълхаир от рода на Шейбани — петият син на Джучи. И той всеки ден мислеше за своите роднини чингизиди, които, като от засада, гледаха към бившия трон на Златната орда. Най-опасни бяха двата барса — Жанъбек и Керей, които водеха своя род от Токай-Темир, тринадесетият син на Джучи. Този род още през петото си поколение бе дал хан Урус, който отделил от Златната орда казахската Бяла орда и направил Съгнак своя столица. Със самия Тимур мерел сили хан Урус. Така че неговите потомци бяха сериозни противници.

Седемнадесет години бяха минали от рождението му, когато вдигнаха Абълхаир на бяла постелка в знак, че е провъзгласен за хан. Птицата на щастието кацна на рамото му и в жертва бе принесена бяла камила. Но колкото по-нагоре се качва човек по стълбата на славата, толкова повече стават враговете му. И те лакомо гледат към трона му от всички краища на степта.

От никого не се страхуваше така, както от Жанъбек и Керей. Всеки от тях имаше смели, жадни за власт синове, които му се зъбеха като вълчета. Сред тях вече се открояваха най-опасните: Касъм — син на Жанъбек и Бурундук — син на Керей. Какви чудеса трябваше да извърши, за да се отърве поне от тези най-опасни близки роднини?

Всичко трябваше да претегли хан Абълхаир, преди да започне да действа. Опора на Синята орда и дясна ръка на Абълхаир са къпчаците, а Жанъбек и Керей се опират на степното племе аргън. И с тях стреме до стреме вървят родовете конърат, найман, керей, уак, тарактъ. Трудно е да не се съобразяваш с такава сила…

А имаше и още по-дълбока пукнатина, която се появила в степта на Дещ-и-Къпчак преди много векове, когато древните тюркски племена, живеещи по средното течение на Амударя и Сърдаря, започнали да се премесват с местните ирански чергарски племена, а по-късно и с уседналото население на Согдиана. Останалите племена, които чергарували на север от Сърдаря чак до Жаик (Урал) и Едил, постепенно се отделяли от тях. Заедно с родствените племена, които от векове живеели в Седморечието, те образували единен съюз и се нарекли казахи…

И сега хан Абълхаир бе разположил стана си в казахската степ, но основното му внимание беше в по-голяма или в по-малка степен насочено към зависимата от него територия между Амударя и Сърдаря, наречена Маверанахър, и към Хорасан. От там подбираше жени и съветници, приемаше тамошните обичаи и церемонии. Той увеличи повинностите на подчинените чергарски племена и харчеше всички средства за издръжка на огромната армия и за възстановяване на разрушените градове по същите тези земи. Все повече и повече време той прекарваше в градовете, и все по-голямо недоволство изразяваха родените чергари — къпчаците. Те с презрение се отнасяха към уседналия начин на живот, предпочитайки древната свобода на степите. А на тези, които следваха хана в градовете, им се налагаше да пречупват своя начин на живот, традиции, нрави и обичаи, да стават придатък на отдавна регулираното стопанство на Маверанахър.

Точно с това не се съобразяваше хан Абълхаир. Ъмпрам — безсловесната тълпа — трябва безусловно да се подчинява на ханските заповеди, дори ако той й заповяда да върви на сигурна смърт. Такова беше завещанието на „Разтърсващия вселената“ към неговите потомци и чингизидите са мислели винаги така. Абълхаир смяташе, че появилото се в степите недоволство е свързано с интригите на Жанъбек, и му се струваше, че то ще изчезне от само себе си със смъртта на неспокойния султан. Ето защо Абълхаир мислеше не за тълпата, а за тези, които я водят. На първо място бяха многочислените султани, но върху простолюдието не по-малко влияние имаха и батърите, такива като Каптагай, Борибай, Караходжа и други. Всеки степен род имаше такива и имената им се превръщаха в боен вик. Чрез тях, чрез султаните и батърите, трябва да се ръководи простолюдието, защото неуправляваната тълпа може изведнъж да се превърне в страшна сила и да помете законната власт като побесняла придошла река.

Но колкото повече време минаваше, толкова по-трудно ставаше да намери общ език със своеволните султани, а още повече с батърите, които нямаха имущество и не признаваха над себе си ничия власт. И за да сломи непокорните, хан Абълхаир трябваше да действа. Ето защо се обърна той за съвет към предците.

Припомни си наставленията на Чингизхан към неговите синове. Когато ханът разделил между тях света на четири улуса, синовете му поискали да чуят от него добър съвет как да управляват хората си. Първи се обърнал към него най-старият син Джучи:

— Кажи, о притежателю на велика слава и покорителю на вселената, какъв трябва да бъде истинският хан?

— За да угоди на хората, ханът трябва да е умен, а за да му угодят хората — трябва да е силен! — отвърнал Чингизхан.

Вторият син, Джагатай, попитал:

— Как да направиш така, че хората да те уважават?

— Не се лишавай от трона си! — отвърнал Чингизхан.

Тогава към него се обърнал третият син, Угедей:

— А как да съхраниш трона си?

— Не допускай в обкръжението си по-умни от тебе! — отвърнал Чингизхан.

Четвъртият син, Туле, попитал баща си:

— Какво трябва да жертва ханът заради славата си?

— Сина си! — отвърнал Чингизхан.

Съдейки по всичко, синовете помнели съветите на баща си и относително благополучно изживели дните си. Не е ли това още едно доказателство, че и той трябва да се вслуша в тях? От самото начало на управлението си Абълхаир се обкръжаваше не само с шейбаниди, но и с други потомци на Джучи. Издънките на останалите чингизидски родове също намираха място в стана му. Никой от тях обаче не беше по-умен от хана. Така поне му се струваше на Абълхаир, защото всички те ниско скланяха глави пред него и млъкваха, когато той започнеше да говори.

Но ето че сред тях се появи султан Жанъбек. Заедно със своя роднина Керей намислиха да отделят от Синята орда най-голямата — степната — част от територията и да управляват самостоятелно. Каквото и да говореха, Абълхаир си обясняваше техните стремежи само с властолюбието им: кой друг, ако не той, познаваше притегателната сила на властта…

Не, не трябва да им позволи да го направят, защото Дещ-и-Къпчак е в основата на всичко. Държавата се строи като пирамида. Ако извадиш от нея един камък — ще се срутят и останалите. Тъкмо обратното, трябва да се мисли за по-нататъшното разширяване на ханството, защото и това е завет на дедите. Хиндустан, Моголистан, Иран, Ирак — ето на къде трябва да се насочи събраната в степта сила. И който и да се изпречи на пътя, трябва да бъде пометен!

 

 

Както туберкулозата разяжда гърдите на болния, страстта към завоевания разяждаше през вековете душите на чингизидите. Тя властваше над тях, ръководеше делата и мислите им, господстваше при решаването на семейните дела. Заразени от тази страшна и неумолима болест, хората престават да виждат света в истинската му светлина. Слепи стават те и вярват само в своето велико предназначение. Струва им се, че те заповядват на историята.

При това са най-обикновени, често дори посредствени хора. Безграничната власт погубва ума им, пречи трезво да се оцени обстановката, да се вникне в същината на събитията. И тогава е най-лесно да се изпълни заветът край теб да няма умни хора. В един прекрасен ден обаче от всичко това остава само позлатена обвивка и под краката на цял народ зейва пропаст…

Да, най-вече страда и плаща за всичко народът, щом се управлява от подобен властник. Какво струва за хана човешкият живот, ако пред очите се мержелее призракът на властта над вселената? Струва му се, че народът е създаден единствено за това — да изпълнява неговите предначертания. Дори умните владетели не успяваха да избегнат заслеплението от властта. То рано или късно ги застигаше. С хан Абълхаир това се бе случило отдавна. Той не можеше да разбере, че работата не опира до Жанъбек, или до Керей, а до дълбокото съпътстващо движение, което нарастваше в степта, без да зависи от никакви управници. Все повече се разминаваха интересите на родовете, които бяха уседнали и се смесваха с местното население, и на тези, останали да живеят в степта, отглеждащи добитък като бащите си, и ползващи се с относителна свобода, далеч от ханския стан. Султаните Жанъбек и Керей бяха по-близо до степните хора и бяха съумели да оглавят това закономерно движение за отделяне на Синята орда и за създаване на самостоятелна държава в степта…

От доста време вече се дебнеха един друг хан Абълхаир и неспокойните султани. Откритото убийство най-малко им подхождаше за разчистване на сметките. Сред чингизидите беше прието така да унищожиш противника си, че да не останат никакви свидетели.

Като опитен вълк и безпощадни вълкодави те се въртяха един покрай друг, очаквайки момента да се впият в гърлата си и да се затъркалят по земята в смъртна схватка.

 

 

Рано се отдаде на любовни забавления Хаиф-Жамал, седемнайсетгодишната дъщеря на Абълхаир от жена му мангътка. Такива работи се случваха в ханското семейство и всичко щеше да е добре, ако тя не беше пожелала младия и як султан Жанъбек. При едно от неговите пристигания тя му изпрати, както си беше реда, оправна сватовница. Красавицата му предлагаше да прекарат заедно времето, оставащо до скорошната й сватба.

Султан Жанъбек мразеше хан Абълхаир не по-малко, отколкото ханът мразеше него. Ханската дъщеря не му харесваше особено, пък и той имаше други утешителки в стана, но как да се удържи да не направи зло на врага си? „Докато се докопам до кожата на стария бик, поне да одера теличката му!“ — реши младият султан и прие нейното предложение.

Но се случи така, че самият Жанъбек се хвана в мрежата. Много му допаднаха на сърцето горещите ласки на младата красавица и накрая той реши да се ожени за нея. За сват покани братовчед си Керей — другия враг на хана.

В такива случаи чингизидите обикновено с много голямо желание отиваха към сближаване. Тесните роднински връзки укрепваха положението им в степта. Дори стари врагове се сдобряваха, омъжвайки дъщерите си. Този път обаче нямаше да се получи. Хан Абълхаир вече бе разбрал, че подобна сватба само ще утежни положението. Враждата беше стигнала прекалено далеч, изходът можеше да е само един…

Ханът не отказа директно на султан Жанъбек, а както му е редът даде уклончив отговор. „Наесен, когато аулите са върнат за зимуване, тогава ще решим“ — отвърна той на Керей. Разгневеният Керей направо изтърси на хана, че дъщеря му не е толкова невинна и няма да е лошо, ако побърза със сватбата. Абълхаир само леко се подсмихна, но му се стори, че тигър разкъсва с нокти сърцето му. Въпреки това той се направи, че не е забелязал грубостта на Керей и със спокоен глас повтори отговора си.

След като султан Керей си замина, Абълхаир повика при себе си палача — прочутия Курибай. Слабият, блед човек, приличащ на мъртвец, мълчаливо застана пред хана и зачака заповедите му.

— Помниш ли каква смърт настига чингизидите, когато това стане угодно на бог? — попита ханът.

— Аз помня всички видове смърт! — тихо отвърна Курибай.

— Любимата ми дъщеря Хаиф-Жамал нещо боледува тия дни…

Палачът мълчаливо кимна с глава.

След три дни хората в стана научиха, че дъщерята на хана Хаиф-Жамал е намерена в степта със стрела в гърдите. Всички знаеха чие дело е това и учудено поклащаха глави. Никой не посмя да се обади, но през степта от аул към аул вече летеше вестта за това…

Хаиф-Жамал бе погребана както се полагаше с голяма тържественост. Беше направен седемдневен помен. А после ханът отново извика при себе си Курибай.

— Нали знаеш, че за помена на любимата ни дъщеря Хаиф-Жамал е пристигнал султан Жанъбек? — попита ханът.

— Знам.

— Утре отиваме с него на лов. Струва ми се обаче, че и славният султан не е много добре със здравето. Дано не му се случи нещо…

— Всичко може да му се случи — отвърна Курибай.

— И помни, че султанът не е девойка. С една ръка дърво изтръгва, тъй че с теб трябва да има сигурни хора…

Курибай се изплаши от заповедта. Абълхаир можеше после да отстрани палача като неприятен свидетел. Вече имаше такива случаи с хора на хана.

— Всички султани знаят, какво значи да изляза на хански лов — отбеляза палачът. — Не е ли по-добре, повелителю, този път да отиде най-малкият ми брат Саръбай? Ръката му е здрава, а сърцето му тъгува за истинска задача…

Абълхаир даже се засмя вътрешно на примитивното и безпощадно коварство на своя роб. От страх за кожата си излагаше на опасност своя роден брат, като един истински чингизид.

— Нека бъде както казваш! — рече Абълхаир. — Но подготви всичко и лично поговори с брат си…

Колкото и да е странно, единствено султан Жанъбек не се досещаше за истинската причина за смъртта на Хаиф-Жамал. Тъй като беше млад и неопитен и през ум не му мина, че тя е убита по заповед на баща си, още повече, че през цялото време от неговия престой в ханския стан Абълхаир го обгръщаше с грижи и му оказваше особени знаци на внимание. Той не обърна внимание на предупреждението на Керей…

Едва неочакваното предложение на хана да отидат заедно на лов накара младия султан да застане нащрек. Още не бяха дошли есенните студове, когато е приятно за лов, а вече и до Жанъбек достигнаха някои слухове. Той се учудваше защо ханът не бърза да издири убийците на дъщеря си.

А в последния момент султан Жанъбек научи и още нещо. Съществуваше древна традиция, според която ханът преди лов изпращаше нарочни куриери до всички султани и приближени с покана да вземат участие. Този път покана бе изпратена само на Жанъбек и на Керей. Никой друг от степните султани не участваше в лова, но пък имаше много поканени от хората, които телом и духом бяха предани на хан Абълхаир и постоянно живееха в стана му.

От векове ханският лов беше най-големият празник в степта. Бековете и султаните на тези тържества можеха да демонстрират богатството си в пълния му блясък, да се похвалят с великолепни коне, с богати такъми и с оръжие. В същото време ловът беше нещо като военен преглед, на който всеки проявяваше мъжество, храброст, находчивост и точност в стрелбата. Немалко самохвалковци губят ума и дума, когато точно пред краката им изведнъж изскочи обезумял от страх заек. А какво остава, когато от близкия камъш се чуе ръмженето на тигър или на свиреп барс. Някои бягат ужасени, захвърлили оръжието си, а се случва и прочути стрелци, които на състезание от сто крачки откачат завързана за клон кесия, от три крачки да не поразят грамаден звяр.

Пак там, по време на лов, се проверява и утвърждава смелостта на младия джигит, излязъл за пръв път с мъжете.

Когато няма война къде, ако не по време на лов, можеш да се проявиш? Тоз, който без да трепне може да забие острата триръба стрела на четири пръста дълбочина в челото на тичащия към ловеца огромен глиган с половинметрови зъби, ще успее и срещу защитения от броня враг в близък бой. Неслучайно в степта наричаха лова панаир на мъжеството.

След като се посъветва с Керей султан Жанъбек все пак реши да приеме ханската покана, още повече, че нямаше видими причини да откаже. „Да бъде каквото бъде! — помисли си той. — Нали казват, че и в златен сандък не можеш да се скриеш от предречената ти смърт. Пък ако е съдено да останеш жив, то от хилядите летящи към теб стрели нито една няма да те засегне!“ — „Да, трябва да отидем на лова и да се преструваме, че не подозираме нищо — съгласи се Керей. — Но трябва да вземем и най-сигурните джигити, които няма да се отделят дори на крачка от нас. Ако не отидем сега, този вълк Абълхаир ще разбере, че сме разгадали замислите му и рано или късно ще намери начин да ни отстрани. Нали е казано — който се е съблякъл непременно ще скочи във водата…“

Грижливо се подготвяше за предстоящия лов Жанъбек. Както всички жители на степта той най-много обичаше бързоногите коне и ловните птици. Младият султан беше един от най-прочутите в цялата степ на Дещ-и-Къпчак кушбеги — дресьор на орли и соколи. Редом с бялата му юрта стоеше редица малки черни шатри и всяка се обитаваше от различна граблива птица. Истинските ловни птици не трябваше да се държат заедно в едно помещение…

Въпреки традицията султанът ловеше хищните птици не когато са малки, а като станат мощни оперени бойци. Макар че такава птица се опитомява много трудно, ползата от нея е неизмеримо по-голяма. Порасналият на свобода орел е по-силен и безпощаден от този, хранен от ръка.

На никого не доверяваше султан Жанъбек своите орли. Обикновено те по цяла година не се поддаваха на дресировка, но той упорито и търпеливо повтаряше всичко от начало. На главата на гордата птица се надяваше кожен калпак и я слагаха на люлка, за да свикне на конския бяг. После полека започваха да я хранят от ръка с изкиснато във вода месо. Гладът принуждаваше орела да се покори и той постепенно свикваше да приема храна само от ръката на господаря си. Въпреки качулката той познаваше стопанина си отдалеч.

Чак след много време махаха превръзката от очите на орела и господарят му започваше да го храни вече с червено месо. Орелът надаваше нетърпеливи крясъци при вида на месото, но го вземаше само от господарските ръце. После започваше препускането из степта. Жанъбек пускаше орела и скоро го викаше обратно, като всеки път му даваше да яде. Така птицата окончателно се опитомяваше и ставаше ловна.

Колкото и да е питомен орелът, щом види бягащата по земята огненорижа лисица, той като камък пада върху жертвата си, забива в нея нокти и се издига във въздуха. В този момент прозвучава зовът на господаря, орелът литва към него и получава двойна или тройна награда. Като запомни това, той вече сам с нетърпение очаква лова.

Жанъбек имаше няколко такива птици. По време на лятото те си бяха отпочинали и сега се измъчваха без работа. Султанът избра за ханския лов своя прочут, възпят от акините, сокол на име Сомбалак. А под ловджийския халат Жанъбек облече тънка, но здрава стоманена ризница, добре наточи меча си и постави нови пера на стрелите…

Стройна редица от конници със зурли се изкачи на хълма и над степта се понесе сигнала за сбор на ловците. Султани, бекове, емири, украсени с пера, с блестящи скъпи доспехи, започнаха да прииждат от всички страни.

Изведнъж по пътя от стана към небето се изви облак прах — голяма група конници препускаше към хълма, а начело, върху необикновено красив дорест жребец с бяла звезда на челото и сплетени на възли грива и опашка, яздеше самият хан. Конете на съпровождащите го ездачи също бяха със завързани гриви и опашки. От прекомерна игривост те хапеха стоманените мундщуци и приклякаха от нетърпение. Цялата свита беше облечена в леки ловджийски брони, върху главите проблясваха украсени сребърни шлемове. Зад тях, без да изостават и крачка от хана и неговите приближени, препускаше охраната от верни батъри и телохранители нукери.

Сред тази блестяща група се виждаха три-четири жени. Всички погледи бяха привлечени от една от тях, облечена най-добре и яздеща златистия ахалкетинец, известен на цялата степ и носещ името Ортеке, което означава „Танцуващ бик“. Красотата й заслепяваше всички мъже наоколо и всеки искаше тя да го забележи.

Това беше четвъртата жена на Абълхаир — дъщеря на великия учен, султан Улугбек, внук на Тимур. Тя се казваше Рабиа-султан-бегим и разправяха, че на света няма по-красива жена. Беше облечена цялата в злато, като седлото, чапрака, юздата, стремената също бяха украсени със злато. Перата върху островърхата й шапка, обточена с кожа от видра, се полюшваха от насрещния вятър, скъпата огърлица блестеше на слънцето, преливайки във всички цветове, но още по-прекрасно изглеждаше светлото й чисто лице с изписани като месец тънки вежди и черният водопад от коси, заплетени на плитчици…

Когато ханът и блестящата му свита наближиха хълма, откъм откритата степ се понесе още една група конници. Най-отпред върху тъмносиви аргамаци препускаха султаните Жанъбек и Керей и всеки имаше сокол на рамото.

Жанъбек и Керей носеха леки ловджийски кафтани, обточени със самурена кожа, и с казахски шапки на главите. Сред ездачите, които препускаха подире им, също имаше жени. Най-красива от тях беше Жахан — втората поред жена на Жанъбек, майка на младия султан Касъм. Тя беше дъщеря на батър от чергарския род Керей, но царствено яздеше млечнобял жребец, наречен Киикаяк, което означава „Крака на сайга“. За разлика от красавицата Рабиа-султан-бегим нейното седло, чапрака и всичко останало беше украсено само с ковано сребро, но именно среброто подхождаше на степната й красота и осанка.

И още по нещо се отличаваше от жената на хан Абълхаир прекрасната Жахан. Дясната й ръка твърдо стискаше тънка островърха пика. От гордата, стройна фигура на ездачката лъхаше смелост. Хората в подножието на хълма я посрещнаха с възторжени викове. Самият Абълхаир не пропусна да погледне към нея и красотата на Жахан сякаш го опари. „Нищо, ако господ позволи, утре тя ще бъде в ръцете ми!“ — помисли си ханът и пришпори коня. Той не я виждаше за първи път и отдавна бе решил, че тя е достойна за юртата му…

Но султан Жанъбек беше нащрек и внимателно следеше хана. Смяната на чувства върху лицето на хана не му убегна и той вече не се съмняваше, че врагът му е замислил нещо. Погледът на Жанъбек се плъзна по разноцветната блестяща тълпа, опитвайки се да определи на кого е заповядано да го убие. Изведнъж той забеляза трима по-просто облечени конника. Те се държаха по-настрана от другите и султанът усети върху себе си погледа на този, който беше малко по-напред. „Тези невзрачни хора не са били на никой предишен лов! — помисли си той. — Пък и не приличат на хора от ханската свита. Точно от тях трябва да се пазя!“

Заедно с огромния керван, натоварен с мехове кумис и всякакви други припаси, ханът потегли с нарасналата си свита на север, към планината Улътау. Преспаха по пътя и опънаха леки походни шатри в подножието на Аргънати, в едно от най-красивите места на златната Саръ-Арка. Тези земи били някога люлката на древната култура на казахите. И до сега там са се запазили руините на дворци, около които се търкалят парчета керамика и глазура. Точно за тези прекрасни планини се пее в прочутия древен епос:

Като най-скъпото нещо на света си ни дадена

в наследство.

Нашият прадядо Аргън се е радвал на красотата ти.

На изумрудените поляни с ручеи

като сребърни нишки,

от век на век ти се любуват аргъните, о планина

Аргънати!

Тук нямаше много кристални езера и пълноводни реки, способни да напоят огромни табуни, затова през топлото време на годината не се срещаха много хора. А най-вече защото тези земи от много отдавна принадлежаха на рода на султан Жанъбек, но опустяха, от както баща му Барак ги напусна и се премести в Орда-Базар, в стана на хана. За сметка на това имаше страшно много всякакъв дивеч: елени, сайги, големороги архари, дропли, тетреви, диви гъски. Цели три дни знатните ловци го изтребваха по всякакъв начин. Биеха барабани, за да подплашат яребиците и тетревите и веднага пускаха по тях соколите. С неизразима наслада прерязваха гърлото на уловената птица, гордеейки се един пред друг с успехите си. Преследваха архари и елени, пронизвайки ги със стрели направо от седлото. А тримата незабележими конника начело с брата на ханския палач Саръбай водеха свой лов, но все не успяваха да уцелят. Султан Жанъбек нито веднъж не остана сам и те не се решаваха да го нападнат. А какво ги очаква в случай на неуспех те знаеха добре…

Но последния ден, когато ханът обяви, че утре всички се връщат в стана му, щастието най-после им се усмихна. Увлечен в преследването на бързонога сайга, султан Жанъбек навлезе далеч навътре в гъсталака. Верните му джигити препуснаха след него, но конете им се бяха поуморили след три дни лов, пък и не можеха да се мерят с прочутия султански аргамак. Препускайки през горичката, Жанъбек изведнъж видя недалеч от себе си самия хан Абълхаир с неколцина верни люде, а отстрани вече приближаваха тримата, които беше забелязал по-рано. Ханът току-що бе сменил уморения си кон, а този на Саръбай беше пълен със сили, защото не взимаше истинско участие в лова. Заедно с Жанъбек те препуснаха след сайгата и султанът вече не можеше да се отклони, за да не се покаже страхливец пред враговете.

Скоро само трима се озоваха напред: султан Жанъбек, хан Абълхаир и братът на ханския палач — Саръбай. Всички други останаха далеч назад и не се чуваха дори гласовете им. Препускайки още малко те най-после настигнаха обезсилената сайга. Забравил за миг грозящата го опасност, в сляп ловджийски устрем Жанъбек скочи от седлото, хвърли настрана боздугана и извади ножа, за да заколи сайгата. И чак тогава забеляза Саръбай, който замахваше към него с боздугана си.

— Не я пипай, това е моята сайга! — злобно извика Саръбай.

Султанът скочи към коня му и го свали от седлото. Рухна заедно с тежкия противник в гъстата трева, но при падането успя да го измести под себе си. Горящите от злоба очи се озоваха пред лицето му и изведнъж в тях се появи радостна надежда.

— Удряй… Удряй по тила! — извика той на някого.

Без да изпуска Саръбай, султанът отвърна поглед и видя изправения до него хан Абълхаир…

 

 

Абълхаир така и не разбра защо не удари по тила султан Жанъбек. Нещо за миг удържа ръката му, а после иззад храстите се показаха хора и вече беше късно да се направи нещо. Първи до мястото на произшествието пристигна Керей. Тогава Жанъбек пусна Саръбай.

— Този път ти прощавам, защото не ти си главният виновник! — през зъби процеди той и така погледна Абълхаир, че ханът изтръпна.

А сайгата все още лежеше жива. Жанъбек я погледна и махна с ръка.

— След като простих на човека, който посегна на живота ми, защо да не простя невинното животно! — каза той на Керей, закачи боздугана на колана си и яхна коня. Те заедно препуснаха към своите, а хан Абълхаир мълчаливо гледаше след тях…

Станалият от земята Саръбай също сложи крак на стремето. Ханът му обърна гръб.

— Защо не го ударихте отзад с боздугана, повелителю мой? — зашепна му в гърба братът на палача. — Ако беше паднал, веднага щях да му счупя врата. Така става винаги, когато някой падне от коня, и никой нямаше да се досети…

Той не успя да довърши, защото главата му се търкулна от раменете. Абълхаир с погнуса избърса острието в дрехата на Саръбай и нареди да свирят сбор. Първи пристигнаха Жанъбек и Керей и видяха в тревата глава с изцъклени от страх очи.

— Такава смърт очаква всеки, който посегне на живота на верните ми султани! — каза хан Абълхаир.

Жанъбек и Керей обаче едва ли повярваха в искреността на думите му. Двамата султани мълчаливо изпратиха хан Абълхаир до стана и скоро заминаха за своите лагери. А ханът от тогава съвсем загуби покой, по цели дни лежеше върху барсовата кожа и обмисляше създалото се положение. Път назад нямаше и дълбокото съжаление, че не довърши Жанъбек, измъчваше душата му. Сега едва ли скоро ще има такава възможност…

„На шестнайсет години със собствените си ръце убих сина на самия Едиге — твърдоглавия Казъ бий — припомни си Абълхаир и устните му се изкривиха от гордост. — На седемнадесет стана прочутият ми двубой с хан Жумадек, който управляваше степта Дещ-и-Къпчак. Той ме обичаше като роден син и от малък ме възпитаваше като баща. Нима трепна ръката ми, когато го прободох, след като го свалих от седлото? Пък и самият той прие смъртта с лекота, разбирайки, че такъв е законът на живота, че по същия начин ще постъпвам и с враговете си. В сигурни ръце предаваше той своя трон. И ето че сега тези ръце не се вдигнаха срещу най-опасния враг — Жанъбек! Този, който води хората и поема пред бога отговорността за тях, трябва да има лъвско сърце. Защо се отпусна то този път? Един-единствен удар по главата на омразния султан и нямаше да има никакви неприятности. Прав беше убитият роб: никой нямаше да посмее да изкаже съмнения, че Жанъбек просто е паднал от коня по време на лов. Хората щяха да знаят, че ако е паднал Жанъбек, то всеки от тях може да падне по същия начин. Страхът е най-сигурният катинар за приказливите усти! Казват, че моят родоначалник Чингизхан съветвал: ако си вдигнал ръка срещу врага си, то удряй смъртоносно, защото няма нищо по-опасно от недоубития враг. А да простиш на врага е престъпление, за което ще плащаш цял живот. Врагът ще сметне твоето великодушие за слабост и ще те напада с десетократно по-големи усилия!“